1328 младежи са арестувани, защото носят тесни панталони, къси поли или палтенца тип "ямурлук"

 През 1958 година комунистическата власт в България провежда мащабна акция срещу младежите в София и страната. Акцията носи кодовото име Мълния.  

1328 младежи са арестувани, защото носят тесни панталони, къси поли или палтенца тип "ямурлук", които впрочем са си купили в ЦУМ (Централния универсален магазин) или защото танцуват модерни танци и слушат западна музика. 

Съдбата им е незавидна. Тези така наречени хулигани са пребивани жестоко в мазето на Московска 5, голяма част са изпратени в концлагера край Белене и мъките им са неописуеми. 

🔻 ХУЛИГАНСКАТА АКЦИЯ И ПОБЕДАТА НА СОЦИАЛИЗМА

4 Януари 2012

Борислав Скочев

В поредица от статии ще запозная читателите на "Диалог"¹ с някои по-интересни документи, на които се натъкнах в изследването си за концлагера Белене.

Това са снимки на „хулигани”, арестувани през януари 1958 г. за хулиганско държание и облекло. 

Момичетата на снимките са касиерка, служителка и студентки в консерваторията, във ВИТИЗ и по журналистика.

Кратките справки гласят:

 „Задържана без паспорт с късо палто тип „ямурлук”, родителите й са бивши търговски деятели, зле настроени към народната власт...”

„Задържана за носене на „ямурлук”, и неприлична прическа...” „Задържана без личен паспорт, с тесен разцепен панталон и прическа „конска опашка”, баща й е офицер от бившата царска армия.”

 „Задържана за неприлични танци в ресторанта на ЦУМ...”

„Ямурлуците” се продавали в ЦУМ и въпреки това за властта те били изобличителният белег на „подражателите на Запада”, предизвикателният знак на „хулигана”, отхвърлящ социалистическия начин на живот. (Преди да се присмеем на този тоталитарен дрескод, нека се сетим за днешните забрани на забрадките. Преживяващите криза демократични общества не са застраховани от племенен страх и от аплодирането на нахлуването в личните пространства на човека.)

Тези масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция, имат кодово име „мероприятие Мълния”. Като повод за операцията е използвано убийство в столичен трамвай, извършено в края на декември 1957 г.

На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”.

Операцията е ръководена от заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов; мобилизиран е целият състав на МВР.

Основната част от арестите са извършени на 26 януари. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло.

Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800. (Това е едно от големите, но не и най-масовото въдворяване в историята на българските концлагери. Първенството се държи от арестите по изборите през май 1949 г. и след смъртта на Георги Димитров през юли 1949 г., когато в концлагерите са изпратени над 4000 души.)

По инструкция разследването се провежда „в най-кратки срокове” от същите служители на МВР, които са извършили арестите, в това число от курсистите в школата на МВР. Малко по-късно формалностите отпадат и арестите на 3 и 4 февруари са вече по готов списък за изпращане в ТВО. 

От задържаните към 10 февруари 1328 души следствието едва на 9 е продължено поради наличие на данни за тежко престъпление. 

180 са освободени - една трета от тях са деца на партийния и интелектуален елит, задържани за хулиганско облекло, а останалите са тежко болни, инвалиди и пр.

В ТВО са изпратени 1145 души. От тях 167 са непълнолетни, като най-малкият лагерист е 12-годишен. 

34 от непълнолетните са момичета.

Част от въдворените действително са хулигани или криминални престъпници, но те не са арестувани за извършени престъпления, а защото фигурират в криминалния контингент.

Други са въдворени с чисто политически обвинения: „работил против властта, ОФ и ТКЗС”, или „замислял измяна на Родината” (тоест бягство от социалистическия рай), или „при обиска в дома му са намерени снимки на цар Борис и царското семейство и фашистка литература”. 

В един студент по медицина са открити две тетрадки стихове „с много гнусно вражеско съдържание”.

Въпреки това никой от задържаните не е въдворен като политически, всички са обявени за „хулигани”. В това число над 100 души, предложени за задържане от ІІ и ІІІ управление на Държавна сигурност: художници и писатели, музиканти и артисти, анархисти и бивши членове на ВМРО, хора, поддържали връзки с граждани на капиталистически страни, младежи от семейства на „врагове” и на „бивши хора”, разпространители на „най-цинични вицове против народната власт”. Почти на всеки от тях е приписано и хулиганско провинение: вдига скандали в ресторантите, морално разложен, извършва незаконна търговия.

Хулиганската акция обаче прави нещо по-радикално – вменява криминална същност на категорията контрареволюционни остатъци. 

Започналата ден преди заседанието на Политбюро кампания във вестниците „Народна младеж”, „Литературен фронт”, „Вечерни новини” първоначално призовава властта към твърди действия срещу хулиганството.

Но статията „Редове на гнева”, публикувана на 2 февруари 1958 г. в „Отечествен фронт”, внася нов идеологически елемент. 

Авторът й Стефан Продев, който присъствал на разпитите, представя хулиганството като рожба на реакцията:

 „Ставицки е един от многото „бивши хора„, един от ония, които създават обществената среда на хулигана. Той има богат спекулативен опит, разхождал се е из Европа, знае какво значи риск, пипал е „истинска пара„... Но Ставицки е само един от многото „бивши”. Наред с него в джунглата на хулиганите шествува цяла кавалкада от извехтели величия, която тук-таме все още поддържа илюзията, че „светът от вчера„ е жив... Тъмните сили на миналото хвърлят ловко своя плащ върху сърцето на хулигана.”

Същото описание на хулиганството като „зловещ представител и пасивен продукт от гниенето на най-долните слоеве на старото буржоазно-капиталистическо общество, готови във всеки момент да станат оръжие на реакцията и вън и тук” прави и министърът на вътрешните работи Георги Цанков в доклад до Политбюро. Можем само да предполагаме дали те имат общ оригинал, тъй като липсва докладът на Тодор Живков от заседанието на Политбюро на 21 януари 1958 г.

Но същинският идеологически калъп е партийната теза за триумфиращия социализъм, очертана на съвещанието на комунистическите партии в Москва през ноември 1957 г.

 Само няколко месеца след Хулиганската акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалистическият сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. 

Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение.

 През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек.

 В българския случай – само хулиган.  

Повечето от изпратените в концлагера „хулигани” нямат нито криминални, нито „вражески” прояви.

"Вината" им е, че не прие­мат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Като момичетата от снимките, пожелали да облекат модните „ямурлуци”. Всички те са „агенти на западната идеологическа диверсия”.

Ето текста на  една типична справка за младеж, който е задържан, защото като конферансие на студентска вечеринка... „обявил, че джаза ще свири най-модерните танци рокен-рол и ку-клукс-клан. С тези думи предизвиква възторг в присъстващите, които започнали да танцуват изкълчени танци и да издават хулигански викове, по който начин вечеринката придобила хулигански характер. Има данни, че пътува из страната с театрални колективи неодобрени от Министерство на просветата и културата и изнася спектакли без разрешение.”

Това виждат и политическите лагеристи в Белене. 

Въдвореният земеделец Христо Запрянов си спомня: 

„Момичетата бяха много красиви, като че ли нарочно събирани по крастота. Но не само красиви, момичетата се оказаха изключително смели и единни, просто решени. Може и младостта им да бе виновна. Един преди обяд докараха нови десетина навързани момичета от Белене. Пратиха ги да копаят царевица, но те под предлог, че е невъзможна нормата, отказват. Охраната посяга да удари една от тях, другите се притичват на помощ и удят надзирателя с мотика. Започват да стрелят, но по-буйните и смели от момичетата тръгват с мотиките към тях. Разбира се, понеже бяха жени, им се размина по-леко. Ако същото сторехме ние, до един щяха да ни избият. И все пак не им се размина - докараха ги на дигата с норма по три кубика, което никак не е леко за жена. В продължение на два-три месеца се изпоразболяха всички. При съвместата работа разбрахме, че не са никакви хулигани, а противници на комунистическите безумия. Харесваха западния ред, музика, мода, искаха свободно да мислят и нямаха нищо общо с криминалните.”*

Но за лагерната администрация, за милиционерите и надзирателите „хулиганите” са безделници, социални отпадъци, паразити, утайката на обществото – ненужни и безправни. 

Политическият статут на лагеристите е означавал по-тежък режим, по-малко свиждания, колети и писма, най-тежка физическа работа, пълна изолация, смърт от глад и изтощение, разстрели при „опит за бягство”.

Но тъкмо отнемането му, отказа на властта да признае, че съществува политическо несъгласие, довежда дехуманизацията до нейния апогей – Ловешкия лагер, сравним единствено с колимския лагерен ад. 

При пристигането на първите „хулигански групи” през февруари 1958 г. за първи път е въведена инициацията с бой. 

При стъпването на острова пеши и конни милиционери започват да налагат „хулиганите” с тояги и те падайки, стъпквайки се, губейки багажа и обувките си, затъвайки в блатата, преминават на бегом 12-те километра до Втори обект.

В Ловешкия лагер новодошлите преминават през шпалира на тоягите; старите лагеристи ще бъдат заставяни да бият. 

Криминалните, назначени за бригадири, ще оцеляват, ако самите те убиват.

 През 1958 г. в Белене това превръщане на жертвата в палач и изграждането на вътрешна лагерна йерархия от криминални убийци още е в зародиш. 

Криминалните все още са строго изолирани от „вредното влияние” на политическите. 

Това продължава до пролетта на 1958 г., когато е създадена наказателна бригада от най-авторитетните политически лагеристи - последният преди съветската окупация министър-председател Константин Муравиев, 70-годишният земеделски депутат и министър Христо Стоянов, лидерът на легионерите в концлагера Георги Боцов – около 10-15 човека.

 Тъй като не са в състояние да изпълнят двойната наказателна норма, нощем трябва да пренасят тухли или каци с вода, а подбрани от лагерното началство криминални ги бият със сопи, ако не тичат или ако разплискват водата при тичането.

Експлоатацията на безплатния робски труд винаги е била основна цел на комунистическата концлагерна система, но сега непрестанното повишаване на производителността на труда е лична страст на Мирчо Спасов - натовареният през май 1957 г. да отговаря за концлагерите заместник-министър на вътрешните работи, довереният човек на Тодор Живков в МВР.

 В Белене това означава отиване на бегом до работния обект и непрестанно растящи норми. 

В Ловеч - работа на бегом и убийство на всеки, който се нарани и не може да работи.

* Христо Запрянов. „Живот в отминали години”, 2004 г.

***

______________________

* Нареждане на Тодор Живков към Мирчо Спасов (вж. "Тодор Живков. Биография". Христо Христов, изд. Сиела, София, 2009, стр. 243).

¹Текстовете са от списание Диалог, бр. 66

*

Из книгата на Борислав Скочев "Концлагерът Белене 1949 - 1987"

Първата хулиганска група пристига в лагера на 4 февруари 1958 г., а следващите – по лагерни спомени – на 6, 8 и 15 февруари. Те са превозвани с конски вагони до гара Белене, конвой от въоръжени милиционери и Вътрешни войски ги отвежда на брега, понтони с влекач ги откарват на острова. 

Там ги посреща началникът на охраната, останал в спомените на лагеристите като Червения капитан (по някои спомени ги посреща началникът полк. Тричков, а според плана на концлагера от 8 януари тази група от 20 милиционери от конвойния взвод трябва да се ръководи от майор Иван Лалчев). 

Строявани са в редици по 10 души, охранявани от въоръжени милиционери с кучета и заобиколени от милиционери с тояги с дължина 2 м и диаметър 5 см. 

Червения капитан нарежда всички да завържат добре обувките си, защото им предстои дълъг път, но преди да са успели да го направят, са подкарвани към вътрешността на острова с псувни и град от удари.  Отпред вървят двама офицери и с тояги бият през главите и гърдите, отзад препуска на кон Червения капитан.

 С бой ги натикват в насажденията с млади тополки и ги бият, защото газят дръвчетата. Разрешават им да пият вода и ги бият, защото пият. Разрешават им да отидат по малка нужда и отново ги бият. Паникьосаната тълпа се върти в кръг, затъва в блатата, стъпва върху падналите, губи багажа, дрехите и обувките си. 

При пристигането на II обект началникът на обекта Гогов ги пита с ехидна загриженост къде са се изкаляли така.

Георги Минк, по това време 17-годишен, си спомня: 

„Същинският ад започва от стъпването ни на остров Белене. Някои разправяха, че са били 15 км, не знам колко път беше, но ще го помня цял живот. В редици по 10 човека бяхме псувани, ругани и бити със сопи (дръжки от кирки и белове) през целия този път. Помня само, че падахме и ставахме под ударите, мокрехме лицата си в локвите и пак се изправяхме, за да паднем отново. [...] Бяхме много, много. Всякакви. Най-малкият, Муто, беше 13–14-годишен. А имаше и много старци. И сакати и еднокраки с патерици – ветерани от Отечествената война. Срещу нас на разстояние, за да се познаем, но не и да говорим, бяха наредени голите жени. [...] Не много встрани от нас имаше граничари с кучета. Не знам като какви сме им били представени, но момчетата плачеха и си въртяха главите да не гледат нашите мъки“.

Гледката е шокираща за странични наблюдатели. 

Христо Николов, затворник, който работи в монтажната работилница до щаба, наблюдава пристигането на товарните вагони: 

„Не съм вярващ, но в този момент се уплаших толкова много, че коленичих, прекръстих се и благодарих на Бога, че не съм нито при едните, нито при другите. През нощта не мигнах. Тресеше ме. От страх ли или от настинка, не зная. Все бяха пред очите ми. 

На другия ден още по-голям ужас. Започнаха да връщат от острова побъркани, мъже и жени. Те крещяха. Жените си скубеха косите и скимтяха като кучета“. 

Инж. Г. Н. Василев, затворник, който като ръководител на строежите има свобода на движение из острова, е очевидец на пристигането на хулиганите и отношението към тях по-късно и свидетелства, че тези групи са посрещани с тежък поединичен или групов побой, в много случаи до осакатяване. 

От гледката на биячите с тояги, които изскочили от гората и започнали жестоко да бият новодошлите лагеристи, му прилошало и повърнал. Според инж. Василев тези издевателства се ръководели от полк. Тричков."

Даниела Горчева