На 7 януари 1862г., в тъмница в Цариград, най-вероятно отровен от гръцки фанариоти, умира легендарния

 На 7 януари 1862г., в тъмница в Цариград, най-вероятно отровен от гръцки фанариоти, умира легендарния Константин Христов Миладинов. Един от най-великите български поети и народен будител от Македония. Сред най-значимите личности във Възраждането на македонските българи, пробудила ги да се отърсят от турското и фанариотско робство.

Роден около 1830г., в българския град Струга, днес в С.. Македония. Син на майстора грънчар Христо Миладинов и е брат на Димитър Миладинов и Наум Миладинов. Отначало учи при брат си Димитър в Струга, Охрид и Кукуш, след това в гръцката гимназия в Янина (1844 – 1847). Известно време (1847 – 1849) учителства в село Търново, Битолско. Следва и завършва гръцка филология в университета в Атина (1849 – 1852). След това е учител в Магарево, Битолско. През 1856 г. заминава за Одеса. Продължава образованието си като волнослушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където се сближава с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Васил Попович, Райко Жинзифов, Константин Станишев, Сава Филаретов и други от учещите там българи. През една от летните ваканции посещава бреговете на р. Волга, която предизвиква у него „едно незабравимо вълнение, защото тогава се вярваше, че старите българи бяха тръгнали от Волга и че бяха взели от нея името си.“, както пише Симеон Радев. На връщане от това пътуване той пише на свой приятел:

„О, Волга, Волга! Какви спомени извикваш ти у мене, как ме караш да потъна в миналото! Волга, в твоите води аз и моят другар, също българин, се къпахме и си казвахме един на друг с гордост, че ние получаваме истинското си кръщение. Не се смейте, ако Ви кажа, че моите другари си умиха главите във Волга и един от тях си взе от нея няколко камъни, както поклонниците си ги вземаха от реката Йордан... Волга! Колко народи са се срещали по твоите брегове! Колко велики събития са станали пред тебе! И от всички народи, които са пили от твоята вода, ние единствени сме запазили твоето име...“

Основава Българската дружина „Братски труд“ (1859) в чийто едноименен орган публикува стихотворения. В Москва обработва събраните в Македония народни песни и др. фолклорен материал. Поддържа връзки и с Раковски. Сътрудничи на списание „Братски труд“, „Български книжици“, вестник „Дунавски лебед“ и други и подготвя сборника с български народни песни, в който влизат събираните заедно с брат му фолклорни материали, както и такива, които Димитър и други българи продължават да му изпращат. Междувременно пише писмо на Георги Раковски за предстоящата книга, в което се казва:

„Но молям Вас, огласите, кои изпратих да ги раздадите со честниот ваш лист, споминвеещем нещо за песните и особено за западните во Македония болгари. Во огласот ми Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат), защо во Беч (Виена) гърците се разпоряжват сос нас како со овци. Тие Македония сакает гърцка земя и не может даже да разберат како можит да не йе гърцка. А тамошните повике од два милиона болгаре що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема.“

През пролетта на 1861 г. Константин напуска Русия. Кореспондира и на път за родния си край се среща във Виена с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер. С неговото поощрение и материална помощ издава Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861 – фолклорен сборник, съдържащ песни от различни краища на България, по който някои чужди слависти са изучавали българския език. Константин тръгва от Виена за Македония, но в Белград научава, че брат му Димитър е арестуван (поради интригите на охридския владика-фанариот). От там той тръгва за Цариград с цел да му помогне. Но самият той е арестуван в началото на август и хвърлен също в цариградската тъмница, където умира почти едновременно с брат си в 1862 година. Има предание, че двамата са били отровени от фанариотите.

Човек с широка култура и възможности за литературна работа в Русия, Константин Миладинов тъгува за родния край, за слънцето на юга и непрекъснато се стреми към родината. Израз на тази носталгия и близост до живота на народа е цялата му поезия, и особено елегията „Тъга за юг“.

Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ – в „Братски труд“, кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ – в „Дунавски лебед“ , I, 1860, бр.20.