Румена от Каменичко с оръжие се явила с дружина

 На 6 юли 1862г. вестник “България” пише: "Румена от Каменичко с оръжие се явила с дружина от 15-16 души, която прави опустошения в осоговските села”.

Румяна Георгиева Павлова, известна като Румена войвода е една от българките - хайдути жени и национална героиня. Тя е реална историческа личност. 

От 1856 г. излиза като хайдутин в гората и организира чета. Активната ѝ дейност продължава до 1862г. Действа в Осоговския балкан. Според някои сведения четата ѝ е от 15-16 души комити. Стоян Ковача е първият който се присъединява към четата и става байрактар на четата. Наричали я ''Планинската царица''. Бързината, с която се придвижвала четата, нощните нападения, изненадата, внезапните удари накарали насилниците в Кочани, Кратово, Щип, Крива паланка и Кюстендил да треперят. Четата била неуловима благодарение и на верните ятаци. Сред тях имало българи, каракачани и дори турци.

Родена е в село Гюешево (Западна България, област Кюстендил) през 1829г. Произхожда от борчески род на дервенджии. Дедо Павле, дядото на Румена бил непокорна глава с пълен силях ножове и пищови. Той с радост осигурил най-хубавата играчка на момичето - пищова. Губел си времето да учи Румена от дете да стреля.

Израсла като здраво, пъргаво, жизнерадостно, но и палаво девойче. Задомили я млада за кроткия ерген Георги, който пътувал по търговия и често го нямало вкъщи. Снажната невеста привличала мъжките погледи, а много пъти се опитвали и да я потурчат. И българи, и поробители се удивлявали на точната й стрелба. В двора си бастисала турчин, който влязъл там с намерение да я насили и отвлече и така според почти сигурни данни през 1856 година Румена излиза в гората като хайдутин и събира след себе си чета от петнайсетина комити, двама от които са бивши войводи. След нея пръв тръгва Стоян Ковача от с. Кръкля и става байрактар на четата. Преданията разказват, че между двамата пламнала любов. Румена искала от мъжа си да я освободи от венчилото, за да се вземе със Стоян, но той не се съгласил. Тогава двамата влюбени поискали да ги венчаят в църква. Свещеникът отказал, защото били побратими. От своя мъж Георги войводката имала син Андон, а от хайдутската любов се родил и втори син на Румена - Карамфил, когото оставя да го гледат бездетните Аница и Иванчо Митеви от село Гюмюрджино - Кюстендилско.

За подвизите в битки с поробителя изследователите ѝ са разказали много. Водила четата в сражения, нападала от засада потерии и кервани и все побеждавала с непримиримост в отстояването на правдата и въздаване на справедливост, макар и извън закона. Неосъществено остава желанието ѝ да се включи в четата на Дядо Ильо Войвода и да замине в легията на Раковски.

"Румена беше тънка, висока, с удивително тънка половина, лице черномурно, с червенина, очи черни, коси черни, тънки черни вежди като изписани и съставени между очите ѝ по дължината на носа; нос умерен; черни мустачки беха ѝ едвам проникли; не беше едра, ама "кескин". Така войводката е описана от мъжа ѝ дедо Герги, цитиран от първия нейн биограф краеведът Ефрем Керанов, който през 1886 г. издава "Румена-войвода. Очеркъ изъ осоговските планини".

Всички автори, писали за живота на Румена войвода, красноречиво представят грижите ѝ за нейните синове Андон и Карамфил. Пращала им пари, за да бъдат гледани добре, ходела е нощно време в Гюешево, за да ги види, да кърми Карамфилчо, излагайки живота си на големи опасности. Турците я търсели и преследвали, обещавали големи суми на този, който я хване жива. За това пък свидетелства в резултат на изследванията си доц. д-р Лилия Манолова. Тя е родственица на войводката, посветила очерк на нея в книгата си "Пернишки летописи и не само..." и стига до извода, че нейната майка Илинка е дъщеря на Румения син Андон. Съжалява, че не е изследвала корените си, когато повечето родственици са били живи и сега има горещото желание потомците на войводката да се съберат и заедно да отдадат почит и преклонение пред легендарната си предшественица.

Перничанката със значим научен принос в лингвистиката не е съгласна с тезата на Николай Хайтов за смъртта на Румена войвода. Според Е. Керанов, Румена войвода и възлюбеният ѝ Стоян са убити от ревност от хайдутина Спасе - според една версия с кол, според друга с пищов, докато двамата са заспали и така настъпва края на Планинската царица.

Но Николай Хайтов, разказал за Румена войвода в сборника си "Хайдути", твърди, че тя е оцеляла и е лекувана няколко месеца известната по онова време лечителка баба Ружа от с. Преколница. Според него не е загинал и Стоян и след като четата се разпуснала, двамата заминали за Букурещ, където се оженили и имали дъщеря.

Хайтов твърди това по спомени на внука на Румена Китан Андонов - Румата, който знаел от баща си, че през 1895 г. при Андон дошъл пратеник от майка му с предложение да отиде в Букурещ, но това не станало. 

"Да замине за Букурещ, да не се върне след Освобождението да потърси синовете си за мене е странно и необяснимо, даже невъзможно. Тя е била любеща майка, но женската ѝ чест и достойнство вероятно са били много силни", разсъждава по този повод пернишката потомка на войводката доц. Манолова.

Според спомени на свои съвременници, Румена Войвода е обичала да пее собствената си песен и "хем пеела, хем сълзите капели от очите ѝ":

"Не ти ли е жално за твоето дете, Румено бре,

Моята е кукя гора зелена, дружино бре.

Не ти ли е жално за твоето дете, Румено бре?,

Моето е дете - дете-сиротинче, юнаци бре.

Деда че го рани, баба че го пере, дружина бре.

Който с байрак ходи, он си рода нема, дружина бре.

Камик му постеля, небо му завивка, дружина бре".

През вековете са запазени имената на плеядата български жени войводи - Сирма, Боряна, Боянка, Яна, Рада, Неда Гига, Каймак Стойна, Цветна Войвода, сред чиито имена се откроява и това на Осоговската царица. Разказите за благородната Румена дълго живеят в устата на народа из Осоговските планини като дивно явление, което си заслужава да се помни и знае.