Опълченец, виден български военен, офицер, генерал от пехотата, брат на акад. Александър Теодоров-Балан.

 На 16 ноември 1934г., в София умира Георги Стоянов Тодоров. Опълченец, виден български военен, офицер, генерал от пехотата, брат на акад. Александър Теодоров-Балан. По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I-ва рота на VII-ма опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен във военно унтерофицерско звание.

Взима участие в Сръбско-българската война (1885) като началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите сръбски части към Видинската крепост. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.

По време на Балканската война (1912-1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.

По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4-18 юли). След войната става инспектор на II-ра военно-инспекционна област.

На 2 август 1915г. е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II-ра българска армия (октомври 1915 - декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на съглашението със сръбската армия. През февруари 1917г. поема командването на III-та българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917г. е повишен в звание генерал от пехотата.

От края на юни 1918г. генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември - поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. Като такъв е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918г. За него Димитър Азманов пише:

„Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля.“

Той е роден на 10 август 1858г. в Болград, Бесарабия. Произхожда от семейство на българи-преселници. Завършва Болградската гимназия.

След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. На 30 август 1882г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). На 30 август 1885г. е повишен в звание капитан.

След войната e служи в IV-ти пехотен плевенски полк, а от март 1886г. - в I-ви пехотен софийски полк. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886г. По-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887г. е повишен в звание майор, 1 януари 1892 г. - в подполковник, а на 1 януари 1896г. - в полковник.

През 1890г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1905г. е назначен за командир на XX-ти пехотен добруджански полк. Командир на II-ра бригада от VI-та пехотна бдинска дивизия. По-късно е командир на XIX-ти пехотен шуменски полк и 1/6 бригада. На 1 януари 1910г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на VII-ма пехотна рилска дивизия.

През 1919г. е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата "Св. Неделя" през 1925г. 

На негово име е наречена гара Генерал Тодоров и село Генерал Тодоров (край Петрич).