Сблъсъкът на княз Александър Батенберг с руските имперски интереси

 Сблъсъкът на княз Александър Батенберг с руските имперски интереси – трагична предопределеност.

/сн. 21 – княз Александър I Батенберг vs император Александър III/

В контекста на взаимоотношенията с Русия, краткият престой на българския престол представлява низ от предизвикателства за княз Александър Батенберг. През цялото негово князуване думата „абдикация“ виси като дамоклев меч над главата му. Със самочувствието на изпълнители волята на властелина, сложил княза на този ветровит пост, руските представители в България и българските им креатури не се свенят да я използват при всеки удобен случай. Това тяхно поведение би могло да се изтълкува като проява на лични амбиции и/или неприязън към „чужденеца“, но то не би било така открито и арогантно демонстрирано, ако проявяващите го не бяха получавали знаци на подкрепа и на моменти дори конкретни инструкции от руското правителство и лично от Императора. Впрочем, в спомените си ген. Паренсов неколкократно свидетелства за получаването на такава подкрепа по отношение на действията си. 

От своя страна, князът лесно би могъл да се справи с всяка проява на неподчинение, ако дадените му по конституция правомощия бяха факт и на практика. Вместо това, за разрешаването на всеки един възникнал проблем със свой министър – руски генерал, той се обръща лично към царя, като не може да се надява, че решението винаги ще бъде в негова полза. От това може да се изведе извод, че не той контролира събитията. Съдбата му, както и тази на повереното му княжество, зависи до голяма степен от волята на руския император.

Широко разпространено е мнението, че княз Александър I е бил покровителстван и подкрепян от чичо си Александър II, а проблемите му започват със заемането на руския престол от братовчеда му Александър III. Твърди се, че отношението на новия император е било отрицателно още от детството им; че е ревнувал братовчеда си заради доброто благоразположение на цар Александър II към него.

В „Строителите на съвременна България“ Симеон Радев пише: „Говореше се даже, че той му завиждал за предпочитанието, което Александър ІІ показвал към него.“(1)

Артур фон Хун също разказва: „Също и следващото се вземаше от мнозина за разяснение на тази вражда – и то е, че цар Александър ІІ винаги е имал бащинска обич към княза – нещо, което силно докачило самолюбието на тогавашния наследник и сегашен император.“(2) И допълва: „Тези разяснения давам, според това, което съм чул, без да гарантирам за нито едно от тях“.(3)

И двете свидетелства се позовават на слухове. Разбира се, в един слух е възможно да има доза истина. Доколко обаче изнесените в коментарите под снимките в този албум факти кореспондират с тези слухове? 

В какво се изразява „благоразположението“ на Александър II? На княза е определена титлата „светлост“ вместо полагащата му се по рождение „височество“. Присъждайки му титлата „светлост“, руските власти дават заявка, че макар и аристократ с висок произход, българският княз стои не по-високо от поданиците на империята княз Черказки, княз Александър Дондуков-Корсаков, или граф Игнатиев, които, макар и благородници, са служители на Империята и изпълнители на царската воля. В допълнение на това, към княз Александър е прикрепен „настойник – старши войник“ в лицето на полк. Шепелев, който трябва да бъде и „око на царя“. Това унизително отношение към младия княз показва недоверие и съмнение в способностите му.

Назначеният от императора за военен министър на княжеството ген. Паренсов пък, нееднократно и арогантно дава на княза да разбере, че не той е този, който определяn правилата както в българската армия, така и в княжеството като цяло. Паренсов получава пълна подкрепа от Александър II и министрите му, а на княза е дадено да разбере, че руските офицери в България са подчинени не на него, а пряко на руския император чрез назначения от него български военен министър – руски генерал. Чак след като Батенберг капитулира пред „своя“ военен министър и се примирява, че няма да може да назначава немски и австрийски офицери в българската армия, руските власти решават да го „наградят“, като му признават титлата „височество“. Заменят и военния му министър, като изпращат ген. Ернрот, чиято мисия е да суспендира Търновската конституция - обещание, може би дадено от императора на Александър Батенберг още преди възкачването на последния на българския престол (4). Имайки същите въжделения, младият и амбициозен княз се привързва към новия министър, който обаче не пропуска да му напомни „кой

командва“, когато това се налага (5).

Още с възцаряването на Александър III в началото на 1881 г, българският княз получава неговата подкрепа. Руските офицери в България са тези, които осъществяват на практика плана за суспендиране на конституцията. План, изработен от военния министър – руски генерал. Руският дипломатически агент го легитимира с придружаването на княза по време на обиколката му из страната. Самият цар и правителството му, макар официално да отричат връзка с извършения преврат, са декларирали принципната си подкрепа в лични разговори с княза. Батенберг по-късно твърди дори, че е бил заставен от императора да подпише пълномощията.(6) Вероятно преувеличава, тъй като отмяната, или поне промяната на конституцията е и неговото желание от самото начало на князуването му. Но е факт, че в случая има единомислие и единодействие между двамата.

В началото на януари 1882 г. княз Александър изпраща писмо с оплакване от действията на дипломатическия агент Хитрово до руския император . Александър III застава изцяло зад Батенберг, като се разпорежда Хитрово да не се намесва във вътрешната политика на княжеството.

Три месеца по-късно княз Александър отново пътува за Петербург с просба до императора и отново получава почти всичко, което иска. Освен че Хитрово е отзован, най-после статутът на руските офицери в България е регламентиран – според височайшата заповед, „служебният им дълг към императора всецяло се пренася на особата на Негово Височество Княза“. На руските дипломати в България се забранява да се месят във военните дела в княжеството и се издава разпореждане евентуалните заповеди, които царят би имал към руските офицери в България, да бъдат предавани само чрез княза.(7)

Това, което не получава обаче, е това, което никога не е имал и през царуването на предишния император – реалната власт над армията, чийто върховен главнокомандващ е „де юре“ – нещо, което не допада на амбициозния потомствен аристократ. На политическия елит в княжеството също все по-малко се нрави задушаващата братска прегръдка на руските представители. В началото на 1883 г. конфликтите между българските и руските управляващи зачестяват. Князът, който вече е наясно, че режимът на пълномощията не му дава този контрол, който е очаквал, взема страната на българите. От този момент нататък – две години след възцаряването си, императорът започва да показва все по-силно раздразнение, преминало по късно в гняв. Гняв, нарастващ с всеки успех на княза и княжеството.

Ако причината за този гняв се коренеше в личните взаимоотношения между двамата братовчеди, с напускането на Александър Батенберг отношенията между империята и княжеството би трябвало да се подобрят. Последвалите събития обаче показват, че те не само не се подобряват, а се влошават още повече, като дори се стига до скъсване на дипломатическите отношения от страна на Русия и открити заплахи с окупация. Следователно, основната причина за конфликта не може да се търси нито в личността на княз Александър, нито в неприязънта от страна на Александър III. Тази неприязън не е причина, а следствие. Следствие на това, че имперските стремежи на Русия са осуетени. 

Първите седем години на княжеството са изпълнени с бурни събития. На България е отредена ролята на фактически протекторат. Притурка към империята и предмостие към нейното по-нататъшно разширяване. Това предопределение няма как да не влезе в конфликт с въжделенията на будната част от младата българска нация. През тези седем години българският дух е окрилен от порива за обединение и защита целостта на родината, но в същото време е тровен с пропагандни заклинания от противниците на това обединение. 

Под руско давление са замислени три преврата. В първия от тях, князът е въвлечен като основен участник, вторият е насочен срещу него, но претърпява неуспех, а третият успява да го свали от власт. Честолюбивият принц, който има амбицията да бъде самостоятелен владетел, е изправен пред дилемата дали да преклони глава, да потисне гордостта си и да се подчини на волята на Великата сила, която го е поставила начело на княжеството, или отстоявайки достойнството си да подкрепи стремежите на българския народ. Така сблъсъкът с руските имперски интереси става неизбежен. Една трагична предопределеност.

(1) Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том I, 1990. София, трето издание, с. 370.

(2) фон Хун. Артур. Из българските бурни времена. Пловдив, 2014. Второ издание, с. 118. 

(3) пак там

(4) Головин Александър.Ф. Княз Александър I Българский (1879-1885). Варна. Печатница "Н. Петровъ". 1879, с. 43. (вж. увода към албума)

(5) Янчев, В. Армия, обществен ред и…, с. 105 – цит. НБКМ – БИА, Ф. 758, а.е. 1, л. 1, 6 – 8. (вж. сн. 6 в албума)

(6) Тодорова, Цветана; Стателова, Елена; Попов, Радослав. България в австро-унгарските дипломатически документи 1879-1885. Т 1. УИ „Св. Климент Охридски“. София. 1993, с. 388.

(7) Янчев, В. Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Българският опит. 1878-1912. София. ИФ-94. 2006, с. 124,

цит. НБКМ –БИА, ф. 271, оп. 1, а.е. 21, л.54, л. 154 – 155. (вж. сн. 10 в албума)