Предисторията започва година по-рано.

 1305 години от свалянето на обсадата на арабите над Константинопол и край на ислямската заплаха. Благодарение на българският владетел Тервел и неговата победа над арабите два месеца по-рано, на 15 август 718 г. те свалят обсадата.

Предисторията започва година по-рано.

Завладели Вестготското кралство в Испания и стъпили вече в Европа, ислямските воини застрашават Християнска Европа и най-вече столицата на Източната Римска Империя-Константинопол. Завладеят ли я, те хващат в клещи Европа...

Огромна арабска армия (различни източници споменават от 80 000 до 200 000 и от 1500 до 5000 кораба, като цифрите най-вероятно са завишени, по-късно се споменава за общо около 100 000 души загуби по-време на целият поход) водена по суша от халиф Сюлейман ибн Абдул-Малик, а по море от командващия флота негов зет Маслама ибн Абдел Малик, на комуто впоследствие е поверено цялото командване, потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни. Виждайки, че няма спасение в положението в което е изпаднала столицата, Лъв III изпраща пратеници при българския владетел Тервел с молба за помощ. През пролетта на 718 година Тервел повежда българските отряди и достига в близост до Цариград. Тервел предвидливо преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол и поради това приема молбата за помощ.

В началото на военните действия българите разгромяват четири хиляден арабски отряд, командван лично от Маслама, който след поражението успява да избяга. По заповед на Маслама се свързват противоположните морски брегове с два големи вала, с което с 20 000 армия се осигурява тилът на арабите. Двайсетхилядната армия е отново разгромена от българските войски.

Чрез Михаил Сирийски, византийски летописец до нас достигат следните слова:

„...Арабите били нападани по суша и от жителите на града, и от българите, а в морето – от ромейските кораби, а от другата страна на морето на Малоазийският бряг – от ромейската предна линия. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо – от техния цар, второ – от морето и трето – от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Маслама ги излъгал, казвайки, че скоро ще пристигнат подкрепления от техния цар. Ромеите били обсадени, но арабите не били по-добре от тях. Гладът ги притискал толкова много, че те изяждали труповете на мъртъвците и собствените си нечистотии. Те били принудени да се унищожават един другиго, за да се хранят. Една крина жито струвала десет денарии. Те търсели малки камъчета, с които да утолят глада си. Изяли и отпадъците от корабите си.“

Според източника „Химн Акатист“ арабите дават 20 000 жертви, според Алберик – 32 000. Сухопътната армия на Маслама е разгромена, като жертвите от арабска страна според Теофан Изповедник са 22 000, а според хрониката на белгийския монах Зигеберт българите избили 30 000 сарацини.

На 15 август 718 година арабите се оттеглят от Константинопол. В резултат на битката Византия е спасена от разгром, а Югоизточна Европа запазена от арабското нашествие.

В един свой труд от 1545 година испанският автор Мехия изтъква значителната роля на българите за разгрома на арабите на Балканите и противопоставянето на арабските амбиции да поставят в клещи и да застрашат цяла християнска Европа. Френският византолог Шарл Дил твърди, че победата над арабите е за исляма велико бедствие, като я определя за по-значителна от победата на франкския пълководец Карл Мартел 15 години по-късно в равнините на Поатие.

Смята се, че именно триумфът на Тервел и победата на франкския крал Карл Мартел над арабите при Поатие не им позволили да нахлуят в Стария континент. „По това време Западна Европа е много наясно с арабската заплаха. Победата на Тервел при Константинопол го прави много известен. Така тръгва мълвата за него като „спасител на Европа“, както и косвените данни за канонизирането му под името св. Тривелий Теоктист или Требелиус“.