Български революционер и национален герой. Един от легендарните образи по време на славното Илинденско-Преобрабенско въстание

 На 17 януари 1960г., в Благоевград умира Христо Димов Бойчев или Ичко Бойчев. Български революционер и национален герой. Един от легендарните образи по време на славното Илинденско-Преобрабенско въстание в 1903г. Горноджумайски войвода на ВМОРО. По време на въстанието влиза в четата на Апостол Петков, с която участва в сраженията при Крива, Гюмендже, на Гъндач и Гола чука в Паяк планина. По-късно се бие и във войните за национално обединение на България.

Той е роден през 1882 година в българския град Гумендже (Беломорска Македония, а днес Гумениса, откраднат от Гърция) в семейство на земеделците Лина и Димо Бойчеви. На 12 години остава кръгъл сирак и израства в бедност. През 1894 година завършва основното училище в Гумендже, после се премества в Солунската българска мъжка гимназия, където изучава география и история. Там се включва първо в тайните революционни кръжоци, а после и във Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Влиза в четата на Апостол Петков, с която участва в сраженията при Крива, Гюмендже, на Гъндач и Гола чука в Паяк планина по време на Илинденско-преображенското въстание. След потушаване на въстанието Ичко се прехвърля в четата на Христо Чернопеев, обикаляща между Кукушко и Струмишко. Ичко Бойчев участва в бомбения атентат на железопътния мост при село Аматово през септември 1904 година. Тази акция респектира гръцките андартски чети, тероризиращи българското население в района. След въстанието Бойчев остава встрани от развихрилите се вътрешноорганизационни борби и разделения. На 29 юли 1905 година е делегат на окръжния конгрес на Серския революционен окръг в местността Белемето, а в средата на август 1905 година е избран за Горноджумайски войвода, като действа по левия бряг на Струма, докато Петър Китанов действа по десния. Бойчев остава горноджумайски войвода до Младотурската революция от 1908 година, когато ВМОРО легализира своята дейност.

Като околийски войвода Ичко Бойчев води редица сражения с турския аскер и башибозук. Четата на Ичко Бойчев е предадена заедно с тази на Яне Сандански при село Марулево от един цинцар бакалин. След престрелка с аскера през нощта успяват да се измъкнат. Ичко Бойчев често се прехвърля в България, като често ликвидира турски престъпници на нейна територия, за да не предизвиква турските власти в Горноджумайско. Подобрява каналите на организацията и привлича в редовете ѝ много хора.

В 1908 година Ичко Бойчев се легализира заедно с Александър Буйнов, Димо Хаджидимов и Яне Сандански и вероятно участва на Бански конгрес на ВМОРО. Последният по-късно става негов кум на сватбата му и кръстник на сина му Виктор. През пролетта на 1910 година се жени за богатото момиче от Горна Джумая Александра Стоилова, която му ражда 4 деца: Виктор, Бойчо, Венета и Елисавета. Ичко Бойчев е назначен за административен ръководител (мюрдюрин) на Кресненска нахия, но в май 1911 година, след като отношенията с младотурците се влошават, сформира отново четата си и минава в нелегалност и действа в Малешевско, Горноджумайско и по долината на Струма.

Войни за национално обединение

В началото на Балканската война четата на Ичко Бойчев действа в авангарда на Седма пехотна рилска дивизия и участва в освобождавато на Горна Джумая на 7 октомври. На 10 октомври заема местността Света Петка в Кресненското дефиле с 64 четници и около 100 доброволции и два дни удържа турските части. Пристигналата Седма дивизия отблъсква турските части и освобождава цяло Пиринско.

В Междусъюзническата война с четата си, в състава на Македоно-одринското опълчение, дава сражения на сръбските окупатори при Султан тепе, Кочанско и при местността Говедарци, близо до село Каменица.

След войната Ичко Бойчев е изпратен от Христо Чернопеев в Малешевско, в края на 1914 година е в Тиквешко, а през лятото на 1915 година влиза в Битолския революционен окръг. Навсякъде той дава сражения на сръбските въоръжени сили. В Първата световна война Ичко Бойчев е зачислен към 11-та македонска дивизия във Валовища, като е произведен в подофицерски чин. Участва в боевете срещу войските на Антантата при Криволак, Гевгели, Дойран, при Битоля в битка при завоя на Черна и други, в края на войната през септември 1918 година защитава родните земи и при съглашенческия пробив при Добро поле.

Веднага след Солунското примирие от 29 септември 1918 година и последвалата за България втора национална катастрофа, Ичко Бойчев се прибира в Горна Джумая. Там на 5 октомври е назначен за горноджумайски околийски началник, като по-късно не позволява в града да се установят сенегалски окупационни сили. Ичко Бойчев става член на местното ръководство спомагателната организация на въстановената от Тодор Александров ВМРО.

След Септемврийския метеж от 1923 година се застъпва за част от пленените въстаници и те са освободени. Между 1923-1928 година е директор на тютюневата кооперация „Бохча“ в Горна Джумая. През 1929 година е избран за помощник кмет на Кирил Тимчев, а през 1933 година се връща в ръководното тяло на ВМРО. След Деветнадесетомайския преврат в 1934 година е интерниран в Стара Загора с няколко свой другари. Ичко Бойчев е подпомаган от местния гарнизонен началник до завръщането си в Горна Джумая през пролетта на 1935 година.

Вече отказал се от полическа дейност Ичко Бойчев е назначен за председател на ревизионна комисия в Популярна банка, която отпуска пенсии на заслужили революционни дейци. Той самият получава минимална пенсия. След Деветосептемврийския преврат в 1944 година новата власт се отнася добре с Ичко Бойчев, като му отпуска по-голяма пенсия. При преброяването на населението от 1946г. и насилственото македонизиране на населението в Пиринска Македония Ичко Бойчев, заедно с други македонски интелектуалци, се противопостовя на водената от БКП политика, като заявява на преброителите:

„Аз съм македонски българин и не мисля да отричам своята националност пред когото и да било... В моята дългогодишна дейност, като въстаник и четник, околийски началник, кооперативен деятел, помощник-кмет и пр., никога не съм се ръководил от материални и лични интереси. Доколкото силите и възможностите ми са позволявали, аз съм се борил против потисниците и за благото на нашия народ. Винаги съм се стремял да бъда полезен на България и българския народ. Вярвам, че достойно съм изпълнил своя човешки и граждански дълг и моят принос за полза на отечеството не може лесно да се заличи.“

На 1 август 1950 година преди честването на 47 годишнината от Илинденско-преображенското въстание, Ичко Бойчев е насилствено изселен в град Бяла черква, заедно със съпругата си и дъщеря си Елисавета. Завръщат се в Благоевград през 1954 г. след като е отменен изселническият режим.

Ичко Бойчев почива на 17 януари 1960 година, като на погребението му се събира голямо множество. Един свещеник се осмелява да отслужи опелото с християнски песнопения и обредни действия. В Благоевград на името на войводата е наречена улица, издигнат е негов паметник и е открита паметна плоча на мястото, където е била къщата му. Президентът на България Георги Първанов награждава внука на войводата - Христо Григоров, с орден „100 години Илинденско – Преображенско въстание“.