ПАРАЛЕЛНА РЕАЛНОСТ

 За да разберете как мисли днес масовият руснак и каква е психологическата сила на пропагандата да създава ПАРАЛЕЛНА РЕАЛНОСТ, прочетете внимателно този текст на Ан Епълбаум. И точно така са "омагьосани" и някои българи- загуба на здрав разум и неспособност да видиш фактите, защото си се предозирал с пропагандни лъжи. Лъжи, които те правят убиец и нечовек. 

Тази великолепна статия ни казва и друго:  защо е важно да познаваме историята си, защо е важна паметта. 

УКРАЙНА И ДУМИТЕ, КОИТО ВОДЯТ ДО МАСОВИ УБИЙСТВА, 

Ан Епълбаум 

https://www.theatlantic.com/.../ukraine-mass.../629629/

През ужасната зима на 1932-33 г. бригади от активисти на Комунистическата партия обикалят от къща на къща в украинската провинция, за да търсят храна. Бригадите са съставени от хора, идещи от Москва, Киев и Харков, както и от някои близки села. Те разкопават градини, разбиват стени и мушкат дълги пръти в комините, за да търсят скрито зърно. Следят за дим, излизащ от комините, защото това може би означава, че някое семейство е скрило брашно и пече хляб. Отвличат селскостопанските животни и конфискуват разсада за домати.

След като си тръгват, украинските селяни, лишени от храна, ядат плъхове, жаби и варена трева. Те гризат кора от дървета и обработена кожа. Много от тях прибягват до канибализъм, за да останат живи.

 Около 4 милиона души умират от глад.

По онова време активистите не изпитват ни най-малка вина. Съветската пропаганда им е повтаряла многократно, че предполагаемо богатите селяни, които те наричат кулаци, са саботьори и врагове – заможни, упорити земевладелци, които пречат на съветския пролетариат да постигне утопията, обещана от неговите лидери. Кулаците трябва да бъдат пометени, смазани като паразити или мухи. Тяхната храна трябва да бъде дадена на работниците в градовете, които я заслужават повече. 

Години по-късно роденият в Украйна съветски дезертьор Виктор Кравченко пише за това какво е било да си част от някоя от тези бригади. 

„За да си спестиш душевните терзания, скриваш от погледа си неприятните истини, като затваряш наполовина очите – и ума си“, обяснява той. 

„Измисляш си панически оправдания и се отърсваш от знанието с думи като преувеличение и истерия.“

Освен това той описва как политическият жаргон и евфемизмите помагат да се прикрие реалността на онова, което се е вършело в действителност. 

Екипът му говорел за „селски фронт“ и „кулашка заплаха“, „селски социализъм“ и „класова съпротива“, за да избегне придаването на човечност на хората, чиято храна крадели. 

Лев Копелев, друг съветски писател, който като млад е служил в активистка бригада в провинцията (по-късно той прекарва години в ГУЛАГ), има много подобни разсъждения. Той също е открил, че клишетата и идеологическият език му помагат да крие онова, което върши, дори и от самия себе си:

"Убеждавах себе си, обяснявах на себе си. Не трябва да се поддавам на изтощително съжаление. Ние осъзнавахме историческата необходимост. Изпълнявахме своя революционен дълг. Набавяхме зърно за социалистическото отечество. За петгодишния план.

Няма нужда да се изпитва съчувствие към селяните. Те не заслужават да съществуват. Селските им богатства скоро ще станат собственост на всички."

Но кулаците не са богати, те също гладуват. Селата не са богати, те са пустош. Ето как описва всичко това Кравченко в спомените си, написани много години по-късно:

"Голямо количество инструменти и машини, за които някога частните собственици са се грижили като за скъпоценности, сега лежаха разпръснати под открито небе, мръсни, ръждясали и неремонтирани. В двора се скитаха измършавели крави и коне, покрити с оборски тор. Кокошки, гъски и патици ровеха на ята в неовършаното зърно."

Тази реалност – реалността, която той е видял със собствените си очи, е достатъчно силна, за да остане в паметта му. Но в момента, в който я е преживявал, той е в състояние да се убеди в обратното. 

Василий Гросман, друг съветски писател, поставя следните думи в устата на един от героите в романа си „Всичко тече“:

"Вече не съм омагьосан, сега виждам, че кулаците са били човешки същества. Но защо тогава сърцето ми беше толкова замръзнало? Когато се вършеха такива ужасни неща, когато около мен се случваха такива страдания? А истината е, че просто не ги смятах за човешки същества. "

„Те не са човешки същества, те са кулашки боклуци“ – това чувах отново и отново, това повтаряха всички.

* * *

Изминали са девет десетилетия, откакто са се случили тези събития. Съветският съюз вече не съществува. Творбите на Копелев, Кравченко и Гросман отдавна са достъпни за руските читатели, които биха ги потърсили.

В края на 1980-те години, по време на периода на гласността, техните книги и други разкази за сталинския режим и лагерите на ГУЛАГ бяха бестселъри в Русия. Имаше време, в което предполагахме, че самото разказване на тези истории ще направи невъзможно някой да ги повтори. Но въпреки че същите тези книги са все още достъпни, само малко хора ги купуват. 

Мемориал, най-важното историческо дружество в Русия, беше принудено да прекрати дейността си. Официалните музеи и паметници на жертвите си остават малки и неизвестни. 

Вместо да намалее, способността на руската държава да прикрива от своите граждани реалността и да дехуманизира враговете си, е станала по-силна от всякога.

В днешно време за ефективна дезинформация на обществото е необходимо по-малко насилие. 

 В Русия на Путин не са извършвани масови арести в мащабите, използвани в Русия на Сталин. Може би не е и нужно да ги има, защото руската държавна телевизия, основният източник на информация за повечето руснаци, е по-забавна, по-изтънчена, по-стилна от програмите по радиоприемниците от епохата на Сталин. 

Социалните медии също са много по-пристрастяващи и поглъщащи от лошо отпечатаните вестници от онази епоха. Професионалните тролове и инфлуенсъри могат да оформят онлайн разговорите по начин, който е полезен за Кремъл, и то с много по-малко усилия, отколкото в миналото.

Освен всичко това съвременната руска държава е поставила по-ниско летвата на публичните очаквания. 

Вместо да предлага на гражданите си визия за утопия, тя иска от тях да бъдат цинични и пасивни; дали те действително вярват в това, което държавата им казва, е без значение. 

Въпреки че някогашните съветски лидери лъжеха, те се опитваха да направят така, че лъжите им да изглеждат истински. Те се вбесяваха, когато някой ги уличаваше в лъжа, и създаваха фалшиви „доказателства“ или контрааргументи.

 В Путинова Русия политиците и телевизионните лица играят друга игра, която ние в Америка познаваме от политическите кампании на Доналд Тръмп. Те лъжат постоянно, нагло и очевидно. Но ако ги обвините в лъжа, те не си правят труда да предложат контрааргументи. 

Когато полет MH17 на Малайзийските авиолинии беше свален над Украйна през 2014 г., руското правителство реагира не само с отричане, но и с множество версии, правдоподобни и неправдоподобни: или ЦРУ, или пък това е бил гнусен заговор, в който 298 мъртви души са били поставени в самолета, за да се инсценира катастрофа и да се дискредитира Русия. Този постоянен поток от лъжи предизвиква не възмущение, а апатия. 

При наличието на толкова много и различни обяснения, как изобщо може да се разбере дали нещо е вярно или не? Ами ако нищо никога не е вярно?

Вместо да пропагандира комунистически рай, през последното десетилетие съвременната руска пропаганда се фокусира върху враговете. 

На руснаците се разказва много малко за това, което се случва в собствените им градове. В резултат на това те не са принудени, както някога съветските граждани, да се сблъскват с пропастта между реалността и измислицата. 

Вместо това непрекъснато им се разказва за места, които те не познават и които в повечето случаи никога не са виждали: Америка, Франция и Великобритания, Швеция и Полша – места, изпълнени с дегенерация, лицемерие и „русофобия“. 

Проучване на руската телевизия от 2014 г. до 2017 г. установи, че негативните новини за Европа се появяват по трите основни руски канала, всички контролирани от държавата, средно по 18 пъти на ден. 

Някои от историите са измислени (германското правителство насилствено отнемало деца от хетеросексуални семейства и ги давало на гей двойки), но дори и истинските истории са подбрани по такъв начин, че да подкрепят идеята, че ежедневието в Европа е страшно и хаотично, че европейците са слаби и неморални, а Европейският съюз е агресивен и настъпателен.

А що се отнася до Америка, то нейното представяне е още по-лошо. Гражданите на САЩ, които рядко се замислят за Русия, биха били смаяни, ако научат колко време руската държавна телевизия отделя на американския народ, американската политика и дори на американските културни войни. По време на пресконференция през март руският президент Владимир Путин демонстрира тревожно-интимно познаване на споровете в Туитър относно Джей Кей Роулинг и нейните възгледи за правата на транссексуалните. 

Трудно е да си представим някой американски политик, който да говори за популярна руска политическа полемика със същата лекота. 

Но това е така, защото нито един американски политик не живее и не диша възходите и паденията на руските партийни спорове по същия начин, по който руският президент живее и диша битките, които се водят в американските кабелни мрежи и в социалните медии – битки, в които неговите професионални тролове и пълномощници се състезават и заемат страна, популяризирайки всичко, което смятат, че ще доведе до разделение и поляризация.

В постоянно променящата се драма на гнева и страха, която се разгръща всяка вечер в руските вечерни новини, Украйна отдавна играе специална роля. 

В руската пропаганда Украйна е фалшива държава, без история и легитимност. Тя е място, което по думите на самия Путин не е нищо повече от „югозападната част“ на Русия, неотменима част от нейната „история, култура и духовно пространство“. 

По-лошото е, че според Путин тази фалшива държава е била въоръжена от дегенериралите, умиращи западни сили – и по този начин превърната във враждебна „антируска“ държава.

Руският президент описва Украйна като „изцяло контролирана отвън“ и като „колония с марионетен режим“. Той казва, че е нахлул в Украйна, за да защити Русия „от онези, които са взели Украйна за заложник и се опитват да я използват срещу нашата страна и нашия народ“.

Всъщност именно Путин нахлу в Украйна, за да я превърне в колония с марионетен режим, защото не може да си представи, че тя някога ще бъде нещо друго. 

Неговото въображение, формирано от КГБ, не е в състояние да допусне възможността за автентична политика, граждански движения и дори обществено мнение.

 На езика на Путин, а и на повечето руски телевизионни коментатори, украинците нямат никаква власт. Те не са в състояние да правят какъвто и да е самостоятелен избор, не могат да изберат правителство за себе си. 

Те дори не са хора – те са „нацисти“. И така, подобно на кулаците преди тях, те могат да бъдат елиминирани без угризения.

Връзката между езика на геноцида и геноцидното поведение не е автоматична или дори предвидима. Човешките същества могат да бъдат обиждани, унижавани и оскърбявани словесно, без да се правят опити за унищожаването им. 

Но въпреки че не всяка употреба на геноциден език води до геноцид, всички геноциди са били предшествани от геноциден език на омразата. 

Съвременната руска пропагандна държава се оказа идеалното средство както за извършване на масови убийства, така и за скриването им от обществото. Сивите апаратчици, агентите на ФСБ и добре облечените водещи, които организират и водят националния разговор, от години насам подготвят сънародниците си да не изпитват съжаление към Украйна.

И те успяха. Още от първите дни на войната беше очевидно, че руските военни предварително са планирали „отстраняването“ на много цивилни хора, може би дори милиони, които е трябвало да бъдат убити, ранени или изселени от домовете си. 

Други исторически нападения над големи градове – Дрезден, Ковънтри, Хирошима, Нагасаки – са се случвали едва след години на ужасен конфликт. 

За разлика от тях, систематичните бомбардировки на цивилното население в Украйна започнаха само няколко дни след непровокираното нахлуване.

 През първата седмица на войната руските ракети и артилерия се насочиха към жилищни блокове, болници и училища. 

Когато руснаците окупираха украинските градове и селища, те отвлякоха или убиха кметове, общински съветници, дори директора на музея в Мелитопол, като „разпръскваха“ куршуми и терор върху всички останали. 

Когато украинската армия си възвърна Буча, северно от Киев, тя намери трупове на хора в цивилно облекло с вързани зад гърба ръце, лежащи на пътя. Когато самата аз бях там в средата на април, видях други, които бяха захвърлени в масов гроб. 

Само през първите три седмици на войната Хюман Райтс Уоч документира множество случаи на екзекуции без съд и присъда, изнасилвания и масово разграбване на цивилно имущество.

Мариупол, предимно рускоезичен град с размерите на Маями, беше подложен на почти пълно опустошение.

 В едно въздействащо интервю в края на март украинският президент Володимир Зеленски отбеляза, че в предишни европейски конфликти окупаторите не са унищожавали всичко, защото самите те са имали нужда някъде да готвят, да ядат, да се мият; по време на нацистката окупация, каза той, „във Франция са работили киносалони“.

 Но Мариупол е различен: „Всичко е изгорено“.

 Деветдесет процента от сградите са разрушени само за няколко седмици. 

Огромният стоманодобивен завод, за който мнозина предполагаха, че армията-завоевател ще иска да запази, беше напълно изравнен със земята. 

В разгара на сраженията цивилни граждани все още се намираха в капан в града, без достъп до храна, вода, електричество, отопление или лекарства. Мъже, жени и деца умират от глад и обезводняване. Онези, които се опитват да избягат, са обстрелвани.

 

Външните лица, които се опитват да донесат провизии, също са обстрелвани. Телата на загиналите, както украински цивилни, така и руски войници, лежат непогребани на улицата в продължение на много дни.

Въпреки това, дори когато тези престъпления бяха извършвани пред очите на целия свят, руската държава успешно скриваше тази трагедия от собствения си народ. 

Както и в миналото, тук помага използването на специален език. Това не е инвазия, а „специална военна операция“. 

Това не е масово убийство на украинци; то е „защита“ на жителите на източните украински територии. 

Това не е геноцид; то е защита срещу „геноцида, извършван от киевския режим“.

 Дехуманизацията на украинците беше завършена в началото на април, когато държавният уебсайт РИА Новости публикува статия, в която се твърдеше, че „денацификацията“ на Украйна ще изисква „ликвидиране“ на украинското ръководство и дори заличаване на самото име на Украйна, защото да си украинец означава да си нацист: 

„Украинизмът е изкуствен антируски конструкт, който няма собствено цивилизационно съдържание и е подчинен елемент на чужда и чужда цивилизация“.

 

Екзистенциалната заплаха стана ясна в навечерието на войната, когато Путин повтори десетилетната си пропаганда за перфидния Запад, използвайки познат на руснаците език: 

„Те се стремяха да унищожат нашите традиционни ценности и да ни наложат своите фалшиви ценности, които да ерозират нас, нашия народ отвътре, чрез нагласите, които те агресивно налагат в своите страни – нагласи, които пряко водят до деградация и изродяване, защото противоречат на човешката природа.“

За всички руснаци, които може би случайно са видели снимки на Мариупол, бяха дадени специални обяснения.

 На 23 март руската телевизия излъчи филм с руините на града – кадри, заснети от дрон, вероятно откраднати от CNN. Но вместо да поемат отговорност, те обвиниха украинците. 

Една от телевизионните водещи, която звучеше тъжно, описа сцената като „ужасяваща картина. [Украинските] националисти, докато се оттеглят, се опитват да не оставят камък върху камък“. 

Руското министерство на отбраната всъщност обвини батальона „Азов“ (известна с радикалните си настроения украинска бойна единица), че е взривил театъра в Мариупол, където се бяха подслонили стотици семейства с деца. 

Но по каква точно причина über-патриотичните украински сили би трябвало да убиват украински деца? Това не беше обяснено – което означава, че в такъв случай не се обяснява нищо. И ако нищо не може да се знае със сигурност, то никой не може да бъде обвинен. Може би украинските „националисти“ са разрушили Мариупол. А може би не. Не могат да се направят ясни заключения и никой не може да бъде подведен под отговорност.

Малцина изпитват разкаяние. 

Публикуваните записи на телефонни разговори между руски войници и техните семейства – те използват обикновени SIM карти, така че е лесно да бъдат подслушвани – са пълни с презрение към украинците. 

„Стрелях по колата“, казва един войник на жена, може би негова съпруга или сестра, в един от разговорите.

 „Застреляй шибаняците“, отвръща тя, „стига само да не си ти. Майната им. Шибани наркомани и нацисти.“ 

Войниците говорят за кражба на телевизори, пиене на коняк и стрелба по хора в горите.

 Не проявяват загриженост към жертвите, дори и към своите собствени. Радиокомуникациите между руските войници, които нападат цивилни в Буча, са също толкова хладнокръвни. 

Самият Зеленски е ужасен от безгрижието, с което руснаците предлагат да изпратят на украинците няколко чувала за боклук, в които да увият труповете на своите войници:

 „Дори когато умре куче или котка, хората не правят това“, каза той пред журналисти.

Всичко това – безразличието към насилието, аморалното равнодушие към масовите убийства, дори пренебрежението към живота на руските войници – е познато на всеки, който познава съветската история (или германската, в същия този смисъл).

 Но руските граждани и руските войници или не познават тази история, или не се интересуват от нея. 

През април президентът Зеленски ми каза, че подобно на „алкохолиците, [които] не признават, че са алкохолици“, тези руснаци „се страхуват да признаят вината си“. 

След украинския глад, ГУЛАГ или Големия терор от 1937-38 г., никога не е имало равносметка, никога не е имало момент, в който виновниците да изразят официално, институционално съжаление. 

Сега имаме резултата. С изключение на хора като Кравченко и Копелев, тоест либералното малцинство, повечето руснаци приемат обясненията, които държавата им дава за миналото, и продължават бодро напред.

Това не са човешки същества, те са кулашки боклук, казвали са си те тогава. 

Това не са човешки същества, те са украински нацисти, казват си те днес.

***

 Ан Епълбаум е известна американска журналистка, сътрудник на вестник The Washington Post. Книгата й Гулаг спечели наградата Пулицър за 2004 година. Понастоящем тя живее в Полша.

Превод на български език:

http://librev.com/.../4230-ukraina-i-dumite-koito-vodyat...

1. Съветски плакат 

2. На черно-бялата снимка: Жени минават покрай хора, умиращи от глад по време на глада в Украйна в началото на 1930-те години.

3. На цветната снимка: Ира Гаврилук стои сред телата на членовете на семейството си, които са били убити пред дома ѝ в Буча, в покрайнините на Киев, през април 2022.

(Sovfoto /UIG /Bridgeman Images; Felipe Dana /AP)

чрез Даниела Горчева