ДЪРЖАВА, КОЯТО ЖИВЕЕ ОТ ПЛЯЧКОСВАНЕ

 ДЪРЖАВА, КОЯТО ЖИВЕЕ ОТ ПЛЯЧКОСВАНЕ: ЩО ЗА СТРАНА Е РУСИЯ?

В България отново се надигат гласове, че нашето бъдеще било с Русия. Но ние нямаме работа в тази месомелачка. Там всички пътища водят до катастрофа, както е написал Осип Манделщам, преди да угасне в сталински концлагер.

Покрай поредното изостряне на руското присъствие на международната сцена в България отново се надигнаха гласове, според които нашето бъдеще било с Русия и Евразия. Тази позиция е неадекватна от всякаква гледна точка - политическа, социална, икономическа и т.н. Тези неща са изобилно разгледани от различни тесни специалисти, но основният, екзистенциалният проблем е другаде - в самата дума „бъдеще”, приложена към Русия.

Русия никому не предлага бъдеще, тъй като тя самата не разполага с такова. От половин хилядолетие тя живее извън времето и историята, в онзи постоянно повтарящ се кръговрат, в който са живели аграрните цивилизации преди появата на християнството. В този кръговрат всичко, което се е случвало, ще се случи отново. И всичко, което предстои да се случи, вече се е случвало.

Всичко започва с Иван Грозни

Това въртене започва с Иван Грозни в средата на 16-и век. Тогава големите европейски кралства устремно излизат от Средновековието и започват да ликвидират негови основни белези като крепостното право, властовия произвол и религиозния обскурантизъм. Подсилват се независимата частна собственост, местното самоуправление и закрилата на хората от страна на закона.

В Московия, както тогава е била известна държавата, Иван решава да направи точно обратното. Ликвидира, доколкото му стига времето, свободните съсловия, като ги прави крепостни. Изкоренява аристокрацията, като ѝ отнема земите, закрива всички видове събрания, както на благородниците, така и на обикновените хора, чрез които дотогава се е развивало самоуправлението. Обявява цялата собственост в държавата за своя лична бащиния и превръща собствените си прищевки в закон. Отмъква, разбира се, и държавната хазна - и тя му е бащиния.

По-важното обаче е, че Иван започва гонения срещу онези, които са искали Московия да поеме по европейския път на развитие. Символ на тези гонения е боляринът, философ, писател и военачалник Андрей Курбский, а последвалата между двамата кореспонденция очертава вечния разлом в Русия. От едната страна са онези, които като Курбский искат ограничаване на централната власт чрез разделянето ѝ между различни клонове и съсловия, настояват за права, свободи и законност, както и за независима от короната собственост. Това е пътят, водещ в крайна сметка до европейската цивилизация, в която отделният човек е по-важен от държавата.

От другата страна стоят Иван и неговите следовници. Проклинайки противниците си с най-вулгарни азиатски изрази (според Иван, Курбский е „чакал”, от чиято „зловонна уста се носи смрадта на самия Сатана” и пр.), те твърдят, че държавата е всичко, а отделните хора - нищо. И най-важното - че държавата е тяхна и че те не я държат поради нечие (например на народа) благоволение, а сами. „Самодържат” се - самодръжци. Никой друг няма никакви права - като например да е закрилян от закона, да има неприкосновена собственост или форуми за самоуправление. Държавата е всичко, а самодържецът е държавата. Неговата дума е закон, не някакви неща, писани на хартия. А всички проевропейски руснаци са чакали, измет или агенти на враждебни чужди сили.

Това е политическата закваска на Русия. И пак при Иван е забъркана онази попара, която е руската икономика.

След закрепостяването на народа, ликвидирането на аристокрацията и изгонването на такива като Курбский, Иван пристъпва към следващата крачка: да третира държавата бащиния като легитимен обект на плячкосване. Той вече е плячкосал половината от съседните му руски княжества, но започва да удря на камък с останалите и особено със съседните му на запад литовци. Но режимът му живее от плячка и инак не умее. Затова стартира плячкосването на имотите на аристократите и на по-заможните редови поданици - режимът на „Опричнината”. Експанзията на изток му дава достъп и до ресурсите на Сибир, които изнася към Европа.

Иван Грозни е дефолт програмата на Русия, от която тя никога не е излизала. Отиваме няколко поколения напред и виждаме първото повторение. В разгара на модерната епоха, когато в Европа се полагат основите на Просвещението и на хуманистичния държавен ред, Петър Велики успява да закрепости и онези съсловия, които Иван не е съумял. Успява да подчини и дотогава автономните казаци, разширили Русия чак до Далечния изток без помощта на държавата. След него в Русия няма нито един човек, включително в аристокрацията, който да не е по някакъв начин закрепостен за държавата. В момента, в който в Европа преоткриват равенството между гражданите и създават обществени договори, Петър публикува „Таблицата на ранговете”, описваща позицията на всяка професия и на всяко съсловие в тази система на пълно и всеобхватно неравенство.

В икономиката „модернизаторът” Петър прави типичната руска грешка, която допускат и до днес руските самодръжци: решава, че е разбрал как да настигне индустриалния Запад - чрез внос на западна техника. Но няма никаква представа, че Западът е технически и индустриално развит, тъй като в него има все повече свободни индивиди, които могат да правят индустрия, защото имат неприкосновена частна собственост и права. Петър вкарва западни заводи, но всичките бързо фалират. Причината: вместо да освободи някакви хора, които да работят в заводите за заплата, той подкарва натам крепостни селяни, които да работят без пари. Русия си остава аграрна страна и става жертва на подобни последващи опити за бърза индустриализация - най-видимо при Сталин, чиито заводи, внесени от САЩ и Германия, също накрая фалират.

През цялото време, разбира се, продължават гоненията на всички руснаци, които искат Русия да тръгне по европейски път - тоест, да има бъдеще.

Всичките тези вълни на отнемане на права и собственост, както и постоянните гонения срещу прозападни руснаци, са съпътствани от смъртта на огромни количества хора, изтребвани от собствената си държавна власт. И при Грозни, и при Петър, и при Сталин, и при Путин руското население намалява, тъй като от терора бягат милиони.

Има, разбира се, периодически опити за поевропейчване на Русия. Това е периодът на изборните царе с ограничена власт, последвал Иван (този период, показателно, в Русия е известен като „Смутата”). След Петър също има определено „размразяване”, както и след Павел и Александър през 19-и век, след болшевишката революция, след Сталин и след Брежнев през 20-и век. През всичките тези периоди на отслабване на самодържието икономиката дръпва напред, а населението расте поради простата причина, че хората очакват по-нататъшно отслабване на самодържието и, следователно, по-голямо пространство за собственото си развитие.

Всеки път обаче тези реформи се провалят по една и съща причина. Разхлабването на диктата върху икономиката и народа рано или късно се натъква на противодействие от страна на управляващата клика, която не иска да се лиши от самодържието си. Така в Русия никога не се появява онзи автономен и закрилян от закона индивид, който осигурява бързото развитие на Запада. Тъй като само този индивид може да създаде развитие, след края на всеки период на реформи следва икономически спад и намаляване на населението. А по-важното е, че при първите симптоми на подобни проблеми властта минава в ръцете на нов самодържец, който твърди, че проблемите са следствие на предхождащите го „либерали” (както ги наричат днес).

Русия половин хилядолетие след Иван Грозни

Това е „бъдещето”, което Русия предлага. Терор-разруха-реформи. Терор-разруха-реформи. И така до безкрай. Половин хилядолетие след Иван Грозни Русия продължава да живее от плячкосване - на ресурсите на Сибир, на собствеността на хората си, на покорени съседни държави.

Отсега е ясно, че този цикъл отново ще се повтори, защото в Русия всичко, което предстои да се случи, вече се е случвало. След Путин ще има опит за реформи и страната за малко ще живне. Реформите ще се провалят, тъй като там няма нито автономни индивиди, нито частна собственост, нито законов ред. След края на реформите ще настъпи стопански срив и хората ще хукнат да бягат. Ще дойде следващият самодържец, който ще обвини предшествалите го „либерали” за проблемите и ще предложи решение чрез възстановяване на пълното самодържие. За себе си, разбира се. И ще гони и ругае на „чакали” онези, които искат европейско бъдеще за Русия.

Нямаме работа в тази месомелачка. Там „всички пътища водят до катастрофа”, както е написал руският поет Осип Манделщам, преди да угасне в сталински концлагер.