Радостен съм, че от края на октомври до днес РАНА е една от най-купуваните книги

 " Радостен съм, че от края на октомври до днес РАНА е една от най-купуваните книги в книжарските вериги “Хеликон”, “Сиела” и други. Но още по-радостен съм от отзвука, който романа предизвиква у тези, които вече са го прочели. Хората в градовете, които посетих до тук споделяха парчета от свои семейни истории от онези времена(1912-1918), искаха да говорим за тези години, така удобно изчегъртани от учебниците ни по история — неразказани, незапомнени, неосмислени от от нас, наследниците. 

Една читателка, например ми разказа как баба й, която била над 90, с ум поразен от деменция, наскоро започнала да говори румънски. Как така, откъде ще се появи чужд език в речта на човек, който никога не го е говорил? Но се оказва, че тази възрастна жена като дете е тръгнала първи клас в румънската образователна система и там е учила езика —  след ПСВ Добруджа е дадена на Румъния и до 1940 и училището е румънско и институциите и всичко…

Срещите ми с читатели са разговори и виждам как различните общности в страната реагират на книгата — добруджанци милеят за своите човешки загуби, но и за славните победи през 1916; тракийци за техните бежански страдания през 1913. (Една непозната жена на една от срещите каза: “От баба си съм запомнила — “Ние сме тракийци — не забравяме, но не отмъщаваме.”) 

Друга жена пък разказа, че нейната баба е едно от онези сигурно стотици изоставени от майките си бебета по време на голямото гонение от Одринска Тракия — за да спаси останалите 5-6 по-големи майката е направила ужасяващия избор да остави най-малкото—  което по-късно било прибрано от съселяни и спасено. Майката завинаги остава с вината, че е жертвала едно дете, заради другите. Представям си мъката й. Даваме ли си сметка за раните, които носим?  Само защото сме изоставили травмите назад, значи ли, че не ги носим в себе си? 

Романът ми, разбира се съвсем не изчерпва темата, напротив, само я отваря. 

РАНА е една от многото “малки”, лични, семейни истории, тези които остават в полето на учебниците по история. И има безброй такива, които могат да бъдат пътечки към по-широката колективна памет —  нашето споделено минало. 

Та, затова моят призив към по-възрастните читатели е — разказвайте, това което знаете. Спомняйте си какво са ви разказвали като деца и разказвайте на вашите деца и внуци.  Спрете си телевизорите и докато правите сарми и баници -- разказвайте. 

Към по-младите —  вие пък питайте. Този роман може да бъде повод за разговори вътре във вашите семейства; може фабулата в него да ви предизвика да се обърнете към вашите семейни фабули — ще се учудите колко вълнуващи сюжети има там, колко отговори на важни въпроси, а също колко героизъм и незараснали рани. 

 Никога не е прекалено рано, и прекалено късно да се запознаем със семейните си истории — нали с тяхна помощ преоткриваме самите себе си. Та, особено удовлетворение изпитвам, че РАНА предизвиква читателите по този начин. 

п.с. Чудя се дали не е добре да се направи някакво дигитално място(сайт, ФБ група?), в които да се споделят такива истории? " 

Захари Карабашлиев