ДА УБИЕШ ЗЕВЗЕК

 ДА УБИЕШ ЗЕВЗЕК

На 10 октомври 1944 г., некадърен писател комунист застрелва Колю Зевзека, мислейки го за Елин Пелин. Озлобеното бездарие уби таланта. Да ви звучи познато?

Датата е 10.Х.1944 г. По вечерно време две цивилни лица идват в жилището му на ул. „Добри Войников” № 29. Единият носи автомат. Извеждат го навън. Тримата се изгубват в нощта и повече никой не вижда жив Борю Зевзека.

Да, заглавието е заимствано от романа на Харпър Ли „Да убиеш присмехулник”. „Присмехулникът” е птица, а „зевзе­кът”, за който тук ще стане дума, е човек, при това писател хуморист, журналист, артист… И също по-свой начин е свързан с птиците. Казва се Борис Руменов, а в цяла България го знаят като Борю Зев­зека. Знаят го обаче поколенията, които вече са ни напуснали, както и тия, дето се ровят из излинелите страници на отдавна спрели издания. В тритомния академичен „Речник на българската литература” също не е споменат, няма го и в многотомната „История на българската литература”. Това ще рече, че според официозното българско литературознание отпреди 1989 г. такъв автор не е съществувал. Или според клиширания вече израз на Сталин: има човек, има про­блем, няма човек – няма проблем. Човекът бил ликвидиран и просто проблемът отпаднал.

Но преди да стигнем до трагедията, раз­играла се на 10.X.1944 г., ще се опитаме да възстановим известното за Борис Руменов. Роден е на 27.XI.1884 г., в Цариброд (Западни Покрайнини). Следвал е в София, Белград и Загреб, увлечен бил по театралното изкуство, а става известен чрез страниците на едно ху­мористично списание, което в края на първото и през второто десетилетие на ХХ в. се е ползвало с шумен успех. Става дума за „Барабан” (1908–1921), чиято амбиция е била да съперничи и даже да засенчи славата на тогавашната ни първа хуморис­тична сила – сп. „Българан”.

Барабанистката партия

Още преди трийсетина година бях споменал, че ако един ден бъде написана книга за „барабанистите”, главен герой в нея безспорно ще е Борю Зевзека. Такава книга и до днес няма, но аз продължавам да вярвам, че един ден това ще стане, защото е важно за културната ни история. Борис Руменов е обединителната фигура в този кръг или общество (или както сами са се шегували – „барабанистка пар­тия”, „барабанистка ложа”), където властва свободата, сме­хът, пълната разкрепостеност и на духа, и на тялото. „Редакция” на изданието е някое от питейните заведения в центъра на София и най-вече Арменското кафене, за което са изписани много страници. Липсата на „гологани” не е проблем, защото когато има един, значи имат всички, а когато няма никой, съдър­жателят Манасиян отпускал и на вересия.

От бр. 32 редактирането на „Барабан” се поема от Борис Руме­нов и с малки прекъсвания той го оглавява до края му. Борю Зевзека, тогава едва двайсетинагодишен, като магнит при­влича млади творци около себе си. Как да наречем това – неис­това енергия и способност да организираш, или просто чар, обая­ние с прибавка на незлобливост… Сред сътрудниците веднага блясва името на Чудомир: и като художник, и като хуморист. Тук е и Райко Алексиев, бъдещият редактор на „Щурец”, зверски ликвидиран непосредствено след 9.ІX.1944 г. От известните днес имена се появяват Александър Божинов, Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, а през 1917 г. и Христо Смирненски (тогава Ведбал).

Доста от колоните на „Бара­бан” се пълнят от самия Борю. Сред постоянното му бохемско обкръже­ние са всеумеещият и всепишещ Сава Злъчкин, самоков­ският артист, поет и драматург Стоян Шакле (С. Прокудин), легендарният воин поручик Христо Донев (Pol Orland, Ганчо Ба­бин), талантливият поет безсребреник Александър Константи­нов (Дядо Алеко, Альоша Бесарабски), свежият лирик Петър Стоянов (Камен-Пламен), както и капитан Димитър Петров (Чернослав), Йордан Сливополски (Пилигрим), художниците Георги Машев (Чарни), Петър Паспалев и редица други рисуващи и пишещи, потънали днес в забрава.

„Димчо – моят занапред добър приятел”

Ще си позволя едно по-пространно отклонение, за да добавя бегъл щрих, който оцветява биографията не само на хумориста Борис Руменов, но и на лирика Димчо Дебелянов. Той – вече споменахме – също е сред сътрудниците на „Барабан” (с псевдоними Amer) и публикува на страниците му стихотворенията „Мартенска серенада” (бр. 40, 1909) и „Зито” (бр. 122, 1911). Първата публикация на „Зито” е във сп. „Шантеклер” и е подписана „Тифт”. Борис Руменов препубликува стихотворението в „Барабан”, като пише, че Дебелянов още в проект му го е прочел на палубата („кувертата”) на парахода, докато са се връщали от пътуване до Атина.

Предисторията. През пролетта на 1911 г. Борис Руменов се включва в една студентска екскурзия с влак и параход до Атина, в която участва и Димчо Дебелянов[1]. След завръщането си Зевзека пише и отпечатва в няколко броя на „Барабан” хумористичния си пътепис „Наша милост в Атина” (бр. 116–122, 1911), в края на който поставя и Дебеляновото стихотворение „Зито”. Доколкото този иначе несериозен, дори лековат Борюв текст не вижда бял свят извън страниците на списанието, струва си да припомним някои епизоди от него, свързани с Дебелянов. За поета тук се говори повече като за бохема, подчертава се неговата слабост към алкохола и веселите компании – факти, които не са лишени от правдоподобност, но не бива да се приемат за важна страна на личността му.

Потеглянето им от София Борю Зевзека описва така: „В трена сме. Собствено, преди да се качим в трена, трябва да минем през гарата, а известно е, че на гарата има бюфет. Та тук, в бюфета, се случи нещо ин­тересно. Всички маси бяха заети и ний – аз и Димчо (Дебелянов, бел. м., А.Б.) – моят занапред добър приятел – отидохме на тезгяха и поръчахме по една малка ча­ша коняк, тъй колкото да се чукнем за добър път. Конякът не ни се хареса, та бюфетчикът ни каза, че имал в бутилки коняк с марка: „3 звезди”, който бил превъзходен. Изпихме по чаша. Ока­за се, че трябва да заплатим цялата новоотворена бутилка, което обстоятелство ни принуди да я изпием до дъно. За да не стане зян. След като окончателно се убедихме в превъзходството на коняка, бюфетчикът, силно разчувстван, ни пришепна, че имал още по-превъзходен коняк с 5 звезди. „Ха де, рекохме, да си вземем една бутилка за из път.” За съжаление обаче конякът с 5 звезди се беше свършил. От това несносно и крайно критично положение ни из­бави Димчо, който взе една бутил­ка с 3 и една с 2 звезди. Той отлично разбираше аритметиката (5=3+2)”.

Малко по-нататък се изяснява и значението на думата „Зито”, която става заглавие на Дебеляновото стихотворение:

„Тръгването на трена бе съпроводено с адски викове, произходящи от огромните студенчески гърла. Тук за пръв път чух и добре запомних гръцката дума Зито, която значела не „жито”, а „ура”, „да живей” и други подобни възклицания. Тази дума игра много важна рол в Атинската екскурзия. Защото само благодарение на нея, която ний майсторски комбинирахме в чисто гръцкото изречение: „Зито и Елас” – „Да живей Гръция”, копнеещите за наука екскурзианти се насладиха до насита от гостолюбието на поласканото гръц­ко, патриотично общество.”

Ето и част от самото стихотворение на Дебелянов, отпечатано в „Барабан”:

ЗИТО

Четирибуквено, двусложно,

резливо, тънко като шиш,

мълвяно, кряскано тревожно

ти вред в ушите ни звучиш.

Как гордо въздуха разтресе

ти, щом напуснахме Бургас,

и „Нилос” плавно ни понесе

към въжделаната Елас!

Когато бунта на червата

смути тревожно моя дух,

пак теб – спасително в бедата,

над морските вълни аз чух.

На Дарданелите заспали

смутихме с теб покоя лек,

и пак от теб скалите бяли

стозвучен пратиха ни ек.

В Пирея слисахме тълпите,

но не със своя бесен вик,

а с туй, че викахме те, Зито,

на чисто елински език…

И т.н., и т.н.

„Зито” е най-дългото хумористично стихотворение на Дебелянов – осемнайсет куплета. Поради „сюжетната” му специфика, а и поради факта, че трудно може да се осмисли извън конкретните събития, изложени в рими, можем жанрово да го определим като смешно-тъжен „поетически пътепис”. Самият автор едва ли е гледал сериозно на творбата си; изобщо той не е ценял особено хумора си, но за редактора на „Барабан” (пре)публикуването му е било важно като допълваща украса на собственото му съчинение, чудесно вписваща се в общия му контекст и някак придаваща му повече художествена плътност. Нещо повече, Борю Зевзека тук разкрива и същинското авторство на стихотворението, което в „Шантеклер” е скрито зад псевдоним, и като нарушава тази обичайна практика в хумора (при Дебелянов – задължителна!), прави публично достояние името му. Важно е и допълнението, поставено в скоби под творбата, което допълва психологическия портрет на Дебелянов: („Господа, недейте вика: „автора”, той е много срамежлив. Освен това е съвършено избръснат: няма да го познаете.)”.

В архива на Борис Руменов съм виждал фотографии от тази атинска екскурзия. На тях в артистични пози се открояват Борю, Неделчо Василев (рецитатор и поет) и самият Димчо Дебелянов – действително избръснат. Но цитираният словесен жест на Зевзека едва ли се е харесал на чувствителния поет и не е чудно, че той повече не присъства на страниците на „Барабан”…

„Балканската комедия”, „Весела България” и… птицевъдството

Последвалите три войни нанасят незаличими рани върху сп. „Барабан”. Никое издание не губи толкова сътрудници, цяла мартирология – Димчо Дебелянов, Страши­мир Кринчев, Август Розентал (художник и поет), Петър Стоянов, Поручик Христо Донев, Александър Константинов, Стоян Шакле, Неделчо Василев падат на бойното поле[7]. Редакторът Борис Руменов през Балканската война слу­жи в 12-а Лозенградска дружина на Македоно-одринското опъл­чение и е адютант на командира ѝ, който е не друг, а поетът Трифон Кунев. По-сетне завършва Княжевската школа за запасни под­поручици и през Първата световна война достига до чин поручик. Сражава се в Сърбия като офицер в 3-та рота на 25-ти Драгомански полк. Получава три ордена за храброст и… една рана.

Като „трофей” от Междусъюзническата война Борю Зевзека придобива пиесата си „Балканската комедия” (отпечатана в 1918 г., впоследствие разширена). Тя веднага е поета от самите „барабанисти” и се играе с голям успех както в София, така и из цяла България. В едно от „турнетата” им, ръководено от Стоян Шакле, в ролята на гърка Кир Яне се включва и бъдещият виден драматичен артист Никола Икономов.

След раняването си Борис Руменов основава Полеви военен театър и ко­медията му се представя стотици пъти, понякога на самата бойна линия. „Балканската комедия” представлява злободневен политически фарс с действащи лица Ганю Балкански, Газда Джуро, Йово Црногорец, Кир Яне, Хасан ага и Домну Мамалигареску. Алегорията е от ясна по-ясна – комедийният кон­фликт противопоставя Бай Ганю на неговите „съюзници-разбойници”, сюжетът е изпъстрен и с остроумни обрати, почерпени колкото от реални събития, толкова и от авторовото въображение, но е разрешен в патриотичен план: сърбинът и черногорецът изяждат „голям даяк”, а българинът, макар и победен, напуска с достойнство сцената. Удоволствие и искрен смях предизвиква речта на героите, изпъстрена с характерни за народността им „макаронизми”. „Само Вазовият „Борислав” и Борювата „Балканска комедия” умееха да раздрусат тъй силно и не­принудено душата на българина” – пише Тодор Кожухаров[9]. И добавя: О, колко мъчно е да разсмееш нашия затворен и постоянно унил човек от народа.”[10] Аз бих добавил, че една нова постановка на тази комедия би показала, че тя не е изгубила от своята свежест, а донякъде и актуалност.

Борис Руменов издава петнайсет хумористични книги с раз­кази, фейлетони, анекдоти, малки комедии, в безбройните си изяви в пресата използва близо двайсет псевдонима. Той не пише романи, неговата стихия са кратките форми, вестникарските и устните сценично-площадни жанрове. Майстор е на комичната скечова ситуация, разиграна около някаква наглед дребна битова или обществена случка, около някой махленски скандал, покрай който се завихрят весели недоразумения, свързани с прояви на човешките слабости, страсти, неволи и пр. Героите му се движат в широкообхватен градско-селски декор, но сред представителите им не липсват и „интелектуални” фигури, артисти от провинциални театри, вестникари, учители, но също и военни, стражари, пожарникари, кметове, въобще шарена смес от всички прослойки.

За зрялото творчество на хумориста ласкаво се изказват Георги Райчев и Димитър Бабев, а Борис Вазов го нарича „истински благодетел на начуме­рения български народ”[11]. Кирил Христов пише: „Хуморът на Борис Руменов не е хаплив, какъвто е най-често българският хумор. Той не оставя в душата и утайка на печал, какъвто бива при творенията на руските хумористи. Смехът, който будят неговите фейлетони, разкази, сцени, е здрав, освежителен, юнашки – дори когато съдържат остри и неизравними драматически конфликти…”[12]

Безбройните прояви на Борю в печата и на сцената, общуването с политици и държавници, съвместните трапези с видни личности от различни обществени и културни слоеве, го правят една от най-колоритните фигури на някогашна България. Подобно на проф. Александър Балабанов той става „притча во язицех” – отделя му се специално място във вестникарските хроники, правят му се закачливи шаржове, фотографират го „на маса” с Дан Колов, в компания с видната немска актриса Евелин Холт, с актьора и певеца Ханс Алберс, но и с мургаво момиче ваксаджийче, захапало цигара. Чужд на всякакъв аристократизъм Б. Руменов може да играе както в кабарето на хотел „Империал”, така и в Народния театър; може да устрои карнавално-рекламно шествие в търговската част па столица­та, а сетне да изпие един аперитив в кварталната кръчма, преди да иде на официален прием в двореца…

Борис Руменов се изявява и на едно ново за българското изкуство поприще – киното, където още веднъж доказва многоспектърния си творчески потенциал. Той играе главна роля в немия филм „Весела България” (1928) на режисьора Борис Грежов, където си партнира с Мими Балканска и съпругата си Цветана Руменова, също актриса в театър „Ренесанс”. Според някои публикации в тогавашната преса сценарият на филма също е на Борю Зевзека[13]. Макар и забавна, комедията не е съвсем „политически коректна”, тя напипва и злободневни проблеми: един от епизодите представя Зевзека като министър-председател и той извежда страната от кризата, като създава министерство на „деликатните работи”, министерство „на питиетата”, министерство на „народното благосъстояние”, което дава на всички граждани едногодишен отпуск[14].    

Но Зевзека има и друго „хоби”, силно професионализирано. Неслучайно в началото споменахме, че той по свой начин е свързан с птиците, с присмехулника. Неслучайно редактираните от него приложения на „Утро” и „Дневник” се наричат „Кукуригу” и „Кудкудяк”. За­щото освен всичко друго Борис Руменов е и… птицевъд.

Ето едно свидетелство:

ПАНЧО ШОПОВ (общественик): „Той е един от основа­телите на Софийското птицевъдно дружество „Птица”, което поведе борбата за подобрение на птицевъдството в България, както и в създаването на Българския птицевъден съюз, Българ­ската птицевъдна кооперативна централа и Балканския птице­въден съюз. В ръководството на птицевъдното дружество „Пти­ца” той беше председател и член на ръководствата на другите изброени организации (…)

Заедно с агронома Иван Семерджиев редактираше списание „Кооперативно птицевъдство” до 1943 г. През втората половина на 43 година до 9 септември 1944 г. редактор па списанието, орган на Българската птицевъдна кооперативна централа, беше Борис Руменов.

(…) той редактираше редовно и птицевъдната колона на вестник „Заря”, която се следеше от птицевъдите и други в цялата страна. Борис Руменов беше безпартиен, не проявяваше никакви симпатии към фашистите и фашисткия режим у нас. Той знаеше, че съм комунист и като близък приятел само ме предупреждаваше да се пазя”[15] (27 дек. 1968 г.)   

Сега за присмехулника. Той е пойна птица от рода на дроздовете (лат. – mimus polyglottos), която имитира различни гласове – както човешки, така и животински. „Зевзек” пък означава шегобиец, веселяк, незлоблив, ала талантлив и остроумен. „Хуморът на Руменов – пише П. Телчаров – е свеж и непосредствен и в това се състои именно тайната на онова веселие, с което той заразява читателите.”[16] В романа „Да убиеш присмехулник” заглавието представлява широка метафора, обобщаваща човека, който не може да стори зло никому, но е беззащитен спрямо насоченото към него зло. Харпър Ли казва: „Присмехулниците са напълно безобидни и пеят, за да ни веселят. Те не ядат нищо от градините на хората, не си правят гнездата в плевните, само пеят от сърце за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник.”[17]

Да добавя от себе си – напразно учени литератори, поддръжници на т.нар. високо изкуство, се насилват да маргинализират фигури като Зевзека, да го изкарват типичен повърхностен представител на масовата култура – с трафаретно поведение на границата на просташкото. Или „халтураджия”, казано с езика на соц-естетиката. Родният присмехулник представлява уникално явление, талантът му да весели и разсмива, игрово и словесно, „начумерения български народ”, без да го принизява и обижда, няма и до днес аналог у нас; дори съвременните „шоумени” в сравнение с него изглеждат бледи подражатели, „аркашки”. Борис Руменов разширява хоризонта на българския хумор, въвеждайки в него нови тематични и смислови акценти. Той не преподрежда стойностите, а добавя стойност и в този аспект в междувоенния период към името на Чудомир следва да се добавят и имената на поне още трима хумористи: Борю Зевзека, Райко Алексиев и Матвей Вълев.  

Такова присъствие, разбира се, не може да остане ненаказано…    

„От неговата смърт ние нямахме нужда…”

Минават двайсет и повече години от „загадъчната смърт” на Борис Руменов. Съпругата му Цветана Руменова (актриса и балерина) прави какво ли не, за да възстанови честното име на хумориста. Тя се обръща към авторитетни хора – писатели, журналисти, артисти, общественици – да свидетелстват, че той не е бил фашист, не е свързан с каквито и да било политически престъп­ления, не е съден от Народния съд. Някои от помолените се отзовават, други мълчат (ясно защо). Все пак, цитирайки извадки от тия документи, копия от които притежавам, може да се сглоби бегла характеристика на втората половина от живота на Борис Руменов. Но в тях се прокрадва и още нещо – че Борис Руменов е застрелян без съд и присъда, че всъщност е невинна жертва на личен ненаказан произвол…

Нека цитираме:

ВЛАДИМИР ТРАНДАФИЛОВ: „В нашите среди, на хо­рата на изкуството, той се ползваше с голяма симпатия. Ценни за нас бяха и характерът му, и неговият чист български патриотизъм, и неговото талантливо, остро изобличаващо перо за недъзите на тогавашното господстващо буржоазно управление. Борис Руменов не членуваше в никоя от буржоазиите партии и аз съм имал неведнъж случай да го чувам как – особено в годи­ните на бесния и кървав фашизъм – 1942-1944 да се възмущава от полицейщината и жестокостта на управляващите. (…) Толкова по-необясним за нас беше потресният факт за неговата насилствена смърт, макар че мнозина от нас я счетохме като безотговорен акт на лично отмъщение” (29.XII.1968 г.)[18].

ДИМО КАЗАСОВ: „Той редактираше хумористичните страници на в. „Утро” и „Дневник” – „Кукуригу”  и „Кудкудяк”. В тях осмиваше отрицателното в нашите битови и обществени състояния, без оглед на средите, в които те се проявяват. Той беше даровит хуморист не само в страниците, които редакти­раше, но и в личните си отношения с хората и ето защо беше желан събеседник във всяка среда. (…)

През 1926 или 1927 година той идва при мен в качеството ми на председател на Съюза на българските журналисти да хода­тайства годишната премия на Съюза да се даде на СЛАВЧО ВАСЕВ, за когото всички, а най-вече той, знаехме, че е комунист. (…)

Борис Руменов не беше нито фашист, нито реакционер. Той беше един обичащ радостите и веселието, и живота човек и ненавиждащ егоизма и черногледството у хората. В написаната от него и представена в София оперета „Софиянци пред Букурещ”[19] той съумя от трагичното да извлече комичното.

Защо загина тоя даровит и добър човек? Едва ли някой някога ще може да проумее.” (16 де­кември 1968 г.)

ЛАМАР: „Той погина непосредствено след 9.ІХ.944 г. по зла участ на беззаконието, което съпровожда такива събития и неотговорни люде вършат злодеяния. От неговата смърт ние нямахме нужда, защо­то той не беше и не е бил народен враг. Аз мисля, че той трябва по някакъв начин да бъде възстановен в нашата литература и журналистическа общественост, защото все пак е създател на мно­го хумор, сатира и произведения, които ще останат в творче­ството на българина” (30.VI.1969 г.).

ХРИСТО РАДЕВСКИ: „Когато бях главен секретар на Съюза на българските писатели и имах някаква отговорност по културния фронт, Руменова – жената на покойния – идва няколко пъти при мене да иска помощ при уреждането на пен­сията си. Тя е актриса. Срещала спънки поради неяснотата око­ло изчезването на мъжа ѝ. Тогава аз най-отговорно се обърнах към отговорни другари от Министерството на вътрешните ра­боти и ги замолих да ми кажат – ако това още не е тайна – има ли някакви обвинения срещу Бориса Руменов – Борю Зевзека – за фашистка дейност. Отговориха ми, че никакви обвинител­ни документи против Руменова в министерството няма.

Никъде досега в печата не съм срещал да се споменава името на Борю Зевзека като фашист. Зер той беше популярен журна­лист. (…)

За реабилитация не става дума, защото той не е обвиняван. Но над него тежи една съмнителна неизвестност, това гнети семейството му. И трябва тази неизвестност и този гнет да бъдат публично разсеяни” (25 септември 1971 г.).

СЛАВЧО ВАСЕВ: „…Работехме заедно –  в едно предприя­тие, аз в „Заря”, а той в „Утро” и „Дневник”, завеждаше и сам дейно пишеше в хумористичните отдели на тези вестници.

Като другар и човек той беше общителен и прогресивен жур­налист. Умееше просто и майсторски да осмива отрицателни страни от живота на нашата поеснафчена и парвенюшка бур­жоазия. (…)

Като колега той се отнасяше най-доброжелателно с нас про­гресивните журналисти. Ценеше ни и ни насърчаваше с рядка от­зивчивост. Това той вършеше просто и непринудено. То беше характера и възпитанието му. Неслучайно той беше в центъра на писателската и журналистическата среда. (…)

Голяма изненада беше за всички ни неговата смърт. Ние смятахме, че тя е дело на някаква „грешка”.

Така и излезе.

Сега, след 20 години от [тази] нелепа смърт, е съвсем ясно откъде дойде тя и кой злоупотреби с нашата власт”[20] (24.XII. 1968 г.).

ПАНЧО ШОПОВ: „…Този прогресивен журналист и деец на птицевъдното движение стана жертва след 9 септември 1944 г. на лично отмъщение. Беше убит от негов личен неприятел без знанието на народната власт. Това убийство наскърби много хора” (27 декември 1968 г.).

Убит от неизвестни лица

Датата е 10.Х.1944 г. По вечерно време, спомня си Цветана Руменова, две цивилни лица идват в жилището им на ул. „Добри Войников” № 29 и търсят съпруга ѝ. Той още не се е прибрал и те си тръгват. По-късно идват отново. Борис Руменов си е вече вкъщи. Двамата го извеждат навън, единият носи автомат – той според г-жа Руменова е поетът Станислав Вихров, на когото мъжът ѝ е връщал материали, негодни за печат. След малко Борис Руменов се връща и поисква одеяло и възглавница – такова било нареждането на дошлите да го арестуват. Тримата се изгубват в нощта и повече никой не вижда жив Борю Зевзека.

Според Михаил Топалов (споделено с мен в личен разговор, 1990 г.), трупът, надупчен от куршуми, бил открит край Перловската река в близост до бившата Окръжна болница.

Според Цветана Руменова няколко дни след изчезването на съпруга ѝ от Софийската прокуратура я известяват, че същият е убит от неизвестни лица. Можела да дойде да си го прибере и погребе. Ковчегът обаче бил закован и тя не била сигурна дали в него е Борис Руменов.

Станислав Вихров (псевд. на Станислав Крумов Бъчваров, 1911–1978) е роден в Пловдив, има „прогресивен работнически произход” и антифашистка биография. От младини прави опити да се приобщи към левите интелектуални среди, участва и в литературния кръжец около в. „Литературен критик”, където се запознава с Никола Вапцаров. През 1937 г. публикува първата си стихосбирка „Хайдути”. След 1941 г., но неясно кога точно, бяга от казармата и става партизанин в бригада „Васил Коларов”. След като убива Борис Руменов, участва в Отечествената война, бил е помощник-командир на ІІІ конен полк. Борислав Станчев пише в биографична бележка: „След успешното завършване на първата фаза от войната на Балканите, поетът се завърна със своята славна конница като победител, със златен кръст на гърдите.”[21]

За един знаменателен епизод от това триумфално завръщане искам да разкажа. Пристигайки направо от фронта, яхнал кон, Станислав Вихров спира пред пропуска на Радио София и заявява, че иска да се срещне с Валери Петров, редактор там по онова време. Съобщават на Валери Петров каква точно е работата, не забравят и за униформата, и за коня. Щом чува, че Вихров е долу и – естествено! – носи свои стихове за излъчване в ефир, Валери Петров казва: „Пуснете коня, поета – не!”[22]  

През 1945 г., по-малко от година след убийството, Ст. Вихров издава стихосбирката „Бъди!” – символично заглавие, имайки предвид кого е изпратил в небъдното. Стиховете в нея са меко казано бездарни, на места пряко епигонски, ала тиражът е фантастичен – 20 000  екземпляра. Книгата е посветена на Никола Вапцаров, когото Вихров нарича „мой верен приятел” (sic!), може би за да оправдае подражателството си и във формално отношение („разчупен стих”), и в опита си да го имитира по отношение на темите и мотивите. Сравнете:

Аз бях

сеяч

в памучните плантации

на необятния Китай,

хамалин във Шанхай,

в мильонния Ню Йорк

небостъргачите строях…

аз бях

възторжен машинист

на два пухтящи трактори.

И бях

в Париж

в заводите на „Ситроен”

монтьор

в рубашка синя…

Стихосбирката „Бъди!” е снабдена и с „фронтиспис” – рисуван с креда портрет на поета във военна униформа, на гърдите с кръст за храброст. Виждаме волева брадичка, поглед твърд, героичен, целеустремен, отправен към светлото бъдеще. Смайващото е обаче, че на следващия лист стои портрет на Вапцаров, под който е поместена първата строфа на „Борбата е безмилостно жестока”. А под портрета на самия Вихров четем „реплика” на това емблематично стихотворение – с други думи авторът му се (само)изравнява с Никола Вапцаров:

И ако в някой бурна нощ сред трясъци и дим,

сред бой като герой загина от куршум сразен,

родино моя, знай, за теб загинал е един,

твой верен син, поет и гражданин.[23]

Според писателя АТАНАС ДУШКОВ доста години по-късно Станислав Вихров се разкайвал за деянието си и го наричал „пияна рабо­та”:

„…И един ден го срещам на улицата. От дума на дума заговорихме за Борю. И аз го подпитах: как стана тази работа бе, Вихров?

Той отвърна лице настрана и затресе ръка:

– Мани, мани! Стана тя една…

– И все пак – защо?

– Кажи ми да ти кажа, де! Пияна работа!

– Пиян, пиян, ама си намерил дома му и то посред нощ!

– Взех автомат от приятел. И друг ме отведе… Остави, ами щях да свърша и Елин Пелин за едното чудо! Но той излезе по-хитър и ми убегна…

Сега Вихров съжаляваше за стореното, но късно. А причината? Не го зачитали като автор, подценявали го…

Така загубихме Борис Руменов и по една случайност не си отиде и Елин Пелин на вятъра…

Тъжна и жалка работа!”

Цветана Руменова твърди, че била виждала у Станислав-Вихрови одеалото, което поискал Борис Руменов преди да го отведат. Самият Вихров умира през 1978 г. с разстроена психика. Злоупотребявал е с алкохола. Автор е на шест книги. Фигурира в „Речник на българската литература” (Т. 1, с. 225) и на снимката там също е във военна униформа. Бил е член на БКП, но не и на СБП.

Албер Бенбасат 

източник : https://kultura.bg/web/%D0%B4%D0%B0-%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B5%D1%88-%D0%B7%D0%B5%D0%B2%D0%B7%D0%B5%D0%BA/