ЗЛАТНОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА СОФИЯ - 1934-1944
ЕТО ТАКИВА ХОРА МОГАТ ДА ВДИГНАТ БЪЛГАРИЯ НА КРАКА
👉 Още веднъж за великото дело и нерадостната съдба на инж. Иван Иванов
В дни на криза на доверието и разкъсана връзка между представлявани и представляващи е хубаво да си спомним за онзи тип властимащи, които никой не може да забрави не заради пагубните им действия, а заради позлезното наследство, което са оставили.
Днес трудно се намират национални или местни управници, които да обединяват хората около своeтo безупречнo реноме и разумна политика или пък такива, които да печелят по честен и неоспорим начин доверието на своите избиратели.
Това най-общо казано се дължи на разликата в усилията и в различното разбиране на отговорността, която властта дава. Ако днес мнозина възприемат дадена висша административна позиция като успех, който им позволява да оправдаят пътя си дотам и да помислят за старините си, в други времена такъв пост е бил само временна спирка в стремежа към заслугите, удовлетворението и публичния престиж, които той дава при добре свършената работа.
Друг фактор, разбира се, е и историческата дистанция, тъй като, въпреки безспорните и дори безпрецедентни за един български кмет успехи на обекта на този материал, той беше широко признат и постиженията му получиха недвусмислено популяризиране съвсем наскоро.
Става дума за един от най-добрите управници в историята на Третата българска държава и най-дълго управлявал кмет на София – инженер Иван Иванов (14 юли 1891 – 20 юни 1965).
Той отдавна не е толкова непопулярна историческа фигура, благодарение на постепенната му реабилитация след края на комунистическия режим и, в немалка степен, благодарение на филма „Кметът“ от 2009 г., дело на Адела Пеева и Антоний Дончев.
Името на хора като инж. Иванов обаче трябва да продължава да бъде споменавано заради примера за работливост, находчивост, иновативност и отговорност, който той е оставил.
Той обаче за съжаление е и пример за глупостта, която раждат радикалните политически обрати и по-конкретно българският завой към комунизма през лятото на 1944 г.
Историята на инж. Иван Иванов не е нито уникална, нито пък е съвсем обикновена. Той е роден в Сливен през 1891 г. в семейството на полк. Никола Иванов, който участва и намира смъртта си по време на Балканските войни.
Очевидно семейството на младия Иван Иванов е имало финансови възможности, тъй като той учи първо в Стара Загора, след това във Военното училище в София, което не му допада, и в крайна сметка се дипломира като строителен инженер в Техническия университет в Мюнхен през 1915 г. , който и до ден-днешен е сред най-реномираните технически учебни заведения в Европа.
По време на Първата световна война инж. Иванов работи като ръководител на строеж на жп линия в Македония, а след това постъпва в отделението за Водоснабдяване и канализация при Столичната община, чийто началник е инж. Христо Танев, който дава идеята за строеж на водопровод за София от Рила.
Постепенно инж. Иванов натрупва достатъчно професионален опит и започва да променя облика на все още оформящата се българска столица със своите неуморни и оригинални инициативи.
Най-големият успех на инж. Иванов е построяването на водопровода „Рила-София“. Проектирайки, разработвайки и изграждайки това сложно за времето си съоръжение, инж. Иванов остава завинаги в историята на града, тъй като водата от Рила прави софиянци хората, които се радват на най-евтината водопроводна вода в света за онзи период.
Водопроводът се строи 8 години и е тържествено открит на 23 април 1933 г. на построения също под ръководството на инж. Иванов басейн на столичния стадион „Юнак“.
Водопроводът е признат за майсторско инженерно изпълнение в цяла Европа, а популярността на инж. Иванов нараства дотам, че само година по-късно той се превръща в кмет на столицата след указ на цар Борис III.
Той управлява София между 1934 и 1944 г.- малко повече от десет години, с което става най-дълго задържалият се на поста градоначалник.
Странното е, че в периода около назначаването му за кмет на София инж. Иванов е считан за съмнителен кадър от мнозина заради подозрения в симпатии към социалистическата идея,която не била никак популярна по време на царисткия режим в България след 1934 г.
Странно е, тъй като само десет години по-късно обратът във вятъра на властта ще го понесе този път заради образованието му в Герамания и участието му в т. нар. от революционните среди „фашистки режим“ у нас до 1944 г. Хем социалист, хем фашист...Пълно противоречие, жертва на което се превръща инж. Иван Иванов.
Другото огромно дело на живота на инж. Иван Иванов е началото на проучванията и проектирането (завършен в затвора между 1944 и 1946 г.) на язовир „Бели Искър“, който днес осигурява водата на близо двумилионна София.
Периодът, в който инж. Иванов управлява столицата е период на архитектурен, градоустройствен,
благоустройствен, хидроинженерски и електрификационен разцвет на града.
По време на неговото кметуване е завършена сградата
на ректората на Софийския университет; облагородени са Южният парк и Борисовата градина; построена е сегашната сграда на Столична община; сегашната сграда на Народната банка; сегашната сграда на Съдебната палата; военното министерство, Държавният музикален театър, зала „България“,
Народната и Столичната библиотека.
Тогава също така е построен паметникът на Патриарх Евтимий на едноименния столичен булевард, павират се улиците на столицата, както и каналите на р. Перловкса и р. Владайска; открита е къпалнята „Мария — Луиза“ в Борисовата градина; открити са над десет нови училища, две болници. Инж. Иван Иванов е и авторът на първия градоустройствен план на София.
Пак по негово време е пусната и първата тролейбусна линия в София – от Горнобански път до Горна баня през 1941 г.
След присъединяването на няколкото околни селища Столицата ни нарастна, но нарастнаха и грижите на общинската управа. Много нещо имаше и има да се прави, за да могат присъединените селища да се приравнят в благоустройствено и културно отношение към стария град. Едно отъ присъединените селища е Горна баня.
Хубавото му местоположение върху южния склон на един от Люлинските хълмове, прочутите му минерални бани и предприемчивото му население и, най-после, мощната подкрепа на Голяма София са предостатъчни условия, за да се превърне това селище в едйн от най-хубавите кътове на родината ни.
Много пъти са се застъпвали горнобанчани за приравняване поне към Княжево или Надежда чрез прокарването на трамвай или автобус, но едва през 1940 година Дирекцията на трамваите и осветлението при Столичната голяма община пристъпва към строежа н първата в България тролейбусна мрежа от спирката „Горна баня" на трамвайната линия София - Княжево до селото.
На 8 февруарий т. г.(1941 г.) със скромно тържество стана и официалното пускане на тролейбусите.
Цялата общинска управа на Столицата, начело с кмета г-н инж.Иванов, много други официални лица и граждани пристигнаха първи с двете коли на площада сред Горна баня. През време на това първо пътуване, сред веселите разговори на първите пътници, се разнася внушителен и самоувърен кондукторски глас. Сам Директорът на трамваите и освътлението, г-н инж. Пешев, с кондукторска чанта през рамо, събира първия приход отъ таксата за возенето...
Голяма е радостта на горнобанчани. Това не е вече лъжа! С очите си виждат най-крупната придобивка от присъединението си към Голяма София. Едва сега тяхното село наистина се „присъединява" къмъ Столицата на България чрез тая постоянна, евтина и удобна превозна линия. Цялото горнобанско население, събрало се в празднично облекло и настроение на средселския площадъ, както и големият красноречив надпис на арката: „Да пребъде Столичната голяма община!" са най- непосредственият и внушителен израз на голямата радость и благодарность на Горна баня. Множеството посреща с шумна радост и нестихващо „ура" първия „трамвай без релси", както сам народът го нарича.
След обичайния водосвет г-н инж. Иванов застава с ножица в ръка пред трицветната лента и с пожелание, новата тролейбусна линия да помогне всестранното преуспяване на Горна баня, прерязва тая символична преграда, като обявява тържествено тролейбусната линия за пусната в движение. Говорят след това местните представители. С възторжени речи те изказват „официално" голямата радост, благодарност и признателност на населението.
Но самото местно население дава много по-непосредствен и искрен израз на благодарността си: млади девойки, по стар народенъ обичай, даряват с домотъкани кърпи и ризи управниците на Голяма София.
А въодушевените горнобански младежи грабват кмета г-н инж. Иванов и го понасят на ръце сред общото и нестихващо „ура" на народа.
През време на скромната закуска, вместо обичайния голям банкет, г-н кметът, трогнат от хубавия прием, съобщава още една радостна новина за Горна баня: наскоро ще се прокара и водопровод в селото.
А събраните от първия -„почетния" рейс на тролейбуса, 1800 лева, заедно със спестенитъ от несъстоялия се голям банкет пари, или всичко около 6.000 лв., отиват за подпомагане семействата на повиканите на временно обучение бедни горнобанчани.
За да се увери населението веднага в удобствата, сигурността и другите предимства на возенето с тролейбусните коли, разрешава му се през целия ден да се вози на тях безплатно.
Зарадваните горнобанчани разглеждат и разпитват за всичко. Ватманите и кондукторите им обясняват с готовность: моторите имат по 85 киловата мощност, което се равнявало на 115 конски сили, и работят с три спирачки: ръчна, крачна и електрическа. С обикновенъ товаръ колите развиват 45 километри в час. Сигурно нещо е това!
Макар и да не могат да се откъсват отъ двете електропроводни въжета, от които черпят чудната сила да се движат, колите могат свободно и ловко да маневрират по на четири метра вляво и толкова вдясно по шосето, според нуждата, така че пътят им в никой случай не остава по-тесен от осем метра. И няма опасност от катастрофа или пожар.
При това, в сравнение с автобусите, тролейбусните коли, освенъ, че не хабят толкова много гумите си, винаги са готови за лесно и бързо пускане в движение. Няма изливане на водата от радиаторите за охладяване, няма страх да не замръзне водата през зимата. Само натисни ръчката и готово! Карай ватмане!
Още в първите дни на използуването двете мощни коли се оказват съвсем недостатъчни за извънредно претоварения „трафик" по тая линия. Веднага се забелязало чувствително увеличение и на притока от приходящи и къпящи се в местните минерални бани. Затова Дирекцията на трамваите и осветлението е влязла навреме в преговори за доставката на още три тролейбусни коли.
И всеки път, когато изящните коли се изкачватъ безшумно по стръмния горнобански път или слизат стремително и сигурно надолу, както .очарованите от прекрасните гледки на околността пътници, така и хилядите местни жители и летовници в това рядко лечебно и климатично место, спасени и облекчени най-после от страшния шум и прах, ще си спомнят, може би, кому най-вече дължат това и ще шептят с гореща благодарность: Да пребъде Столичната голяма община!...ОР+
Д. Александров, Сп.”Сердика”, 1/1941
Заслугите на този енергичен и талантлив човек за София са неизброими и непреходни.
Както е известно обаче в късното лято на 1944 г. властта в капитулиралата пред Червената армия българска държава се сменя и новият режим няма търпение да се заеме с елита на старата власт.
Инж. Иван Иванов също е пометен от безмилостния шамар на преврата и бива осъден на доживотен затвор, въпреки настояванията на по-отявлените партизани за смърт, каквато застига всички приближени до двореца, министри, депутати и генерали.
Първоначално бившият кмет е хвърлен в Софийския централен затвор, където е пребиван и унижаван. По-късно лежи на други места, като присъдата му първо е намалена на 15 години строг тъмничен затвор, а след това той е напълно помилван през 1946 г.
Дори докато той е в затвора комунистическата власт има нужда от инж Иван Иванов. Докато разтакават най-успешния български кмет между мина „Пирин“ в с. Брежани и строежа за водоснабдяването на Варна при р. Батова, новата „народна“ властта се обръща към Съветския съюз с молба да им изпратят специалисти за построяването на язовир край столицата – проектът за Бели Искър вече отдавна е щрихиран в главата на инж. Иванов.
От Москва в случая отговарят по най-разумния възможен начин: „Вие си имат хидроинженер на световно ниво, за какво ви е помощ?“.
Още тук някъде революционната върхушка би трябвало да си даде някаква сметка за пагубния си подход към български интелектуален, политически и технически елит.
Така или иначе, новата власт няма избор и възлага работата по проектирането на язовир „Искър“ на инж. Иванов, който се справя перфектно със задачата, независимо от незавидното си положение, постоянната охрана и тежките условия в затвора. Професионализмът и висшата експертиза все пак донасят помилване на инж. Иван Иванов и той успява да завърши проекта за язовир „Искър“, който през 1956 г. е открит под името „Сталин“.
Човекът с най-голяма заслуга за тази ключова за столицата придобивка не е поканен на откриването на съоръжението от министър Кимон Георгиев – неуморимият превратаджия в българската история.
Името на инж. Иван Иванов дори не е споменато по време на помпозното откриване на хидросъоръжението.
Освен с инженерните си умения, съвестен труд и неуморна енергия, инж. Иван Иванов е останал в историята и със своята филантропска дейност.
Той се изявява като щедър меценат на българските писатели, художници, фотографи и краеведи, пресъздаващи в творчеството си живота и историята на третата българска столица след Търново и Преслав – София.
По всичко изглежда, че човек като инж. Иванов заслужава повече от улица на негово име в София и паметна плоча на дома, в който е живял на пресечката на улица „13 март“ и бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ в София.
За съжаление обаче българинът е действително скъп на благодарности и признание, но за сметка на това щедър на празни надежди и ловък в улавянето на посоката на вятъра.
Именно последното разбива психическото и физическото здраве на героя на тази статия, който след няколкогодишните репресии, затворническия живот и тормоза се разболява от амиотрофична латерална склероза и умира на 20 юни 1965 г. в София, на която той лично оставя толкова много.