Отивам да благодаря на Бога, че ме спаси от този Ад и да му се помоля да прости на палачите-комунисти – те не знаят какво правят

 На 19 юли 1886 г. във Велико Търново, е роден генерал - майор Никола Недев. През 1907 г. завършва Военното на Н.В. училище с 27-ми випуск. С конкурс е изпратен да учи във Военната академия в Брюксел, но през 1912 година се връща в България заради началото на Балканската война. Служи в артилерията при обсадата на Одрин. След края на Междусъюзническата война продължава обучението си в Брюксел, където се дипломира през 1915г.

През Първата световна война Никола Недев командва последователно батарея и артилерийско отделение. След края на войната служи в Софийския крепостен батальон, Софийския артилерийски арсенал, в Бреговата охрана и в 9-та пехотна дивизия. През 1925 г. е назначен за началник на секция в Щаба на армията, през 1927 г. – за началник на щаба на 1-ва пехотна дивизия, през 1930 г. – за командир на юнкерска дружина във Военното на Н. В. училище. В периода 1931 – 1932 г. е военен аташе последователно в Рим, Атина и Анкара. През 1932 г. е назначен командир на 14-ти пехотен полк. На 6 май 1935 г. е произведен в чин генерал-майор. Назначен е за началник на 4-та военноинженерна област.

През 1936 г. Никола Недев се уволнява от армията. От 1937 до 1938 г. е председател на Военноисторическата комисия при Министерството на войната. От 14 ноември 1938 г. до 15 февруари 1940 г. е министър на вътрешните работи и народното здраве в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов.

В периода 1923 – 1940г. Никола Недев се изявява като военен историк и изследовател и публикува над 10 научни труда и статии за войните за национално освобождение и обединение.

След подкрепения от сталинската червена армия държавен преврат от 9 септември 1944, комунистическата власт определя генерал-майор Никола Недев като родолюбив и хуманен офицер-демократ, описал във военно-историческите си трудове героизма на българския войник по бойните полета за свободата на майка България. Тази обективна оценка за генерала не е достатъчна за органите на „народно-демократичната” власт. В началото на м. март 1950 г. агентите от МВР – 8-ми отдел – ДС, отделение „Фашистки организации и бивши хора” на ведомството, чийто министър е бил, нахлуват в дома на генерала и след щателен обиск изземват всичките му Ордени за храброст и медали, ценните му исторически книги и скъпи лични вещи. Изпратен в неизвестна посока /близките му нямат вест от него четири месеца/, генералът се оказва въдворен в затвора в Белене, именуван с поетичното „Трудововъзпитателно общежитие – Белене – остров Персин- 2-ри обект”, където е събран елитът на българската интелигенция и висшето офицерство. Без присъда, лишен от пенсия, подложен на неимовелни физически мъки и страдания, смазан психически и унизен, генералът успява да съхрани своята вяра и дух. Когато след близо тригодишен каторжен труд, болен и изнемощял успява да се прибере вкъщи, единственото му желание е да отиде и да се помоли в храма „Св. Александър Невски”. Изправя гордо глава и казва: „Отивам да благодаря на Бога, че ме спаси от този Ад и да му се помоля да прости на палачите-комунисти – те не знаят какво правят”