Последователи

понеделник, 31 юли 2023 г.

Тук радио Горянин – гласът на българската съпротива …

 На 31 юли 1962 години, преди 61 години

замлъква завинаги радио "Горяни" - първото антикомунистическо радио в Европа, а с него и гласът на българите за свобода от комунистическото робство. Секретните шумкарски разработки "Гарван" и 'Бухал" са насочени точно против това радио.

Горянското движение е една от най-срамните тайни на комунистите - преди унгарските и чешките събития, в България е първото антикомунистическо движение в Европа - смазано с кръв, убийства и жестокости - по сталински.

Радио „Горянин“ започва предаванията си през април 1951 г. Радиото е създадено от ЦРУ като част от тайна операция QKSTAIR, след 1952 г. операцията е под кодово име BGCONVOY, след 1954 г. - METAPHOR. Два Американски предавателя са инсталирани в околностите на Атина и излъчват на различни честоти. Някои от работещите в радиото са: Димитър Бахаров, Златка Влайчева, Емануил Кожухаров, Иван Митев. Емисиите са от 6:30 до 12:00 часа и от 17:30 до 22:30 часа, започват с марша „Един завет” и завършват с химна „Шуми Марица“.


    В създаването на Радио „Горянин“ участват българските емигрантски организации Временно българско представителство (ВБП), Български национален фронт „Свобода” (БНФ) и Български национален комитет „Свободна и независима България” (БНК). ВБП действа в Мадрид, издава вестник „Един завет” и излъчва програми на български език по Радио Мадрид. БНФ е основан в Мюнхен през 1947 г. и в следващите години преместен в САЩ и Канада. БНК под ръководството на д-р Г. М. Димитров - Гемето създава в САЩ радиостанцията „Свободна България”, след 1957 г. „Свободна Европа“.


    В края на май 1951 г. Радио „Горянин“ съобщава, че в Сливенския Балкан се сформира въстаническа армия и хора от цялата страна тръгват натам. Комунистическата власт е уплашена не на шега. 13-хилядна армия от милиционери и войници обгражда Сливенския Балкан, за да попречи на въстаниците да се присъединят към четата на Георги Търпанов. Стотици са арестувани, а някои са разстреляни на място без съд и присъда.


    Из емисията на радио „Горянин“ през май 1955 г.:

„Тук радио Горянин – гласът на българската съпротива …

Да се готвим непрестанно, братя,

да се готвим за деня на свободата

и от болшевишкото робство

да освободим земята свята …”


    Към 1952-'53 г. Радио Горянин има три 15-минутни емисии сутрин, обед и вечер, които се излъчват общо 28 пъти през цялото денонощие. Ръководството на компартията създава специален отдел ХII към Държавна сигурност за борба и ликвидиране на горянското движение с поделения към окръжните управления на МВР като залага на създаването на агентурна мрежа. Важна част от дейността на този отдел е да записва предавания на вражеската радиостанция. Цитат от един от техните доклади (1956 г.):


    В емисията си от 19.VI. т. г. вражеската радиостанция „Горянин“ предава следното за академик Кристанов: „Братя българи, изключването на професор д-р Кристанов от Партията е доказателство, че има партийци, които въпреки всичко не са забравили, че са българи и хора. Професор д-р Кристанов, който като директор на института за обща и химична медицина при Академията на науките открито се вдигна в защита на нашето селячество ... да иска разтуряне на ТКЗС е пример на честен българин, който открито стана изразител на всенародните мисли и мислите на партийците и вдигна мощен глас на протест в защита на селячеството и против насилствената колективизация. Ние, поробения наш народ се гордеем с верният народен син професор Кристанов, който като младеж идеалист за нашето величие седя дълги години в Съветския съюз. Върна се в поробената ни родина издигнат като главен директор на института за обща и химическа медицина. Радио „Горянин“ – гласът на враговете на комунизма поздравява професор Кристанов за геройското му държание в защита на родното село против попълзновенията на комунизма.”


    Българските власти заглушават предаванията на Радио „Горянин“. Първоначално, това се е извършвало от военните с трофейни немски инсталации за радиозаглушаване „Лоренц”. Впоследствие, към Държавна сигурност е създадено специализираното „Техническо звено за подавяне на вражеските радиопредавания”. По нареждане на тогавашния генерален секретар на БКП Вълко Червенков, заглушаването се извършвало с мощни за времето си Съветски радиосмутители, монтирани на български и Съветски товарни и рибарски кораби. Освен тях били наемани и кораби от неутрални страни. Вълните на тези смутители били насочени към Атина, където се намирала „най-вражеската радиостанция” за България.


    „Гласът на българската съпротива” изиграва много важна роля в координирането на нелегалната съпротива и информирането на българите в този период. Мисията на радиото е борба за свободна България, в защита на българщината и срещу съветизацията на страната. Радио „Горянин“ информира за политическите събития по света, за насилията на властите, за действията на горянските чети. Радиото създава кореспондентска мрежа в България, ръководена чрез шифровани съобщения по време на радиопредаванията и предупреждава за конкретни внедрени агенти на Държавна сигурност.




Денят не е избран случайно!

 Малка справка за русоробите и за царят им "Освободител".


3 март не е само датата на подисване на предварителния мирен договор между Руската и Османската империи. Денят не е избран случайно!

3 март 1855 е деня на възкачване на руският император Александър II на престола. 

3 март 1861 е датата, на която императорът отменя крепостничеството в Руската империя. 

Премахването на крепостничеството или Отмяната на крепостничеството в Руската империя е най-съществената от великите реформи на император Александър II, за което той се сдобива с името „Освободител“.

Ние никога не сме били роби и крепостни!


3 март не може да е българският национален празник!



Виден Царски офицер, Кавалер на военния орден „За храброст".

 На 31 юли 1996 г. в София умира капитан Даню Петков - Виден Царски офицер, Кавалер на военния орден „За храброст".

Роден е на 8 август 1912 год. в с. Сотево (Симеоново, дн. Славяни), Ловешка околия в семейство на земеделци. Завършва средното си образование в Държавното педагогическо училище „Цар Борис III“ в Ловеч през 1932 година, с профил учител. През следващата 1933 година се записва в школа за запасни офицери в гр. Радомир, откъдето постъпва във Военното на Негово Величество училище в град София. Завършва като първенец на 55-ти „Тракийски” випуск през 1936 година под командването на полковник Васил Бойдев.

През 1945-1946 година следва в генералщабния отдел към Военната академия „Г. С. Раковски”.

Членува в „Съюз на българските национални легиони”.

____________________________________________________________

Военни назначения 1936 - 1945 год.

След завършване на ВНВУ през 1936 година, е назначен във 2-ра пехотна Искърска дружина, преименувана от Цар Борис III през 1937 година на 33-ти пехотен Свищовски полк. Служи за кратко на турската граница в гр. Елхово като подпоручик, след което в началото на 1938 година е преведен на служба в гр. Ловеч към Тридесет и четвърти пехотен Троянски полк като взводен командир, повишен е в чин поручик. През 1939-1941 година е ротен командир и преподавател във временно създадената школа за кандидат подофицери към 34-ти пехотен Троянски полк. Членува в „Съюза на българските национални легиони”. В полковите казарми като околийски водач, отговарящ за обучението на новопостъпилите легионери и искрен родолюбец, събира и обучава бранници и легионери на военно дело, и манипулация с оръжие.

През 1941 година заминава за назначението си в състава на 15-та пехотна Охридска дивизия към новосформираната V армия в освободена Македония и градовете Битола, Ресен, Охрид и Струмица. Назначен е като временен командир на подучастък към 4-и граничен участък, след което е прехвърлен като ротен командир в Струмишката пехотна дружина, от която през април 42-ра година се сформира 55-ти Охридски пехотен полк, с командир полковник Иван Магеров. Полкът е сборен и е съставен от дружини от Троянски, Свищовски и други полкове от Северна България.

В Македония са изпратени най-подготвените войскови части и командири от българската армия, за да възродят и съхранят българското национално съзнание сред, върнатите ни за администриране, изконни свещени територии. / „Корона от тръни” от Стефан Груев.

Достойно изпълнява своя дълг като комендант и граничен офицер във важен за България момент в размирния район, свързан с новоосвободените български светини на манастира „Свети Наум”, западно от гр. Охрид. Във военната база край древния манастир е дислоцирана и ротата към 55-ти Охридски полк, под негово командване.

На 14.09.1943 година е повишен в чин капитан, заедно с повишението на полковник Никола Дренски, който поема комендантството на гр. Охрид.

Капитан Петков е военен комендант на 1/11 граничен участък, край манастира „Свети Наум”, по време на неразбирателството с Италия, касаещо спорни територии по българско-албанската демаркационна линия, преди и след капитулацията й на 08.09.1943 година.

Частта, която командва е и в подкрепа на новосъздадената Охридска морска патрулна група за охрана на новите граници към 1/11, 2/11, и 3/11 гранични подучастъци, дислоцирани на кея до манастира, на Охридското пристанище и в селцето Стения, с пристан на Преспанското езеро. Командир на V армия в Македония от 11.08.1941 до 11.05.1944 е бившият му началник и близък от Военното училище генерал Васил Бойдев, който прехвърля кап. Петков към V армия, седмица след сформирането и поемане на командването й.

Посрещането и отношението на местните към българската войска е изключително топло - като към свои. Населението на града, в голямата си част българи, са се отнасяли радушно и приятелски с нашите войници и офицери. Войската е участвала във всички организирани празници. Често са давани концерти с тържества и паради, отбелязвани са празници като 6-и май - ден на храбростта на Българската войска, 24-и май - ден на Св.Св. Кирил и Методий и други, завършвали обичайно с увеселения. Защитавали са ги от дражевисти и титовистки партизани, и от албански разбойници. Мобилизираните местни младежи не са давали бойни наряди, тъй като е имало случаи на бягства при партизаните, особено в края на 1943 - 1944-а година. Заповедта е била избягалите да не се гонят, както и да не се притесняват техните семейства, което се е знаело от местните и от партизаните. Обстановката, през първите години от Българското управление в района на гр. Охрид и Охридското езеро, е била относително спокойна. Едва към края на 1943-а и началото на 1944-а се случват инциденти и нападения на наши постове от партизани, сърбомани и албански бандити. Това налага семействата на българските офицери и администрацията в гр. Охрид да бъдат евакуирани обратно в България.

Към края на август 1944-а година правителството на Багрянов обявява неутралитет и решава да изтегли българските войски от администрираните територии, но това се отнася за онези земи, за които България не претендира. Тъй като, Македония се е считала за част от българската територия - това решение не се е отнасяло за V армия. Политиката на изчакване по отношение на Македония и безопасното завръщане на V армия довежда до неясната ситуация - като оттеглянето ще започне, без да е било предварително планирано и подготвено.


Като младши офицер поручик Петков активно сътрудничи на вестници в Свищов и Ловеч, а статиите му, свързани с проблемите на България и Македония и, днес пазят актуалността, родолюбието му, и непримиримостта на гражданското му поведение.

Пише с почит към далечната и близка съдба на народа, с благодарност към Освободителите. Владее френски език. Служи и е пример за всички с високия си морал, интелигентност, с добротата и готовността си да помага.

Вие знаете ли, какъв човек имате до Вас! - споделя с възхищение негов съгражданин.


"Бог, Цар и България - единство в тройна плът!

Бог, Цар и България на клетва ни зоват,

и тая клетва, ние пред кръста да дадем;

За тях да живеем и за тях да умрем!"

извадка от статия на поручик Даню Петков, вестник „Стремление” (Ловеч), 7 октомври 1939 година.

_________________________________________________________________

 

След преврата на 9 септември 1944 г.

С присъда "Царски офицер"� през 1946 г. е уволнен с регентска заповед и изселен със семейството си в гр. Ловеч. Остава безработен. Разрешава му се, единствено, тежък физически труд като хамалин и превоз на дървени трупи в Троянския, и Тетевенския Балкан. През 1948 г. е арестуван с обвинение за връзки със Земеделския съюз на Никола Петков и военните организации "Неутрален офицер" и "Цар Крум". Без съдебен процес е изпратен в трудово-възпитателен концентрационен лагер Ножарово, Тутраканско, а след това в Белене. При строг режим, без право на свиждане и при всички ограничения, характерни за българския „Гулаг”.

Спомените му от престоя в концлагерите са тема неприятна и табу, заради нечовешките условия на живот, заради глада, студа, мизерия, издевателства и тежка работа. Необходими са били неимоверни усилия на всеки, за да оцелее. Дажбите на храна са определяни, в зависимост от изпълнението на дневните трудови норми и са били мизерни, и нискокалорични. Всички затворници са били под постоянен натиск да се съгласят да доносничат, като някои от тях са се подали. Повечето концлагеристи са били бивши офицери и николапетковисти. Имал е неколцина приятели сред тях, без да знае какви са. Оцелял е благодарение на това, че е достоен човек и военен. След освобождаването му започва работа към ел. подстанция до с. Хлевене, Ловешко. От 1954 до 1972 г. работи като каменар на кариерата "Слънчев Бряг" – концентрационният лагер край Ловеч. 

След освобождаването му от Белене, не е свален от оперативно наблюдение и активно е следен от Държавна сигурност до началото на 60-те години, по разработките „Прилепи”, „Моряци”, и личното му ОНД № 9269 „Процеп”, за които е изпратен в Ножарево, по донесение, основно на агент „Бедняк”. Обвинен е, че през 1948 и началото на 1949 година, заедно с Васил Денчев Илиев - книжаря, учредител на нелегален Околийски комитет на БЗНС, организират местни групи от бивши военни и опозиционери - на петорки, които трябва да играят главна роля в тила, при евентуална западна военна намеса. Такава организация е съществувала с център в Турция, както и в по-големите български градове, и села, с оглед вземане на властта чрез свободни избори или с помощта на военна сила. Полагали са клетва пред пищов, кама и Библия в Табашката пещера край Ловеч, откъдето идва вероятно и името на разработката „Прилепи". /„Записки за Българските страдания” от Петко Огойски, книга втора, стр. 126/.

От ДС са предполагали са, че след освобождаването от концлагера, е възстановил дейността си като е създал нови контакти с бивши лагеристи, предимно местни лидери на забранената от закона БЗНС - Никола Петков. Поддържал е висок дух и сред останалите уволнени офицери.

Многократно се опитват да го вербуват, а отговорът му е един и същ - „Вижте какво, аз разбирам въпросите, но ако става дума за такива сведения, това не ми е в природата и аз смятам, че да донасяш за други хора е нечестно.”

В една от характеристиките, извадка от досието му, четем:

- Произхождащ от кулашко семейство, завършил висше военно образование, по настоящем общ работник ..

- Активен легионер, обучавал бранници за борба с прогресивната младеж ..

- Сътрудник на местния фашистки вестник „Стремление”, възхвалявал е царската династия и великобългарския шовинизъм ..

- Кръвно мрази БКП, за която му дейност бива уволняван на няколко пъти от различни учреждения в гр. Ловеч и понастоящем е общ работник /чука камъни на жп. кариера/ ..

- През 48-а год. е изпращан в ТВО, където се е държал много твърдо и не му е подействал възпитателния режим ..

- Живее с пълната вяра, че Народното правителство и БКП няма да останат за дълго .

 След освобождаването му от концентрационния лагер Даню Петков започва за кратко работа към електро подстанцията до с. Хлевене, Ловешко.

От 1954 до 1972 година работи като каменар на кариерата, край Ловешкия концентрационен лагер „Слънчев Бряг”. При нечовешки условия обработва / чука камъни, заедно с концлагеристите, а вечер намира сили и да пише.

След пенсионирането си, продължава работа към Окръжно пътно управление Ловеч, за да бъде в помощ на синовете си.

След 1989 година, при последвалата реабилитация и повишение в чин, е единственият непроизведен офицер в по-високо звание. Остава капитан. Отказва компенсации за годините, прекарани в концентрационните лагери Ножарево и Белене. Обявен за враг на тогавашната власт, без право на образование, без право на друг, освен - на определеният от нея труд, при забрана да напуска града.

Независимо от тези ограничения - той остава писател и поет със силно изявено чувство за дълг, достойнство и отговорност към народ и Родина. Роден лидер.

Умира на 31 юли 1996 год. в гр. София - точно петдесет години след издаване на регентската заповед за уволнение № 70 от 31.07.1946 година.

____________________________________________________

Отличия

"За храброст" IV-та степен 2-ри клас, Орден "Св. Александър" V -та степен с мечове между рамената, Орден "За военна заслуга" V-та степен без корона, Орден "За заслуга", "За отлична военна служба" и редица други почетни отличия.�Умира в гр. София на 31 юли 1996 г., петдесет години след издаване на регентска заповед за уволнение номер 70 от 31.07.1946 г.

�� Военни назначения�

• 1936 г. 2-и пехотен искърски полк�

• 1938 г. Взводен командир в 34-и пехотен полк

�• 1941 г. Временен командир на подучастък в 4-и граничен участък�

• 1941 г. Командир на рота от Струмишка пехотна дружина

�• 1943 г. Командир на рота в 55-и пехотен полк�

• 1944 г. Командир на рота в 34-и пехотен полк�

• 1946 г. Слушател във Военната академия�

• 1946 г. Уволнен с Регентска заповед номер 70/31.07.946

Офицерски звания : �3.10.1936 г. – Подпоручик (55-и "Тракийски" випуск на ВНВУ), �3.10.1939 г. – Поручик� ,14.9.1943 г. – Капитан





Той е роден в голямото костурско село Смърдеш, тогава в Османската империя

 На 31 юли 1907г., в героично сражение с турските аскер, край българското костурско село Дреновени (днес Кранионас, Гърция), само на 24г. загива Панталей Янаков Наков, известен като Пандо Кляшев. Един от най-значимите български революционери и национален герой, войвода на ВМОРО. По време на славното Илинденско-Преображенско въстание през бунтовната 1903г. е член на Костурското горско началство и взима участие в нападението на турската войска при село Вишени и в освобождаването на градчетата Клисура и Невеска.

Той е роден в голямото костурско село Смърдеш, тогава в Османската империя, днес Кристалопиги, Гърция. Учи в Костурското българско третокласно училище. От 1896 до 1899г. учи в Солунската българска гимназия, а от 1899 до 1900г. в Битолската българска класическа мъжка гимназия. В края на 1898г. Кляшев влиза в Революционното братство, а след разпадането му се присъединява към ВМОРО. Учителства една година в родното си село Смърдеш, а през юли 1901г. влиза в четата на Марко Лерински.

Кляшев участва като делегат от Костурски революционен район на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг. След въстанието идва в България, а през пролетта на 1904г. отново влиза с чета в Костурско. Междувременно се включва във Временния комитет на Борис Сарафов в София. През 1906г. е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет.

Пандо Кляшев загива с цялата си чета на 31 юли 1907г. в сражение с турска войска край село Дреновени (днес Кранионас), Костурско. С него загиват Никола Михов, Лазар Палчев от Връбник, Петър Клянев, Нумо Марковски от Косинец и Васил Хаджипавлов от Желево.


Георги Константинов Бистрицки пише за него:

„ Пандо Кляшев от с. Смърдеш, свършил курса на Българската класическа гимназия в Битоля, млад момък, наскоро издигнат до степента ръководител на народо-освободителното дело в околията и член на Управителното тяло на Окръжния революционен комитет, по извършено грозно предателство най-трагично завърши живота заедно с цялата си чета при село Дреновени."


 


Не е подходяща за хора с чувствителна психика!!

 Не си мислете, че хората с ножовете са се появили преди 26 години в България. Историята е доста по-дълга. 

_____________________________________________________

Не е подходяща за хора с чувствителна психика!!

________________________________________________


Личността на един от най-жестоките родни бандити Атанас Стойков-Премяната винаги е предизвиквала противоречиви коментари. Роденият в странджанското село Евренезово садист пък се смята и за един от най-богатите престъпници у нас. С уговорката обаче, че неговото злато все още стои заровено по тайни места в Странджа планина. Докато е върлувал в региона заедно с четата на Тодор Грудов, Премяната е ограбил десетки килограми злато, жълтици, скъпоценности и други скъпи вещи. По-голяма част от това имане стои още неоткрито.Самата история на Премяната е и любопитна и страшна. До 18-годишна възраст той е най-обикновен овчар. Пасе добитъка по поляните на Странджа, а в свободното си време ловува. Неговите съселяни обаче забелязват, че младият Атанас проявява нечувана жестокост към заловените животни. Той се забавлява, като измъчва зайци и лисици. Гори ги с огън, реже им крайниците, избожда им очите или пък ги оставя да се мъчат, докато кръвта им изтече. Той е много свадлив, често влиза в конфликти, като веднъж пребива един пъдар от Малко Търново с пръти, пише faragency.bg. Премяната обаче се развихря, когато избухва Септемврийското въстание. През 1923 година един от комунистическите дейци в Странджа Тодор Грудов прави партизанска чета. Тя е с много странен състав, като в нея членуват, както и хора отдени на комунистическата идея, така и откровено криминални типове. Премяната се включва, за да се опази от властите. Малко преди да отиде в четата, той напада пощенска кола, която превозва заплатите на полицията в цялата околия. Открадва солидна сума пари, но властите успяват да го открият. Той се спасява с бягство в гората, а след това се влива и в редиците на въстаниците. Плаща с цялата сума, която е откраднал и е приет радушно от останалите четници. Четата е създадено в района на Карабунар/днешен град Средец/. По -късно градчето ще бъде прекръстено на името на Тодор Грудов и до началото на 90-те години ще се казва Грудово. За кратко време Премяната си създава страховит имидж. След като въстанието е потушено четата се крие и бяга от полицията. Водят се тежки сражения, но дълги месеци тя остава неуловима. Една от причините за първоначалния неуспех на властите е страхът на самите полицаи. Те са чували се нечовешката жестокост, която се прилага спрямо заловени от четата хора. Най-безобидното наказание е обесването с главата на надолу. Любимата екзекуция на Премяната пък е била да разпори стомаха на пленника и да го остави така, докато вътрешностите му изсъхнат и той умре в невероятна агония. Често е изваждал червата на клетника и ги е хвърлял на кучетата за храна. Така умиращия е наблюдавал как животните се хранят се неговите вътрешности, докато той се гърчи в страшни мъки. Често хванатите полицаи са подлагани и на други мъчения като изваждане на ноктите с клещи, рязане на уши и нос, обилно насоляване на отворените рани. Прилагано е дори и страшното набиване на кол, което Премяната е заимствал от Средновековието. Именно той става лидерът в сянка на цялата чета. Тодор Грудов се води командир, а Стойков е негов заместник. Безспорният авторитет обаче е именно Премяната. Стига се до комичната ситуация полицаите масово да подават молби за напускане от страх. Те не искат да се включват в преследването на четата. Първо изпитват ужас и страх за своя живот, второ съвсем логично се притесняват и за своите близки. За злия нрав и отмъстителността на Премяната се носят легенди. Така властта изпада в силно затруднение. Стига се до там, че на помощ е извикан страховитият пристав от Русенско Багрянов. Той има славата на голям убиец и кръволок. Преследва комунистите до смърт, а заловените подлага на зверски мъчения. Поканен е да помогне в преследването на странджанската чета. Багрянов ведната приема офертата, като смело заявява дори пред пресата, че "ще нареже Премяната парче по парче". Тръгва на поход в планината и започва да дири четниците. След три преход се установява в местността Падала. Тя се намира в самите поли на Странджа на 4 километра от село Индже войвода. Там над 100 полицаи предрешени като трудови работници, но добре въоръжени се установяват на бивак. Премяната обаче има постоянна информация, негови агенти следят движението на полицаите и са наясно с всяка тяхна стъпка. Той тръгва на смела акция. Заедно с още трима четници успява да обезоръжи караула, да заключи пушките в оръжейницата и да заключи спящите полицаи. Измъква по нощница Багрянов, а след това изважда другите под строй. Той накарва "трудоваците" да гледат зрелището, което им подготвя. А то е достойно за Светата инквизиция. Ппремята вади малка брадва и започва да сече полицейския пристав. Първо му реже ръцете на няколко части, след това краката, а накрая го изкормва, изважда му двата бели дроба и ги овесва на клона на едно дърво. Част от хората не издържат и се изпускат в гащите, други повръщат, трети направо припадат при ужасяващата касапница. След този случай Славата на Атанас Стойков-Премяната става повече от страховита. В същото време обаче властта предприема решителни мерки за да ликвидира опасната чета. В издирването са включени и бойни части. Цялата планина е блокирана. Това затруднява максимално придвижването на четата. Тя влиза в няколко сражения срешу много по-голям и многочислен противник. Дава сериозни жертви, макар че нанася и тежки загуби и на бойните преследвачите си. Вижда се обаче, че дълго не може да издържи. Така се стига до решението тя да бъде разтурена, повечето от нейните членове решават да емигрират в СССР. Грудов успява да влезе във връзка със задграничното бюро на БКП и да организира канал за бягащите. Това става, след като той и неговите сподвижници преминават тайно в Турция, а след това са транспортирани до СССР. Там отива и Премяната. Годината е 1925. През 30-те години той е подложен на сталинистки репресии, след като преди това е произведн в чин офицер. Престоява пет години в лагер в Сибир, но оцелява. В лагерите на смъртта е принуден да работи като роб по цял ден. Дажбата му е 300 грама хляб за 24 часа. Отслабва с 20 килограма, но оцелява. След това е реаблитиран и отново възстановен като офицер. Завръща се в България през 1965 година, вече на преклонна възраст. Неговата цел обаче не е да си спомни за славните времена у нас, а съвсем друга. По време на разговорите със съветските власти Премяната е разкрил важни тайни. Той е споделил, че в Странджа има огромно количество заровено злато, което е на стойност дори по тогавашните курсове за поне 30 милиона долара. /По сегашните валутни курсове това означава около 450 милиона долара./ Сумата е повече от стряскаща. Това са много пари, а тогавшната българска власт има спешна нужда от свежа валута и ценни метали, за да може да поддържа задъхващата се икономика. 30 милииона долара са много пари, които са добре дошли на партията. Управниците на СССР са споделили информацията, а техните другари от БКП веднага привикват Премяната у нас. Обещани са пълни благинки, ако успее да упъти властите и да намерят златото. Самото то е събрано от постоянните обири и рекет, които четата прилага спрямо богатите хора в региона. Те са принудени да си плащат скъпо и прескъпо, за да не бъдат репресирани. В това свое поведение Премяната и Тодор Грудов изпреварват с много десетилетия родните групировки, които направиха също солидни състояние през 90-те години на миналия век прилагайки подобни методи. Така четниците "абонират" над 100 местни богаташи, които се отчитат всеки месец, за да не бъдат безпокоени. На два пъти Премяната прави и солидни удари. Веднъж напада сирийски търговци, които са се завръщали в родината си след успешна търговия у нас. Те са се придвижвали с керван от 20 коня. Премяната напада през нощта търговците и ги завързва. Те са принуден да платят откуп от 10 килограма чисто злато в монети. Златото е било с чистото от 23,8 карата. Другият удар е дни след това. Отново Премяната успява да стигне да морския бряг край днешното селце Синеморец. Той има информация, че там се разтоварват три гемии с контрабандни стоки, които влизат в страната без акцизи и мито- храни, цигари, дрехи. Една от гемиите е пълна в оръжие. По онова врече България има строги ограничения в своето въоръжение- условие, което е част от позорния Ньойски договор. Премяната арестува контрабандистите и ги "глобява" солидно. За него е приятна изненада, че те са решили да използват като разплащателно средство кюлчета със злато. Така четниците прибират още 15 килограча от скъпоценния метал и потгелят щастливи. Те правят още няколко по-малки удара, при които прибират още злато и скъпоценности. След като се взема решение четата да се разтури, Премяната е натоварен с мисията да скрие по-голяма част от съкровището. Той обикаля тайно планината, заедно с още двама свои другари. Те заравят златото в тайници по цяла Странджа. Разхвърлят го в поне 20 места, като оставят малко количесто, което ще е необходимо за да бъде платен каналът за СССР. Така 40 години по-късно Премяната тръгва да търси отново златото. Той обикаля планината с джип, който му е даден от партията. Заедно с него са двама полицаи от ДС. Зад тях пък е експертна група с уреди, които трябва да засекат ценния метал. Според местните хора бившият бандит успява да открие част от златото. За поне половинана места обаче не си спомня. Минали са много години и той не може да възстанови напълно събитията. Все пак солидно количество от имането е открито и е дадено на държавата. Така с действията си от 20-те години Премянама помага десетилетия по -късно на социалистическа България. Властта му се отблагодарява достойна. Даден му е апартамент в град Ямбол, получава солидна пенсия, като дори е издадена и негова книга "Орлите на Странджа". Тя се разпространява във всички читалища и дори за малко не става и задължителна в уроците по литература. В нея разбира се са включени само "героичните подвизи" на четата на Тодор Грудов е нетовия заместни Атанас Стойков. Не се пише за жестокостите, нито пък за тоталния рекет и терор, на който са били подложени по-заможните хора от региона. Четивото е по-скоро епос за храбрите борци против фашизма и капитализма. Дейността на четата се свързва основно със Септемврийското въстание. Атанас Стойков-Премяната умира през 1967 година. Иманярите обаче и до днешен продължават да търсят остатъците от неговото злато.



На 30 юли 1961 година, в Хасково почива войводата на ВМОРО

 На 30 юли 1961 година, в Хасково почива войводата на ВМОРО - Мамин Кольо.


„На мен ми е майка, мале, Пирин планина

на мен ми е жена, мале, пушка манлихера,

на мен ми са деца, мале, дребните куршуми.

Къде да ги пратя, мале, работа ми вършат,

работа ми вършат, мале, назад не се връщат.“

– Из народната песен „ Абре Кольо, Мамин Кольо“


Никола Коев, по-известен като Мамин Кольо, е роден в Хасково на 20.03.1880 година. Той е един от най-обичаните войводи от българите в Македония и Тракия, участник в националните борби за освобождение. Възпят е в няколко народни песни, които се пеят в цялото българско етническо землище – от Бяло море до Северна Добруджа.

Мамин Кольо е племенник на войводата Тане Николов. След като завършва основното си образование, той служи в 10-ти пехотен родопски полк от януари 1901 до ноември 1902 година. Любовта към поробените ни събратя, останали извън пределите на България, показва с присъединяването си към ВМОРО, докато е още в казармата. След своето уволнение заминава за София, където се включи във формиращите се чети за Македония. През 1903 година, като четник под командването на Иван Наумов Алябака, влиза в Македония.

В бурните дни на Илинденското въстание, Мамин Кольо заедно с друг легендарен деец на ВМОРО – Коста Христов Попето, запалва Крушевската жандармерийска казарма. След кървавото потушаване на въстанието, той се завръща в пределите на Княжеството. През 1904, докато е в София, заедно с Иван Алябака, правят опит да ликвидират турския консул. След стрелба по файтона му е ранен охранител на дипломата. След разразилият се скандал, българските власти са принудени да заловят атентаторите. Те са осъдени, но шест месеца по-късно, без да се дава гласност, те са амнистирани. Властите ги съветват да не се набиват на очи. Така Мамин Кольо отново се връща в окупирана Македония. В периода от 1905 г., до началото на Младотурската революция (1908 г.), той служи в четите на прочути войводи като Коста Попето, Иван Наумов, Апостол Петков Ениджевардарското слънце и Ичко Гюпчев. Също така, заедно с четата на Христо Чернопеев, взема участие в похода към Цариград, чиято цел е свалянето на султана.

Годината вече е 1912, а Мамин Кольо се издига до подвойвода и байрактар в четата, водена от неговия чичо – Тане Николов. При избухването на Балканската война, той взема дейно участие. По време на защитата на прохода Елидже, вече е станал войвода. Когато през 1913 г. Българската Екзархия започва Покръстителната мисия в Родопите, Мамин Кольо се включва активно.

Когато Западна Тракия е освободена, войводата се жени в село Кушланли. В периода 1914-19 г. живее последователно в Ксанти и Гюмюрджина. Известно време служи като стражар. От 1920 до 1924 г. той помага на ВТРО (Вътрешната тракийска революционна организация) в Хасково и Западна Тракия. След това се оттегля от революционна дейност. Във времето до 1945 г., той води спокоен живот, работейки като мелничар в Асеновград, заедно с чичо си. Както се случва и с ред други български патриоти, комунистическата власт репресира народния герой. Имотите му са отнети, а той самият е малтретиран и преследван. След 1949 г. се завръща в родният си град Хасково, където живее до смъртта си през 1961 г.

Образът на смелия и буен войвода, народа ни е увековечен в песните си. В тях е възпята и любовта, която Кольо е изпитвал към поробена Македония.




Русия беше и е и днес решителен враг на една силна и независима България.

 АКТУАЛНО И ДНЕС - СЛЕД ВЕК


Днес на връх Бузлуджа празнуват 132 години социалистическа идея у нас. 

Родоначалникът й и до смъртта си неин ръководител у нас – Димитър Благоев освен „Що е социализъм и има ли той почва у нас” (1891) е писал и за това що е то „русофилството”. 

.

Например тук – в уводната статия на „Работнически вестникь” от 19 ноември 1915 г.: “Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите“.

„Русия беше и е и днес решителен враг на една силна и независима България.

Първо защото тогава България би изместила Русия в ролята и на християнски покровител на Балканите и второ, защото една силна и независима България би била най-голямата преграда на руските завоевателни планове на Балканите.” 

Срамно е за нацията ни, че навремето, в ранната история на България, малко след Освобождението й е имало политически и народностен консенсус за русофилството у нас, стартирал още от заветите на Васил Левски, а сега, над 100 години по-късно, в 21 век, той не съществува.




Русе умира от раните си, легендарният

 На 30 юли 1868г., (нов стил) в Русе умира от раните си, легендарният Стефан Тодоров Димов, останал в българската история под името Стефан Караджа. Един от най-великите български революционери, войвода и национален герой.

Той е роден на 11 май 1840г. в село Ичме (днес Стефан Караджово), Ямболско. Баща му Тодор Димов е внук на странджанския големец Никола Узуна, починал през 1817г. Никола Узуна е един от подбудителите на Странджанската буна от 1810г., довела до опустошаването на богатото турско село Караеврен (днес Близнак) в Странджа. По материални причини семейството му се пренася през 1844г. в близкото с. Дюкмен (дн. Леярово), Ямболско, през 1846г. се прехвърлят в Лудогорието, а през април 1847г. се настаняват за постоянно в Северна Добруджа, при роднини, преселили се след Руско-турската война от 1828-1829г. Първоначално семейството на Караджата се спира в с. Долно Чамурлии, Бабадашко, където престояло до декември 1847г. Тодор Димов е нает за селски говедар, а децата му стават телчари. Впоследствие семейството на Тодор Димов живее последователно в Бейдауд, Саръюрт, Потур, отново в Долно Чамурлии и накрая, от юни 1854г. в град Тулча. Там бащата работи като пазвантин, а Стефан е негов помощник.

За известно време Караджата учи и обущарски занаят при зет си Никола Станчев. Учи в Тулча, но поради липса на средства напуска училище. Побеждава по време на сватба прочутия турски борец Гаази Плиса. Укрива се известно време, преследван от турците, след което имигрира в Румъния през 1862г. Оттогава започва и неговата революционна дейност.

Стефан Караджа е сред първите доброволци в организираната от Раковски Първа българска легия в Белград. Проявява се в сраженията с турците в Белград. След разпускане на легията Стефан Караджа се завръща в Румъния, където се отдава изцяло на народната борба. Няколко пъти преминава Дунава с революционни задачи. През 1866г. за пръв път се присъединява към малка чета, водена от Хаджи Димитър и Желю войвода, с която прехвърля на десния бряг на Дунав. През 1867г. постъпва във Втората българска легия. През 1868г. я напуска и се връща в Румъния, където отново се събира с Хаджи Димитър. На 6 юли двамата начело на чета от 127 души минават Дунав при село Вардим. В боя в местността Канлъдере край Вишовград Стефан Караджа е ранен тежко и e пленен от изпратените от председателя на Държавния съвет Мидхад паша войски и полиция. След това, на 12 юли, е откаран в Търново и по-късно в Русе. Полумъртъв е изправен пред съставения от Мидхад паша извънреден съд, наречен криминален съвет, и осъден на смърт чрез обесване. На 30 юли 1868г. умира от раните си в Русенския затвор. Погребан е от баба Тонка. И до ден-днешен черепът му се съхранява в Къщата-музей "Баба Тонка" в Русе. Оригиналният надгробен камък на Стефан Караджа е намерен при строителните работи в къщата-музей на Баба Тонка през януари 2014г. Въпреки че във всички исторически справки се смята, че Стефан Караджа е починал на 31 юли 1868г., според надписа на кръста това е станало ден по-рано - на 30 юли 1868г.




събота, 29 юли 2023 г.

Спомняте ли си Перущица?

Спомняте ли си Перущица?  

Този град става сцена на една от най-героичните съпротиви по време на Априлското въстание. 

Особеното при Перущица, че когато учителя и близък съратник на Левски Петър Бонев започва организацията за отбрана на града, успява да събере около 600 души, сред които е имало и десетки жени (близо 60, омъжени и девойки). Писал съм преди, за героичния подвиг на две млади момичета - Анка и Велика, които се бият за защитата на църквата в града "Св. Архангел Михаил"

Жените на града препасват сабите, грабват револверите, дори някои от тях се обличат като мъже и тръгват в бой за свобода.

В защитата на Перущица жените дават своя огромен принос, но днес те са оставени в забрава, не се пише за тях в учебниците и не намират достойно място в народната ни памет. 

Поради тези причини, споделям тази фотография на жени участнички в Априлското въстание от Перущица, заснета 1930 година.

Ето и техните имена, да се знаят и помнят:

Първи ред, прави, от ляво на дясно:

 Анка Налбантова, Николина Косева, Митра Гинчова, Чубра Витанова, Грозда Мишова, Елена Айвазова, Велина Гашарова, Магдалина Наджова и Цветана Латева. 

Втори ред, седнали, от ляво надясно:

Минка Милошова, Божана Данева, Мария Бонева, Костадина Пейчова, Катерина Айвазова, Пауна Айвазова, Къта Кътева и Грозда Даянова. 


Поклон пред героините!



Силата на България е сломена

 На 29 юли 1014 г., се провежда Битката при Беласица, между войските на българският цар Самуил и тези на византийският император Василий II Българоубиец.


Тази битка е кулминацията на двубой продължил десетилетия в края на Х и началото на XI век.


Пленените са около 15 000 български войници, които са ослепени, като на всеки сто е оставян по един с едно око, който да води ослепените войници докато се връщат по дългия път към столицата на българското царство.


Силата на България е сломена и вече не може да се противопостави на опитите на Василий II да завладее изцяло българските земи контролирани от наследниците на Самуил - Гаврил Радомир и Иван Владислав. Чрез силата на диплoмацията и на своите войски Василий II покорява България четири години по-късно през 1018 г.


На изображението: паметник на цар Самуил в гр. София.


Поклон!



Тъжна гледка! Недомислена работа!

 Тъжна гледка!

Недомислена работа!

Имаше един виц-

В едно село построили паметник на съветския войн и за откриването дали на местния поет да напише похвално слово

 Написал поетът стих:

Стоит статуя с большая х*я

Ръка поднята держит граната

 Кметът го нахокъл,че написал "мръсни думички" и му наредил да го преработи

 Заповед и толкова

Поетът на другия ден носи новия текст:

"Стоит статуя съвсем без х*я ,ръка поднята,держит граната"

    Та и на Рожен е нещо такова положението-Стои си там един самотен и безсмислен пилон,побит на ширналите се роженски ливади и символизират какво?-изпирането на нечии пари и опит за повдигане на сгромолясания рейтинг на Радев,особено след срещата му със Зеленски.

   Мястото на този пилон е на Паметника-гробница на връх Средногорец,наречен още "Малката Шипка",където Полк.Серафимов със своите смелчаци и местното население се сражава срещу петорно по-многочислен турски противник освобождава Родопите!

Иначе всичко до Чепеларе щеше да остане турско!



На 29 юли 1917г. в София умира


На 29 юли 1917г. в София умира Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева, останала в нашата история с името Райна Княгиня. Българска учителка, революционерка и национална героиня. Ушила главното въстаническо знаме на Панагюрски революционен окръг за Априлското въстание. В деня на обявяването на въстанието тя го развява редом с Бенковски.

Райна Футекова е само на 20г., главна учителка в девическото училище в Панагюрище, когато Георги Бенковски ѝ предлага да ушие знамето на Априлското въстание. Лъвът на знамето е нарисуван от Стоян Каралеев (Баненеца) по образец на лъвчето, отпечатано на корицата на Устава на БРЦК, а буквите са изписани от Иванчо Зографа. Освен надписа „Свобода или смърт“ в долния край има и две букви — „П“ и „О“ (за „Панагюрски окръг“).

На 22 април - деня на освещаването му - Райна Футекова му пришива приготвени през нощта пискюли. Размерите на знамето са 2 на 1,5м., има две лица и е поръбено със сърмена ивица. Освещава се от свещеници от града и околните села. Райна описва по следния начин шествието след освещаването на знамето:

„На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете «Ура!» и «Да живее!» нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“

За честването на 25-годишнината от Априлското въстание, Райна Княгиня ушива три нови знамена — копия на оригиналното. Запазени са само две от тях (във Военноисторическия музей в София и в родната ѝ къща в Панагюрище), третото копие изгаря по време на бомбардировките над София през Втората световна война.

Тя е родена на 18 януари през 1856г. в Панагюрище. След Априлското въстание е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, малтретирана многократно и оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. За участието ѝ във въстанието и последвалия затвор разказва Захари Стоянов в Записки по българските въстания, Райна присъства и в репортажите на Джанюариъс Макгахан.

След намесата на европейските дипломати, Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. Там учи три години медицина и става акушерка - първата дипломирана акушерка в България. Написва своята „Автобиография“, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934г. е преведена на български, като това е първата книга върху Априлското въстание. В Москва, Райна успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият ѝ брат. Райна Футекова е поканена от митрополит Климент за учителка в Търново. Три години по-късно тя се връща в Панагюрище, омъжва се за Васил Дипчев, който е кмет на града. Преместват се в Пловдив, но по времето на Стефан Стамболов Дипчев (като краен русофил) не може да си намери работа.

Имат 5-има синове - Иван, Георги, Владимир, Петър и Асен. Райна осиновява и едно момиченце — Гина. През 1898 Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София. Умира скоро вследствие на политическо преследване и побой в Черната джамия и Райна остава с шест деца, най-голямото от които е на 13 години. Работи предимно в кварталите „Орландовци“ и „Малашевци“. Поддържа тесни връзки с Венета, вдовицата на Христо Ботев.

Умира 61-годишна на 29 юли 1917г. Райна и Васил Дипчеви имат петима синове - всички офицери от Българската армия - генерал Иван Дипчев, Георги Дипчев, Владимир Дипчев, Петър Дипчев и полковник Асен Дипчев.

Най-големият ѝ син, Иван Дипчев, е роден през 1885г. Завършва Военното училище с 25-ти випуск, а след това и Генералщабната академия, с отличен успех. Участва в трите войни за национално обединение. Проявява се в боевете срещу турците край Чаталджа през Първата балканска война. За доказан героизъм има 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Стига до чин генерал. Комунистическата власт го репресира. За известно време е по лагерите. През 1954г. в Троян е съден заради участие в преследването на разбойническата чета на анархиста Васил Героя и Дочо Узунов, обявени от комунистите за „герои“. Осъден е на смърт. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Умира в лагера край Ловеч.

Вторият ѝ син, Георги Дипчев, е роден през 1889г. Завършва морското училище във Варна. През Балканската война служи като машинист на торпедоносеца „Дръзки“ и се проявява в торпилирането на турския крайцер „Хамидие“.

Третият син, Владимир, е роден през 1891г. И той става военен. Завършва с 31-ви випуск Военното училище. Участва във войните. Проявява се в атаката на Одринската крепост на 13 март 1913г. Участва в Междусъюзническата и Първата световна войни. Завръща се като герой с 3 ордена за храброст. След 9.09.1944г. комунистите го ликвидират. Изчезва безследно на път за работа на 10 октомври 1944г. Счита се, че е разстрелян и то без съд и присъда.

Четвъртият син, Петър, умира много малък. През 1907г., едва 14-годишен, той неволно се прострелва, играейки си с пистолета на един от своите братя.

Петият син, Асен, е роден през 1894г. По време на Първата световна война е ученик в гимназията, но я напуска и отива доброволец на фронта. Проявява героизъм в атаката на крепостта Тутракан през септември 1916г. Редник Асен Дипчев е един от първите българи, които влизат в тази тогава румънска крепост, пеейки химна на Добруджа „О, Добруджански край“. Награден е с орден за храброст. След войната довършва гимназия. Става юнкер във Военното училище. Завършва го с ускорен курс. Пак е на фронта. Участва в боевете на Дойран и на Добро поле през септември 1918г. След войната влиза във Военния съюз. Участва в преврата на 9 юни 1923г. Адютант е на кап. Харлаков, обвиняван за убийството на Ал. Стамболийски. След 9.09.1944г. дълги години лежи по лагерите. Умира в Бургас през 1964г.

Родната къща на Райна Княгиня в град Панагюрище е превърната в музей и е сред Стоте национални туристически обекта на Български туристически съюз

На 2 май 2006г. е открит паметник на Райна Княгиня в Панагюрище. Връх Райна Княгиня на остров Ливингстън в Южните Шетландски острови, Антарктика е наименуван на Райна Княгиня.



На 29 юли 1917г., във Виена умира легендарният български вожд

 На 29 юли 1917г., във Виена умира легендарният български вожд - Иван Колев Стоянов. Един от най-великите български военни. Офицер, генерал-лейтенант известен още като ,,Бащата на българската конница" и ,,Спасителят на Добруджа".

Той е роден на 15 септември 1863г., в бесарабското село Бановка, създадено в 1821г. от български преселници от с. Чоба, Пловдивска област, и разположено на 25 км източно от Болград. Основното си образование завършва в родното си село, след което, през 1875г., постъпва в Болградската гимназия, учи прилежно и завършва през 1882г. Желанието на младия Иван Колев е да бъде учител в родното си село, но молбата му за учителското място е отхвърлена. Въпреки този неуспех, по-късно става писар в общината.

През 1884г. Иван Колев заминава за София, където работи като помощник-секретар в Софийския окръжен съд. След по-малко от година на заеманата длъжност той е повишен в секретар.

На 2 ноември се обявява Сръбско-българската война (1885) и на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион.

На 14 януари 1886г., постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Иван Колев като отличник е определен за артилерист. Още от малък той се увлича по ездата и при новината, че ще става артилерист, заявява: „Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа - ще се уволня!“. На 27 април 1887г., завършва Военното училище, произведен е в първия офицерски чин подпоручик и зачислен в Трети конен полк. На 18 май 1890г. е произведен в чин поручик и в началото на 1892г., след успешно положени изпити, постъпва във военната академия в Торино, Италия.

На 2 август 1894г., е произведен в чин ротмистър и вече завършил академията, още същия месец се завръща в България. Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа и по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери и става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През есента на 1898 г. ротмистър Колев е командирован на маневрите в Румъния. На 14 февруари 1904г. е произведен в чин подполковник.

През септември 1907г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австрийската войска и зачислен в Седми улански полк в Пардубиц, от където се завръща през октомври 1908г. и на 15 октомври е произведен в чин полковник и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.

В началото на Балканската война (1912–1913) е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. През Междусъюзническата война (1913) е началник-щаб на Пета армия.

На 2 август 1915г. е произведен в чин генерал-майор.

По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на Първа конна дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война при Куртбунар, Кочмар, Карапелит, Добрич, Мустафа ачи - Азаплар, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски. Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав. На 2 август 1915г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор. Паметни са останали думите му на 4 септември 1916г. пред строената българска конница когато към командваната от него дивизия се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската:

"КАВАЛЕРИСТИ, БОГЪ МИ Е СВИДѢТЕЛЬ, ЧЕ СЪМЪ ПРИЗНАТЕЛЕНЪ НА РУСИЯ ЗАДЕТО НИ ОСВОБОДИ. НО КАКВО ТЪРСЯТЪ СЕГА КАЗАЦИТѢ ВЪ НАШАТА ДОБРУДЖА? ЩЕ ГИ БИЕМЪ И ПРОГОНИМЪ КАКТО ВСѢКИ ВРАГЪ, КОЙТО ПРѢЧИ ЗА ОБЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ!"

На 30 септември 1916г. е награден с германски железен кръст „За храброст“ лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването главнокомандващият изтъква:

„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина!”

На 28 юли 1917г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917г., във Виена, Австрия. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в София.

Главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт фелдмаршал Аугуст фон Макензен сравнява българския пълководец с кайзер Фридрих Велики, който също е бил известен кавалерист.

В негова чест в град Добрич е поставена паметна плоча. През 2007г. се създава граждански комитет за паметник на генерал Иван Колев, оглавен от директора на Института по история при БАН акад. Георги Марков.

Две български села са наречени в негова чест: Генерал Колево (Област Варна) и Генерал Колево (Област Добрич). Неговото име носи и главният варненски булевард, свързващ центъра на града с квартал "Левски". На Иван Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов „Добруджанската конница“.

Публикации за него:

“Генерал-лейтенант Иван Колев - епопея на един живот” - биографична книга от добруджанския краевед Георги Казанджиев (2006)

Въпреки голямата признателност, получена приживе и след преждевременната му смърт, на ген. Иван Колев никога не е издигнат паметник. Историята на този непостроен монумент обаче е почти столетна. Още през септември 1917г. се създава фонд за „волни пoжертвования“ за издигане на паметник на генерала в София. Изработени са редица проекти за паметника от известни склуптори, сред които Андрей Николов (изработил релефен портрет на генерала, днес съхраняван в Националната художествена галерия), Кирил Тодоров (изработил проекти за бюст и паметник, представящ ген. Колев на кон) и италианеца Арналдо Цоки, автор на паметника на Цар Освободител пред сградата на Народното събрание. През 1942г. събраните средства достигат 1 842 000 лв. Наложените през Втората световна война ограничения за ползване на бронза обаче отлагат издигането на паметника.

След връщането на Южна Добруджа към България в Добрич се възстановяват структурите на запасното воинство. То подкрепя инициатора за възраждане идеята за издигане паметник на героя от Първата световна война - полк. Петър Добрев. Решено е монументът да се издигне не в София, а в Добрич - център на Южна Добруджа. Така с подкрепата на Община град Добрич се създава Фонд "Построяване на паметник на ген. Иван Колев". Дейни участници по набиране на средства са ген. Тодор Кантарджиев, добричките 8-и конен полк и 46-и пехотен полк, гимназия "Цар Борис III" и прогимназия "Райко Цончев". Организират се театрални представления и вечерники с благотворителна цел, много граждани даряват пари, получени като подарък за рождени и имени дни. Селските кметове от общината също организират дарителска дейност. Налице са стотици частни дарители. Така заедно със събраните до 1942г. средства Фондът разполага с 2 191 000 лв. в края на 1943г.

Политическият преврат от 9 септември 1944г. променя обществено-политическата система. Новата власт заклеймява името на ген. Иван Колев поради победните боеве, които е водил в Добруджа срещу руската армия. Със Заповед № 4098/1.XII.1944г. на Антон Югов Съюзът на запасните офицери е закрит, защото според новата власт той представлява "фашизирана структура". Събраните средства за паметника на ген. Колев са иззети от държавата.

През 2016 година най-после е открит паметник на славният генерал в град Добрич. Събитието се случва на 7 септември 2016 г. в присъствието на автора Александър Хайтов и официални лица. Министерство на отбраната дарява 3,5 тона гилзи за отливането на паметника.

Извън пределите на България, през 2010г. е открит паметник на генерал Иван Колев в центъра на родното му село Бановка в Бесарабия, Украйна. Инициативата е на Тодор Нинов – председател на сдружението за изграждане на паметник на генерала в Добрич и на други дарители и бизнесмени от Добрич. Бронзовият бюст е дарен от скулптора Димитър Янков. Монтиран е е върху постамент от червен гранит. Общата височина на паметника е 2,2 м.

На генерал-лейтенант Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов "Конницата на генерал Колева" от 1916г., публикувано в стихосбирката "Нови екове", в днешни времена заглавието е по-често срещано като "Добруджанската конница", това се дължи на политическите промени след 1944г., когато новата власт на Българската комунистическа партия се опитва "да скрие" името на генерала в последващи издания на стихотворението. В същата стихосбирка са публикувани и "На руските войници", "Добруджа" и "Една любов", които са вдъхновени от боевете на Добруджанския фронт.

През 1918г. поетът Любомир Бобевски пише баладата "Конникът генерал" и одата "Генерал Колеву!", отново посветени на бащата на българската конница.

Като военен кореспондент на добруджанския фронт писателят Йордан Йовков пише разказите "Белият ескадрон" (1916), "Триумф" (1916), "Мустафа ачи" (1917), "През езерото Туркойа" (1917), вдъхновени от различни боеве, водени от конницата на ген. Колев.

Всепризнатият теоретик и тактик на танковия бой и герой от двете световни войни, генерал-полковник Хайнц Гудериан , в мемоарите си „Спомени на войника“ (на немски: Erinnerungen eines Soldaten), издавани в България под името „Внимание, танкове“, признава: „При разработването на принципите на танковата война съм се учил на тактика от действията на конницата на ген. Иван Колев в Добруджа”.




Днес ми е едно някак исторически-ретроспективно, някак риторично-въпросително

 Днес ми е едно някак исторически-ретроспективно, някак риторично-въпросително. 

    Всички знаем от деца и се гордеем с героизма на българската армия срещу сръбската при Сливница и Драгоман през 1885 г.

    Всички знаем от деца и се гордеем с героизма на българската армия срещу турската при Одрин през 1912 г.

    Всички знаем от деца и се гордеем с героизма на българската армия срещу англичани, французи и гърци при Дойран през 1918г.

    Всички знаем от деца и се гордеем с героизма на българската армия (макар да е била поставена в крайно унизителното положение на поделение на окупационната червена армия и заставена да се бие срещу довчерашните си съюзници) при Драва през 1945 г.

    Всички знаем от деца и се гордеем с много още героични битки и победи на българската армия през вековете.

    Защо обаче когато бях дете никой не знаеше (и поради това нямаше как да се гордее) за героизма и победното сражение на българската армия срещу руската през 1916 г. при Добрич?

    А когато остарях всички вече бяха узнали, но защо - за огромно мое учудване и потрес - доста малко се оказаха тия, които бяха горди с героизма и победното сражение на българската армия срещу руската през 1916 г. при Добрич? Повече се оказаха тия, които изпитваха някакво неудобство, да не кажа и тих срам от тая българска победа!

    Да не би тогава руската армия да е била по-българска от българската и да е защитавала българския национален интерес, а пък българската армия всъщност да не е била чак толкова българска, а подвластна на нечия чужда, враждебна нам зла тъмна сила?!

    И ако - не дай Боже - в наши дни отново се стигне до аналогичен сблъсък - дали пак ще бъдат малцинство хората, които биха се зарадвали на една евентуална българска победа срещу Русия?!


__________________________________________

Ако сте от София и искате да се поклоните пред паметта на генерал Иван Колев, утре ( 29 юли), на Централни Софийски гробища, последвайте този линк . Събитието се организира за поредна година от родолюбеца Никола Григоров



В отговор на проф. Андрей Пантев

 В отговор на проф. Андрей Пантев 


Проф. Пантев, 

тая сълзлива защита, която сте написал с аргументи от сорта на "вие що биете негрите" минава единствено пред плебса, който освен учебниците на Искра Баева друго не е чел. 

Да се оправдава панславизма, който е в ущърб на собствената ни държава и “Всяко тържество на България е смърт за Русия” с пакс брита́ника, пангерманизъма и френската колониална политика е чиста проба whataboutism. Тактиката на установяване на еквивалент между две или повече ситуации, с която аргументът на отсрещния да бъде омаловажен е познат трик, но е крайно неприемлив за употреба от човек с титла професор. Недостойни са и тези Ви излияния, цитирам: 

"Да се каже, че Санстефанска България било театър, че на Шипка нашите щели да победят цяла Турция и без генерал Радецки! Добре, може би да, но доколкото знам командващият на българското опълчение не се казва Джон Смит, а се казва генерал Столетов. Нали?" 

Завидно ниво демонстрирате и с този си "аргумент", професоре. Докато буквално признавате, че на Шипка нашите са щели да победят и без генерал Радецки, просто не можете да удържите на напъна да подчертаете, че командира не е англичанин. С което буквално се изплювате на предишните си аргументи в защита на имперските интереси. Не се казва Джон Смит, професоре, защото Великобритания има излаз на Средиземно море. Казва се Радецки, защото заветната мечта на Русия е да владее проливите. Да продължим нататък, цитирам:

"Какво правят руснаците след като създават България? 

Качват се на шлеповете и си тръгват. 

Остава една църква тук, и то по-късно. 

Къде са банките, къде са базите, къде са жп-линиите? 

Къде е командоренето?" 

Пак лъжете, професоре. Освен църквата, нацвъкват и дузина паметници във всяко кътче на България, които да напомнят на раята за освободителите. Питате къде е командоренето? Командоренето започва веднага с Проекта за Органически устав за държавното устройство на българското княжество, който е изготвен в канцеларията на Временното руско управление. На това командорене дължим и Режима на пълномощията, абдикацията на Батемберг и бунта на офицерите русофили. Следващият Ви аргумент също е покъртителен: "Ами след 6-7 години Стамболов им се опъва. Че ако е била толкова заложена тази коварна идея да сме им Задунайската губерния, как е възможно след 6-7 години България дори да скъса дипломатическите си отношения с Русия? Една толкова позорна страница в нашата история!" 

Идеята е била заложена, но просто не им се е получила! А скъсването на дипломатическите ни отношения с Русия изобщо не е позорно! То е резултат именно на непрестанната руска намеса и желанието им да диктуват всичко в България. От вътрешното ни устройство, като например да диктува условията за избирането на Велико народно събрание, до външната ни политика, строежа на железниците и т.н. Сан Стефанска България е отражение на коварната идея да сме им Задунайската губерния. Доколкото знам, професоре, този договор е дело единствено и само на Русия. В неговото написване не участва никоя друга империя, освен руската, нали така? Тогаво защо "братушките", при положение че те диктуват положението, вместо да създатат независима България, каквато е Гърция в Одринския мир, създават трибутарно княжество, което ще е под руска окупация за минимум две години? Защо постоянно се акцентира на територията на това княжество, която между другото е плод пак на имперските домогвания на Русия и не е съобразена с етноса на населението, но никога не се дискутира неговия статут? Сега аз и ще Ви дам малко примери, ама моите няма да са от сорта "вие що биете негрите". Кой е Георги Мамарчев? Защо липсва в учебниците по история? Защо и от кой е арестуван? За кап. Петко Войвода всички знаем, ама Бойчо войвода и братята му са неизвестни, защо?! Защо имената на тези българи не се споменават ведно с тези на Левски и Ботев? Защото всичко, което скверни имиджа на освободителката и разкрива имперските и цели удобно е заметено под килима, затова! Професоре, вместо да пишете сълзливи популистки излияния, които подхождат повече на домакиня на средна възраст, отколкото на професор по история, що не разкажете на природонасението кой и защо праща Бойчо и братята му в Сибир?! Ето го моя отговор на въпроса Ви "Защо Русия да няма имперски интереси и това едва ли не да е негатив за характеристиките на тази война?" Защото, Пантев, докато историците от твоята черга продължават да ни набиват идеологемата, че заради имперските амбиции на Великобритания и Австро-Унгари границите на България са орязани на Берлинския конгрес, удобно пропускат факта, че заради имперските амбиции на Русия България не е освободена заедно с Гърция. Защото заради тия амбиции след като Русия получава заветния излаз на Средиземно море и икономически привилегии, с каквито разполагат Франция и Великобритания, Мамарчев е арестуван от 200 казаци и хората му са принудително разпуснатиза да не предизвикат международни усложнения. Бойчо войвода и братята му са изпратени в Сибир. Защото заради тез амбиции внушихте на няколко поколения, че българския народ бил заспал и Левски обикалял България да "буди раята". Коя рая бе, бе аланкоолу? Тая, която се сражава заедно с Русия и е оставена няколко пъти на реваншизма на османците ли? Какво получавме ние от "братушките" през 1829г?! НИЩО! Нищо, освен голи обещания за „амнистия“ и виссочайшото „право“ да напуснем родните си места определено в чл.13 от Одрински мирен договор! „В един 18-месечен срок, християните, поданици на Османската империя, имат право да продадат имуществото си и да се изселят безпрепятствено в Русия.“ "Гостоприемството" на руснаците към изселилите се българи е описано чудесно от Раковски в неговата брошуро. А Захари Стоянов в своята статия “Русия и българската криза” пише: 

“С безобразните си военни действия през 1804, 1807, 1828 и 1854 тя опожари страната, погуби населението и в крайна сметка я остави на произвола на поробителите. Трябва да се отбележи, че тези войни не се вдъхновяваха никога от интересите на България, чието име не бе дори произнасяно. Не е ли Русия тази, която разруши градове като Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и т.н.” Това е имперската политика на Русия, Пантев! Подла и неблагодарна! Заради нея и мераците и да контролира национално-освободителното движение в България е убит Левски! Русия не била длъжна да ни освободи?! Сериозно ли, Пантев? След 70 години обещания, след помощта на хиляди българи, които се стражават на нейна страна във всяка от кампаниите и на Балканите, тя не ни е длъжна?! Нищо не ни дължи, викаш?! Нищо, освен шамар в лицето на българските революционери и предателство спрямо очакванията, героизма и надеждите на всички българи! Русия, професоре, е тази, която СПИРА въстанието. Мамарчев е посрещнат не от османски войски, а от майор Кирилов, който с 200 души казаци го очаква с нареждания за неговия арест. Защото свободата на България в момента не е изгодна и не съвпада с интересите на Русия. Вместо да пишеш нелепи апели за "дължима историческа благодарност" и да обвиняваш в русофобия и чуждопоклонничество всички, които не смятат, че дължат нещо на Русия, напиши една статия за руските предателства и голи обещания спрямо българското население. И за хилядите загинали българи, станали тяхна жертва!


Биляна Амбарева




Блажения сън на атентаторката от храма „Св. Неделя“ - другарката Цола Драгойчева

 Блажения сън на атентаторката от храма „Св. Неделя“ - другарката Цола Драгойчева

...

Цола Драгойчева, е добре обучена и финансирана терористка от Кремъл, която безропотно изпълнява заповедите на съветските си началници да унищожи българския интелектуален елит. 

Докато във „фашистката“ България властта помилва атентаторката от храма „Св. Неделя“, терористката Цола Драгойчева, защото тя забременява в затвора по „чудодеен“ начин. Така след атентата е осъдена на смърт, но присъдата и е заменена с доживотен затвор. Амнистирана е през 1932 г. и веднага заминава за СССР, където работи в структурите на Коминтерна. 

______________________

На 5 февруари 1945г. немският журналист в изгнание Волфганг Бретхолц, посещава в сградата на ОФ, Цола Драгойчева, за която знае, че не само е била сред организаторите на процеса, но и лично е участвала в ръководството на екзекуцията. 

Посреща го недодялана, грубовата, нечистоплътна жена на петдесетина години. Бретхолц я пита какво мисли за присъдите над принц Кирил и другите "военнопрестъпници" .

       Неочаквано другарката Цола го шокира с едно изречение, което писателят ще помни през целия си живот:


 "Никога през живота си НЕ СЪМ СПАЛА ТАКА БЛАЖЕНО КАКТО В УТРОТО НА ЕКЗЕКУЦИЯТА, СЛЕД КАТО ЗАГЛЪХНА И ПОСЛЕДНИЯТ ИЗСТРЕЛ..."




В памет на стотиците българи, загинали нещастно за великогръцките интереси през 1919-22 г. в Мала Азия.

 Млада българка, майка с невръстната си дъщеричка от Гумендженско, около 20-те години на ХХ век. Снимка за любимия съпруг и татко, насилствено мобилизиран в гръцката армия някъде в Мала Азия. На заден план зад плета, свекърът, грохнал под тежкото бащино бреме…Раздяла, трагична съдба за стотици млади, български семейства, включително и за нашия дядо и прадядо…

---------------------------------------------------------------------------------------

В памет на стотиците българи, загинали нещастно за великогръцките интереси през 1919-22 г. в Мала Азия.




четвъртък, 27 юли 2023 г.

ШЕСТИ СЕПТЕМВРИ - ИСТИНСКИЯТ БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК

ШЕСТИ СЕПТЕМВРИ - ИСТИНСКИЯТ БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК

Отново у нас се разбуниха националните страсти и духове относно въпроса кой да бъде националния празник на България.

Хубавото е ,че вече повечето българи са твърдо убедени ,че трети март не е подходящ за наш национален празник поради дълбокото и историческо обвързване с Русия ,която:

1.Е най големия, най ожесточеният , най вредният ,най -коварният ,най -озлобеният, най-смъртоносният враг на България ,на българите и на българщината у нас ,на Балканите ,в Европа и по целия свят за всички времена.

2.Заради Русия ние българите сме загубили 93,4 х.км2 хилядолетни български земи с над три милиона души население.

3.Русия от векове подкрепя на Балканите ВСИЧКИ НАРОДНОСТИ В БОРБИТЕ ИМ СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ И В ГЕНОЦИДА ИМ НАД БЪЛГАРСКИЯ НАРОД.

И по време на възраждането ,и по време революционните борби , и по време на войните за национално обединение , и по време на Втората световна война , и по време на строителството на социализъма , и по време на руско болшевишката колониална демокрация.

4.Русия донесе на нас българите ПРЯКО И ЧРЕЗ СВОИТЕ ЕНИЧАРИ У НАС ТРИ НАЦИОНАЛНИ КАТАСТРОФИ:

а/Първата национална катастрофа пред 1913 година.

б/Третата национална катастрофа през 1944 година.

в/ Четвъртата национална катастрофа от 1989 година до днес .

5.Благодарение на Русия българите от Вардарска и Егейска Македония бяха подложени на изтребване ,терор ,безогледни ограбвания, прогонвания и дива и варварска денационализация.

6.Русия е един от главните участници в сърбо руско коминтерновския македонистичен геноцид над българите в Македония от 1944 година та до днес.

Не случайно Русия е основен поддръжник на сръбската терористична шайка ОМО Илинден, чиято цел е налагане в Пиринска Македония на сръбско руския македонистичен геноцид над българите там.

7.Русия подтикна Сърбия да ни нападне през 1885 година.

8.Въпреки милиардите исторически документи с които разполага , Русия и днес е основен поддръжник и разпространител на идиотските македонистични лъжи .

9.Русия пряко участва в убийството на Апостола на свободата Васил Левски.

От всичко казано до тук е пределно ясно ,че Трети Март не е подходящ ЗА БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК.

И че датата която трябва да изберем за национален празник изобщо не трябва да бъде свързана с Русия и нейните колониални еничари в България.

Коя да бъде датата :

Има няколко дати ,които трябва да бъдат обмислени и обсъдени:

1.24 май - Денят на българската писменост ,просвета и култура!

Има няколко съображения ,които ни сочат ,че тази светла дата не трябва да е националният празник.

а/Това е най обичания български празник и той не трябва да се дава на политиците ,които като нищо ще го опозорят ,защото са безродници ,некадърници , кьопавци и най важното защото са РУСКИ ИЗМЕКЯРИ .

б/На таза дата отново Русия и руските слуги ще почнат да си пъхат гагата и ще развяват руски знамена на БЪЛГАРСКИЯ ПРАЗНИК с разни тъпанарски аргументи за славянство , за братска православно християнска дружба и тям подобни.

Затова 24 май трябва да си остане както досега празник на българската писменост ,просвета и култура.

2.22 септември – Денят на независимостта.

Която дата също не бива да бъде националният ни празник ,поради следните съображения:

а/.Свързана е с архипрестъпника Фердинанд ,донесъл на българите две национални катастрофи, фатално разпокъсване на българското землище, стотици хиляди гробове, стотици хиляди черни забрадки, потоци от българска кръв и горчиви майчини и детски сълзи.

Взел подкуп в размер на три милона златни франка от Русия за да подпише убийствения договор със Сърбия от 1912 година.

б/За обявяването на независимостта ,престъпника Фердинанд подписва ПРЕДАТЕЛСКИ ДОГОВОР с Русия през 1907 година, с който договор предава съдбата на българите от Македония и Одринско на милостта на Русия – НАЙ ОЖЕСТОЧЕНИЯТ И НАЙ ВРЕДНИЯТ ВРАГ НА БЪЛГАРЩИТАНА В ЦЯЛАТА НИ ИСТОРИЯ.

3.Шести септември – денят на Съединението.

Това е най подходящата ,българска дата за истинския БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК!

а/Извършен истински подвиг на съединението от БЪЛГАРИ ,ЗА ДОБРУВАНЕТО НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ ,ЗА ОБЕДИНЕНИЕТО НА МАЙКА БЪЛГАРИЯ-

б/Извършено съединението ,въпреки съпротивата на Русия и нейните измекяри на Балканите.

в/Дал нагледен пример на поколенията за верността на лозунга :Съединението прави силата.

г/няма на празника да ни се натрапва Русия и нейните колониални измекяри.

д/няма повод да се развяват руски знамена на български празник и руски официални лица да бъдат главни действащи лица на празника-

е/прославя и възхвалява НАШЕ ,БЪЛГАРСКО ДЕЛО.

ж/подсеща ни за горчивата съдба на поробените българи в съседните страни , които и днес са подложени на див и варварски геноцид.

з/дава самочувствие на всички българи ,че и ние българите сме достойни за уважение.

е/изважда обединена България на нови европейски пътища.

ж/подсеща българите винаги да се пазим от Русия и нейните еничари българомразци.

Затова лично аз считам ,че ШЕСТИ СЕПТЕМВРИ – ДЕНЯТ НА СЪЕДИНЕНИЕТО Е НАЙ ПОДХОДЯЩАТА ДАТА ЗА БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК!



ЗАЩО 22 СЕПТЕМВРИ НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОФИЦИАЛНИЯ ДЪРЖАВЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ ?

 ЗАЩО 22 СЕПТЕМВРИ НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОФИЦИАЛНИЯ ДЪРЖАВЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ ?

Повечето българи вече прекрасно знаят и са твърдо убедени ,че 3 март не трябва да бъде официалния национален празник на нашата Родина И ЧЕ ТРЯБВА ДА ИМАМЕ НОВ ,ИСТИНСКИ ОБЕДИНЯВАЩ БЪЛГАРИТЕ ДЪРЖАВЕН НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК!!!!

Защото не може денят на окупацията на милата ни татковина от най ожесточения враг на България и българския народ да бъде празник , а още по малко и национален официален празник.

Защото не може да празнуваме заедно с държавата ,която не само ни е причинила най много вреди на народа ни в последните три века , но и днес денонощно ни вреди във всички направления и ни погубва чрез своите озверели ,алчни и безродни руско болшевишки колониални еничари.

Не може обаче да ни бъде национален и официален държавен празник и 22 септември поради следните причини:

1.Датата 22 септември е прекалено много свързана с цар Фердинанд Сакскобурготски , който :

а/ е доведен в България от Азиатския департамент на Русия .

б/ подпомага убийството на НАЙ ВЕЛИКИЯ НИ ДЪРЖАВНИК В НОВОТО ВРЕМЕ СТЕФАН СТАМБОЛОВ.

в/ е подкупен от Русия с три милиона златни франка за да подпише пагубния за нас сръбско български договор от 1912 година.

г/Дава заповед за започване на Междусъюзническата война ,с която допринася за най голямата национална катастрофа на българския народ в цялата ни история.

А за да бъде катастрофата по голяма и по жестока ,назначава за главнокомандващ армията некадърника и руски ибрикчия генерал Радко Димитриев /Наполеончето/.

С която катастрофа стотици хиляди българи от Източна Тракия, Егейска и Вардарска Македония са избити , ограбени ,прогонени , а милиони българи поробени от ново ,и то много по жестоко и геноцидно от турското робство ,това на „православните „ гърци , сърби и румънци.

д/През 1907 година извършва поредното гнусно национално предателство като подписва предателски договор с Русия , с който договор:

- Предава върховното ръководство на външната ни политика на Русия във всичко що се отнася до македоно - одринския въпрос!!!

България се задължава да не повдига самостоятелно този въпрос ,нито в бъдеще да се опитва да го разрешава с въоръжена сила?

- България се задължава на територията на страната да потъпква всяко македонско движение и особено да арестува всички образуващи се на нейна територия чети.

- Правото да обявява война и да сключва мир се предоставя на Русия!!

И на базата да тези ДОЛНИ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДАТЕЛСТВА ,РУСИЯ РАЗРЕШАВА БЪЛГАРИЯ ДА ОБЯВИ НЕЗАВИСИМОСТ ОТ ТУРЦИЯ.

И разбира се, за да се сбъдне мерака на Фердинанд Сакскобурготски да се обяви за цар.

е/Цар Фердинанд осребрява влизането на България на страната на тройния съюз с огромен подкуп от Германия в размер на 25 милиона марки. А след войната на два пъти получава от германското правителство по един милион марки и годишна пенсия в размер на 120000 марки.

2.Датата 22 септември отново е пряко свързана с Русия – най ожесточения враг на българщината в последните три века , най върлия враг на българите в Македония и причинителя на най много беди на народа ни в новото време.

И то свързана чрез един унизителен договор , от който полза имат само Русия и Фердинанд Сакскобурготски .

Датата е свързана с господаря на управниците ни ,които чрез високи данъци и ниски доходи умишлено причиниха най жестоката ни демографска катастрофа в цялата ни история.

Която катастрофа намали населението на България само за 30 година с ДВА И ПОЛОВИНА МИЛИОНА ДУШИ.

Не може националния ни празник да лежи на ДОЛНО НАЦИОНАЛНО ПРЕДАТЕЛСТВО ОТ НЕЙНИЯ ЦАР и неговата зависимост от най върлия ни душманин в цялата ни история.

3.Обявяването на 22 септември за национален празник ще увеличи мераците на Сакскобурготската фамилия за връщането на монархията в най уродливия и вид .

Още повече че нито Симеон Сакскобурготски ,нито някой от наследниците му не само че не са направили НИЩО ПОЛЕЗНО ЗА БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРИТЕ , НО И ДАЖЕ НЕ СА КАЗАЛИ НИТО ЕДНА СВЯСТНА ДУМА В ПОЛЗА НА БЪЛГАРИЯ ,БЪЛГАРИТЕ И БЪЛГАРЩИНАТА.

Единственият им аргумент за безкрайните мераци за царската корона на България е наследствения .

И разбира се познатия мерак за власт , пари , имоти ..

Затова казвам:

22 СЕПТЕМВРИ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ОБЯВАВА ЗА НОВ ДЪРЖАВЕН ОФИЦИАЛЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ.

За такъв следва да се обяви ШЕСТИ СЕПТЕМВРИ!

Наш ,български , обединяващ , съединяващ !!!

НА КОЙТО ПРАЗНИК ДА СЕ ВЕЯТ НАШИ БЪЛГАРСКИ ЗНАМЕНА И ДА НЕ НИ СЕ НАТРАПВАТ НИТО ПСЕВДО ОСВОБОДИТЕЛИ ,НИТО РАЗНИ БЕЗПОЛЕЗНИ РУСКО ЗАВИСИМИ БОЛНИ МЕРАКЛИИ ЗА ПОЖИЗНЕННА ВЛАСТ ,ПАРИ И БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ ИМОТИ.



На 27 юли 916г., в старопрестолната българска столица Охрид

 На 27 юли 916г., в старопрестолната българска столица Охрид, умира Свети Климент Охридски. Български средновековен учен и първият епископ, проповядвал на старобългарски език. Счита се за създател на кирилицата, от своя страна адаптирана от глаголицата, дело на Константин-Кирил Философ. Основател е на Охридската книжовна школа. Православната църква го тачи като един от светите Седмочисленици. Източниците сочат, че Климент е българин, роден в Югозападна Македония.

Данните за живота му преди неговата дейност в България са оскъдни. Те се намират в две гръцки жития: „Пространно житие на Климент Охридски“ от Теофилакт Охридски (1084-1107) и в „Кратко житие на Климент Охридски“ или т. нар. „Охридска легенда“ от друг охридски архиепископ и също грък — Димитрий Хоматиан (1216-1234). Теофилакт е този, който го нарича „пръв епископ, който проповядвал на български език“ (πρωτος εν βουλγαρω γλοσση επισκοπος) и „най-учен мъж“ (ανηρ λογιωτατος), а Димитрий Хоматиан пише за Климент: „Пръв той заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и отначало още бил заедно с Методий, известния учител на благочестие и православна вяра на мизийския народ.“

В Краткото житие Климент Охридски е наречен българин по произход от автора Хомитиан. Той пише още за Климент:

„ Този наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае като българи.“

Предполага се, че Климент е участвал на млади години още в хазарската и аланската мисии на Кирил и Методий през 859-861г.

Безспорно Климент участва и в мисията на Кирил и Методий във Великоморавия като техен ученик. В някои по-късни славянски жития се казва, че презвитер Климент е бил ръкоположен заедно с Наум в свещенически сан от папата в Рим в 868 г., преди смъртта на св. Кирил.

След смъртта на Кирил в Рим през 869г. той се връща с Методий в Панония и Великоморавия, а след като Методий почива (пролетта на 885г.), Климент, заедно с избрания от Методий за негов наследник Горазд, оглавяват продължаващите спорове с германския клир и новия моравски княз във Великоморавия.

Епископа на Нитра Вихинг е натоварен от папа Стефан V да управлява Великоморавската църква и не признава Горазд. Климент, след като е хвърлен за определено време в затвора, с Наум и други ученици е изгонен от страната и в края на 885 или 886 преплува на сал „от три липови дървета“ Дунав и пристига в тогава граничещата с Моравия България заедно с Наум Преславски, Сава, Ангеларий и може би Горазд.

Началникът (старобълг. „боритаркан“) на крайграничната българска крепост (днес „Калемегдан“) в Белград, явно е известен за тяхното идване. Приема ги радушно и отпраща при цар Борис I.

Според Теофилакт Охридски самият Борис I всеки ден беседвал с учениците на Методий. Той им възлага обучението на бъдещите свещеници на старобългарски език. Ангеларий скоро умира и в Плиска остават само Климент и Наум Преславски, за които се предполага, че е възможно и да са родни братя.

Наум остава в столицата и поставя основите на Преславската книжовна школа, а Климент е изпратен в 886г. в областта Кутмичевица да основе вторият главен книжовен център в държавата.

Топонимът „Кутмичевица“ е забравен; изглежда това е била по-малка част на областта Котокия, днес на границите на Република Македония с Гърция и Албания. В Кутмичевица, пише Теофилакт, имало много плодни дървета, но диви. Затова Климент пренесъл от Византия различни видове и „чрез присаждане облагородил дивите дървета“. Там Климент отсяда в три подарени му от цар Борис I имения, но главно в третото около Охрид, където създава Охридската книжовна школа, първия славянски университет.

За седем години (886-893) той обучава на глаголица, и както пише Теофилакт „на българско наречие“, близо 3 500 ученици. През 893г. е извикан от новия цар Симеон I в Преслав, където е ръкоположен за епископ на Величката епархия (Велека / Великия и Дрембица) в същата област, с титлата „Велички“. Така той става там първия славянски епископ. Наум, изпратен от цар Симеон I, заема неговият пост на ръководител на школата и книжовния център в Кутмичевица в същата 893г.

Когато Наум умира (през 910г.), Климент се погрижва за неговото достойно погребение. Климент основава в Охрид с помощта на цар Симеон манастира „Св. Панталеймон“ (не случайно едноименната църква в Преслав е първият славянски културен център) и още една църква, която после става архиепископско седалище, така че той е построил две от трите тогавашни охридски църкви. За последен път Климент се отправя в Преслав и моли цар Симеон да го освободи от задълженията му като епископ, но получава отказ.

Уморен от пътешествието, но работещ над превода на Триода, Климент умира на 27 юли 916г. в Охрид. Погребан е в притвора на „неговата“ манастирска църква „Св. Панталеймон“ („Стари Св. Климент“), превърната около 1515г. в джамия, днес възстановена от руините през 2001-2002г. Останките му са пренесени в охридската църква „Св. Богородица Периблептос“, наречена след това „Св. Климент“. Главата на светеца се пази и до днес в Берския манастир „Св. Йоан Предтеча“. Част от мощите му днес се съхраняват и в новопостроената в Пловдив църква „Св.Климент Охридски“. Скоро след неговата смърт епископ Климент е канонизиран. Не по-късно от началото на ХI век успението му се чества на 27 юли.

Свети Климент Охридски е един от най-значимите автори на старобългарски език, той пише жития, похвални слова, църковни химни, превежда църковни текстове. В науката се посочват от 15 до 50 негови съчинения. В „Краткото житие“ се казва, че той „измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“. Затова обикновено се смята, че той въвежда и кирилицата, макар че е по-вероятно тя да се развива постепенно в Преславската книжовна школа в началото на X век.

Изображения на св. Климент се срещат от началото на XIV век на икони и стенописи (Охрид, църквата „Св. Климент“). Йеромонахът Атанасий от манастира „Св. Йоан Кръстител“ на остров Парос превежда на новогръцки „Пространното житие“, написано от Теофилакт, и го издава през 1784 и 1805г. След това то се печата в нови издания. Съществуват много народни легенди за Климент Охридски и многобройни научни публикации.

Първият съвременен университет в България — Софийският университет „Свети Климент Охридски“, е наречен на негово име при основаването му през 1888г.

Името на Св. Климент Охридски носи и българската полярна база на остров Ливингстън в Антарктика.




Генерала който се би храбро срещу сърби, турци, румънци, англичани, французи. италианци и руснаци

 На 25 януари 1945 година, умира великия български генерал Тодор Кантарджиев, който се би храбро срещу сърби, турци, румънци, англичани, фра...