Въженцата?

 Не съществува друга страна, в която да е бил създаден, разпространяван и да е предизвиквал бодър смях анекдот като следния: „Тодор Живков и Политбюро решили да проверят докъде се простира търпението на народа. За да знаят има ли смисъл да се притесняват за властта и живота си. Разпоредили на директорите на предприятията да удвоят производствените норми. Хората бачкали и си траели.

Живков и компания доволно клатели глави и наредили да бъде върната шестдневната работна седмица. Всичко минало спокойно, без никаква съпротива.

Тогава червените фашистки гаулайтери разпоредили да бъдат премахнати почивните дни и отпуските. Пак нищо. Смаяни и дори донякъде раздразнени, те издали заповед партийните секретари да обявят, че предстои всеобщото бесене на трудещите се.

На следващия ден председателят на първичната партийна организация в един завод свикал работниците и служителите на събрание. Както обикновено, нямало отсъстващи. Пред насъбралите се хора другарят обявил: „Утре ще ви бесим.“

Последвало мълчание. Ядосаният партиен секретар троснато попитал: „Има ли въпроси?“ Сред тишината се чул уплашен гласец: „А въженцата кой ще ги дава – профсъюзът или да си ги носим от къщи?“

Това представляваме и с нищо не сме подсказали, че заслужаваме по-различна съдба. След като търпим недокоснатата алчно червена номенклатура да ни ръководи, да владее икономиката, културата, медиите. Старите комунистически кадри, всякакви явни и тайни милиционери не слизат от екраните на телевизорите и от страниците на печата. Сякаш искат да докажат колко прав е бил другарят Тодор Живков, когато е декларирал, че: „Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията.“