Генерала който се би храбро срещу сърби, турци, румънци, англичани, французи. италианци и руснаци

 На 25 януари 1945 година, умира великия български генерал Тодор Кантарджиев, който се би храбро срещу сърби, турци, румънци, англичани, французи. италианци и руснаци. Това е неговата изповед, изречена 5 години преди неговата смърт.

____________________________________________________________________________

„Обичам:

1) Помощника и закрилника ни Бога Велики;

2) Райски хубавата ни родина България със сестрите й Тракия, Македония и Златна Добруджа;

3) Мъдрият ни храбър цар Борис III;

4) Жилавият трудолюбив български народ;

5) Храбрата ни послушна войска.

Бих се при Сливница, Чаталджа и Добрич.“

АВТОБИОГРАФИЯ НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ТОДОР ДИМИТРОВ КАНТАРДЖИЕВ

Роден съм в Самоков на 20.II.1861 год. от бедни родители. На дванадесетата си година, с незавършено първокласно образование, принуден бидох да тръгна, с пот на челото, да изкарвам прехраната си.

На 20.IV.1878 год. бидох взет за новобранец от първия набор. От тогава щастието ми заработи и продължава през целия ми дълъг живот. То съпровожда дългата ми вяpa в Божията помощ, високият ми дух, неуморимия честен труд, упоритото постоянство в почната работа, голямото търпение, безогледната решителност, разумният полезен почин с твърда вяра в неговия пълен успех, чудната изобретателност, голямото честолюбие и високото ценене на времето.

След две годишна честна и усърдна военна служба, бидох уволнен в запаса на войската като фелдфебел.

През 1882 год., с новопридобито четирикласно гимназиално образование, постъпих във Военното на Н. В. училище. На 30.VIII.1884 год. получих първия офицерски чин.

В Сръбско-българската война, (1885) участвувах като командир на рота. За успешната ми дейност при Сливница, Пирот и др. бидох награден с ордена за храброст IV ст.

През 1890 год. постъпих, като капитан, в Брюкселската академия на Генералния щаб. През 1893 г. свърших курса на академията и бидох причислен към Генералния щаб. В него прослужих на длъжностите: старши адютант на щаба на дивизия, началник на отделение в Министерството на войната, преподавател във Военното училище. Получих чиновете, майор, подполковник и полковник.

През 1901/1903 год. командувах 16 пехотен Ловчански полк, в гр. Враца. През 1904 год. бидох назначен за командир на бригада. Като такъв участвувах в Балканската и Съюзническата войни (1912/1913 год.). В края на 1913 год., за бойните ми заслуги при Люле Бургас, Чаталджа, Струмица и др., бидох назначен за командир на 5 пехотна Дунавска дивизия. През 1914 год. бидох произведен в чин генерал.

Участвувах в Световната война (1916/1918 г.):

а) Като началник на войските от Варненския укрепен пункт, на 4.IX.1916 г., с особена бързина и решителност, освободих от румънското робство хубавия родолюбив Добрич. Отбранявах го геройски и победоносно на 5, 6 и 7.IX. При атаката на руско-румънската с. Каралийска позиция, на 13 биде убит, от фугасна граната, коня ми, а на 14 бидох ранен в бойните вериги от куршум. При атаката на отбраняваната от руско-румънската армия бележита, от рано укрепена, естествено силна Кобадинска позиция, на 19-21.XI., с вързана за врата гипсирана десница, командувах победоносно „Източната настъпателна група“ на III армия.

б) Начело на поверената ми „Сборна дивизия“, преминах победоносно, през градовете на цялата ни златна Добруджа: Добрич, Балчик, Каварна, Кюстенджа, Меджидие, Черна вода, Бабадаг, Тулча и Исакча.

в) Бях в Румъния, на далечния Серетски фронт и в историчната Браила.

г) Бих се на Южния фронт пред старопрестолния град Охрид славни и в Албания с френци, англичани и италиянци.

д) В края на войната, по заповед на правителството, останах, с дивизията си и още други три такива, в заложничество.

През времето на Световната война, в славния историчен град Охрид от командуваните от мен наши и съюзнически войски и от охридчани ми биде чествуван 40 годишен военен юбилей за честна и победоносна служба на Царя и Родината.

Получих чина генерал-лейтенант и всички наши и съюзнически ордени за храброст. В това число и великолепния Орден „За военна заслуга“ на голямата лента през рамо. От 1.I.1919 год. се намирам в запаса на войската ни.

Живея щастлив семеен живот в средата на примерния ми род, състоящ се от вярната ми и неуморно към мен грижлива съпруга Калинка, чадата ми Еленка генерал Станимирова, Марийка полковник Чукурска, син ми поручик, с три ордена за храброст, професор Асен Кантарджиев, съпруг на Катерина Ст. Кирякова, 7 внуци - внучки и една правнучка.

Работя всекидневно умствено и с природата. Написах и напечатах, на собствени средства, отбелязаните на корицата на тази книга 12 книги. Обработвам от любов, за отмора, за поука и полза на съседите си Красноселци еднодекарна образцова цветна градина.

С общо възпитателна цел, през 1936 год. уредих общограждански прием в дома си, в София, по случай навършването тричетвъртвековен за царя и родината живот. През 1937 г., отпразнувах 50 годишния си щастлив съпружески живот - златната ни сватба.

При всичкият ми този голям успех в живота и военната служба, у мен остана дълбоко заседнала една неизпълнена родолюбива мисъл. Тя беше, че и аз ще си отида, както всичките ми самоковски съграждани, неизпълнил дълга си към единствения самоковски освободителен храбър деец Чакър войвода. За това, след отпечатването на 3/4 вековния ми живот, най-сериозно се заех с отдавна почнатата ми книга за живота и дейността на Чакър войвода.

В съставянето и написването на тази книга има доста много интересно и поучително, затова го излагам на късо, под следното заглавие:

Как събирах материала за написването на книгата. Видяхме, как Чакър войвода е действувал по Рила планина през 1848-1855 години. Убит е през 1855 година. Аз съм роден в началото на 1861 год.

Още в прегръдките на майка си, чувах разкази за живота, дейността и убийството на „Чакъро“! В момчешките ни сбирки за разказване на приказки за народни герои, всякога, най-много се разказваше за „Чакъро“!

Христо Чакъро е живял в нашата „Крайискърска“ улица, не далеко от дома ни. Родителите ми знаеха и често пъти, по мое искане, ми разказваха по нещо от живота, дейността и убийството на „Чакъро“.

Всякога, когато се събираха жените на улицата на приказки, край другото, непременно щяха да приказват „за Чакъро“! Всякога почваха и завършваха с дълбока въздишка: „Ох, страшно, много страшно беше“!

Сродницата ни, баба Соса Чакърова, често пъти дохождаше у дома на гости. Край другото, разказваше по нещо интересно от живота, дейността и трагичната смърт на „покойния Христо“! Бидох щастлив, като малко момче, няколко пъти да нося на „Стогодишния дядо поп Никола“ котлето със светена вода да ръси на „Водици“. От него лично чух интересните му разкази за любимия ми Христо Чакъро. Учих при даскал Стойчо Кьосе. Чувах разговори за Чакъро и от дядо Мито Ковано, от Христоско гробаро и от веселия Пардешко.

Всичко, което чувах от прегръдките на майка си, на улицата, от баба Соса, от дядо поп и др. здраво ми се запечатваше в детската и момчешка памет. Полека-лека, в моето въображение се създаде велик народен родолюбец и безподобен герой за свободата на родината: „Чакъро“! Аз го извънредно много обикнах!

Когато, в последствие, бидох взет на работа в кафенето на зетя си Христо Карагьозов, на улица Крайискърска, обръщах голямо внимание на разговорите на възрастните посетители, особено на негови съучастници, Дикята, Месаро и др. когато заговореха за „Чакъро“! Един от тия разговори, в последствие, написах на бързо и напечатах в списанието „Войнишка сбирка“.

Покойните майстори Мите Дикята и Никола Месаро често пъти, вечерно време, при върщането им от дневната работа, се отбиваха в кафенето-кръчма да си пийнат шишенцето ракийца. Използвах случая, че ги разпитвах за дейността им в Чакъровата дружина. Те ме обичаха. Разказваха ми с готовност. Аз, за благодарности, ги черпех по чашка ракийца.

През 1922 година, покойният самоковски учител Хр. Семерджиев ми подари книгата си - „Самоков и околността му“, от 1912 год. На стр. 126, за пръв път срещнах малко нещо, напечатано за „Чакъро“. На същата страница, под чертичка, е казано: „Подробни сведения за живота и дейността на Хр. Чакъро - в брошурата „Чакър войвода“ от О. Давид и Ст. поп Грънчаров”. Тази бележка ми наложи необходимостта да потърся, намеря и да прочета въпросната книжка, за да реша има ли нужда и аз да пиша книга за Чакъро.

Потърсих книжката в Самоков, в Народната библиотека, в Рилския манастир и в дома на покойния Хр. Семерджиев. Не я намерих никъде. От дългото търсене и ненамиране на потребната ми за високо възпитателната цел книжка не се обезсърчих! В мен беше твърда вярата, че нищо пожелано в дългия ми разнообразен живот не оставих непостигнато. Не можех да оставя търсената книжка ненамерена! За това, обиколих всичките многобройни Грънчаровци от София, които питах за книжката на О. Давид и Ст. П. Грънчарови - „Чакър войвода“.

Най-после в това всетърсене, от възрастния бивш учител, пенсионер г-н Петър Д. Грънчаров в София, в края на 1938 година, узнах, че книжката била печатана през 1887 г. в Габрово и разпространявана от авторите й в Ловчанско и Троянско. Един от авторите й пенсиониран учител - Стефан Грънчаров, бил жив, в с. Караш, при гара Роман.

Веднага писах на г-н Грънчаров в с. Караш. Отговори, че през пролетта, когато времето се позатоплило, щял да потърси книжката в старата си таванска библиотека. В края на април 1939 година г-н Грънчаров ми изпрати съвършено малката стара книжка. Прочетох я и му я повърнах с голяма благодарност. Намерих, че тя не съдържа нищо повече от това, което аз бях отдавна написал! За това веднага почнах да приготвям книгата си за печат.

С написването и отпечатването на високопоучителните човеколюбиви и храбри дела на всеспособния ми съгражданин Чакър войвода изпълних дълга си, като любящ родния си град Самоков.

Сега се вече смятам за готов с душата си да отида във вечността, а тялото ми да занесат в приготвената ми, още преди 14 години гробница, в Орландовския вечен град, до падналите за родината безсмъртни герои - „Военните гробища“. Там да чуя радостното всенародно възклицание на обединения български народ в обща силна добруваща държава: Велика България!

София, Булевард „Скобелев“ 53.

Генерал-лейтенант, о.з. Кантарджиев

* * *

КРАТКА АВТОБИБЛИОГРАФИЯ:

1) Побезите от войската

2) Гимнастика (1889 г.)

3) Биографиите на убитите в Сръбско-българската война 17 офицери

4) Историята на I пехотен Софийски на Н.В. Княз Александър I полк. (1894 г.)

5) Десет годишнината на убитите в Сръбско-българската война (1895 г.)

6) Записки по военна география на България и съседните държави (1901)

7) История на 16 пехотен Ловчански полк (1903 г.)

😎 Беседи съобщени от офицерите на 16 Ловчански полк през 1901 г. (1903 г.)

9) Примери по военното възпитание (1907 г.)

10) Балове и танци от възпитателно и пр. гледище (1909 г.)

11) Биографията на падналия през Сръбско-българската война подпоручик Цанков (1909 г.)

12) Двадесет и пет годишния юбилей на офицерите от V випуск (1910 г.)

13) Военна география на България (1913 г.)

14) Биографията на падналия през Балканската война полковник Тенев Г. (1913 г.)

15) 1/6 бригада в Балканската (1912/1913 г.) война (1915 г.)

16) Втора Чаталджа (1915 г.)

17) Заложените дивизии (1919 г.)

18) Варна-Баладжа-Добрич (1924 г.)

19) Добрич, Кобадин, Кюстенджа, Бабадаг, Тулча, Исакча (1925 г.)

20) Българската армия в Румъния и на Серет (1925 г.)

21) Биографията на баба Сара (1925 г.)

22) При Охрид - Преспа и на Шкумба (1926 г.)

23) В заложничество и у дома (1927 г.)

24) В Софийската бастилия или Централния затвор (1927 г.)

25) Кратка история на Балканската и Съюзническата война (1928 г.)

26) Петдесет годишният юбилей на 1 военен набор (1918 г.)

27) Добришката епопея с карта, скица, портрети (1931 г.)

28) Изпълнен дълг към родната реч (1934 г.)

29) 50 годишният юбилей на офицерите от V випуск (1935 г.)

30) Съединението и войната за него (1935 г.)

31) Чествуване 3/4 вековен живот на войника-генерал Кантарджиев (1936 г.)

32) Автомобилната катастрофа с генерал Кантарджиев (1938 г.)

33) Самоковският освободителен деец Чакър войвода (1940 г.)

____________________________________________________________

чрез ЦОЧО БИЛЯРСКИ И "СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО"

снимка от Тошо Пейков

източник ;https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=892:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

Български индустриалец, създател на първата тухларна фабрика в Пловдив

 ПАВЕЛ ДИМИТРОВ КАЛПАКЧИЕВ е български индустриалец, създател на първата тухларна фабрика в Пловдив.

Роден е през 1867 г. в Етрополе.

Заедно с брат си Йордан построяват в Пловдив тухларна работилница, наречена "Остромил".

Калпакчиев се прочува като работодател, който се грижи много добре за персонала си. През 1913 г. той построява първата в България работническа болница с амбулатория, в която лечението е безплатно. Строи безплатни общежития, баня, работнически стол. Към фабриката прави магазин, от който работниците пазаруват не с пари, а с жетони, давани към заплатата. Отпуска на служителите си тухли безплатно като им дава и безлихвени заеми, за да закупят земя за строеж на дом. Всичко това става без писмени договори, а на дадена дума. На големи празници Калпакчиев организира огромни празненства, като лично с шестимата си сина и трите им дъщери готвят и сервират на работниците. На Великден се боядисват хиляди яйца, месят се десетки козунаци, раздават се подаръци на децата.През 1907 г. Павел Калпакчиев дарява тухли за нова сграда на жп гарата в Пловдив. Построява "Бетонният мост" над жп линията в Пловдив и подпомага финансово изграждането на църквата "Света Троица" в града.

Макар че с тухлите на Калпакчиев е построена по-голямата част от Пловдив, почти до края на дните си той няма собствена къща. Едва през 1925 г. издига собствен дом в стил сецесион, в който се помещава и кантората му.

Умира през 1929 г. в Пловдив.

Наследниците на Павел Калпакчиев продължават както бизнеса му,така и благотворителните му инициативи.

След 1944 г. фамилията Калпакчиеви са дадени под съд за незаконно забогатяване. Три години по-късно с решение на Пловдивски окръжен съд фабриката и цялото имущество на Калпакчиеви е конфискувано в полза на държавата. 

чрез Светла Йовева

Един от най-значимите български художници и карикатуристи от първата половина на миналия век

 66 години от смъртта на художника Илия Бешков.

На 23 януари 1958 г., умира един от най-значимите български художници и карикатуристи от първата половина на миналия век - Илия Бешков (1901-1958). Сред най-известните му творби се нареждат илюстрациите към разказите за Хитър Петър, както и редица карикатури по злободневни и политически теми, заради които авторът им е арестуван два пъти - през 1923 и 1925 г. Въпреки левите си идеи, осмива и много от недъзите на обществения строй след 9 септември 1944 г., но рязко отказва да бъде галеник на новата власт и спира да рисува. 

Непременно прочетете и : 

Илия Бешков за руснаците.

ОТ "ЧЕРНАТА ТЕТРАДКА".

"Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да „станем едно“. Не бива да се отрича разликата поначало. Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее – то доминира над него. Оттук идва първото чувство на подчиненост. Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия. И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя. Какво би правил този огромен труп без глава? Съвсем основателен страх, тъй като не са достатъчни костният и мускулният мозък, за да гарантират безопасното съществуване на това живо туловище. Русинът няма глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея. И естествено, най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ – в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка и без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и не вярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.

Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света. Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.

„Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция… и целия свят. Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени със Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал.

Един познат русин, избягал от революцията, поет, пушкинист, интелигентен и неокачествим мерзавец, идва редовно у дома, когато не успявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско целувание, но не целува, а ме заставя да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна нужда. След напиването му, на тръгване той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна нужда е пък тази? Напоследък изостави разговорите за Бога, стана болшевик, лектор по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе…

Кой е опорочил това нещастно същество? – то не е било никъде, освен в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин.

Кому е нужно всичко това, освен на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от полза, човек не би пропуснал да го вземе. Ако дори за самия руски човек е от полза, щеше да е налице резултат някакъв – но там, в душата на този нещастен човек, грозотата се наслагва всеки ден.

Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза? Това се отнася до цялата руска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен. Русинът няма духовно състояние. Той писа по подражание дълго време за Бога и светия Дух, докато убеди и света, и себе си, че му липсва. От 30 години крещи за социализъм и труд, справедливост, правда, мир и благоденствие, за световно водачество, докато убеди света, че всичко това е пълна негова липса. Русинът е въобще нуждаещ се – той няма дар и когато е дълбоко убеден, че дава – той всъщност взема, защото откъде ще вземе бездарният, за да даде? Защо русинът отрече с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, именно защото му липсва. Та дарът Божий наистина не съществува за русина и у русина, и той излишно бе задължен и обременен с Него от властническата руска църква. Дарът Божий изисква боязън и смирение, а русинът е годен за животински страх и дързост.

„Ради Христа“ – казва вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с „голямата“ си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята мерзост, с безкрайната си богата „душевна“ амплитуда. Това е огромното туловище на руския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла.

„За Сталин!“ – казва сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и заминава без изражение, без срам, без злина дори. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда десет часовника, които цъкат весело и безразборно в шепите му, и предлага настойчиво, с дълбоко осъзната добронамереност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго съзнание, освен на обиран и обирач. Между тези две фази стои неизбежното напиване – бързо, стихийно „до чертого“. Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче.

Един пиян руски войник между граждани и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак мил и добродушен – младежката обстановка го радваше или спомняше за далечните му близки. Някакъв особен началник го забеляза и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неразбираемо, засрамен и недоволен…

Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра пистолета си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пиян войник лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на смутен и посрамен пред децата.

Децата, децата… те останаха с широко отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след доста време очите им се замрежиха от сълзи.

Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този „човек“ стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и… Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за вечни времена."

Източник: https://www.clubz.bg/63281-iliq_beshkov_nqma_po_zloveshto_ot_tova_da_chuete_ot_ustata_na_komunist_dumata_mir

Български майор и политик. Герой от Сръбско-българската война (1885)

 На днешният ден убиват Михаил Такев Юнаков. Български майор и политик. Герой от Сръбско-българската война (1885). Един от водачите на Демократическата партия. Като вътрешен министър през 1918 участва активно в прекратяването на Владайското въстание. Убит на 24 януари 1920г. в Пещера от анархокомуниста Георги Донски.

Той е роден на 22 март (10 март стар стил) 1864 в Пещера. Учи в родния си град, а след това завършва гимназия в Пловдив. На 4 септември 1883 година постъпва във Военното на Негово Княжеско Височество училище в София, по време на Сръбско-българската война (1885) участва в боевете при Сливница и Пирот в редовете на 7-и пехотен преславски полк. Заедно с юнкерите от Военното училище взима участие в детронирането на княз Александър I, за което е разжалван, но на следващата година наказанието му е отменено. На 27 април 1887 година завършва Военното училище с 8-и випуск, произведен е в чин подпоручик и зачислен в 3-и артилерийски полк. Заподозрян в участие в заговора на майор Коста Паница и на 1 юни 1890 е уволнен от армията.

През 1892 Такев завършва право във Франция, след което е адвокат в Пазарджик. След падането на Стефан Стамболов се включва в дейността на Демократическата партия, участва и в дейността на Македонската организация. На 25 юни 1895 година става председател на новоучреденото Пещерско македоно-одринско дружество. През декември 1895 година е делегат от Пещерското македонско дружество на Втория, а през юли-август 1901 година на Деветия македоно-одрински конгрес. Дейността на Пещерското македоно-одринско дружество обаче заглъхва, тъй като Такев живее в Пазарджик и на 2 април 1902 година на общо събрание Такев е сменен с Димитър Писарев.

На 23 май (11 май по стар стил) 1897 година срещу Михаил Такев е извършен атентат, при който загива придружаващият го негов съпартиец Алеко Константинов. Извършителите са жители на село Радилово, които имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери с общината на Пещера. По-рано същия ден Такев и Константинов участват в честванията на свети Кирил и Методий в родния на Такев град Пещера. Късно вечерта двамата потеглят с файтон за Пазарджик, като по пътя спират за известно време в Радилово. Група местни жители, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона и убиват Алеко Константинов. По-късно Минков, Салепов и Топалов са осъдени на смърт. Присъдата на непълнолетния Салепов е заменена с 15 години затвор.

След смъртта на лидера на демократите Петко Каравелов през 1903, Михаил Такев става заместник на новия председател Александър Малинов, заедно с Андрей Ляпчев. Такев участва в управлението на Демократическата партия като вътрешен министър (1908-1910) и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1910-1911). По време на Балканските войни служи като офицер от запаса в Първа армия. Отново е вътрешен министър в правителствата на Малинов в края на Първата световна война и твърдо се противопоставя на Владайското въстание в края на 1918.

На 24 януари 1920 година, ден преди силно оспорваните парламентарни избори, Михаил Такев е убит близо до родната си къща в Пещера от анархокомуниста Георги Донски. Донски има отдавнашен личен конфликт с Такев и по това време се намира в града с група крайнолеви екстремисти. Самото убийство е извършено със съдействието на местната организация на Българския земеделски народен съюз. След кратко укриване Георги Донски се предава на полицията, но е убит при опит за бягство преди завършването на съдебния процес. За съучастие в убийството са осъдени трима членове на групата на Донски, но делото не разкрива техни връзки със Земеделския съюз и правителството.

Един от най-великите български революционери и национален герой от Македония. Той е деец на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО)

 На 23 януари 1926г., в строго охранявания затвор Картоузи в Ичин, Чехия се „самообесва” легендарният Йордан Цицонков. Един от най-великите български революционери и национален герой от Македония. Той е деец на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО).

Остава в световната историята с изпълнението на смъртната присъда на ВМРО и убийството на земеделеца и национален предател Райко Даскалов в центъра на чешката столица Прага на 26 август 1923г.

Той е роден през 1900г. в българското Ново село, Щип, тогава в Османската империя, а днес в Р. Македония. Присъединява се към ВМРО и след март 1922г. е избран да изпълни смъртната присъда на организацията срещу Райко Даскалов. През май 1923г. войводата Панчо Михайлов предава на Йордан Цицонков нов паспорт с името на Атанас Николов, револвер и голяма сума пари, след което Цицонков заминава за Чехословакия. На 26 август 1923г. Йордан Цицонков убива с три изстрела Райко Даскалов в центъра на Прага, след което е арестуван. ВМРО подсигурява защитата му и наема известния чешки адвокат Ян Ренер, а професор Иван Мърквичка се изказва в негова защита. На делото, гледано на 13-14 ноември 1923г. в Прага, Йордан Цицонков е осъден на 48 часа затвор с 8 срещу 4 гласа на съдебните заседатели, поради доказаната от защитата теза, че Цицонков изпълнява смъртната присъда на ВМРО, а не действа от името на правителството на Александър Цанков, взело властта след Деветоюнския преврат. Югославия упражнява силен дипломатически натиск върху Чехословакия, след което е насрочено ново дело срещу Йордан Цицонков, гледано между 22 и 27 октомври 1924г. в Табор. Този път Цицонков е осъден на 20г. затвор, въпреки че обвинението не успява да докаже връзката му с Демократическия сговор.

Йордан Цицонков първоначално лежи в градския затвор в Табор, но след като се разпространява информация за готвеното му бягство от ВМРО, той е преместен в строго охранявания затвор Картоузи в Ичин. Там той се обесва на 23 януари 1926 година.

НЕ Е ВАЖНО КЪДЕ СИ ПРЕПОГРЕБАН (ВСЪЩНОСТ ИЗЛОЖЕН ГРОТЕСТНО В САРКОФАГ НАД ЗЕМЯТА) ,А Е ВАЖНО КОЙ СИ БИЛ ПРИЖИВЕ!

 СПОМЕНИ ОТ ВРЕМЕТО, КОГАТО В ЦЯЛАТА ГЕОГРАФСКА ОБЛАСТ МАКЕДОНИЯ,А И НЕ САМО ,ЖИВЕЕХА ОСНОВНО ЕТНИЧЕСКИ БЪЛГАРИ!

  " 152 години от рождението на Гоце Делчев, отбелязваме на 23 януари.

На 23 януари (стар стил), 1872 г., в Кукуш, тогава в Османската империя, днес коварно преименуван на Килкис, Гърция, в БЪЛГАРСКОТО семейство на Никола и Султана Делчеви, е роден ГЕОРГИ (Гоце) ДЕЛЧЕВ - лидер на ВМОРО. 

Освен Гоце, неговите братя Милан, Димитър и Христо Делчеви също са революционери от ВМОРО.

Завършва БЪЛГАРСКО униатско начално училище, а след това БЪЛГАРСКА екзархийска прогимназия в родния си град, след което продължава образованието си в Солунската БЪЛГАРСКА мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, където създава таен революционен кръжок заедно с Даме Груев, Гьорче Петров и Борис Сарафов. Учи и във БЪЛГАРСКОТО Военно училище в гр. СОФИЯ, откъдето е изключен заради възгледите си.

През есента на 1894 година е назначен за екзархийски учител в Щип, където учителства до 1896 година.

В Щип, Гоце Делчев се среща повторно с Дамян Груев, един от основателите на БМОРК, който го привлича в организацията, на която по-късно става фактически ръководител, до неговата смърт на 4 май 1903 г.

▪️Това,че Димитров (Тарабата) се поддава на натиска на Сталин и Тито,и предава тленните му останки на Югославия, е било почти неизбежно и за съжаление, част от многото грешки направила България под чужд натиск!

🇧🇬НЕ Е ВАЖНО КЪДЕ СИ ПРЕПОГРЕБАН (ВСЪЩНОСТ ИЗЛОЖЕН ГРОТЕСТНО В САРКОФАГ НАД ЗЕМЯТА) ,А Е ВАЖНО КОЙ СИ БИЛ ПРИЖИВЕ!

Поклон, войводо! Помним делото ти!🇧🇬 "

Опълченец-поборник, български офицер, подпоручик

 На 22 януари 1861г., в Свищов е роден Костадин (Костантин) Григоров Халачев. Опълченец-поборник, български офицер, подпоручик. През Сръбско-българската война (1885) командва XIII -а рота (според Мамарчев. Портрети и кратки биографически свъдения за загиналитъ български офицери и портупей-юнкери въ войната съ Сърбия презъ 1885 г.) на V — и пехотен Дунавски полк, който влиза в състава на Трънския отряд. Участва в боевете за изтласкването на Шумадийската дивизия на левия фланг на българските части и в боя на връх Плоча, югозападно от с. Банкя. Подпоручик Костадин Халачев загива на 3 ноември, 1885 г. в боя при Трън. Погребан е в гр. Трън.

Учи в Свищовското градско училище, по-късно емигрира в гр. Зимнич, Влашко, а от там в Турну Мъгуреле, където бил чирак. През 1876 г. избухва Сръбско-турската война и 15 годишният Костадин се записва като доброволец. Участва в сраженията при Гредетин, Бабина глава и др.

При избухването на Руско-турската война (1877-1878) Халачев заминава за Плоещ, където се записва като доброволен в Българското опълчение. Зачислен е в III- а рота на V- а Опълченска дружина. Участва в битките при Стара Загора, Шипка и при овладяването на шейновския укрепен лагер. Отличава се и е награден с Георгиевски кръст " За храброст " IV степен. По-късно, му е връчен и войнишки кръст „За храброст“.

След войната, Халачев се занимава с търговия. По-късно заминава за София, където посещава частни уроци, за да може да се подготви за приемния изпит във Военното училище. Приет е през 1881 г. и на 17 септември младият юнкер престъпва прага на училището. Завършва през 1884 г., като на 30 август е произведен е в първо офицерско звание - подпоручик. Назначен в Силистренската дружина, която при формирането на първите осем български полкове влиза в състава на V- и пехотен Дунавски полк.