Симеон Радев: Как написах „Строителите на съвременна България”

 Симеон Радев:  Как написах „Строителите на съвременна България”.

" …В списанието „Revue de Droit international“, издавано от прочутия юрист Ромен Жакмен, попаднах на една хроника върху събитията в България по време на Регентството и по-особено върху мисията на генерал Каулбарс. Всичко това бе откровение за мен и живо завладя въображението ми. Събуди също и някои чувства, които после се развиха в истинска страст, но то вече по-късно. В 1905 г., през декември, заминах за Петербург като пратеник на „Вечерна поща“, за да следя развитието на Първата руска революция  - буржоазната.

Във всеки голям европейски град, където съм бил за повече или за по-малко време – Виена, Мюнхен, Париж, Лондон – не съм пропускал да работя в библиотеките. Същото стана и в Петербург, където моят престой беше доста дълъг – близо четири месеца. Там посещавах Императорската библиотека. Правех издирвания върху руско-българския конфликт, започнат фактически със Съединението и добил явна форма след свалянето на княз Александър при Регентството. Взех особено интересни бележки от „Русь“ на Аксакова и от „Московские ведомости“ на Катков, където намерих едно писмо на Радко Димитриев, писано след пристигането му в Русия като емигрант. Всичко това обаче правех без никакъв помисъл за някакъв исторически труд. Целта ми беше да се запозная по-добре с едно време, тъй важно за новата история на България, и, от друга страна – да имам полемически материал за борбата, която водех вече срещу някои политически кръгове в София…

Бях определил вече заглавието на бъдещия си труд – „Инвентар на политическите идеи в България след Освобождението“. Залових се за тази задача и скоро видях, че тя не можа да ме увлече. Взех да се питам: „Защо да си задавам за цел едно сухо изложение, когато епохата, в която встъпваше България след освобождението си, ми показваше една област, където можеше да намери задоволство и успех всичко това, което носех в себе си – мисъл, въображение и чувство?“ Така се роди намерението ми да напиша една книга върху новата история на България. Изказах това си намерение на трапеза у д-р Никола Генадиев, където имаше и други наши приятели, някои от София, други от провинцията. Всички посрещнаха думите ми с ентусиазъм. Д-р Генадиев каза: „Няма да те оставя на мира, докато не свършиш това, което си намислил.“ В действителност нямах нужда от подтик – аз сам бях решен.

Започнах с протоколите на Учредителното събрание. Речта на престарелия бивш Екзарх Антим I, със скръбни думи, взети от Свещеното писание; речта на тъй младия още д-р Константин Стоилов, изпълнена с поетически образи, изразяваха патетически болката на българския народ, че биде разпокъсан, и от тоя ден, в който възкръсналата българска държава встъпваше в живота, правеха ден на всенароден траур. Това драматично заседание, в което представителите на две поколения оплакваха съдбата на България, ме хвърли в дълбоко вълнение и запали у мене страстта, с която се впуснах в новата си задача.

Трябваше най-напред да прочета вестниците от времето, което имаше да описвам. От 1879 до 1887 г. те не представляваха голям брой и излизаха само седмично. Освен това да прочета стенографските протоколи на Народното събрание за същия период. Тогава вземаха думата само водителите на партии и речите им бяха къси. Необходимо беше да направя издирване по писмени документи. Г-жа Стамболова ми даде архивата на покойния си съпруг, д-р Радославов – своята. За заседанията на Министерския съвет практиката в онова време е била да се държат протоколи. Александър Малинов, тогава министър-председател, ми даде достъп до тях. Сложната и дълга работа, която ми предстоеше, беше да разпитам съвременниците.

Разчу се за книгата, която приготовлявам, и интересните за мен хора, пристигайки от провинцията, сами ме диреха.

Първият съвременник, към когото се обърнах, беше Иван Стоянович, тогава директор на пощите и телеграфите. Един ден бях на обяд у него, присъствуваше и д-р Генадиев. Подир обяда Стоянович ми разправи за Съединението, в което той беше един от главните участници. Д-р Генадиев, едва свършил гимназия, когато станало това събитие, но близък до тия, които го извършиха, напомнюваше на Стоянович някои факти, които последният в бързината на разказа пропускаше.

Съединението бе замислено от групата, начело на която стоеше Захарий Стоянов, но фактически го извърши – както сам писах това в „Строителите“ – генерал Николаев. Ходих и при него. Иван Стоянович чудесно разказваше; Николаев беше човек с малко думи. Записах точно това, което ми каза. Така свалянето на Гаврил Кръстевич е по-вярно дадено в „Строителите на съвременна България“, отколкото в „Нова земя“, където Вазов си послужи с мълвите. Една българска делегация начело с Митрополит Климент ходи в Копенхаген, където се намираше руският император Александър III по това време, да го моли да подкрепи Съединението. В тази делегация беше и Д. Тончев. Той ми разказа за аудиенцията и за думите на Александър III: „О разединении и речи быть не может.“

При разпитванията ми по Съединението особено забавно беше за мен да слушам да ми разправя П. Димитров как, окръжен управител на Пловдив, ходил в Голямо Конаре да успокоява духовете, бил арестуван и заведен при Чардафон, мним болен, легнал на постеля, а под покривките въоръжен. Големите държавни мъже, които имах да изкарвам на сцената в първия том, бяха Петко Каравелов, Драган Цанков, Стефан Стамболов, Димитър Греков, Конст. Стоилов, Гр. Начович. От тях живи бяха още Начович и дядо Цанков. Посетих г-н Начович. Мнителен, какъвто си беше, не ми разказа устно това, което исках да чуя от него. Каза ми: „Ще ви отговоря писмено.“ Така и направи.

Дядо Цанков, напротив, радушно ме прие и охотно разговаряше с мен. Ще отбележа, че преди да отида при някой съвременник, предварително се осведомявах върху събитията, за които имаше да го разпитвам, и когато виждах, че той е забравил нещо или си го спомня забъркано, освежавах паметта му. Това се случваше и с дядо Цанков. Той се съгласяваше лесно с мен и казваше: „Май прав си.“ Моите посещения у дядо Цанков го изваждаха от неговата скука. Понякога той сам ме викаше чрез Петър Станчев. И за мене беше крайно интересно да го слушам. Годините се бяха натрупали у него, но страстите му не бяха намерили усмирение. Името на Петко Каравелов беше достатъчно, за да го хвърли във възбуда. Той не беше ласкав и за някои от своите именити привърженици. И за тях езикът му беше често циничен. „Дядо Цанков – казвах му аз – не ти прилича на старините така да говориш.“ „Мълчи бре – отговаряше ми той – ти не ги познаваш.“ За доктор Данев обаче той винаги говореше с уважение.

Няколко пъти ходих у г-жа Екатерина Каравелова. Забележително бе, че аз я питах за мъжа й, а тя говореше най-вече за себе си. Но каза ми и за него някои неща.

Излезе първият том и трябваше да приготовлявам втория. Първата ми задача тук беше да се осведомя по преврата от 9 август. Показанията на Бендерев и Груев – главните водители – след залавянето им, при опита да минат с лодка Дунава, бяха наистина печатани в една отделна брошура. Но друго щеше да бъде, ако да бях могъл лично да ги разпитам. Обаче след завръщането на другите офицери емигранти те отказаха да се върнат при условията, които им бяха поставени, и се намираха в Русия. При кого другиго да отида? У Радко Димитриев? Той се беше завърнал, но такъв, какъвто го бях описал в първия том, той сигурно нямаше да иска да ме види. Пък и за мен щеше да бъде стеснително да отида при него. По контра-преврата архивата на Стамболова ми даваше изобилен материал. Тя съдържаше всички негови телеграфически разговори от Търново. Съвременниците – главни действуващи лица в това събитие – бяха все мои познати.

В София контра-превратът бе извършен от майор Христо Г. Попов, командир на I Софийски пехотен полк. Неговия разказ съм предал дума по дума, както съм го записал. Смелостта, показана тоя ден от него, много добре допълняше представата ми за човека, който пресрещна при Гургулят Моравската дивизия, разби я и не й даде възможност да участвува в сражението при Сливница. Майор Попов беше тих и въздържан човек, у когото големите човешки качества не се явяваха на показ.

Контра-превратът в Пловдив бе извършен от майор Велчев. Него нямаше нужда да търся – той сам ме потърси. Майор Велчев ми говори екзалтирано за своята роля. Аз тогава помислих, че това идеше от съживения спомен за нещо, което той смяташе не без основание като свой героичен подвиг. Но от по-късните ми срещи с него разбрах, че екзалтацията беше в самия му характер.

Централно място в контра-преврата имаше, както е общоизвестно, Стефан Стамболов. От Търново, където превратът го завари и изненада, той насочваше хода на събитията. Щастие бе за мен, че познавах добре Васил Загоров, началник на телеграфо-пощенската станция, от където тръгваха телеграмите на Стамболова, и така очевидец на Стамболовите действия. Той от много по-рано бе ми разказвал в нашите срещи своите спомени. На друго място аз съм говорил, че спомените на Стамболовите последователи бяха като един вид устен епос. Най-добре може да се каже това за Васил Загоров. Когато говореше за Стамболов, за контра-преврата, той бе целият обзет от вълнение и понякога със сълзи в очите. Неговия разказ съм предал пак, както съм правил и с други, дума по дума; затова има такъв драматизъм в него.

Измежду тези, против които контра-превратът беше извършен, беше генерал Георги Вазов, с когото еднъж вече се бях запознал. Ходих при него. Той ми отговори с готовност и искрено на всички мои въпроси. Бе текло много вода след 9 август. Големи промени бяха станали у него както в чувствата, тъй и в някои от идеите му. Генерал Вазов ме порази с енергията, която дишаше цялата му физиономия. Не съм никак учуден, когато слушам от офицери, участници в атаката на Одрин, че той, Георги Вазов, бил истинският завоевател на крепостта.

Освен преврата и контра-преврата голямото събитие, което имаше да описвам във втория том, бяха метежите в Русчук и Силистра. За тях имах на разположение архивата на Военното министерство. Разпитах и някои лица.

Майор Драганов ми разказа за залавянето на Олимпий Панов и майор Димитър Филов (бащата на проф. Богдан Филов), които идеха с лодка от Гюргево да се присъединят към метежниците, мислейки, че превратът е успял. Рачо Петров, извънреден пратеник на Регентството, ми разправи за своята мисия. Но най-интересно досежно метежите в Русе и Силистра беше това, което ми разказа Анастас Бендерев. Разговорът ни стана в 1933 г., след завръщането ми от Вашингтон. Тогава той бе представител на Деникин. Бележките, които си взех, допълват една голяма липса в книгата ми. Надявам се, че тя ще има един ден ново издание и тогава те ще могат да бъдат използувани…

За генерал Каулбарс намерих много неща във вестниците. Но най-интересното за него чух в Париж, където през 1910 г. бях отишъл за работа в библиотеките при приготовлението на втория том. Знаех от дипломатическите документи, че секретар на Каулбарс в София беше Александър Неклюдов. В Париж се научих – не помня по какъв случай, че същият този Неклюдов бил сега съветник в посолството. Писах му, че бих желал да го видя, и той много любезно ме покани да отида у дома му. Намерих един приветлив човек, сам заинтересуван във въпросите, които му зададох, и готов да ми отговори. Аз описах по неговия разказ как буйният генерал (Каулбарс) тръгнал да се яви на историческия митинг в София. Но тогава не споменах кой ми даде сведенията. Неклюдов беше после руски пълномощен министър в София през време на Балканската война. От него има спомени за мисията му. Те го по-казват като искрен приятел на България.

Мисля, че това стига, що се отнася до разпитването на съвременниците.

СИМЕОН РАДЕВ е виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист, роден на 19 януари 1879 г. - автор на „Строителите на съвременна България“ – едно от най-важните историографски изследвания. Освен историограф и дипломат, Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Той се проявява като критик в най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичния живот на България. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Няколко дни, след като книгата му „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 година. Последните му думи са въпрос към самия себе си: „Дадох ли нещо на България?"

☝️ Ако все още не сте прочели тази велика книга : 

 👉 https://chitanka.info/text/39706-stroitelite-na-syvremenna-bylgarija-tsaruvaneto-na