Четете, четете. Четете, моля:

 Четете, четете. Четете, моля:

😥❗„И седмината ми бойни другари умряха, а аз съм жив. Защо ли? Несъмнено, за да има кой да разкаже за тях.“ 

🔴❗„Щастието е в самите нас – пише там. – То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят, отличат. Всеки може да се стреми. И всеки може да сполучи.“

🔴❗Калин Донков за писателя Георги Ст. Георгиев - "Един от Първа дивизия".

"През 1993 г. участвах в комитет по издаването на знаменитата негова книга „Един от Първа дивизия“. Между двете войни за седем години тя е претърпяла пет издания, после е забранена. 

Обяснението е покъртително просто: вътре става дума и за разгрома на казашките дивизии в Добруджа. 

Като четеш книгата днес – наистина се споменава, но какво от това? Но българо-съветската дружба не е могла да го преглътне. 

От петимата писатели в онзи комитет – Ефрем Каранфилов, Луко Захариев, Петър Константинов, Тончо Жечев и К.Д. – само аз съм жив. Както ви предупредих, сърцата не бият вечно. Всеки път пиша за Г.Ст. като за последно.

Георги Ст. Георгиев пише и издава една купчина книги. „Ирен“, „Госпожа Лафарж“, „Славните бойни водачи на шопите“, „Срещите ми с бележитите френски писатели“. Съставя няколко тома с прочути съдебни речи. 

И върхът на всичко това: „Един от първа дивизия“! Новата власт го обрича на мълчание. 

Когато през 1960 г. сп. „Септември“ публикува разтърсващата му студия „В защита на българския език“, той споделя, че осемнайсет години не е отпечатал нито ред. 

Самата статия втрещява българското общество, вменява му съзнание и отговорност за езика. Отърсва го от немарата и мързела към сечивото на националния говор и книжовност. 

Дълги години след това във вестниците се позоваваха на нея, когато се сещаха да затягат стила и правописа. Рядко съм виждал текст така да въздейства. 

Впрочем след защитата на Отечеството и военния дълг българският език бе второто посвещение на стария воин. Защитаваше го яростно и безкомпромисно. 

Бе жестоко взискателен и към себе си: в най-сурови дни идваше в редакцията от далечното си предградие, търпеливо чакаше коректурите от печатницата – сам да свери, сам да поправи, ако има нещо неточно. Точността беше негова религия. Без точност няма истина – казваше го рядко, но натъртено.

Със свирепо внимание четеше оскъдните по онова време енциклопедии и речници, изваждаше всичките им пропуски и грешки и после в някой вестник изреждаше какво точно са сбъркали и колко е лошо, че точно това са сбъркали. Това в българския печат бе негова привилегия. Тези издания си отмъщаваха подобаващо – в нито едно от тях по онова време не може да се намери ред нито за името му, нито за делото му. 

Силно се изненадах, когато открих страница за него в Уикипедия. Най-после. В тази страница бойният му път е описан от самия него – в част от едно писмо до мен, което бях добавил към първата публикация на „Слово за дълга“, в кн.6 на сп. „Септември“ от 1990 г. Почувствах се по-добре. Хем не съм го писал аз, но все пак…

Стигнахме до „Словото“. 

Когато Г. Ст. навършва 75 години, негови доброжелатели подготвят някакво честване. Юбилярят отказва. 

И все пак написва този текст в отговор на адресите, които биха били прочетени, „ако бих приел да бъде честван“. 

Почитател на френската литературна традиция, взема повод от словото на Бюфон при приемането му във Френската академия, в което за първи път прозвучава знаменитото „Стилът е самият човек“. 

Нашият автор талантливо приспособява тази сентенция, основната мисъл на неговото есе е „Дългът е самият човек.“

 Разбира се, той се обляга на изгарящите спомени от бойния си път, от бойните си другари. Но обхватът на неговото послание е изключително широк, разпростира се върху всички нас. 

„Щастието е в самите нас – пише там. – То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят, отличат. Всеки може да се стреми. И всеки може да сполучи.“

То не е слово, то е поема за дълга. 

Изкушавам се да премина към цитати, но тогава ще го обърнем на литературна критика. Самият Г. Ст. внимателно цитира велики мислители и писатели (Бодлер, Ламартин, Монтескьо), поставяйки ги до спомени за бойните си другари. 

Патосът му е органичен, величествени изглеждат епизодите, които рисува. Възкресява имена на млади българи, повечето сами избрали да променят съдбата си и да отидат да умрат за Отечеството, геройството им в това „Слово“ е релефно, омайващо, трагично.

Не е възможно да се преразказва този страстен и изискан текст. 

А и ще бъде лош вкус. Остава да кажа, че авторът обяснява и своя дълг, който изпълнява цял живот: 

„И седмината ми бойни другари умряха, а аз съм жив. Защо ли? Несъмнено, за да има кой да разкаже за тях.“ 

Нещо такова откривам и в писмото, което той ми изпрати малко преди смъртта си. Там завършва кратката си военна биография с думите: „Изпълних дълга си докрай, като написах спомените си от войната „Един от първа дивизия“. 

Всичко е точно, но и някак трогателно. До дълга на воина стои и дългът на писателя – да разкаже! Твърде тежък дълг, ако се изпълнява честно…

Старият воин бе отпечатил „Словото“ на циклостил и го раздаваше на тесен кръг познати. Не се надяваше да го види във вестник или списание. Темата бе неприятна на съседите, а и сравнението с онова поколение българи дразнеше. Така то се превърна в един от малкото блестящи апокрифи от онова време. (Впрочем друг не мога и да посоча.) Няколко такива екземпляра се „загубиха“ след моите приятели – всеки, комуто го връчвах да прочете, забравяше да го върне. Последния го дадох на Тончо Жечев, когато, вече главен редактор на „Септември“, помоли да потърсим из чекмеджетата си текстове, които в предишното време по обясними причини не са могли да се отпечатат. Намръщи се, като го видя на циклостил, но същата вечер ми звънна – беше покъртен. „Словото“ се появи в българското литературно пространство и така дългът на писателя бе триумфално изпълнен.

В залеза на живота си издирваше българи, които са се вписали със слава в историите на другите народи. Възстанови за българския читател имената на десетки мъже, допринесли за свободата, културата или просто за възхода на други народи, имена, с които да се гордеем.

 Вярваше в националната гордост и смяташе, че събудена и подкрепяна, тя ще спаси България в изпитанията, които знаеше, че предстоят. "

https://www.zovzaistina.com/test1/wp/?p=4683

Да вземат пример някои днешни конформисти.