Опълченец от III-а рота на III-а опълченска дружина

 На 29 август 1921г. във Варна умира Никола Корчев. Български опълченец-поборник и национален герой. Остава в историята като един от спасителите и последен знаменосец на Самарското знаме.

Той е роден през месец март 1836г. в с. Горна Диканя, Радомирско. Висок и едър мъж. Женен е в с. Долна Диканя, където се премества да живее и е стопанин на воденица. Работи като локомотивен машинист на Хиршовата железница и ж.п. линията Русе-Варна, след което емигрира в Румъния.

По време на Руско-турска война (1877-1878) се записва в Българското опълчение. Опълченец от III-а рота на III-а опълченска дружина. Служи под командването на подполковник Павел Калитин. По време на битката при Стара Загора на 31 юли 1877 г. се води голяма борба за Самарското знаме. Загиват последователно знаменосците унтерофицер опълченец Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец С. Минков и дружинния командир подполковник Павел Калитин. Знамето е спасено от стихийно сформирана се знаменна група след страховит ръкопашен бой. Никола Корчев с невероятна храброст, воля и сила на духа се добира до Самарското знаме, откъсва го от дръжката и го предава на друг опълченец, за да не бъде пленено от турците. Награден е с Войнишки кръст „За храброст“.

След Освобождението е последният знаменосец на Самарското знаме в Радомир, където е била разположена Трета опълченска дружина. След демобилизацията се установява във Варна.

На тържествата през 1902 г. на Шипченските височини, когато е открит и осветен новопостроеният храм-паметник, художникът Ярослав Вешин вижда достолепния знаменосец на Самарската светиня. Макар след години, изпраща телеграма до дядо Никола, че желае да го нарисува със знамето в ръце. Картината е завършена през 1911 г. и получава голяма популярност.

Никола Корчев остава в историята като един от спасителите на Самарското знаме. Умира на 29 август 1921 г. Костите му са положени в храма-костница на Шипка.

Разказ на правнучката му Константинка Корчева:

Прадядо ми Никола Павлов Корчев е роден през март 1836 г. в село Горна Диканя, Самоковска епархия. Оженил се млад, на 19 години, за мома от Долна Диканя. Бил едър човек, много висок - около 2,10 м, силен, буен и непокорен. Богат бил, много имоти имал, воденицата на Долна Диканя например била негова. Една нощ, било е през 1872 г., пристигнали в дома му двама турци и пожелали да останат само жените в къщата, а прадядо ми и баща му отпратили. Никола и баща му се престорили, че тръгват, а всъщност нападнали турците, изтрепали ги и ги заровили край воденицата. Казват, че тая история била послужила като първообраз на сцената от "Под игото". Тъй или иначе, но като заровили труповете, трябвало бързо да бягат. Качили се всички на каруцата и тръгнали към Самоков.

Там мъжете се хванали на работа в самоковските ковачници, издържайки по този начин семейството. Но поради буйния си характер прадядо ми Никола не търпял никаква неправда. Една нощ той влязъл в дома на гръцкия владика - Лудия Матей, изнесъл го на гърба си навън и му показал пътя за Гърция, като му рекъл, че за него повече място в Самоков няма и да не се връща. След това турците пак го погват и той започва да се крие в домовете на различни бунтари, докато не решава да замине за Цариград. Там случайно прочел едно съобщение, че се набират машинисти за Барон-Хиршовата железница. Постъпил на работа, изучил занаята и станал локомотивен машинист - първият български железничар в Барон-Хиршовата железница. Поне аз така знам, че е първият. А като го назначили да кара влак по линията Русе - Варна, на няколко пъти пътувал с него дяконът Левски, скрит във вагона за въглища и дърва. По това време Апостола често трябвало да пътува за Букурещ, където правил събранията на революционния комитет.

Хубаво, ама нали бил буен прадядо ми и не търпял никой за засегне честта му, пак влязъл в сблъсък с турците. На празника Трифон Зарезан станало. Никола и съпругата му, по това време бременна, отишли на мегдана да празнуват с хората. Там обаче един турчин закачил нещо жена му и прадядо ми като го хванал за единия крак, та го разчекнал. Наложило се бързо да избяга в Букурещ.

Ето там се свързал с българските емигранти и така се включил в опълчението, по-точно в Трета опълченска дружина под командването на подполковник Калитин. От Плоещ тръгва по пътя на Самарското знаме. Неговият подвиг е, че при спасяването на знамето, той с тялото си защитава подп. Калитин, получавайки 11 рани. Това се случва в днешното село Енина до Казанлък. Когато видял, че командирът пада, пронизан от щикове, той грабнал знамето. Понеже е бил много здрав физически, в последните минути, преди да пленят знамето, успява да го наведе ниско долу (затова дръжката на знамето е счупена) и го дава на едно малко момченце - Черногорчето. Това момченце спасява знамето, изнасяйки го от полесражението. За подвига си Никола Корчев бил награден с орден за храброст "Св. Георги" - IV степен.

След Освобождението се премества да живее във Варна със съпругата си и сина им Иван, където се ражда и вторият им син - Атанас. Живеят в центъра на Варна в голяма къща. Тук Никола започва да се занимава със строително предприемачество. По това време турските, арменските и гръцките къщи били хаотично разхвърляни във Варна. Прадядо ми участвал в тяхното разрушаване, за да се направи нов градоустройствен план. И тъй като бил много уважаван от всички, те го тачели наедно с капитан Петко Войвода, издействал един много хубав градоустройствен план за стария център на Варна.

Но тогава пък Никола взема участие в борбите против цар Фердинанд. Хваща юздите на конете му и му казва, че за един предател, който не работи за каузата на българите, а гледа личните си интереси, няма място в България. Заради това, независимо от заслугите и медалите, не му е отпусната поборническа пенсия, защото се противопоставя на царското семейство. Преживяват само с пенсията на съпругата му и с това, което е изкарал дядо ми - техният син Иван, който завършил в Швейцария инженерство.

През 1902 г. на връх Шипка се състояли грандиозни тържества във връзка с 25-годишнината от Шипченската епопея. Тогава бил открит и осветен новопостроеният храм-паметник и били поканени всички живи опълченци. Те облекли униформите, нарамили пушките и се строили за парада. Всички решили дружно, че Самарската светиня може да бъде поверена само в ръцете на спасителя й - дядо Никола Корчев. Художникът Ярослав Вешин, който присъствал, бил силно впечатлен от достолепния знаменосец. След години той му изпратил телеграма, че иска да го нарисува със Самарското знаме в ръце. Старецът пристигнал с трена от морето и дълго време позирал пред живописеца в пълна бойна униформа. Картината била завършена през 1911 г. и станала толкова известна, че и досега реликвата се свързва с образа на моя прадядо.

Рисуването ставало в ателието на художника. Преди да отиде там, прадядо ми обличал парадната опълченска униформа, отивал до двореца и от там, съпроводен от гвардейци със знамето, тръгвал към ателието на художника. Било като някакъв празничен ритуал. Софиянци по улиците го приветствали и му ръкопляскали. Рисуването продължило 4-5 месеца. Много често присъствал и писателят Иван Вазов и разговарял с прадядо ми, който, казват, бил рядко сладкодумен и интелигентен човек. (Перфектно владеел турски и гръцки език, но не е позволявал нито една дума да се проговори на чужд език в къщата му.) Между прадядо ми и Вешин се заражда голямо приятелство и художникът решава да нарисува още една картина със Самарското знаме. Тя е подарена на една от княгините, но в момента не се знае къде е. Картината е описана през 1893 г. в статия във вестник "Балканска зора". После вече нищо не се знае за нея, което е много жалко.

Прадядо ми Никола умира на 29 август 1921 г. На погребението му се стича цяла Варна. Изпратен е с военни почести. При преместването на варненските гробища през 1938 г. синът му Иван събрал костите му в сандъче и ги предал в храма-костница на 2 март 1981 г. моят баща пожела всички материали, които имаме, да предадем на Националния военно-исторически музей. Това са оригинални подписи на Филип Тотьо, на Стефан Караджа, Георгиевските кръстове, ордени, сабя, униформа, както и много оригинални снимки на опълченци. Остана у нас само един кристален сервиз, подарък на дядо ми от императора на Русия - Николай по случай честванията през 1902 г. на връх Шипка. Това е единствената реликва вкъщи, никой няма право да я докосва.