На 31 юли 1996 г. в София умира капитан Даню Петков - Виден Царски офицер, Кавалер на военния орден „За храброст".
Роден е на 8 август 1912 год. в с. Сотево (Симеоново, дн. Славяни), Ловешка околия в семейство на земеделци. Завършва средното си образование в Държавното педагогическо училище „Цар Борис III“ в Ловеч през 1932 година, с профил учител. През следващата 1933 година се записва в школа за запасни офицери в гр. Радомир, откъдето постъпва във Военното на Негово Величество училище в град София. Завършва като първенец на 55-ти „Тракийски” випуск през 1936 година под командването на полковник Васил Бойдев.
През 1945-1946 година следва в генералщабния отдел към Военната академия „Г. С. Раковски”.
Членува в „Съюз на българските национални легиони”.
____________________________________________________________
Военни назначения 1936 - 1945 год.
След завършване на ВНВУ през 1936 година, е назначен във 2-ра пехотна Искърска дружина, преименувана от Цар Борис III през 1937 година на 33-ти пехотен Свищовски полк. Служи за кратко на турската граница в гр. Елхово като подпоручик, след което в началото на 1938 година е преведен на служба в гр. Ловеч към Тридесет и четвърти пехотен Троянски полк като взводен командир, повишен е в чин поручик. През 1939-1941 година е ротен командир и преподавател във временно създадената школа за кандидат подофицери към 34-ти пехотен Троянски полк. Членува в „Съюза на българските национални легиони”. В полковите казарми като околийски водач, отговарящ за обучението на новопостъпилите легионери и искрен родолюбец, събира и обучава бранници и легионери на военно дело, и манипулация с оръжие.
През 1941 година заминава за назначението си в състава на 15-та пехотна Охридска дивизия към новосформираната V армия в освободена Македония и градовете Битола, Ресен, Охрид и Струмица. Назначен е като временен командир на подучастък към 4-и граничен участък, след което е прехвърлен като ротен командир в Струмишката пехотна дружина, от която през април 42-ра година се сформира 55-ти Охридски пехотен полк, с командир полковник Иван Магеров. Полкът е сборен и е съставен от дружини от Троянски, Свищовски и други полкове от Северна България.
В Македония са изпратени най-подготвените войскови части и командири от българската армия, за да възродят и съхранят българското национално съзнание сред, върнатите ни за администриране, изконни свещени територии. / „Корона от тръни” от Стефан Груев.
Достойно изпълнява своя дълг като комендант и граничен офицер във важен за България момент в размирния район, свързан с новоосвободените български светини на манастира „Свети Наум”, западно от гр. Охрид. Във военната база край древния манастир е дислоцирана и ротата към 55-ти Охридски полк, под негово командване.
На 14.09.1943 година е повишен в чин капитан, заедно с повишението на полковник Никола Дренски, който поема комендантството на гр. Охрид.
Капитан Петков е военен комендант на 1/11 граничен участък, край манастира „Свети Наум”, по време на неразбирателството с Италия, касаещо спорни територии по българско-албанската демаркационна линия, преди и след капитулацията й на 08.09.1943 година.
Частта, която командва е и в подкрепа на новосъздадената Охридска морска патрулна група за охрана на новите граници към 1/11, 2/11, и 3/11 гранични подучастъци, дислоцирани на кея до манастира, на Охридското пристанище и в селцето Стения, с пристан на Преспанското езеро. Командир на V армия в Македония от 11.08.1941 до 11.05.1944 е бившият му началник и близък от Военното училище генерал Васил Бойдев, който прехвърля кап. Петков към V армия, седмица след сформирането и поемане на командването й.
Посрещането и отношението на местните към българската войска е изключително топло - като към свои. Населението на града, в голямата си част българи, са се отнасяли радушно и приятелски с нашите войници и офицери. Войската е участвала във всички организирани празници. Често са давани концерти с тържества и паради, отбелязвани са празници като 6-и май - ден на храбростта на Българската войска, 24-и май - ден на Св.Св. Кирил и Методий и други, завършвали обичайно с увеселения. Защитавали са ги от дражевисти и титовистки партизани, и от албански разбойници. Мобилизираните местни младежи не са давали бойни наряди, тъй като е имало случаи на бягства при партизаните, особено в края на 1943 - 1944-а година. Заповедта е била избягалите да не се гонят, както и да не се притесняват техните семейства, което се е знаело от местните и от партизаните. Обстановката, през първите години от Българското управление в района на гр. Охрид и Охридското езеро, е била относително спокойна. Едва към края на 1943-а и началото на 1944-а се случват инциденти и нападения на наши постове от партизани, сърбомани и албански бандити. Това налага семействата на българските офицери и администрацията в гр. Охрид да бъдат евакуирани обратно в България.
Към края на август 1944-а година правителството на Багрянов обявява неутралитет и решава да изтегли българските войски от администрираните територии, но това се отнася за онези земи, за които България не претендира. Тъй като, Македония се е считала за част от българската територия - това решение не се е отнасяло за V армия. Политиката на изчакване по отношение на Македония и безопасното завръщане на V армия довежда до неясната ситуация - като оттеглянето ще започне, без да е било предварително планирано и подготвено.
Като младши офицер поручик Петков активно сътрудничи на вестници в Свищов и Ловеч, а статиите му, свързани с проблемите на България и Македония и, днес пазят актуалността, родолюбието му, и непримиримостта на гражданското му поведение.
Пише с почит към далечната и близка съдба на народа, с благодарност към Освободителите. Владее френски език. Служи и е пример за всички с високия си морал, интелигентност, с добротата и готовността си да помага.
Вие знаете ли, какъв човек имате до Вас! - споделя с възхищение негов съгражданин.
"Бог, Цар и България - единство в тройна плът!
Бог, Цар и България на клетва ни зоват,
и тая клетва, ние пред кръста да дадем;
За тях да живеем и за тях да умрем!"
извадка от статия на поручик Даню Петков, вестник „Стремление” (Ловеч), 7 октомври 1939 година.
_________________________________________________________________
След преврата на 9 септември 1944 г.
С присъда "Царски офицер"� през 1946 г. е уволнен с регентска заповед и изселен със семейството си в гр. Ловеч. Остава безработен. Разрешава му се, единствено, тежък физически труд като хамалин и превоз на дървени трупи в Троянския, и Тетевенския Балкан. През 1948 г. е арестуван с обвинение за връзки със Земеделския съюз на Никола Петков и военните организации "Неутрален офицер" и "Цар Крум". Без съдебен процес е изпратен в трудово-възпитателен концентрационен лагер Ножарово, Тутраканско, а след това в Белене. При строг режим, без право на свиждане и при всички ограничения, характерни за българския „Гулаг”.
Спомените му от престоя в концлагерите са тема неприятна и табу, заради нечовешките условия на живот, заради глада, студа, мизерия, издевателства и тежка работа. Необходими са били неимоверни усилия на всеки, за да оцелее. Дажбите на храна са определяни, в зависимост от изпълнението на дневните трудови норми и са били мизерни, и нискокалорични. Всички затворници са били под постоянен натиск да се съгласят да доносничат, като някои от тях са се подали. Повечето концлагеристи са били бивши офицери и николапетковисти. Имал е неколцина приятели сред тях, без да знае какви са. Оцелял е благодарение на това, че е достоен човек и военен. След освобождаването му започва работа към ел. подстанция до с. Хлевене, Ловешко. От 1954 до 1972 г. работи като каменар на кариерата "Слънчев Бряг" – концентрационният лагер край Ловеч.
След освобождаването му от Белене, не е свален от оперативно наблюдение и активно е следен от Държавна сигурност до началото на 60-те години, по разработките „Прилепи”, „Моряци”, и личното му ОНД № 9269 „Процеп”, за които е изпратен в Ножарево, по донесение, основно на агент „Бедняк”. Обвинен е, че през 1948 и началото на 1949 година, заедно с Васил Денчев Илиев - книжаря, учредител на нелегален Околийски комитет на БЗНС, организират местни групи от бивши военни и опозиционери - на петорки, които трябва да играят главна роля в тила, при евентуална западна военна намеса. Такава организация е съществувала с център в Турция, както и в по-големите български градове, и села, с оглед вземане на властта чрез свободни избори или с помощта на военна сила. Полагали са клетва пред пищов, кама и Библия в Табашката пещера край Ловеч, откъдето идва вероятно и името на разработката „Прилепи". /„Записки за Българските страдания” от Петко Огойски, книга втора, стр. 126/.
От ДС са предполагали са, че след освобождаването от концлагера, е възстановил дейността си като е създал нови контакти с бивши лагеристи, предимно местни лидери на забранената от закона БЗНС - Никола Петков. Поддържал е висок дух и сред останалите уволнени офицери.
Многократно се опитват да го вербуват, а отговорът му е един и същ - „Вижте какво, аз разбирам въпросите, но ако става дума за такива сведения, това не ми е в природата и аз смятам, че да донасяш за други хора е нечестно.”
В една от характеристиките, извадка от досието му, четем:
- Произхождащ от кулашко семейство, завършил висше военно образование, по настоящем общ работник ..
- Активен легионер, обучавал бранници за борба с прогресивната младеж ..
- Сътрудник на местния фашистки вестник „Стремление”, възхвалявал е царската династия и великобългарския шовинизъм ..
- Кръвно мрази БКП, за която му дейност бива уволняван на няколко пъти от различни учреждения в гр. Ловеч и понастоящем е общ работник /чука камъни на жп. кариера/ ..
- През 48-а год. е изпращан в ТВО, където се е държал много твърдо и не му е подействал възпитателния режим ..
- Живее с пълната вяра, че Народното правителство и БКП няма да останат за дълго .
След освобождаването му от концентрационния лагер Даню Петков започва за кратко работа към електро подстанцията до с. Хлевене, Ловешко.
От 1954 до 1972 година работи като каменар на кариерата, край Ловешкия концентрационен лагер „Слънчев Бряг”. При нечовешки условия обработва / чука камъни, заедно с концлагеристите, а вечер намира сили и да пише.
След пенсионирането си, продължава работа към Окръжно пътно управление Ловеч, за да бъде в помощ на синовете си.
След 1989 година, при последвалата реабилитация и повишение в чин, е единственият непроизведен офицер в по-високо звание. Остава капитан. Отказва компенсации за годините, прекарани в концентрационните лагери Ножарево и Белене. Обявен за враг на тогавашната власт, без право на образование, без право на друг, освен - на определеният от нея труд, при забрана да напуска града.
Независимо от тези ограничения - той остава писател и поет със силно изявено чувство за дълг, достойнство и отговорност към народ и Родина. Роден лидер.
Умира на 31 юли 1996 год. в гр. София - точно петдесет години след издаване на регентската заповед за уволнение № 70 от 31.07.1946 година.
____________________________________________________
Отличия
"За храброст" IV-та степен 2-ри клас, Орден "Св. Александър" V -та степен с мечове между рамената, Орден "За военна заслуга" V-та степен без корона, Орден "За заслуга", "За отлична военна служба" и редица други почетни отличия.�Умира в гр. София на 31 юли 1996 г., петдесет години след издаване на регентска заповед за уволнение номер 70 от 31.07.1946 г.
�� Военни назначения�
• 1936 г. 2-и пехотен искърски полк�
• 1938 г. Взводен командир в 34-и пехотен полк
�• 1941 г. Временен командир на подучастък в 4-и граничен участък�
• 1941 г. Командир на рота от Струмишка пехотна дружина
�• 1943 г. Командир на рота в 55-и пехотен полк�
• 1944 г. Командир на рота в 34-и пехотен полк�
• 1946 г. Слушател във Военната академия�
• 1946 г. Уволнен с Регентска заповед номер 70/31.07.946
�
Офицерски звания : �3.10.1936 г. – Подпоручик (55-и "Тракийски" випуск на ВНВУ), �3.10.1939 г. – Поручик� ,14.9.1943 г. – Капитан