"Не, не в името на българския народ, а по поръчение на Вашите господари в Кремъл!"

 🔴❗Никола Петков: "Не, не в името на българския народ, а по поръчение на Вашите господари в Кремъл!"

🔵 Волфганг Бретхолц

СБОГУВАНЕ С НИКОЛА ПЕТКОВ

София, 1947 ГОДИНА

"В началото на юни бях отново в София. Трябваше да заобиколя през Швейцария, Италия, Гърция и Турция, защото както Унгария така и Югославия ми отказаха транзитна виза. 

Югославия се мотивира, че при последния ми престой в Белград съм действал като „агент на империализма” и съм „бил във връзка с реакционни и враждебни на държавата кръгове”. 

Секретарят на югославското посолство в Прага, който ми предаде съобщението допълни, че трябвало да съм благодарен, че ми отказват визата, тъй като ако съм стъпел отново на югославска земя, щели тутакси да ме арестуват.

 При пресичането на турско-българската граница в Свиленград, където вече бях преживял куп неприятности, не се чувствах твърде уверено. 

Все пак ме пуснаха да вляза с визата, която предвидливо бях набавил още при предишния си престой.

В София тъкмо още имах възможността да стисна ръката на Никола Петков за последен път като свободен човек. 

❗Това беше на 5 юни 1947 г. В Народното събрание по време на онова историческо заседание, в което се реши отнемането на депутатския му имунитет. 

Прокурорът настояваше за неговото арестуване, след като няколко дни преди това в един процес срещу мнима военна превратаджийска организация някои обвиняеми посочили Петков като главатар на съзаклятието.

❗В Народното събрание в този горещ юнски следобяд цареше трескаво настроение. 

❗На входа всеки посетител, дори и малкото чуждестранни журналисти, които бяха получили входни карти, се претърсваха за оръжие от войниците – милиционери.

❗Цялата сграда гъмжеше от агентите на комунистическия вътрешен министър Антон Югов.

 ❗Пред зданието на Парламента бяха заели позиция подсилени пеши и конни подразделения на униформената милиция.

В три и половина следобяд се откри заседанието. 

Председателстваше Васил Коларов, един от най-близките приятели и сътрудници на Димитров, който след 1923 година беше живял в Москва.

 Правителствените места бяха заети до едно. 

Георги Димитров, „Червеният цар на България”, както често го беше наричал Петков, Антон Югов, отговорният за терора вътрешен министър, Цола Драгойчева, по чието лице се четеше неудържима омраза.

 ”Погледнете бузите на Димитров, пак се е гримирал”, прошепна ми един български колега. 

В София наистина отдавна се твърдеше, че Димитров се гримира, за да прикрие мъртвешката бледност на лицето си. 

Когато разгледах по-отблизо диктатора на България, се уверих, че твърдението е вярно.

Коларов прочете писмото на главния прокурор, в което Парламентът учтиво се умоляваше да отнеме имунитета на депутата Петков, за да може последният да бъде арестуван и изправен пред съда за държавна измяна. 

Депутатите слушаха притаили дъх и за миг ми се стори, че премина колебание дори през редиците на комунистите.

❗ Разколебаваше ги мисълта, че в този миг, в услуга на една чужда власт се върши престъпление срещу избран от българския народ депутат и с това срещу самия български народ.

По време на паузата, в която юридическата комисия се съвещаваше по предложението на прокурора, имах възможност за няколко минути – пред очите на агентите на полицията – да разговарям с Петков. 

Казах чу, че току – що съм дошъл от Прага и го попитах, кога бих могъл да го посетя.

❗„Боя се, че е твърде късно”, беше отговорът му:

 „Ще бъде чудо, ако прекарам тази нощ в леглото си, а не на някой нар в затвора. Така или иначе, ако чудото стане, ще Ви чакам утре преди обяд. Ако не...”, и той сви рамене. 

❗Чудото не стана и видях отново Никола Петков на подсъдимата скамейка по време на процеса му.

Преди пленарното заседание да реши отнемането на имунитета, Петков се качи още веднъж, за последен път, на трибуната на българския парламент, но не за да се защитава или моли депутатите да не го предават на прокурора, 

❗а за да държи най- страстната обвинителна реч срещу комунистическия режим, потопил България в кръв и нищета и отнел на българския народ свободата, суверенитета и независимостта.

❗ Комунистите в Парламента крещяха от гняв при обвиненията на Петков. 

❗Веднъж и Димитров се надигна от правителствената ложа и извика: „Говори, говори и без друго това е последният ти път, когато имаш възможност за това!”. 

Ако някой до този момент още се съмняваше в изхода на битката, то след думите на червения диктатор му беше ясно, че съдбата на Петков е решена и че смъртната присъда срещу него вече е произнесена преди още процесът да е започнал. 

Речта на Петков завърши с думите:

❗„Моето семейство вече даде две жертви в борбата за свобода, моя баща и моя брат. Знам, че ще споделя тяхната съдба, но съм решил да вървя по пътя, който те са ми предначертали със своята кръв. 

❤❗Това е пътят на свободата, на свободата на българския народ, която убеден съм, че ще победи."

❗Когато слизаше от ораторската трибуна, той извика с висок глас: 

„Долу тиранията! Да живее свободата!”

Заседанието на Събранието от 5 юни 1947 г. 

❗Завърши късно след полунощ с кърваво сбиване между комунистите и привържениците на Петков, които искаха да защитят своя водач от посегателството на милицията. 

❗Едва когато повечето опозиционни депутати бяха пребити, палачите заловиха Петков и го отведоха с милиционерска кола в затвора.

Точно два месеца по-късно, на 5 август 1947г. „Народният съд” в София започна процесът срещу Петков и неговите четирима съподсъдими – трима висши офицери от българската армия, които в действителност бяха свидетели по обвинението. 

Държавна измяна, участие в две военни съзаклятия, насъскване на населението с речи и статии бяха престъпленията, в които се обвиняваше Петков.

 Съподсъдимите му се признаха за виновни и характеризираха Петков като ръководител на съзаклятието, чиято цел била да смъкне комунистическия режим и с помощта на Западните сили да заграби държавната власт. 

Самият Петков бил определен за министър-председател на бъдещото правителство. След тези показания съподсъдимите се отърваха с лишаване от свобода от десет до петнадесет години затвор.

❗Петков се защитаваше спокойно и с чувство на превъзходство. Той отхвърли всички обвинения и доказа, че повечето от мнимите му съзаклятници, които бяха подсъдими или свидетели и са дали показания срещу него, ги вижда за пръв път в съдебната зала. 

❗Когато прокурорът го попита, как тогава си обяснява техните показания, той отвърна: „Струва ми се, че Вие, господин прокурор, повече от мен сте в състояние да разрешите тази загадка”. 

❗В своята последна дума Петков потвърди, че гласовете при изборите, речите, които държал, и статиите, които обнародвал, били единствените оръжия, с които се е борил срещу правителството. 

Никога не бил участвал в съзаклятие и не е призовавал за помощ от чужбина.

❗ „Аз съм убеден или поне се надявам, че Вие като съдии ще се ръководите само от Вашата съвест и ще ме оправдаете!," завърши той. 

Едва когато председателят на 16 август, „ в името на българския народ” оповести присъдата – смърт чрез обесване", Петков не загуби самообладание и извика: 

❗"Не, не в името на българския народ, а по поръчение на Вашите господари в Кремъл. Българският народ, смачкан от кървавата тирания, която искате да префалшифицирате в правосъдие, няма да повярва на Вашите лъжи.”

❗Войници – милиционери се нахвърлиха върху него и го извлякоха от залата. 

❗Никола Петков беше произнесъл последната си дума към своя народ и към свободния свят.

През нощта на 23 срещу 24 септември в 0,15 часа Никола Петков беше обесен в двора на централния затвор в София.

❗Тринадесет протестни ноти на британското и девет на американското правителство, телеграми от всички краища на свободния свят, демонстрации пред българските посолства на Запад не можаха да трогнат властниците н София да променят смъртната присъда. 

Напротив. 

Няколко месеца по-късно, малко преди да бъде разбита и последната опозиционна групировка на социалистите и нейният водач, престарелият Коста Лулчев да бъде осъден на доживотен затвор, Георги Димитров заяви в парламента:

 „ Ако въобще нямаше чужда намеса и ако определени хора не се бяха опитали в ултимативна форма да натрапят своята воля, то главата на Петков щеше да бъде спасена и смъртната присъда можеше да се замени с някакво друго наказание. Сега обаче в чужбина поставиха България под натиск и се опитаха да накърнят нашите суверенни права, присъдата трябваше да се изпълни. И тя се изпълни. И какво се случи? Вдигна се малко шум и с това цялата история свърши.”

❗Историята не свърши.

❗ Историята никога не свършва.

❗И борбата за свободата, за човешките права, за човешкото достойнство продължава и ще продължи дотогава, докато съществуват хора които са готови да умрат за свободата като Никола Петков."

Из "Видях сгромолясването им" на Волфганг Бретхолц

PS Всякакви прилики с нивежи папагалчета, които повтарят, че миналото нямало значение и историята била свършила, не са случайни. 

Историята не свършва никога, българският народ не е спирал да се бори за свободата си от първия до последния ден на натрапения след съветската окупация комунистически режим - това си го запишете някъде. 

Непознаването на фактите не ги отменя. 

А тия, които продават националния интерес, особено заради всякога проклета Русия, които заменят свободата и независимостта на България за жалката си кариера на още по-жалки партийци, ще научат по трудния начин, че ИСТИНАТА е вечна.

Впрочем и непознаването на законите на физиката не ги отменя.

Даниела Горчева