ЦЕЛИЯТ СВЯТ НОСИ НА РЪЦЕ ТОДОР МАЗАРОВ, НО БЪЛГАРИЯ НЕ ГО ПРИЗНАВА

 „Ако Тодор Мазаров беше руснак или американец, той щеше да има златна статуя пред Кремъл или Белият дом, на която да пише: „Мазаров – новият Карузо, единственият Арнолдо.“

Но понеже сме българи, неговото име не е известно дори на студентите от Вокалния факултет на Музикалната академия…

Ако Шаляпин, Калас или Карузо бяха българи, никой нямаше да узнае, че изобщо са се раждали“, категоричен е оперният певец Иван Бенчев, автор на книгата „Съдбата на артиста“, посветена на Мазаров.

Той е първият тенор в света, който дръзва да изпълни „Вилхелм Тел“ на Росини след знаменитото изпълнение на великия Алфред Нури, първия тенор на Парижката Гранд Опера. Пее тази роля 406 пъти, включително в „Ла Скала“! Дори да съберем всичките тенори на 19 и 20 век от Нури насам, пак няма да направят тази бройка.

Когато се явява на конкурс в Софийската опера, след като се дипломира в Музикалната академия, получава временен договор за много странна длъжност – хорист, който дублира роли, с много ниска заплата. Въпреки че точно по това време Операта има нужда от тенори солисти, особено лирико-драматични като него, с широк певчески репертоар. Но Мазаров няма избор и приема договора.

През 1933-та получава две малки роли в „Княз Игор“ и „Приказка за цар Салтан“.

Едва в ролята на Раул от „Хугеноти“ блясва уникалният му талант. Принц Кирил, който присъства на премиерата, казва на оперетната артистка Надя Ножарова, която седи до него:

Чудесен глас, невероятен Раул, по-добър даже от италианските, но тук с него нищо няма да излезе… Ще го изядат.

И все пак в това гнездо на осите само за пет-шест години Мазаров успява да се издигне от хорист до изпълнител на сериозни роли. Не друг, а самият Шаляпин при посещението си у нас през 1934г. възкликва:

Господа, между вас е една утрешна звезда – Тодор Мазаров!

А известният диригент на парижката Опера комик Фернан Масон, споделяйки впечатленията си от софийския музикален живот, се възхищава на неговия „изумителен, уникален глас.“

По това време Мазаров среща жената на своя живот – колежката си от Музикалната академия Слава Шламбора.

Тя самата притежава талант и висока музикално култура, но жертва личната си кариера, за да му посвети цялото си време, тъй като е убедена в неговото бляскаво бъдеще.

Една от дъщерите на певеца – Мария Мазарова-Гинева, музикален педагог, споделя в интервю:

Вкъщи всички го боготворяхме и го бяхме поставили на пиедестал, а и за да съхрани големия му талант, майка ми го бе обгърнала като в кувьоз. Беше едновременно съпруга и импресарио, музикален критик и съветник, доброволно се превърна в буфер между всекидневните грижи неговото съществуване като артист. Криеше от него дори детските ми пакости и лудории. Може би неслучайно тя си отиде от този свят твърде рано – едва 37-годишна. Такова напрежение е трудно да се понесе.

И така ръководството на Софийската опера остава глухо за възторжените отзиви на капацитети от ранга на Шаляпин и Фернан Масон.

Мазаров продължава да пее в хора и само от време на време му дават роли, когато някой се разболява. Добре че на една екскурзия на Витоша се среща човек, който променя живота му.

Той се казва Желю Минчев и е един от основателите на Софийската опера, учил пеене в Женева, Милано, Неапол и Париж, солист и вокален педагог.

Във Виена го носят на ръце, но в София не го забелязват! Цяла година Минчев работи с Мазаров, докато накрая преценява, че ученикът му вече е готов да се пробва на международна сцена.

Има предвид Международния певчески конкурс във Виена през юни 1937 г. Никое министерство не поема ангажимент да му помогне финансово.

Точно обратното, пречат му. А когато подава молба за отпуск, известен диригент заявява на директора на Операта: 

Мазаров не бива да се пуска във Виена! Ще орезили себе си, театъра и България!

Напук на враговете си, Мазаров взема назаем 5000 лева помощ от Министерството на културата /нищожна сума за онова време/ и тръгва за Австрия.

Редът на представянето на 120-те певци от цял свят се определя чрез жребий. Мазаров изтегля номер 44. За него това звучи фатално.

Но неговият ангел пазител Минчев се разсмива: тъкмо ще се разпееш, докато ти дойде редът, а и ще имаш време гласът ти да се качи като за спектакъл.

Журито и Бруно Валтер, един от най-големите диригенти на всички времена, изслушват внимателно всеки певец. Така минават 43-ма и идва редът на Мазаров и на неговия Радамес.

И като в страната на мечтите неуспелият никъде дотогава на голяма сцена българин изпява чудесно тази изключително трудна партия, като с финалния си Си бемол я превръща в свой триумф. 

Много от оперните маниаци по света гледат „Аида“ единствено заради тази ария, изпълнена от тенор с височини. Мазаров пее минута и половина, когато Бруно Валтер изведнъж се обръща и казва:

Ето един човек, в чиито крака утре ще лежи целият свят. Неговият глас е неоценимо съкровище – същински Карузо, само че с по-красиви, по-светли и по-жизнени височини! Откритие! Истинско откритие!

„Така само за една вечер „селянинът с кожухчето“ от Павел баня, обиждан, мачкан, спиран и презиран заради божия дар – гласа си, незнаещ нито дума немски или какъвто и да било друг език, става световна знаменитост.

Като в някакъв измислен роман оперни почитатели го гонят за автограф, импресарии – за среща, хубави жени – за соарета на чай, вестниците разказват биографията му…

И ето че шоуто продължава с разговор-предложение – дирекцията на Щатсопер му предлага 25-годишен договор! Какво доверие в неговия глас и физика: докато договорът приключи, Мазаров ще бъде на 62 години – почтена възраст за обикновен човек, който, ако не е умрял на тези години, вече се е пенсионирал, а камо ли да бъде героичен тенор-любовник“, разказва в книгата си Иван Бенчев.

Няколко месеца преди Австрия да се присъедини към Третия райх, Бруно Валтер, предусещайки съдбовните събития, предлага на Мазаров да тръгне с него за Америка. Предлага му да го направи Вагнеров тенор номер 1 в света. Мазаров отказва.

През април 1945-та той споделя пред стоя приятел Константин Петканов, по това време председател на Камарата на културата /министър на културата/, че иска да се върне в България.

Но какво, мислите, се случва? Софийската опера не го иска. И то във време, когато всеки търси начин да се озове на Запад.

Деликатно му препоръчват да си стои във Виена. Така и той се присъединява към другите велики български невъзвращенци – Елена Николай и Борис Христов, макар и формално. Гастролира у нас и изнася концерти из цялата страна, но като чужденец.

Лебедовата му песен е големият юбилеен концерт с любимия му хор „Гусла“, в който пее, преди да тръгне по света. 

През 1968 г. Мазаров много иска да се върне в България и да му разрешат да поработи поне с двама-трима български тенори. Казва:

Аз знам много неща и мога да бъда полезен. Пенсионер съм и не ме интересува материалната страна.

Отказват му.

Дъщеря му Мария твърди, че когато се обръща за съдействие за отбелязване на неговата 100-годишнина, неин близък й обяснява:

Не се опитвай. Не го обичат!

Цял свят го величае, Виенската музикална академия го удостоява с титлата „професор“, а у нас все едно че не съществува.

Всичко, което сме притежавали като свидетелства в памет на този велик глас, в България е унищожено. Мазаров умира през 1975 г. във Виена.

Нито Операта, нито Комитетът за култура издават некролог за смъртта му. Е, все пак едва тогава нашите държавни мъже изпращат ордена „Кирил и Методий“, за да го сложат в ковчега му.

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“, Венелин Митев