На 4 октомври 1944 г., като военен кореспондент, в сражение, загива Иван Хаджийски. Популярен е с трудове като "Бит и душевност на нашия народ" и "Оптимистична теория за нашия народ".

 На 4 октомври 1944 г., като военен кореспондент, в сражение, загива Иван Хаджийски. Популярен е с трудове като "Бит и душевност на нашия народ" и "Оптимистична теория за нашия народ". 

Нека разгърнем страниците на "Оптимистична теория за нашия народ", писана през 1937-1942 г. Всъщност, по това, което пише Хаджийски за съвремието си, можем да кажем, че това е по-скоро "Песимистична теория за нашия народ". Следват дълги цитати, но запазете търпение, има какво да научите. И останете до края, за да разберете къде всъщност е оптимистичната теория за българите.

Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. „Българска работа“ (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои. 

Ние не можем да се похвалим с особна социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент? 

Понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи.

У нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция? 

Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. 

Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб?

Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България?

Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас — завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. 

Според Хаджийски тази отрицателна нравственост не е народностно присъща за българите. На съвремието си той противопоставя "нравственото величие на Възраждането" - "епохата, която представлява не както обикновено се мисли, събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане. Тъкмо думите „българин“, „българска работа“, „българско производство“ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест.". 

Ето и добрите примери от Възраждането, които дава Хаджийски:

Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си? 

България бе тогава [през Възраждането] страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност. 

И макар че у нас тогава се създаваше новото стопанство на пазара, все пак този пазар беше пазар на дребни производители, които не експлоатираха и не бяха експлоатирани и които по-слабата историческа подвижност на идеологията държеше в атмосферата на стария патриархален морал на задругата и натуралното стопанство: морал на свобода, братство и равенство.

Индивидуализмът на тези растящи собственици, ограден от патриархалното нравствено наследство, не се преля в хищничество и егоизъм, а, напротив, съединен с добродетелите на взаимопомощта и честността, се превърна в народно водачество. 

За масови кражби не можеше да се мисли и през време на патриархалния морал на Възраждането. Защо ще краде едно лице, когато можеше да има нужното чрез една проста молба, и то по дълга на взаимопомощ? Още повече: думата безработица тогава не беше позната на българския език. 

Във време на Възраждането първите ни „министри“ отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир.

Кой поддържаше издателската дейност на нашите просветители? Какво бяха хилядите „спомоществуватели“, без чиито лири, бешлици и грошове преди Освобождението не можеше да се издаде нито една книга? Кой издържаше нашите училища, в които такси не се плащаха? Кой подпомагаше даровитите бедни деца, учещи се в чужбина? Как се събираха десетките хиляди грошове, благодарение на които д-р Чомаков стоеше в Цариград като представител на борбата за черковно освобождение? Кой финансираше революционната организация, която представляваше тогава бъдещата българска държава? Нима тези средства се събираха с червени известия и бирнически екзекуции? Днес тези, които смятат държавата своя, лъжат безобразно същата държава в данъчните си декларации и правят всичко възможно, за да осуетят плащането на определения им данък. Тогава тези, които смятаха революционната организация своя, се надпреварваха кой повече да даде за нея, защото това беше въпрос на чест. 

В чужбина в моменти на национални изпитания се провеждат акции за събиране на скъпоценности, с което се изтъква готовност у народа за жертви. Старите панагюрци и копривщенци могат да ви наброят десетки случаи, при които връщащите се от Цариград или от Анадола във великата пролет на 1876 г. еснафи годеници са отлагали своите ненавременни сватби, а златните нанизи и подаръци са подарявали на революционните каси. 

 Националният идеал на Възраждането — свобода — изпълваше с нравствен смисъл дори и търговската дейност на българите. Успехите на нашите занаятчии и търговци бяха не само стопанска основа на Възраждането, но и аргументи на националния престиж. Книгоиздателството на Христо Данов беше не само предприятие „купи за грош, продай за два“ с основен интерес — цената на учебникарската кола. Това беше първото българско Министерство на просветата. Тук не може да се говори само за просто съчетание на търговски интереси с грижи за разпространение на българската книга, за никнене на нови училища, за назначаване и препоръчане на учители. Тук имаше и съзнанието, че с това се служи на един народен дълг. 

Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденствуваща и щастлива, но — за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това? Въпросът, как конкретно може да стане това, е вън от рамките на настоящото ни изложение.