Сред основателите и идеолозите на ВМОРО, и виден български общественик

 На 14 август 1868г. в българското село Богомила, днес в Северна Македония, е роден Петър Попарсов. Един от най-великите български революционери и национален герой. Сред основателите и идеолозите на ВМОРО, и виден български общественик. 

Учи в Солунската българска мъжка гимназия и в Белград, а през 1892г. завършва Висшето училище в София. През 1891г. Дамян Груев и Попарсов, по онова време студенти в Софийския университет, се заемат да организират част от състудентите си. Този кръг в София създава тайно младежко дружество, наречено „Дружба“. Целта на дружеството, според Попарсов, била:

„...Да вербува съмишленици, които да заминат в Македония и там на място, както някога Васил Левски и другарите му, да подготвят почва за революционното движение съобразно с местните условия...“

По-късно Петър Попарсов участва и в учредяването на Младата македонска книжовна дружина заедно с Евтим Спространов, Тома Карайовов, Христо Попкоцев, Димитър Мирчев, Андрей Ляпчев, Наум Тюфекчиев, Георги Баласчев, Коста Шахов, Георги Белев. За кратко време по-късно в дружеството участват и Даме Груев, Гоце Делчев, Иван Хаджиниколов и Христо Матов. На следващата година той се прибира в Македония, където става екзархийски учител. Преподава в Скопие, Солун, Велес, Прилеп, Щип и други места.

На 23 октомври 1893г. заедно с Даме Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров и Христо Батанджиев основава Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Автор е на първия устав на организацията, който изработва по образец на устава на Българския революционен централен комитет (БРЦК), който обаче не е запазен. Под псевдонима Вардарски издава книгата „Стамболовщината в Македония и нейните представители“, в която критикува режима на Стефан Стамболов и Българската екзархия. В брошурата си Попарсов уточнява, че:

“Всички тези кръстени (от стамболовистите) “сепаратисти” са всъщност всички интелигентни българо-македонци, чийто “сепаратизъм” се състои в това, че са против централизацията на църковно-училищната власт, с други думи това е една млада българо-македонска партия, която защитава самоуправлението и старите права на българо-македонските общини...” 

Попарсов е български учител в гимназията в Скопие (1.IХ.1892 - 31.VIII.1893), в гимназията в Солун (1.IХ.1893 - 31.VIII.1894), бил е екзархийски чиновник във Велес (1.I.1895 - 31.VIII.1895) и отново учител в прогимназията в Прилеп (1.IХ.1895 - 31.VIII.1896) и в прогимназията в Щип (1.IХ.1896 - 18.ХII.1897). През 1897 година след разкритията на Винишката афера Попарсов, по това време главен учител на българските училища в Щип, е арестуван и осъден на доживотен затвор, и е заточен в крепостта Подрум кале в Мала Азия. Амнистиран през 1902г., той продължава да се занимава с революционна дейност. По време на вълната от арести, последвали Солунските атентати от април 1903г., Попарсов е арестуван във Велес и закаран в Скопие. Според Михаил Думбалаков в края на 1905г. Попарсов заедно с Думбалаков и Христо Попкоцев е арестуван в Солун и откаран в Куршумли хан в Скопие.

През 1905г. участва на Рилския конгрес, на който е избран за задграничен представител в София. След разцеплението на ВМОРО през 1907г. е активист на левицата, като на тайно заседание в Рилския манастир подкрепя решението Даме Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов да бъдат елиминирани физически. След Младотурската революция в 1908г. до Междусъюзническата война е в Македония.

През 1910г. подкрепя Теодосий Скопски при опита му отново да се кандидатира за Скопски митрополит, но това не се получава, въпреки демонстрираните от последния проекзархийски позиции. За кратко време учителства в Българското педагогическо училище в Скопие и изпълнява и директорската длъжност. Взема дейно участие в подготовката и провеждането на изборите за Отомански парламент с листата на Народната федеративна партия (българска секция), но не получава необходимото число гласове за депутат.

След избухването на Балканската война в 1912г. и окупацията на Македония през декември 1912г. Попарсов участва в срещата на македонски дейци във Велес, организирана от Димитър Чуповски, на която присъстват Ангел Коробар, Ризо Ризов, Александър Мартулков, Крум Зографов, Йован Попйорданов, учителят Иван Елезов, Димитър Ничев и Методи Попгошев. Те решават да изпратят представители на Лондонската конференция, както и в Париж, за да се борят за запазване на целостта на Македония. Опитът им се оказва неуспешен.

След Балканските войни Попарсов се премества в България. Негова съпруга е учителката от Солунската българска девическа гимназия Хрисанта Настева. Заселват се в Костенец, където учителстват от 1914г. Участва в дейността на т. нар. Временно представителство на бившата ВМОРО.

По този повод през 1919г. пише:

„Бруталната политика на посърбяване, която отричаше всяко човешко достойнство у македонските българи и жестоко нараняваше националното им чувство — създаде в душата на тоя милионен български народ една трагедия, която ставаше още по-страшна пред вид на това, че посърбяването означаваше не само денационализиране, ами и повръщане на македонските българи под ведомството на Гръцката патриаршия, против която бяха водили дългогодишна кървава борба и едва се бяха изкопчили от вампирските ѝ нокти. Лозунгът беше: далече от България! Не за това, че тя беше виновница за положението в Македония, ами защото всяко подозрение за нейна намеса можеше да напакости и ней, и на делото, което трябваше да си запази своя чисто вътрешен македонски характер. Върху тези ясни и точно определени основи се образува първия таен "Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени ѝ от Берлинския договор", от който сетне се разви тъй наречената Вътрешна М. Р. Организация...“

Относно ролята на Русия и ролята ѝ в Македония след Балканските войни Попарсов твърди:

„Страшните конфликти, които произлязоха от изкусната игра на австрийската дипломация, се разразиха главно в Македония, дето се дойде дотам, щото руските консули с камшик в ръка караха българските селяни да стават сърби! Българите в Македония бяха третирани като судански негри, които по волята на руския цар, трябваше да се подарят на Сърбия за наказание на непослушна България, станала опасна като авангард на Австрия за руските интереси към Цариград....“

След Първата световна война и подписването на Ньойския договор, с който разделянето на Македония се потвърждава от държавите победителки, дейността на Временното представителство замира. Попарсов остава в Костенец до 1929г. Там той е не само учител, но и директор на Костенецката прогимназия до самото си пенсиониране. През 1930г. се преселва в София, където живее до края на живота си със своята съпруга. Неговият брат Андрей Попарсов е кмет на Богомила в периода 1915-1918г., но е убит заедно с общинските съветници Георги и Павел Костадинови на 28 октомври 1918г. от сръбските власти. На името на Петър Попарсов е именувана улица в Щип по време на второто българско управление във Вардарска Македония през 1941-1944г.

Умира на 1 януари 1941г. в София.