Вече 30 години у нас неминуемо се разгарят спорове

 Вече 30 години у нас неминуемо се разгарят спорове „за“ и „против“ онези времена. Като всеки, който се е „докоснал“ до тях, аз също си имам мнение. Но вместо да го натрапвам на другите, ще разкажа това което аз лично помня от времената на Народната република. Внасям уточнение, че това, което Ви разказвам е от 1983 година насетне.

Та:

Магазините в онзи период бяха огромни и се обслужваха от много продавачки. Но … бяха празни. Т.е. имаше разни работи от първа необходимост и множество боклуци, които стояха на рафтовете с години, без някой да ги погледне.

В социалистическите магазини човек можеше без особени проблеми да се снабди с хляб, кисело и прясно мляко, сирене. Имаше и кренвирши и салами. Но … кашкавалът беше рядкост. Направо си беше събитие да го видиш вкъщи (в магазина няма как да го видиш, защото чуе ли се, че има, веднага се извиваше опашка и … свършваше). На пазара и в „плод-зеленчук“ човек можеше да си купи плодове и зеленчуци, но … при твърди ограничен избор. Банани и портокали … нямаше. Появяваха се за нова година, 1-ви май, девети септември и 7-ми ноември (но не всяка година). През останалото време разказвахме за това колко портокали сме яли преди една година или слушахме разказите на тези, които са били в Либия и цъкахме с език, невярвайки, че някъде под слънцето може да има банани и портокали извън горепосочените дати. А мандарините … толкова бяха желани, че по едно време в детското предаване на кака Лили се беше появила една песен „Мандарините у нас идват само с дядо Мраз“, която песен държа рекорда по гледаемост с месеци.

Месо

По принцип не беше проблем да се купи месо почти през цялата година. Само че под месо разбирайте салам „Кучешка радост“ и някакви кренвирши. Любимата на всички ни луканка беше много евтина, но … я имаше 2 или 3 пъти в годината (около посочените по-горе дати) и за да се снабдиш с нея, задължително трябваше: 1. някой да ти каже в кой край на града ще се продава (че то си беше направо непредсказуемо кой магазин ще се окаже „печеливш“); 2. да отделиш поне 3-4 часа за тогавашните социални мрежи – опашките. Луканката беше евтина, но … аз лично много добре си спомням как в един павилион срещу Виенската сладкарница в Габрово имаше целогодишно луканка срещу … 20 лева килото. Инак, ако я искаш на държавната цена – минаваш през социалните мрежи.

Безалкохолно

Е, това беше голяма ценност. Безалкохолно просто нямаше в магазините. Никога няма да забравя как една година изкарах няколко часа в габровските „Хали“, чакайки на опашка (явно отнякъде сме били разбрали, че ще има безалкохолно) и … накрая горд като Цар Освободител се запътих към вуйчо ми с две пълни торби с малки лимонадени шишета с отровнозелена „бреза“. За цяла седмица бях героят на родата. Иначе, си беше абсолютно постижение да пиеш безалкохолно, което в огромния процент случаи беше боза (тя поне се намираше) или, ако имаш късмет, лимонада (малко преди 10.11.1989 вече се появи почти навсякъде). Чак в края на комунизма се появи по-масово „Алтай“.

Бирата

я обичаха всички, ама я нямаше по магазините. И тя като безалкохолните и кашкавала се появяваше случайно ту в тоя, ту в оня магазин и всеки беше пуснал връзки, за да му кажат кога в кой край на града ще може да се снабди. Освен това в бирата плуваха някакви парцалчета (боклуци), затова умниците като мен я навдигаха срещу слънцето и стискаха палци продавачката да се съгласи да им подмени бутилката ако случайно (45% от стоката) се окаже, че някоя бира е с парцалчета. От този период остана и един тарикатски навик – да си поръчваш бирата в зелени шишета, който и днес някои чаровни алкохолици свято тачат. Причината за този мистицизъм е в това, че през зелената бутилка по-ясно се вижда дали има, или няма парцалчета.

Ех … колко обичам шоколад. А тогава още повече го обичах, защото го имаше два-три пъти в годината. През останалото време се продаваше един горчив и противен марципан. Ако щеш… за другото чакаш Нова година, 1-ви май или 09-ти септември.

За безалкохолното писах, но Кока-колата си заемаше специално място в съзнанието на хората, затова ще я уважа отделно. Като цяло, се носеха едни слухове – колко е отровна, как разяжда всичко до ден днешен някои автомонтьори, за да се покажат специалисти поливат клеясали болтове с кола. Идеята е, че толкова токсично вещество може да разяде всякакви материи и вещества. Странното беше, че пазейки народа от тази гадна отрова, членовете на партията и другите люде с връзки, се надпреварваха не само да я пият, ами и да се фукат пред останалите колко литра са успели да изпият на купона у еди кой си.

Тук правя вметка за произхода на термина купон и защо не е празненство или парти (както казват англичаните). Ами защото през комунизма доста често се е налагало да се купуват разни ценни неща с купони. Та, събират се хората да се веселят и всеки носи нещо, купено с неговите купони: един луканка, друг кашкавал и т.н. Купоните веселяха хората…

Хумана… младите не знаят значението на тази дума, но аз съм се редил на опашки и съм чакал с часове, защото майка ми е чула, че в тази или в онази аптека ще носят хумана. Хуманата беше сухо мляко, което се даваше на малките деца – нещо като сегашните „нан“, „аптамил“, „фризолак“ и т.н. И, както се досещате (или помните), хумана нямаше никъде.

Тоалетна хартия… Че за какво ти е тоалетна хартия, вестник „Правда“ върши работа (както казваха тогава). И добре, че беше вестникът. Нямаше човек с какво да си обърше …. Тъй, де. Не знам дали някога ще забравя празните стойки за тоалетна хартия, под които имаше едни джобчета с … нарязани вестници. Инак, самата хартия не беше непознато понятие. Просто (както всичко останало) я нямаше и се налагаше да се чака на опашки за нея.

Дрехи имаше.

Ама бяха едни дрехи … Не че бяха от изкуствени материали (каквито са сега), естествени си бяха. Ама бяха груби и грозни модели и (както всичко останало) ги имаше отвреме-навреме. Не си спомням дали и за тях се е чакало на опашки, но си спомням колко доволна беше майка ми затова, че е снабдила семейството с бельо, та този неин ентусиазъм явно е бил провокиран от поредния престой на някоя опашка (трябва да я питам). Помня обаче какво костваше да се снабди човек с хубав анцуг. В Габрово завод „Буря“ произвеждаше грандиозни количества изключително качествени анцузи, които … бяха за износ. Само най-големите гъзари и връзкари можеха да се накипрят с такъв. Точно преди промените майка ми беше направила дипломната работа на някакъв кадърник с връзки, та като част от заплащането се беше появил един „буренски“ анцуг, с който бях много горд.

Всичко нашенско си беше хубаво, ама като чуеш, че някой имал нещо вносно и очите ти ставаха на паници от завист. Тогава не съм си задавал въпроса, но го приемах като даденост, просто защото това беше неписан закон за цялото общество: вносно=качествено, западно=свръхкачествено.

Борихме ние капитализма с нашата продукция, а Корекомите бяха пълни с хора. Кореком бяха магазини, в които човек (ако има … западна валута) може да си накупи от прогнилия капитализъм техника, дрехи или шоколади. Ако знаете само колко вървежни бяха „корекомските яйца“ (днешният kinder surprise)… Всяко дете, което имаше такова, беше много гордо. Само че за да си част от миропомазаните, трябваше родителите ти не само да имат долари и/или марки, ами и да решат да отделят от ценния ресурс да ти купят – едното яйце беше 60 цента и можеше да се купи само с банкноти. Монети не вървяха и по тази причина не връщаха ресто ако си купиш само едно яйце.

Книгите… също бяха кът. Да си купиш хубава книга беше възможно само ако си абонат на книжарницата (така и не разбрах как се става абонат) и при положение, че с въпросната книга си вземеш още няколко съветски книги – „свръхинтересни“. Някъде около 1986-7 година си купих от антикварната книжарница първите три тома на „Винету“ и „Съкровището в сребърното езеро“. Дадох всичките си пари, които бях спестил от цяло лято бране на билки (над 50 лева). После реших да си събирам колекцията на Карл Май. Като излезе „Олд Шуърхенд“, се опитах да си я купя – имаше я в книжарницата. Само че … ядец… Оказа се, че било само за … абонати?!? Та, трябвало да чакам 30 дни да видим дали абонатите ще оставят нещо и тогава. Изчаках 30-те дни, на 31-вия сутринта отидох – книгите бяха приготвени, само че беше затворено (бях отишъл рано сутрин – преди училище). Минах след училище и …. всички вече беше продадено. Рев … да не Ви разправям.

Колите…

имаше само и единствено соц. Дотук добре … ама за да си купиш кола, трябваше да се запишеш в някакъв списък и да чакаш десетина години. Купуването на кола в семейството беше щастливо събитие, като раждането на дете. А да си купиш втора употреба, беше много по-скъпо, отколкото да си купиш нова. Защо? Защото новата я чакаш десет години, а старата я вземаш веднага. А какъв филм беше с намирането на авточасти … тук и опашките не помагаха – само връзки.

Колите бяха ценни, но транспорт имаше. Друг е въпросът че никога не знаеш кога и дали ще дойде транспорт. Висиш си като прани гащи на спирката… някой път идва след 3 минути, друг път след два часа – система няма, но винаги си изненадан (поне в Габрово беше така). Ако решиш да ходиш някъде с влак пък … и, пази Боже, да имаш едно-две прекачвания … 14-15 часа път не ти мърдат.

Жилища имаше за всеки … ама под условие. Гордостта на социндустрията – панелките се строяха със замах, само че как ги даваха … никой не знае. Моето семейство чака 9 години, докато го одобрят за жилище. Дадоха ни едва когато майка ми забременя с брат ми. При това защото някой, за който било предвидено, се отказал от него. Тук няма да навлизам в детайли, че разни наши съседи с по едно дете и по-малко чакане получаваха по-големи апартаменти. Уж се разпределяше по справедливост …

Здравеопазването си беше достъпно. Тук две мнения няма. Много добре помня как през соца отидох в Първа поликлиника, почуках на първия кабинет и … ми оправиха зъбите, без да ме питат какъв съм и що съм. Друг е въпросът как ги оправиха. И през соца въпреки безплатното здравеопазване ако искаш да те обслужат качествено, трябваше да идеш някъде и да платиш на някой – по-добър. Инак … не знам какво ставаше инак. Знам обаче, че лекарските грешки през комунизма не се брояха за нещо лошо. Колко пъти съм чувал хората да казват „Лекарите го объркаха, лека му пръст“. Не знам дали са търсили отговорност в такива случаи, аз лично не съм чувал, а по начина, по който го говореха, бях останал с впечатление, че „объркването“ не е ненормално явление.

Образованието беше сериозно. Още от първи клас, та всяка година, учих как Ленин през живота си излъгал един-единствен път (като счупил някаква ваза) и как Георги Димитров в затвора с белезниците научил немски, после научил закона на немски (това всичкото за три месеца) и най-накрая се появил и размазал Гьоринг в съда, като му казал, че фашистите са диваци и варвари (никой не си задаваше въпроса как така в най-вараварската държава Германия можеш публично да обидиш някой и да те оправдаят). Учил съм и за Митко синът на отряда (Палаузов), битката при Жабокрек, фашистите и чорбаджиите и т.н. Като цяло не беше лошо образованието – останалите работи: математика, български и т.н. си ги учихме, като хората.

Учиха ни, че е лошо да се вярва в Бог. Във втори клас, малко преди Великден другарката Минчева заплаши, че само да хване някой да ходи с дядо си и баба си на църква ...

След 10 ноември другарката Минчева първа хукна на църква…

Междувременно станахме чавдарчета, носихме сини връзки. После станахме пионерчета и ни закачиха червени. А само да забравиш да си сложиш връзката … даже не ми се мисли какъв Содом и Гомор наставаше.

Пионерчетата си имаха и специален шеф – дружинната ръководителка. Нашата дружинна завлече класа ни с 200 лева при разпада на пионерската организация (които бяхме събирали цяла година). Не знам дали и другите класове получиха този нагледен урок по комунистически морал, или само ние останахме докоснати).

Почивките.

Супер евтино беше да отидеш на почивка. Тук няма спор. Ако успееш да се уредиш на почивна станция, цената ти беше по лев и нещо на ден – пълен пансион. Единственият проблем беше, че много често имаше трудности да пуснат двамата съпрузи по едно и също време в отпуска (спомням си много такива диалози, и то не само удома, но и като сме ходили на гости), но и това се оправяше с почерпка или с мили очи.

Петилетката за три годни беше един основните девизи по онова време. Не знам защо хората са си мислели, че могат постоянно да преизпълняват по този начин нормата, но днес си давам сметка, че това е много добра визуализация на поговорката „през куп за грош“. Правиш го там да го видят, пък после, че се срутило – майната му.

Бригадите си бяха вълнуващо преживяване за всеки. Независимо дали си ученик, студент или работник, задължително всяка година по няколко седмици отиваш на полето да помагаш при събирането на реколтата.

Никой не питаше как може при такава добра организация и механизация да се налага и такава ангария – просто си беше даденост. Казвам ангария неслучайно. Чувал съм, че на разни хора са им плащали, ама на мен лично за 4 бригади са ми платили само веднъж – след последната, и то може би защото междувременно дойде 10 ноември.

Часпром или частпром

(предполагам, че идва от частна промишленост) беше заклинанието за пари. Работиш си там в завода, строиш социализЪма, ама все гледаш как да направиш нещо на частно, и то с държавния инвентар. Тоя ти поискал да му струговаш това, оня ти поискал да му боядисаш онова. Тези работи не минаваха през държавата, а се плащаха кеш. И … всеки се натискаше да му го направят частно (да даде повече пари). Правете му сметката какво е било качеството ако ти го свършат по редовния начин…

Оттогава датира и разглезеността на строителите – всички ги ухажваха, а те само сучеха мустаци и викаха „швидим“, чакайки да дадеш повече.

Между другото, оня буренски анцуг, дето го споменах по-горе е придобит в резултат на частпром.

През комунизма имаше Телевизия: първа и втора програма.

Първа програма имаше сутрешно предаване: от 08:00 до 12: 30 и след това от 17:00 докъм полунощ (в понеделник имаше само следобедно).

Втора програма пък беше само следобед. И … само глупости даваха. Неслучайно всички помнят свръхсериалите „Седморката на Блейк“; „Робинята Изаура“ (която си беше долнопробна и нискокачествена бразилска сапунка), „Нашественици“ и т.н. Даже и като спрат тока, ходиш при някой приятел от другия край на града да ги гледаш, или при комшията, който има акумулатор от кола, на който си е закачил телевизора и е гъзар дори когато няма ток. Защото и тока спираше постоянно, без на хората да им прави впечатление – стига да са уведомени. Това се обясняваше адекватно с „режим“.

Та за телевизията. Даваха само мъдрости, коя от коя по-мъдри: телевизионен неделник, телевизионен справочник и … всякакви ей такива, дето се чудя кой ги гледаше. А в петък вечер нямаше „По света и у нас“, а имаше „Время“, по което от Съветския съюз бодро ни поздравяваха „Здравствуйте дарагие таварищи“…

Ей това помня на прима виста от златните времена на бай Тошо. Другото са разкази, които не съм ги живял или видял лично и не мога да потвърдя със сигурност дали са били така. Ако се сетя за още нещо, ще го добавя към разказчето.

Станислав Станев