ОТЕЦ КОНСТАНТИН СПАСИ ПАРТИЗАНИТЕ ОТ СЕЛО ТОРОС, А ТЕ ГО УБИХА ЖЕСТОКО

 ОТЕЦ КОНСТАНТИН СПАСИ ПАРТИЗАНИТЕ ОТ СЕЛО ТОРОС, А ТЕ ГО УБИХА ЖЕСТОКО

 Този текст отдавна трябваше да напиша. Лазеше в душата ми от дълго време, измъчвах се с историята, която ще прочетете, прехвърлях един тягостен детски спомен, често се замислях върху съдбата човешка, превратностите на православната църква и невъзможността, десетилетия да осмислим пораженията комунистически върху нея. А те често са чиста проба издевателства и нечовешко отношение към водачите клирици, пастирите народни и Божиите служители.

А бе толкова простичко, по народному справедливо и по православно смирено...

Трябваше да стане преди повече от двадесет години ... 

Просто Българската православна църква да канонизира избитите български свещенослужители заради вярата им,заради служението на ползу роду. Погиналите с мъченическа смърт в лапите на комунистическите сатрапи след септември 1944 година.

 Стотици са. И докато навсякъде, дори в Русия избитите от комунистите, свещеници отдавна са въведени в сомна на светиите, българските мъченици за вярата стоят самотно и тъжно пред райските двери.

За един от тях ще разкажа - за отец Константин Иванов Бъчваров от с.Торос, Луковитска околия, Врачанска епархия. Зверски убит от комунистите през есента на 1944 г.

 Дни на кървави и безмислени отмъщения.

Ако минете през село Торос, отбийте се през черквата "Св.св.Кирил и Методий". Красива е. Строена от хората с техен труд и пари през 1880. В притвора има голям портрет на отец Константин, а в двора е гроба му. От надписа разбираме,че този свят човек е роден 02.02.1902 в Торос и е починал, т.е убит на 30.10.1944.

Та споменът за този гроб ме измъчва от години. Бях дете (13 годишен), когато дойде поп Антоний, потайно заговориха нещо с баба ми Радка, тя се защура из двора, омеси хляб и ме забра с тайнственост към черквата.

С нейни дружки от махалата споделяха, че "владиката дал позволение да погребат презвитера Мария в гроба на отец Константин". Обичайната траурна церемония не бе в селското гробище, а в двора на черквата. След време осъзнах, че съм присъствал на погребението на съпругата на отец Константин - презвитера Мария, че е било 18.10.1975 и децата измолили от врачанския митрополит Калиник да погребат майка си в гроба на отдавна погубения си баща, да съберат семейството и в смъртта. Дълго време се разказваше как в късната есен на 1944 г., докарали от Луковит отец Константин в затворен ковчег, не разрешили на никого да го отвори и набързо го погребали там, къдете е служил цял живот. В този край имат обичая да погребват мъртвия в нещо като гробница, иззидана от тухли с ламаринен похлупак. Та стигнаха копачите до тази примитивна гробница ,отвориха я...и вените писнаха. Ама писнаха от ужас.

Няма да забравя никога повода за ужаса.

Скелетът в гроба бе без един крак, а до черепа бе поставена кост от крака на отеца,заедно с обувката. Баба Радка и съседката леля Цветана през сълзи зашушукаха :" Ето защо не дадоха да се отвори ковчега едно време, рязали са го на парчета..."

Тогава, много-много не разбирах подметнатите реплики,след години разказите станаха релефни и разбираеми,тогава си спомних ужаса от костта с обувката, която не бе там,където Господ е сътворил тялото човешко...Отец Константин е бил погребан с отрязан до коляното крак поставен до главата му. Може ли да си представите за какъв садизъм става дума ?!

Жените измиха костите с вино и ги поставиха в платнена торба, а после в ковчега на съпругата, отец Антоний размаха кандилото, близките се простиха, раздадоха за "Бог да прости" и церемонията приключи, но не и разказите за ужаса на свещеническото семейство.

Отец Константин Бъчваров е бил ерудиран мъж, на почит в селото.

В началото на 1944 г. в селото дошла жандармерия и блокирала няколко къщи, в които се предполагало, че има партизани. От село Торос действително имало трима-четирима които ходели при отряд "Георги Бенковски", а като огладнеели, се връщали по домовете си. Гордеели се,че били от "червения" Торос, въпреки, че Луковитска околия бил район доминиран от земеделците.

Но да се върнем в началото на 1944. Селото е блокирано, изплашените хора повикали поп Константин. Той отишъл при началника на жандармерията за да го увери,че в селото няма "шумкари", като му обяснил, че така само ще настроят хората против властта. Отецът успял да убеди жандармеристите,че в селото няма партизани, та жандармеристите да не правят обиски, не дай си Боже - арести в енорията му. Извикал кмета, директора на училището Тодор Бочев и заедно с жандармеристите отишли в кръчмата на Семко Цацов. Отколе така се стопявали лошите намерения. Историята е разказвана много пъти.

"Отец Константин тогава спаси селото, защото всички знаеха,че в две-три къщи наистина има нелегални", пише и разказва в 1991 г. Радка Джевезова. Благодарение на него нямало убити и арестувани, за разлика от село Дерманци, където в престрелка загинали 6 души.

На 9 септември 1944 г., червенобрежкият отряд "Георги Бенковски" се криел в нивите между Торос и Дерманци. Минал камион, като "народният враг -шофьор" бил арестуван, но той им казал, че Червената армия нахлува в България. Натоварени на конфискувания от "народа" камион, партизаните "превземат" Торос, като свикват митинг, на който се изявили Пеко Таков,Митка Гръбчева,Вълка Горанова както и местната атракция Гена Абисинката-Уруспията. Тогава се сетили и за "онези гадове",които яли и пили с фашистите,техните спасители.

"Тичаха из селото като обезумели,с автомати и пищови", разказват след години очевидци.

Директора на училището Тодор Бочев го застреля лично Митка Гръбчева, в стаята, пред очите на детето му. Кръвта стояла години след това, умишлено незаличена.

Кръчмарят Семко Цацов бил застрелян в землището на гр.Луковит, а тялото му хвърлено на площада, цялото в кръв.

Отец Константин е вързан като животно, бит и ритан през цялото село, после откаран в Луковит където гаврите с него продължили. Брадата му била оскубана, яздили го и го карали да реве като коза. На другия ден тялото му е докарано в Торос под конвой от милиционери в запечатан ковчег. След седмица-две, жена му и децата му напуснали селото, като никога не искали да чуват за родния си край. Като виновник за смъртта на свещеника е сочен Иван Николов, комунистически деятел с лоша слава дори и в неговите среди. Жесток и отмъстителен.

По това време кмета на село Ракита, Веселин Рабчев също е в ареста в Луковит. От негови разкази научаваме за последните мигове на отец Константин.

"Основният бияч - Митко Шефа, буквално довлече попа от Торос в безпомощно състояние. Потрошен, само хриптящ. Аз се развиках за помощ, а Митко Шефа с усмивка заяви : а, той ,пръча много лесно умря! После отмъкнаха тялото нанякъде..."

Отец Константин е само един от стотиците православни свещеници, избити без съд и присъда след 9 септември 1944 г., от българските комунисти. Изследователи на темата твърдят,че брят им е между 150 и 200 души, но мнозина са закопани в общи гробове.

И до днес, Българската православна църква мълчи!

https://www.168chasa.bg/article/7296649?fbclid=IwAR1viiSPuCG8mJY1Dpgx2aDGme96dy6XPi8EdnQk7IC_uLRZ9ncC844NsHE