Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие

 На този ден се навършват точно 1106 години от славната битка при река Ахелой, в която Българските войски, водени от Цар Симеон I Велики, разбиват ромейските войски на Византия.

Битката се е състояла на 20 август 917г. край р. Ахелой, между Българските войски, водени от Цар Симеон I Велики и войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока, доместик на схолите и главнокомандващ сухопътните сили на империята. България печели решителна победа. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. Според арабският хронист ал-Масуди в него вземат участие общо 122 000 души.

Основната цел на битката е неутрализирането на засилващата се българска държава след унизителните за Византия условия, постигнати през 913г.

Българска армия 

Основните византийски източници не дават сведения за числеността и състава на българската армия, но косвени такива има в разказа за чудото на свети Георги, докато ал-Масуди направо ни указва числа. Според Иван Божилов, от тези извори става ясно, че в българската армия участвали също маджарски и печенежки контингенти. Христо Димитров застъпва мнението, че най-вероятно именно участието на маджарския контингент в битката, а после и в настъплението към Цариград е историческата основа за сведението на Петър Ранзаниус за маджарски поход към византийската столица. Според ал-Масуди съюзната армия на Симеон възлизала на невероятните 60 000 конници. На подобна информация не може да се погледне безкритично. При всички положения основната маса от сражаващи са били пехотинци.

Византийска армия 

Патриарх Николай Мистик в едно от писмата си отбелязва единствено, че наистина не можело да остане незабелязано от него „такова голямо предвижване”, на „толкова голяма армия”. В „Чудото на свети Георги” също се говори за огромното множество войски събрани от всички области на империята. Благодарение на сключения мир с арабите, за който говорят повечето от изворите, на Балканите е прехвърлена и армията от Мала Азия. Според Йоан Скилица императрица Зоя "решила заедно със сената, че трябва да сключи мир със сарацините и да прехвърли на Запад цялата източна войска, та, като се обединят източните и западните войски, да започне война с българите и съвсем да ги унищожи". От изброяването на някои от военачалниците става ясно, че в битката освен основните сили, които са съставени от войските на военно-административните области (т. нар. теми) участват също минимум три от четирите конни гвардейски тагми - тези на схолите, на ескувитите и на иканатите, както и арменски части (навярно под формата на симахия) от най-източните, гранични области на Ромейската империя (например наскоро обособената тема Ликандос). По-конкретно е сведението на ал-Масуди, който сочи, че византийската армия наброява 62 000 души, от които 12 000 са конници.

Фронтът на имперската армия е разположен на север и навярно неговата линия е с дължина над 4 kм., докато този на българската армия гледа на юг и е успореден на ромеите.

Началото на битката се характеризира с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта, повече от предполагаемо, вкарва дори резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея - центърът и дясното ѝ крило губят бойно построение.

В този критичен момент, българският цар Симеон със своята (тежка) конница и скрити резерви зад хълма Биберна до днешният град Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Ромейските войници се паникьосват и отхвърлени към морето, започват да бягат. Същевременно българският център и лявото крило контраатакуват ромеите. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на противника и бягството му от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част от тях са посечени, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.

Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгромът се спасяват непокътнати едва 2 000 ромейски конници, навярно от не влязъл в действие отряд. Вероятно те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византийците укрепен град Анхиало. Според ромейската хронография и агиография, не цялата армия била избита - имало голям брой пленени, а също така и много бегълци, които по-късно взели участие в сражението при Катасирти. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8км. от река Ахелой. На бойното поле намират смъртта си Константин Липс и Йоан Грапсон. Покосени са и мнозина от стратезите - висшите ромейски офицери, началници на военно-административните области.

Предвид ожесточеното начало на сражението, повече от вероятно е българската страна също да е дала доста жертви - предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.

Огромната загуба на хора в тази битка временно парализирала военната мощ на Византия. Опита на доместика на схолите Лъв Фока, заедно с етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти, недалеч от Цариград завършва с нов разгром. Тези неуспехи на бойното поле разклащат в значителна степен управлението на императрицата, която е регент на своя син. Възползвайки се от ситуацията, близо година и половина по-късно, в ранните месеци на 919г. Роман Лакапин извършва държавен преврат, лишавайки Зоя Чернооката от всякаква власт. На сцената отново излязал патриарх Николай Мистик. През месец май 919г. Лакапин омъжил дъщеря си за младия император Константин VІІ и се обявява за василеопатор, а през септември 919г. е обявен за кесар. На следната година - през декември 920г. е коронясан за император. Вече съвладетел на Константин VII, година по-късно Роман се провъзгласява за автократор. Макар поемането на властта от Роман Лакапин да поставя началото на процеса на стабилизация на Византия, катастрофалните загуби на жива сила при Ахелой не позволява на империята да възстанови пълната си военна мощ в началото на неговото управление.

Въпреки успеха при Катасирти, Симеон не обсажда Константинопол, а насочва армията си срещу сърбите, които непосредствено преди битката при Ахелой се съюзяват с Византия и посредничат на империята при преговорите с маджарите срещу България. Едва след това Симеон започва подготовка за превземането на Цариград, като прави неуспешен опит за съюз и съвместни действия с арабите от Тунис, провален от византийската дипломация чрез богат подкуп под формата на дарове.

Интересно е да се отбележи, че подобна тактика е използвал и канът на Волжска България - Габдула Челбир през септември 1223г. срещу татарите. Тогава при днешния гр. Самара той разбива войските на самия Чингис хан. И до днес тази битка е известна в цяла Азия като "Овнешката битка" тъй като всеки един от пленените 4,000 татари бил заменeн за по един овен, а предводителят на татарската войска Уран, сина на Субетей багатур като по-глупав за 10 овена.