Виден български художник, предимно пейзажист, но и автор на портрети и фигурални композиции

 На 31 декември 1969 година, умира Борис Денев Чоканов. Виден български художник, предимно пейзажист, но и автор на портрети и фигурални композиции. Взема участие в Балканската война и е мобилизиран като военен художник в Първата световна война. Като военен художник изработва ценна сбирка рисунки от нашия и чуждите фронтове. Произведения: "Йов", "Тутракан", "Почивка", "Влизане в Призренското поле", "Минаване Шар планина", "Трапезица", "Канджа махала в Търново", "Есен", "Под Царевец" и др.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г., е арестуван и прекарва пет месеца в Софийския затвор и пет месеца в Дупнишкия лагер, без да бъде съден. Изключен е от Съюза на българските художници (СБХ), а след освобождаването му е забранено да се занимава с рисуване.

Чак през 1956г. Борис Денев е възстановен в СБХ, през 1967 г. е напълно реабилитиран и удостоен със званието "Заслужил художник", но едва през 80-те години официалният Съюз на художниците прави негова изложба.

Роден на 7 февруари 1883г. в Търново. Израства в многолюдното семейство на рода Чоканови в голяма и хубава къща в подножието на Царевец. След като завършва основно и гимназиално образование в родния си град, става учител в търновското село Иванча.

Изявява се като самоук художник и през 1909 г. прави първата си самостоятелна изложба в Рисувалното училище в София. Със спечелените средства от изложбата заминава за Мюнхен, където специализира през 1909–1914 г. живопис.

Взема участие в Балканската война и в Първата световна война. От 1914 до 1925 г. работи като военен художник в Министерството на войната. Рисува композиции с исторически и битови сюжети. Документалните рисунки, които прави на бойното поле по време на Първата световна война, са над 300.

През 1925 г. напуска длъжността на военен художник, понеже не искал да се обвързва прекалено с военната живопис и се насочва към пейзажа. Градовете Търново, Пловдив, Мелник са сред неговите любими сюжети.

Бил е учител в Първа мъжка гимназия в София, а от 1931 г. се отдава на свободна практика. Умира на 31 декември 1969г. в София.

ЗА ПОЗОРНИТЕ ШЕНГЕНСКИ ПОДИГРАВКИ НА АВСТРИЯ С БЪЛГАРИЯ И РУМЪНИЯ

 ЗА ПОЗОРНИТЕ ШЕНГЕНСКИ ПОДИГРАВКИ НА АВСТРИЯ С БЪЛГАРИЯ И РУМЪНИЯ

След 11 години туткане ,България и Румъния получиха за Новата 2024 година едно шенгенско потупване по рамото.

Ще ни пусне Австрия в Шенген ,ама само по въздух и море.

А основните нужди и проблеми на България и Румъния са по сухопътните граници.

Подигравката е пълна, защото:

То не бяха срещи , анализи ,препоръки ,проверки , гръмки одобрителни изявления , наздравици ,посещения по границата и само хубави неща от всякъде.

Еврокомисията казва от години , че сме готови за влизането в Шенгенската зона, че сме изпълнили всички критерии и изисквания , НО!!!

Австрия НЕ ДАВА.

Доскоро не даваше и Холандия ,но явно мерака на таварищ Марк Рюте за шеф на НАТО му е подсказал ,че е по – здравословно да не ни спъва ,че може да му се върне и на него. 

Казвам таварищ на г-н Рюте ,защото той е един от най яростните съучастници в сръбско руско КОМИНТЕРНОВСКИЯ македонистичен геноцид над българите в Македония.

Чета ,мисля, търся обосновки и аргументи и виждам - основно инат , коварството и върл антибългаризъм блика на потоци от австрийското запиняне.

1.Еврокомисията категорично казва ,че България е изпълнила всички изисквания и критерии за влизане в Шенгенската зона.

2.Германската външна министърка Аналена Бербок открито заяви, ,че България е изпълнила всички условия за влизане в Шенген.

3.След дълго запиняне като магаре на мост и Холандия каза ,че България е изпълнила условията за влизане в Шенген.

САМО АВСТРИЯ , ЕДИНСТВЕНО АВСТРИЯ КАЗВА НЕ ,ТА НЕ!!

При това :

Австрия започна да се запияня от преди около една година.

Дотогава австрийските управници горе долу десетина години мълчаха като пукели относно влизането на България и Румъния в Шенген.

Нито забележки ,нито похвали , НИЩО.

Абсолютно НИЩО!!!

И сега изведнъж прът в колите на България и Румъния по пътя за Шенгенската зона !

Изведнъж ние българите и румънците станахме за австрийските управници нещо като втора ръка хора!!!

Въпреки че сме изпълнили условията ,Австрия казва не!!!

Това цинично НЕ ме кара да потърся причините за австрийското запиняне.

А те най лесно се виждат ,като се анализира кой има най голям интерес от тормоза и спъването на България , а покрай нея и на Румъния!

Практиката досега показва ,че най заинтересованата страна да пречи на България за влизане в Шенгенската зона е Русия.

Значи Австрия с въздушната и морска шенгенска подигравка за България и Румъния обслужва най много интересите на Русия.

Тук като се прибави и позорния факт ,че Австрия е един от най ревностните поддръжници на сръбско руско коминтерновския варварски македонистичен геноцид над българите в Македония, то нещата си идват веднага на мястото.

И обяснението за шенгенската подигравка на Австрия с България лъсва и светва изцяло.

Руската измекярка Австрия води антиевропейска ,антибългарска и антирумънска политика в унисон с руските имперски интереси.

Реакцията на българските управници на австрийския рекет и унижение на България пък направо ме отврати!!

Всички до един хвърлят шапки до небето и се хвалят ,все едно сме станали световни шампиони по футбол.

Явно доказателство , че не са българи, не искат да защитят българските интереси и са верни руски измекяри ,които проблемите на българския бизнес и пътуващите с автомобилен транспорт изобщо не ги интересуват.

Затова съм отвратен от тази Шенгенска подигравка с България ,с Румъния и с народите на тези държави.

Които народи по нищо не отстъпват на управляващите в Австрия руски еничари българомразци и нагли саботьори на европейското единство!

Н.Григоров

България защитaвайки населението и земите си губи 27 самолета и 22-ма свои летци, съюзните немски пилоти също дават жертви

 На 30 декември 1943г., по време на Втората световна война, Англо-американската авиация извършва 5-та, дневна бомбардировка на София и района на софийския централен железопътен възел. Убити са около 70 души и са ранени 95.

През 1943г., са бомбардирани 24 населени места, убити са 436 човека и 810 са ранени. Пуснатите бомби са над 1032. В края на 1943г., американското и английското военно командване са на мнение, че поставените цели за въздушни удари над България не са изпълнени, резултатите са незадоволителни, причината за това е отдадена на активната отбрана на Българската изтребителна авиация и героичната саможертва на българските орли - титани.

България защитaвайки населението и земите си губи 27 самолета и 22-ма свои летци, съюзните немски пилоти също дават жертви. Срещу България са пратени над 2500 изтребителя и тежки бомбардировачи. Срещу тях в защита са около 80 български летци изтребители от София, Карлово, Скопие и Ниш и 30 немски изтребителни пилоти базирани в София плюс тези в Скопие и Ниш. Под командването на генерал Димитър Айранов и командира на 6-ти изтребителен авиополк полковник Васил Вълков българските летци, храбро се бият срещу обичайно седемкратно превъзхождащ ги противник, а в отделни сражения съотношението на силите е достигало 23:1 в полза на англо-американската авиация, това прави още по-значими българските изтребители и особено тези 66 от тях, които оставят имената си в списъка на въздушните победители по време на Втората световна война. Начело на този списък е поручик Стоян Стоянов, който постига впечатляващите 15 въздушни победи, други български асове печелят по 13, 10, 8, 7 и т.н. въздушни победи, забележителни са имената на Петър Бочев, Николай Бошнаков, Неделчо Бончев, Христо Илиев, Чудомир Топлодолски, Любен Кондаков, Христо Костакев. София и Западна България пазят орляците 3/6 базиран в Божурище и 2/6 с командир капитан Николай Бошнаков пребазиран от Карлово във Враждебна, немски ескадрили има на Враждебна и в Ниш, орляк 1/6 е пребазиран от Божурище на Марно поле до Карлово при 4/6 орляк който като него има задача да пази Пловдив и Тракия, но оказва съдействие и в защитата на столицата. Всеки орляк е следвало да е от 40 машини формиращи няколко ята по 10-16 самолета и командно крило (четворка изтребители), най-малката единица е двойката самолети. Друга част от българската авиация е базирана на летищата Балчик и Чайка при Варна и Сарафово при Бургас охраняваща ефикасно крайбрежието и немските конвои срещу руски подводници в Черно море, а частите на летище Бадем чифлик до Кавала охраняват Беломорието.

В периода 6 април 1941г. - 1 септември 1944г. на територията на тогавашна България са бомбардирани 168 населени места с над 45 268 бомби. Само в София са разрушени 12 657 сгради и са увредени огромен брой други. Загиналите от въздушните нападения - убити на място, безследно изчезнали и починали следствие бомбардировките са 4208 души и са тежко ранени 4744, от намерените непълни документи са известни имената на 1828 убити и 2372 ранени граждани и на загинали 22 български летци.

В резултат на действията на малочислената, но изключително храбра, българска изтребителна авиация, наземна ПВО и съюзните немски сили, в периода август 1943 - август 1944г. на противника в битките над България в тогавашните ѝ граници са нанесени тежки загуби - свалени са и падат 185 противникови самолета (по данни на противника само над тогавашната територия на България са свалени 117 военни самолета, а голям брой са тежко повредени. На англо-американците са нанесени и сериозни загуби в жива сила - 689 души убити и пленени, плюс значителен брой ранени и извадени от строя чинове. На българска територия при нападенията оставят костите си 256 противникови летци, (по данни на противника той търпи 159 убити над територията на страната от които - 120 от ВВС на САЩ и останалите 39 - британски имперски летци, сред тях са 7 английски и южноафрикански пилоти свалени на 29 юни 1944г. до Русе), 28 безследно изчезнали и умрели в свои армейски лазарети и при нелегалните, 69 умират пленени от получените в боевете смъртоносни рани. В български плен попадат над 333 чинове от англо-американските въздушни сили, които са затворени предимно във военопленническия лагер в Шумен, на 8 септемри 1944г. там са намерени 327 военнопленници, представители на 9 държави, повечето американци.

Въпреки безпрецедентно жестокия си характер бомбардировките над български селища в старите и новите предели не постигат планирания ефект. Благодарение на твърдата отбрана българските градове и села оцеляват, армията не е оттеглена от новите земи, а своевременната евакуация спасява населението на Столицата и обезсмисля заплахите отправени към България от Великобритания и донякъде на тези от САЩ и СССР.

Трънското въстание, известно още като Шопското въстание и Знеполско-Краищенското въстание, водено от капитан Симо Соколов

 На 30 декември (нов стил) 1877 година, избухва Трънското въстание, известно още като Шопското въстание и Знеполско-Краищенското въстание, водено от капитан Симо Соколов.

След проведеното през август 1875 г. от БРЦК събрание, на което е взето решение за вдигане на всенародно въстание в България, в Белград Симо Соколов, Цеко Петков, Ильо Марков, Тодор Томич и Калчо Пасков създават Привременен революционен комитет, който да организира и ръководи въстанието в западните български краища. Те се срещнали с члена на БРЦК Димитър Ценович при едно негово идване в Белград в делегация да води преговори със сръбското правителство за съгласуване на действията и подкрепа на едно бъдещо въстание в България и се уговорили чрез него да поддържат връзка с БРЦК. През този период Соколов посещавал Трънския край, като провеждал срещи и устройвал събрания, на които говорел за необходимостта да се готвят за предстоящото общонародно въстание. На път за Сърбия Соколов минавал през Пирот, където се срещал с Пиротския революционен комитет и изградил връзки чрез неговите представители Коце Семерджиев.

През януари 1876 г. Симо Соколов пише до БРЦК:

„ Сега, който е българин и българско име носи, днеска требе да помогне с што може, на издайници и изроди не требе да обръщаме глави". През февруари Соколов изпраща ново писмо в което твърди: "Тия дни съм добил човеци, които су пратени от наш Трън и Пиротско, што съм аз до сега имал преговори и кажат да су готови...Аз представлявам, без да знаете, сичкото Пиротско и Трънско окръжия ми съпровождат писма, поручки и различни тайни, а вие се неявихте от как ви писах. “

Настоятелството на Браилския комитет с писмо от същия месец, адресирано до Цеко Петков, Симо Соколов и Тодор Томич, упълномощава Привременния комитет в Белград да „представлява народното дело пред нашите братя сърбите“, на което в отговора си до тях Соколов възкликва:

„ Почитовани братя... Мислим, че в днешното най-сериозно време секи българин ще има усещане към Отечеството си; мислиме, че днеска е баш времето да се съединим и да забравиме лични каприции и интерес за народното ни добро и йедин на други пружим братската си ръка. Днеска е времето секи българин, който има българска кръв, да жертвуе сичко, па и животът за милото ни Отечество България! “

След освобождаването на Плевен от руските войски, на 14 декември 1877 г., Сърбия обявява война на Турция. Нейните войски завземат Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Прокупле, Куршумлия.

След като сърбите превземат Пирот, Соколов, който е офицер в сръбската армия, се отправя към Трън, за да вдигне въстание. С капитан Соколов, който е офицер от сръбската армия, се движат и няколко черногорци. Пристигат в града на 31 декември. Към края на декември 1877 г. въстаниците освобождават района на Брезник – Трън – Кюстендил. Четата е с около 1000 бойци. Въстаниците са слабо въоръжени, преди всичко с хладно оръжие.

Соколов се отправя за Кюстендил. Заедно с Тако Пеев и Ильо войвода води сражения с османските части, докато накрая градът е освободен с помощта на пристигналите руски отряди. Тако Пеев действа и в района на Враня, Гиго Масаловички – в Радомир, а Иван Грънчаров – към Босилеград. Неговите чети разгромяват турски отряд в района на Сурдулица. Действа и след примирието на 3 март 1878 година и стига до Крива паланка.

В записките си Соколов отбелязва:

„ Но аз като видях народът настървен на бой и одушевен, продължих въстанието и продължих напред. Така щото заминах Егри Паланка и захванах самостоятелно и неограничено да се разпореждам там в Македония, Егри Паланка, Пчинска околия и чак до Кратово въстанието се простря и такива има там юнаци, щото се възхищавах. Тия места аз освободих с въстаниците и бях неограничен господар, така щото сам правех преговорите с турците, определях демаркационни предели, нареждах съдии администрация, свещеници и войската вече на първо место и това мое царство неограничено трая до юни месец 1878 г. “

Впоследствие районът на Западна България от февруари 1878 до юли 1879 г. е окупиран от сръбски военни части. В региона през този период се развихря сръбската пропаганда. По време на сръбската окупация на Трън и опитите на сърбите да анексират този край Симо Соколов е сред местните патриоти, които окуражават съгражданите си да отстоят принадлежността си към раждащата се българска държава. Впоследствие Соколов се установява в София, става офицер от Българската армия и е избран за народен представител.

Никола Петков е убит на 23 септември 1947 г.

 На 29.12.1947 г., приключва 27 конгрес на БЗНС... 

Приключва и самостоятелната партия БЗНС...

Заседанията се провеждат на 28 и 29 декември и с приключването му тази партия се поставя в услуга на комунистическата власт. Признава се ръководната роля на БКП. Така БЗНС се превръща партия, която е ПОСЛУШЕН сателит на управляващите ПОСЛУШНИЦИ на СССР. В решенията се отхвърля съсловния принцип и идеята за самостоятелна селска власт. Прокламира се ... "изграждане на социализъм“. Приет е нов устав. Според него БЗНС се ръководи от Секретар и за такъв е избран Георги Трайков. Той заема този пост цели 27 години, чак до 1974 г.

Предистория...

- След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. БЗНС - Пладне заема основното име на организацията – Български земеделски народен съюз (БЗНС) и влиза във властта на Отечествен фронт. 

- Още на 14 – 15 окт. се провежда конференция на съюза, на която се официално се обединяват БЗНС – Пладне и БЗНС „Врабча 1“. За главен секретар на обединената организация е избран Г. М. Димитров. 

- През следващите месеци нараства напрежението между БЗНС и Българската работническа партия, с която са в коалиция. Комунистите се опасяват от създаване на блок между БЗНС и Народен съюз „Звено“, който да неутрализира влиянието им в Отечествения фронт.

- Следват опити за предизвикване на конфликт между групите в БЗНС.

- Те са неуспешни и комунистите решават да отстранят Г. М. Димитров. След като съветският представител Сергей Бирюзов лично го заплашва с разпускане на БЗНС, Димитров подава оставка и на негово място е избран Никола Петков. 

- На 8 – 9 май 1945 година прокомунистически дейци на БЗНС, начело с Георги Трайков, провеждат конференция на организацията. Никола Петков е преизбран за главен секретар, но не участва в конференцията и отказва да признае легитимността ѝ. 

- През следващите месеци разцеплението в организацията се задълбочава. Четиримата министри на БЗНС напускат правителството и са заменени от представители на прокомунистическото крило. През следващите години то става известно като казионен БЗНС за разлика от основната част на съюза, която започва да бъде наричана БЗНС - Никола Петков. 

- На 5 юни 1947 г. депутатският имунитет на Никола Петков е снет и той е арестуван още в сградата на Народното събрание. 

- Заради засиления международен интерес към случая той не е подложен на обичайните изтезания. Но режимът му в ареста се следи лично от диктатора Георги Димитров. В показанията си Петков отхвърля всички обвинения, като заявява, че продължава да подкрепя учредителната декларация на Отечествения фронт и първоначалната програма на неговото правителство от 17 септември 1944 година, но отхвърля извършваните от режима насилия. 

- От 5 до 14 август 1946 година протича режисиран съдебен процес срещу Никола Петков. На 16 август е осъден на смърт чрез обесване и глоба от половин милион лева. 

- На 13 септември Васил Коларов поставя писмено въпроса пред намиращия се в Москва Георги Димитров, излагайки опасенията си от отрицателния отзвук в страната. Предлага и решение - присъдата да бъде заменена с доживотен затвор, като Петков бъде „напълно обезвреден в затвора“. 

- Но Димитров смята подобна стъпка за опасна проява на слабост от страна на режима. На 17 септември нарежда присъдата да бъде изпълнена, позовавайки се на мнението на ... съветските власти. 

- На 19 септември Държавният департамент на САЩ информира София, че предстои дипломатическо признаване на Димитровия режим, но настоява за отмяната на смъртната присъда на Петков. 

- Никола Петков е убит на 23 септември 1947 г. в Централния софийски затвор. Тялото му е погребано в необозначен гроб на Централните софийски гробища.

ЛОШИ, АРНИ - СИТЕ БУГАРИ, НАШИ СМЕ СИ

 "ЛОШИ, АРНИ - СИТЕ БУГАРИ, НАШИ СМЕ СИ."

На 29 декември 1920г., в София умира Марко Костов Цепенков. Един от най-значимите български будители от Македония, писател, фолклорист. Повечето българи дори не са чували за него, а Скопските фалшификатори методично преиначават творчеството му, като просто заменят думите "българин", "българско" с "македонец", "македонско". 

 Участва в борбата срещу гръцкото духовенство. Решителна роля в живота на Цепенков изиграва срещата му с Димитър Миладинов (1856-1857г.).

През 1888 година Министерството на народното просвещение в София започва да издава „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Марко Цепенков се свързва с професор Иван Шишманов, на когото предоставя материалите си. Професорът го съветва да се върне в Прилеп и да разшири сбирката си с описания на обичаи, занаяти, предания, тайни говори и други. Цепенков се преселил окончателно със семейството си през 1888 година в София. До 1900 година обнародва в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ 269 приказки и предания, 85 песни, 389 вярвания и прокоби, над 200 сънища с тълкуванията им, 46 баения, 12 басни, 8 обичая и обреда, 3727 пословици и поговорки, 100 гатанки, 20 скоропоговорки и 67 детски игри. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 година.

Автор е на стихотворения и песни, на драмата „Църне войвода“. За историята на българската литература особено важна е неговата автобиография, написана през 1896 година по поръка на Иван Шишманов, в която ясно той заява, че е българин, въпреки че в Северна Македония Марко Цепенков се смята за македонски писател.

"Смили се ти, о, Господи,

Виделото поврати ми

На моите две мили очи,

Дай ми здравйе, изцели ме,

За да гледам како напре,

Да допишам приказните,

Приказните и песните,

И многуто друзи сбиркьи,

Що сум сбирал од годинье,

Како що берат пчелите

Мед и восок по горите,

И го носат в кошарите.

Сите да [г]и напечатам,

Вечен спомен да остаам

На мой мил народ БУГАРСКЬИ,

Да [г]и пей и ми вели:

— Бог да прости деда Марка,

Що [г]и пишал тие неща,

Од нашите предедои

И за сега да се знаи."

Из "Автобиография" на Марко Цепенков

ПАРАЛЕЛНА РЕАЛНОСТ

 За да разберете как мисли днес масовият руснак и каква е психологическата сила на пропагандата да създава ПАРАЛЕЛНА РЕАЛНОСТ, прочетете внимателно този текст на Ан Епълбаум. И точно така са "омагьосани" и някои българи- загуба на здрав разум и неспособност да видиш фактите, защото си се предозирал с пропагандни лъжи. Лъжи, които те правят убиец и нечовек. 

Тази великолепна статия ни казва и друго:  защо е важно да познаваме историята си, защо е важна паметта. 

УКРАЙНА И ДУМИТЕ, КОИТО ВОДЯТ ДО МАСОВИ УБИЙСТВА, 

Ан Епълбаум 

https://www.theatlantic.com/.../ukraine-mass.../629629/

През ужасната зима на 1932-33 г. бригади от активисти на Комунистическата партия обикалят от къща на къща в украинската провинция, за да търсят храна. Бригадите са съставени от хора, идещи от Москва, Киев и Харков, както и от някои близки села. Те разкопават градини, разбиват стени и мушкат дълги пръти в комините, за да търсят скрито зърно. Следят за дим, излизащ от комините, защото това може би означава, че някое семейство е скрило брашно и пече хляб. Отвличат селскостопанските животни и конфискуват разсада за домати.

След като си тръгват, украинските селяни, лишени от храна, ядат плъхове, жаби и варена трева. Те гризат кора от дървета и обработена кожа. Много от тях прибягват до канибализъм, за да останат живи.

 Около 4 милиона души умират от глад.

По онова време активистите не изпитват ни най-малка вина. Съветската пропаганда им е повтаряла многократно, че предполагаемо богатите селяни, които те наричат кулаци, са саботьори и врагове – заможни, упорити земевладелци, които пречат на съветския пролетариат да постигне утопията, обещана от неговите лидери. Кулаците трябва да бъдат пометени, смазани като паразити или мухи. Тяхната храна трябва да бъде дадена на работниците в градовете, които я заслужават повече. 

Години по-късно роденият в Украйна съветски дезертьор Виктор Кравченко пише за това какво е било да си част от някоя от тези бригади. 

„За да си спестиш душевните терзания, скриваш от погледа си неприятните истини, като затваряш наполовина очите – и ума си“, обяснява той. 

„Измисляш си панически оправдания и се отърсваш от знанието с думи като преувеличение и истерия.“

Освен това той описва как политическият жаргон и евфемизмите помагат да се прикрие реалността на онова, което се е вършело в действителност. 

Екипът му говорел за „селски фронт“ и „кулашка заплаха“, „селски социализъм“ и „класова съпротива“, за да избегне придаването на човечност на хората, чиято храна крадели. 

Лев Копелев, друг съветски писател, който като млад е служил в активистка бригада в провинцията (по-късно той прекарва години в ГУЛАГ), има много подобни разсъждения. Той също е открил, че клишетата и идеологическият език му помагат да крие онова, което върши, дори и от самия себе си:

"Убеждавах себе си, обяснявах на себе си. Не трябва да се поддавам на изтощително съжаление. Ние осъзнавахме историческата необходимост. Изпълнявахме своя революционен дълг. Набавяхме зърно за социалистическото отечество. За петгодишния план.

Няма нужда да се изпитва съчувствие към селяните. Те не заслужават да съществуват. Селските им богатства скоро ще станат собственост на всички."

Но кулаците не са богати, те също гладуват. Селата не са богати, те са пустош. Ето как описва всичко това Кравченко в спомените си, написани много години по-късно:

"Голямо количество инструменти и машини, за които някога частните собственици са се грижили като за скъпоценности, сега лежаха разпръснати под открито небе, мръсни, ръждясали и неремонтирани. В двора се скитаха измършавели крави и коне, покрити с оборски тор. Кокошки, гъски и патици ровеха на ята в неовършаното зърно."

Тази реалност – реалността, която той е видял със собствените си очи, е достатъчно силна, за да остане в паметта му. Но в момента, в който я е преживявал, той е в състояние да се убеди в обратното. 

Василий Гросман, друг съветски писател, поставя следните думи в устата на един от героите в романа си „Всичко тече“:

"Вече не съм омагьосан, сега виждам, че кулаците са били човешки същества. Но защо тогава сърцето ми беше толкова замръзнало? Когато се вършеха такива ужасни неща, когато около мен се случваха такива страдания? А истината е, че просто не ги смятах за човешки същества. "

„Те не са човешки същества, те са кулашки боклуци“ – това чувах отново и отново, това повтаряха всички.

* * *

Изминали са девет десетилетия, откакто са се случили тези събития. Съветският съюз вече не съществува. Творбите на Копелев, Кравченко и Гросман отдавна са достъпни за руските читатели, които биха ги потърсили.

В края на 1980-те години, по време на периода на гласността, техните книги и други разкази за сталинския режим и лагерите на ГУЛАГ бяха бестселъри в Русия. Имаше време, в което предполагахме, че самото разказване на тези истории ще направи невъзможно някой да ги повтори. Но въпреки че същите тези книги са все още достъпни, само малко хора ги купуват. 

Мемориал, най-важното историческо дружество в Русия, беше принудено да прекрати дейността си. Официалните музеи и паметници на жертвите си остават малки и неизвестни. 

Вместо да намалее, способността на руската държава да прикрива от своите граждани реалността и да дехуманизира враговете си, е станала по-силна от всякога.

В днешно време за ефективна дезинформация на обществото е необходимо по-малко насилие. 

 В Русия на Путин не са извършвани масови арести в мащабите, използвани в Русия на Сталин. Може би не е и нужно да ги има, защото руската държавна телевизия, основният източник на информация за повечето руснаци, е по-забавна, по-изтънчена, по-стилна от програмите по радиоприемниците от епохата на Сталин. 

Социалните медии също са много по-пристрастяващи и поглъщащи от лошо отпечатаните вестници от онази епоха. Професионалните тролове и инфлуенсъри могат да оформят онлайн разговорите по начин, който е полезен за Кремъл, и то с много по-малко усилия, отколкото в миналото.

Освен всичко това съвременната руска държава е поставила по-ниско летвата на публичните очаквания. 

Вместо да предлага на гражданите си визия за утопия, тя иска от тях да бъдат цинични и пасивни; дали те действително вярват в това, което държавата им казва, е без значение. 

Въпреки че някогашните съветски лидери лъжеха, те се опитваха да направят така, че лъжите им да изглеждат истински. Те се вбесяваха, когато някой ги уличаваше в лъжа, и създаваха фалшиви „доказателства“ или контрааргументи.

 В Путинова Русия политиците и телевизионните лица играят друга игра, която ние в Америка познаваме от политическите кампании на Доналд Тръмп. Те лъжат постоянно, нагло и очевидно. Но ако ги обвините в лъжа, те не си правят труда да предложат контрааргументи. 

Когато полет MH17 на Малайзийските авиолинии беше свален над Украйна през 2014 г., руското правителство реагира не само с отричане, но и с множество версии, правдоподобни и неправдоподобни: или ЦРУ, или пък това е бил гнусен заговор, в който 298 мъртви души са били поставени в самолета, за да се инсценира катастрофа и да се дискредитира Русия. Този постоянен поток от лъжи предизвиква не възмущение, а апатия. 

При наличието на толкова много и различни обяснения, как изобщо може да се разбере дали нещо е вярно или не? Ами ако нищо никога не е вярно?

Вместо да пропагандира комунистически рай, през последното десетилетие съвременната руска пропаганда се фокусира върху враговете. 

На руснаците се разказва много малко за това, което се случва в собствените им градове. В резултат на това те не са принудени, както някога съветските граждани, да се сблъскват с пропастта между реалността и измислицата. 

Вместо това непрекъснато им се разказва за места, които те не познават и които в повечето случаи никога не са виждали: Америка, Франция и Великобритания, Швеция и Полша – места, изпълнени с дегенерация, лицемерие и „русофобия“. 

Проучване на руската телевизия от 2014 г. до 2017 г. установи, че негативните новини за Европа се появяват по трите основни руски канала, всички контролирани от държавата, средно по 18 пъти на ден. 

Някои от историите са измислени (германското правителство насилствено отнемало деца от хетеросексуални семейства и ги давало на гей двойки), но дори и истинските истории са подбрани по такъв начин, че да подкрепят идеята, че ежедневието в Европа е страшно и хаотично, че европейците са слаби и неморални, а Европейският съюз е агресивен и настъпателен.

А що се отнася до Америка, то нейното представяне е още по-лошо. Гражданите на САЩ, които рядко се замислят за Русия, биха били смаяни, ако научат колко време руската държавна телевизия отделя на американския народ, американската политика и дори на американските културни войни. По време на пресконференция през март руският президент Владимир Путин демонстрира тревожно-интимно познаване на споровете в Туитър относно Джей Кей Роулинг и нейните възгледи за правата на транссексуалните. 

Трудно е да си представим някой американски политик, който да говори за популярна руска политическа полемика със същата лекота. 

Но това е така, защото нито един американски политик не живее и не диша възходите и паденията на руските партийни спорове по същия начин, по който руският президент живее и диша битките, които се водят в американските кабелни мрежи и в социалните медии – битки, в които неговите професионални тролове и пълномощници се състезават и заемат страна, популяризирайки всичко, което смятат, че ще доведе до разделение и поляризация.

В постоянно променящата се драма на гнева и страха, която се разгръща всяка вечер в руските вечерни новини, Украйна отдавна играе специална роля. 

В руската пропаганда Украйна е фалшива държава, без история и легитимност. Тя е място, което по думите на самия Путин не е нищо повече от „югозападната част“ на Русия, неотменима част от нейната „история, култура и духовно пространство“. 

По-лошото е, че според Путин тази фалшива държава е била въоръжена от дегенериралите, умиращи западни сили – и по този начин превърната във враждебна „антируска“ държава.

Руският президент описва Украйна като „изцяло контролирана отвън“ и като „колония с марионетен режим“. Той казва, че е нахлул в Украйна, за да защити Русия „от онези, които са взели Украйна за заложник и се опитват да я използват срещу нашата страна и нашия народ“.

Всъщност именно Путин нахлу в Украйна, за да я превърне в колония с марионетен режим, защото не може да си представи, че тя някога ще бъде нещо друго. 

Неговото въображение, формирано от КГБ, не е в състояние да допусне възможността за автентична политика, граждански движения и дори обществено мнение.

 На езика на Путин, а и на повечето руски телевизионни коментатори, украинците нямат никаква власт. Те не са в състояние да правят какъвто и да е самостоятелен избор, не могат да изберат правителство за себе си. 

Те дори не са хора – те са „нацисти“. И така, подобно на кулаците преди тях, те могат да бъдат елиминирани без угризения.

Връзката между езика на геноцида и геноцидното поведение не е автоматична или дори предвидима. Човешките същества могат да бъдат обиждани, унижавани и оскърбявани словесно, без да се правят опити за унищожаването им. 

Но въпреки че не всяка употреба на геноциден език води до геноцид, всички геноциди са били предшествани от геноциден език на омразата. 

Съвременната руска пропагандна държава се оказа идеалното средство както за извършване на масови убийства, така и за скриването им от обществото. Сивите апаратчици, агентите на ФСБ и добре облечените водещи, които организират и водят националния разговор, от години насам подготвят сънародниците си да не изпитват съжаление към Украйна.

И те успяха. Още от първите дни на войната беше очевидно, че руските военни предварително са планирали „отстраняването“ на много цивилни хора, може би дори милиони, които е трябвало да бъдат убити, ранени или изселени от домовете си. 

Други исторически нападения над големи градове – Дрезден, Ковънтри, Хирошима, Нагасаки – са се случвали едва след години на ужасен конфликт. 

За разлика от тях, систематичните бомбардировки на цивилното население в Украйна започнаха само няколко дни след непровокираното нахлуване.

 През първата седмица на войната руските ракети и артилерия се насочиха към жилищни блокове, болници и училища. 

Когато руснаците окупираха украинските градове и селища, те отвлякоха или убиха кметове, общински съветници, дори директора на музея в Мелитопол, като „разпръскваха“ куршуми и терор върху всички останали. 

Когато украинската армия си възвърна Буча, северно от Киев, тя намери трупове на хора в цивилно облекло с вързани зад гърба ръце, лежащи на пътя. Когато самата аз бях там в средата на април, видях други, които бяха захвърлени в масов гроб. 

Само през първите три седмици на войната Хюман Райтс Уоч документира множество случаи на екзекуции без съд и присъда, изнасилвания и масово разграбване на цивилно имущество.

Мариупол, предимно рускоезичен град с размерите на Маями, беше подложен на почти пълно опустошение.

 В едно въздействащо интервю в края на март украинският президент Володимир Зеленски отбеляза, че в предишни европейски конфликти окупаторите не са унищожавали всичко, защото самите те са имали нужда някъде да готвят, да ядат, да се мият; по време на нацистката окупация, каза той, „във Франция са работили киносалони“.

 Но Мариупол е различен: „Всичко е изгорено“.

 Деветдесет процента от сградите са разрушени само за няколко седмици. 

Огромният стоманодобивен завод, за който мнозина предполагаха, че армията-завоевател ще иска да запази, беше напълно изравнен със земята. 

В разгара на сраженията цивилни граждани все още се намираха в капан в града, без достъп до храна, вода, електричество, отопление или лекарства. Мъже, жени и деца умират от глад и обезводняване. Онези, които се опитват да избягат, са обстрелвани.

 

Външните лица, които се опитват да донесат провизии, също са обстрелвани. Телата на загиналите, както украински цивилни, така и руски войници, лежат непогребани на улицата в продължение на много дни.

Въпреки това, дори когато тези престъпления бяха извършвани пред очите на целия свят, руската държава успешно скриваше тази трагедия от собствения си народ. 

Както и в миналото, тук помага използването на специален език. Това не е инвазия, а „специална военна операция“. 

Това не е масово убийство на украинци; то е „защита“ на жителите на източните украински територии. 

Това не е геноцид; то е защита срещу „геноцида, извършван от киевския режим“.

 Дехуманизацията на украинците беше завършена в началото на април, когато държавният уебсайт РИА Новости публикува статия, в която се твърдеше, че „денацификацията“ на Украйна ще изисква „ликвидиране“ на украинското ръководство и дори заличаване на самото име на Украйна, защото да си украинец означава да си нацист: 

„Украинизмът е изкуствен антируски конструкт, който няма собствено цивилизационно съдържание и е подчинен елемент на чужда и чужда цивилизация“.

 

Екзистенциалната заплаха стана ясна в навечерието на войната, когато Путин повтори десетилетната си пропаганда за перфидния Запад, използвайки познат на руснаците език: 

„Те се стремяха да унищожат нашите традиционни ценности и да ни наложат своите фалшиви ценности, които да ерозират нас, нашия народ отвътре, чрез нагласите, които те агресивно налагат в своите страни – нагласи, които пряко водят до деградация и изродяване, защото противоречат на човешката природа.“

За всички руснаци, които може би случайно са видели снимки на Мариупол, бяха дадени специални обяснения.

 На 23 март руската телевизия излъчи филм с руините на града – кадри, заснети от дрон, вероятно откраднати от CNN. Но вместо да поемат отговорност, те обвиниха украинците. 

Една от телевизионните водещи, която звучеше тъжно, описа сцената като „ужасяваща картина. [Украинските] националисти, докато се оттеглят, се опитват да не оставят камък върху камък“. 

Руското министерство на отбраната всъщност обвини батальона „Азов“ (известна с радикалните си настроения украинска бойна единица), че е взривил театъра в Мариупол, където се бяха подслонили стотици семейства с деца. 

Но по каква точно причина über-патриотичните украински сили би трябвало да убиват украински деца? Това не беше обяснено – което означава, че в такъв случай не се обяснява нищо. И ако нищо не може да се знае със сигурност, то никой не може да бъде обвинен. Може би украинските „националисти“ са разрушили Мариупол. А може би не. Не могат да се направят ясни заключения и никой не може да бъде подведен под отговорност.

Малцина изпитват разкаяние. 

Публикуваните записи на телефонни разговори между руски войници и техните семейства – те използват обикновени SIM карти, така че е лесно да бъдат подслушвани – са пълни с презрение към украинците. 

„Стрелях по колата“, казва един войник на жена, може би негова съпруга или сестра, в един от разговорите.

 „Застреляй шибаняците“, отвръща тя, „стига само да не си ти. Майната им. Шибани наркомани и нацисти.“ 

Войниците говорят за кражба на телевизори, пиене на коняк и стрелба по хора в горите.

 Не проявяват загриженост към жертвите, дори и към своите собствени. Радиокомуникациите между руските войници, които нападат цивилни в Буча, са също толкова хладнокръвни. 

Самият Зеленски е ужасен от безгрижието, с което руснаците предлагат да изпратят на украинците няколко чувала за боклук, в които да увият труповете на своите войници:

 „Дори когато умре куче или котка, хората не правят това“, каза той пред журналисти.

Всичко това – безразличието към насилието, аморалното равнодушие към масовите убийства, дори пренебрежението към живота на руските войници – е познато на всеки, който познава съветската история (или германската, в същия този смисъл).

 Но руските граждани и руските войници или не познават тази история, или не се интересуват от нея. 

През април президентът Зеленски ми каза, че подобно на „алкохолиците, [които] не признават, че са алкохолици“, тези руснаци „се страхуват да признаят вината си“. 

След украинския глад, ГУЛАГ или Големия терор от 1937-38 г., никога не е имало равносметка, никога не е имало момент, в който виновниците да изразят официално, институционално съжаление. 

Сега имаме резултата. С изключение на хора като Кравченко и Копелев, тоест либералното малцинство, повечето руснаци приемат обясненията, които държавата им дава за миналото, и продължават бодро напред.

Това не са човешки същества, те са кулашки боклук, казвали са си те тогава. 

Това не са човешки същества, те са украински нацисти, казват си те днес.

***

 Ан Епълбаум е известна американска журналистка, сътрудник на вестник The Washington Post. Книгата й Гулаг спечели наградата Пулицър за 2004 година. Понастоящем тя живее в Полша.

Превод на български език:

http://librev.com/.../4230-ukraina-i-dumite-koito-vodyat...

1. Съветски плакат 

2. На черно-бялата снимка: Жени минават покрай хора, умиращи от глад по време на глада в Украйна в началото на 1930-те години.

3. На цветната снимка: Ира Гаврилук стои сред телата на членовете на семейството си, които са били убити пред дома ѝ в Буча, в покрайнините на Киев, през април 2022.

(Sovfoto /UIG /Bridgeman Images; Felipe Dana /AP)

чрез Даниела Горчева

AC/DC - ГЛАВЕН ВРАГ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ СРЕДНОШКОЛЕЦ И ПОЛИТБЮРО НА БКП

 AC/DC - ГЛАВЕН ВРАГ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ СРЕДНОШКОЛЕЦ И ПОЛИТБЮРО НА БКП.

Австралийската хевиметъл група AC/DC е един от смутителите на тоталитарния ред в комунистическата България в началото на 80-те години на ХХ век, поради което Държавна сигурност се е опитвала да ограничи влиянието ѝ върху последователите ѝ сред младото поколение, жадно за свобода и право на избор и предпочитание без идеологически ограничения. 

 Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков се е опитвало да ограничи чрез Държавна сигурност влиянието на западната музика и по-специално жанровото течение в рок музиката хевиметъл и конкретни групи като австралийската АС/DC и американската Kiss.

Това разкриват документи от архивите на ДС, един от които desebg.com публикува онлайн.

Той представлява писмо на Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия (поделение 72 400 МВР) до Централното информационно-организационно управление на МВР (поделение 72 000 МВР) за изпълнение на задачите, свързани със спуснатите от Тодор Живков „Съображения по някои актуални проблеми на нашето развитие“ и разпореждането на Бюрото на Министерския съвет „За засилване контрола по спазване на социалистическата законност и правов ред“ от 1976 г.

Самият документ е от месец септември 1981 г. и в него Шесто управление на ДС, известно още като политическата полиция, отчита своите активности по поставените задачи.

Идеологическото управление, което играе и ролята на цензор в областта на културата и изкуството, посочва, че е предприело конкретни мероприятия за „подобряване на масовата музикална среда“, както и за „своевременното получаване на данни за зараждащи се негативни явления и тенденции в областта на забавното изкуство и за нелоялни и враждебни прояви на наши и чуждестранни изпълнители“.

Специално внимание е обърнато за осигуряване на „спокойна обстановка“ на местата за концерти. По тази линия за „неутрализирани“ 9 младежки неформални групи със 78 участници, почитатели на хевиметъл и групите АС/DC и Kiss, както и „други нашумели западни състави, пропагандиращи насилие и жестокост чрез музиката и модата“.

Шесто е проверило над 430 заведения за „музикално-артистична дейност“, като са закрити 6 звукозаписни студия, прекратена е дейността на 17 оркестъра, отстранени са 21 дисководещи и 32 души от административния персонал.

Иззети са множество видео и озвучителна техника, видеокасети. До ЦК на БКП и други партийни и държавни институции са изпратени над 60 информации, сигнални записки и справки за конкретни нарушения.

Документът е включен в сборника „Държавна сигурност – войникът на партията”, издание на Комисията по досиетата, 2015 г.

чрез Христо Христов и Държавна сигурност | desebg.com]

Така живеехме тогава, в така наречения „социализъм с човешко лице”

 " Вървя по софийските улици и зяпайки във витрините на магазините си мисля, как живяхме до „десети ноември” и дали наистина бе по-добре тогава, както се опитват да ни убедят "другарите" сега?

„Корекомите” бяха магазини, съществуващи през 70-те и 80-те години на миналия век, в които „левът” - националната валута на България, не беше в обръщение. Там можеше да се пазарува само в така наречените конвертируеми валути, от които американският долар и западногерманската марка бяха най-популярни тогава. Можеше и с така наречените „бонове за Кореком” - хартиени купони без покритие, които банката издаваше след много въртели на работилите в чужбина специалисти или на получилите пари в наследство от запад българи. Получаваха ги обаче след огромна данъчна тежест, на части, в продължение на дълго време.

Такива бонове можеха да си купят по номинална стойност и в неограничени количества само представителите на висшата партийна номенклатура.

За всички нас - простосмъртните, както сами се наричахме тогава, единствен начин да се снабдим с така жадуваната западна валута беше черната борса - нещо не винаги безопасно. По курс, много по-висок от официалния, купувахме долари от чужденци по морето или бонове от българи, притежаващи ги законно.

Често вратите на „Корекомите” се затваряха, както бяха пълни с купувачи, някой извикваше „хайка” и подът на магазина се покриваше с „ничия” чужда валута. Пред очите на нищо неподозиращите чужденци, влезли да си купят нещо, българите изхвърляха парите си на пода, за да не ги заловят милиционерите с тях. Каква беше работата? По тогавашните закони притежаването на чужда валута от българи се считаше за престъпление от тежък характер.

Сега, след толкова години, когато се сетя за тези моменти, ме напушва смях, но тогава си беше страшно.

Може би трябваше да започна със смисъла на тези магазини.

Сещам се, че за младите, които не са били свидетели на тези времена, ще бъде чудно защо придавам такова значение на „Корекомите”.

Магазини за всичко, както и сега, не така луксозни разбира се, имаше много. Лошото беше, че в тях или често липсваха основни видове стоки, или се продаваха само такива, произведени у нас и в така наречените социалистически страни. По качества и дизайн те далеч отстъпваха на еквивалентните си образци отвъд „желязната завеса”.

Ходенето с дънки „Райфел” или „Леви Щраус”, закупени от валутните магазини, слушането на западна музика и други подобни официално се наричаше „чуждопоклонничество” и се анатемосваше като западно влияние.

Ние - младите хора, не пропускахме филмите от така нареченото тогава западноевропейско и американско кино. В тях бъкаше от стоки в красиви опаковки, дрехи и други иначе обикновени неща от западния бит, до които копнеехме да се докоснем. Култови филми за нас в средата на седемдесетте години бяха френският „Особен урок” с Натали Делон и американският „Познай кой ще дойде на вечеря” със Сидни Поатие. Сигурно е имало и други, но тези двата са оставили диря в съзнанието ми като нещо много близко до моята възраст тогава и същевременно толкова недостижимо в изолираното общество, в което живеехме. Може би и това е била и една от причините „Кореком” да бъде на особена почит сред нас.

Освен „Корекомите” съществуваха и така наречените „показни магазини”. Това бяха всъщност магазини за плодове и зеленчуци, доста по-големи от кварталните. А също така и доста по-чисти и хигиенични. Разликата от другите им подобни беше качеството на стоките, картофите и морковите бяха измити от калта (заради което бяха и с надценка), възможността преди празници, ако имаш късмет, да попаднеш на цитрусови плодове или банани. В по-редки случаи „пускаха” и ананаси. Преди празниците по радио „Хоризонт” редовно съобщаваха местонахождението на кораба със скъпоценната стока, който всички очаквахме. „Нормална” предпразнична картина бе огромна виеща се опашка на фона на оскъдно украсените витрини и префърчащия сняг. Такива магазини имаше на ъгъла на ул. „Раковски” и ул.”Стефан Караджа”, близо до площад „Славейков” и на бул. „Стамболийски” до „Детмаг” срещу Търговската палата.

Другият вид луксозни хранителни магазини бяха „деликатесните”. Такива имаше на улица „Луи Леже”, на ъгъла с „Графа” до 6-то училище, на „Раковски” до театър „Сълза и смях” и на бул. „Стамболийски”, в отсечката между площад „Ленин” (”Света Неделя”) и бул. „Христо Ботев”. В тези магазини на високи цени продаваха няколко вида уиски, английска бира в кутии, деликатесни колбаси, вносни консерви, бисквити, бонбони и шоколади. Беше скъпо за нас и оттам се пазаруваше само на празник, или когато се налагаше да подариш някоя бутилка и кутия бонбони за лекарски преглед или за свършена услуга.

За влизане в езикова или дори обикновена гимназия имаше два списъка: един за деца на безпартийни родители и друг - за деца на така наречените тогава „активни борци против фашизма и капитализма”.

Същите тези “борци против капитализма”, както и техните деца, по-късно станаха ”строителите на капитализма” в нова, демократична България. Те, „активните борци”, бяха привилигеровани във всичко. Освен че получаваха огромни пенсии за онези години, пазаруваха в специални магазини, имаха право на специална болнична помощ, хранеха се почти без пари в ресторанта на хотел „Рила„ и купуваха оттам хранителни стоки, които не се намираха на пазара, имаха и куп други привилегии.

Много мога да разказвам за абсурдите, на които като ученици бяхме подложени тогава. Ще се огранича само до някои от тях. Ежедневните проверки на входа на училището за дължината на косите на момчетата или за дължината на полите на момичетата може би бяха едни от малките унижения, които бяхме принудени да понасяме. На задния вход на гимназията, сутрин, когато отивахме на училище, стояха по двама преподаватели - мъж и жена. Тяхна задача, освен проверката на дължината на косите и полите на техните питомци, бе и да следят дали всички са с униформи и с фуражки на главите си. В Европа по това време бяха излезли на мода минижупите. У нас те разбира се бяха забранени. Въпреки това момичетата си позволяваха да ходят с къси поли и това им костваше неприятности с доброволните отрядници и униформените „пазители на реда”. Не бяха редки случаите, когато милиционерите удряха неизтриваеми печати по бедрата на нещастните заловени късополи девойки. Тази „мода” полицията въведе по време на Международния фестивал на младежта и студентите, проведен в София през 1968 година.

Да пътуваш на запад, както се, казваше тогава за обикновените хора

/разбирай безпартийни/ бе почти невъзможно. Ако все пак се престрашеше и подадеше документи, това ставаше само с покана от роднини в чужбина, или с екскурзия по линия на „Балкантурист”,това ставаше в компанията на куп ченгета , на които нещастните туристи плащаха екскурзията, тъй като в цената бе калкулирано и тяхното пътешествие, заминали на твой гръб, със задача да те следят неотлъчно, обикновено ти отказваха.

След получения отказ за задграничен паспорт и не те е страх, можеше да провериш причината в паспортното на булевард „Георги Димитров”, сега „Мария Луиза”. Тогава това бе една мрачна, всяваща страх сграда. Въпреки страха си (младите хора, които не са живели по времето на социализЪма, както казваше другарят Живков, няма да ме разберат), веднъж, след пореден отказ се записах по надлежния ред и бях приет от някакъв офицер. Канцеларията беше почти празна, приличаше на караулно помещение, имаше само едно бюро и един стол и хартиено „килимче” /кавиорче/ на стената. Натрапчива миризма на казармена пот допълваше общото впечатление.

Офицерът важно започна да разлиства дебела папка с жълти корици (вероятно досието ми). Попита ме какво искам. Казах му, че съм канен в Швеция, но паспортът ми не „излиза”. Запита ме къде искам да ходя, като тук е толкова хубаво. Аз пък му отговорих, че искам да видя как работят колегите в чужбина, за да пренеса този опит у нас. Той изръмжа и изтърси, че както съветските космически кораби достигат винаги до целта си, така и аз, ако е необходимо на Родината, ще пътувам?!

Имаше и други начини човек да замине и остане в чужбина: Да бягаш като куче през границата, на ухо се разказваше как границата ни с южните ни съседи е представлявала всъщност една своего рода гробница, където са оставили костите си повече от хиляда млади хора, немалка част от които източно германци. Нашите войници граничари са стреляли на месо, без да си дават сметка, че извършват престъпление. Не са имали друг избор: ако не изпълнят заповедта, щяло да ги сполети тежко наказание. Но са получавали и награди във вид на отпуск за всеки убит или заловен жив „диверсант”, както наричаха нещастниците, решили да преодолеят телените заграждения.

Другият, по-безопасен начин за бягство на запад, след получаване по някакъв начин на задграничен паспорт, бе просто „да забравиш” да се върнеш. Това обаче създаваше големи проблеми на близките ти, останали в България, които биваха репресирани от органите на Държавна сигурност. Собствеността на „избягалите” в повечето случаи се конфискуваше в полза на държавата, а самите те получаваха задочна ефективна присъда от няколко години затвор. Всъщност, заминавайки отвъд „желязната завеса” по този начин, човек си затваряше вратата за връщане в Родината завинаги. Имаше хора, толкова наплашени, че десетина години след промените на Десети ноември не смееха да стъпят в страната.

Съществуваше и легален начин да се „чупиш”, като се ожениш за чужденка от западна държава. На това властите не можеха да попречат заради международно сключени споразумения по правата на човека, но правеха всевъзможни спънки на кандидатите да встъпят в брак.

Да си купиш лека кола, ако си обикновен безпартиен, също бе героизъм. Нов автомобил, разбира се съветски, или в най-добрия случай чешки или от ГДР, можеше да се вземе от „Мототехника” – единствения държавен „автосалон”, след чакане на ред около 20 /да, двадесет години/, като през всичките тези години депозитът, който трябваше да се внесе, а той не беше никак малък, стоеше в банката без да му се начислява лихва. Ако искаш. Ако пък имаш излишни пари и държиш да си притежател на лека кола, можеше да си я купиш нова на но втора ръка, на петорна цена от хора, които живееха от направени вноски. Да си внесеш от чужбина кола на старо също не ставаше, митото бе 200% от цената, която ти определят на митницата, т. е. на стойността на нова. Другарите се подмазваха на руските си господари и не допускаха западни автомобили да се движат по родните шосета.

Ако обаче си дете на партиен шеф ти издаваха бележка, с помощта на която отиваш в магазина и на часа се сдобиваш с нов автомобил.

Така живеехме тогава, в така наречения „социализъм с човешко лице”. В интерес на истината, трудово възпитателни лагери вече нямаше, вие по- младите преценете сами, кога сме живеели по добре… 🤔"

чрез Пламен Флоров

Бог,Борис,България

 От дълбочината на миналото! 83 години от създаването на родолюбивата патриотична младежка организация "Бранник".

Родолюбие и патриотизъм, подхранвано от връщането в националната ни история и показването на различните исторически примери за подражание, съхранение и популяризиране на исторически, културни и морални ценности - основна характеристика на младежката организация.

п.с.: комунистическата историография, наложена от режима, дошъл на власт с помощта на съветските щикове и потопил България в кръв, нарича организацията фашистка и изопачава историята за нея, цинизъм с червенокафяв оттенък.

http://istoriograph.bg/istoriq/nova-istoriq/%D0%9C%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%91%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BC%D0%B5?fbclid=IwAR0THPfVvAdgjekLzosNuPhpD2FvjASt7FQEFCTZjpx3DYGjwLTM0eNnQ3w

Размяна на коледни поздрави с французите - откъс от разказа "В окопите" от Дамян Калфов

 Размяна на коледни поздрави с французите - откъс от разказа "В окопите" от Дамян Калфов, от едноименния сборник разкази, издаден от Библиотека Завети, 1937 г.

"...Ленко бе наистина много прав. Първите неприятелски окопи пред нас, далеко не повече от пет-шестстотин крачки, сега при тая бяла снежна покривка, изглеждаха съвсем близичко, току пред самите нас. Също така съвсем наблизко требва да изглеждаха и нашите окопи за англичаните и французите.

Но защо не стреляха днес французите и англичаните, когато показването и на най-малката тъмна точка над бруствера представляваше днес особено удобна цел?

Мушнали цевите на пушките си в бойниците, които по-рано разчистихме от снега, ние гледахме втренчено, с затаен дъх право в окопите на неприятеля, защото бехме предупредени, че тъкмо в такова лошо време на фронта стават най-големите изненади. А какво от това, че днес за нас бе големия тежък праздник Свети Божик, Рождество? Тоя ден за тех бе един обикновен ден, като всички делнични дни на фронта...

Докато очаквахме всеки миг да се обади неприятелската артилерия и да почне пак, може би, вече тридесетата си поред безуспешна офанзива през последните десетина дни, Апостол извика неочаквано, без да откъсне поглед от бойницата.

- Хей, момчета! Стегайте се! Хорото започва!

Приседнали замалко долу в снега, ние с Ленко скочихме веднага и залепихме бузи до пушките.

- Какво има? Къде? Какво?

- Гледайте право в окопите!

- А! Черното ли?

- А-а!

- Вярно... Какво е това нещо — валчесто, търкалесто?...

- Да не е гаубица, дявол да го вземе!

- Не знам какво е, но... не ще да е много на добре...

- Да обадим на поручика!

- Тичай веднага! А ние ще следим. Тичай, тичай и - навеждай се, дяволи те взели...

Апостол се прегърби и тичешком закривуличи по окопа.

След малко изприпка поручикът, ротният ни командир.

- Къде е? Какво е?

- Тук, тук, господин поручик!

- Поручикът, извади бинокъла си, прикрепи го до бойницата на Апостол и почна да върти напредъ-назад назъбеното търкалце.

- Ха! Да сте живи, да сте живи!—извика той.

И подаде на мене бинокъла.

- Вижте сега и вие един по един.

Отправих и аз бинокъла.

На черното дъно на никаква бака, или казанъ, някой отсреща бе написал, може би с сняг: „Честито Колед!“...

След мене един след друг взеха бинокъла и Апостол, и Ленко, и мнозина още другари вляво и вдясно ...

Но и нашият ротен командир не остана длъжен на французите за това им особено внимание. Той поръча веднага да почернят, да опушат в галерията дъното на една войнишка бака и да му я донесат. Също така на дъното на баката, поручикът написа на френски „Merci“ и закрепи баката на бруствера...

* * *

И все пак, тия разменени християнски любезности ни най-малко не попречиха както на французите, така и на нас, още в тъмното на другия ден да изкочим из окопите си и да поведем най-кръвопроливния, най-жестокия бой, който се е водил некога по тия южни страни..."

Дамян Тодоров Калфов, български писател, е роден на 26 октомври 1887 г. в с. Булгаркьой, Одринска Тракия. Завършва Българската гимназия „Д-р П. Берон” в Одрин (1905). Учи математика, после завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски” (1915). Участва като доброволец в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Близък приятел на Димчо Дебелянов, който му посвещава фронтовото си стихотворение „Старият бивак”. Умира на 17 юли 1973 г. в София.

За Дамян Калфов в Литературен свят : https://literaturensviat.com/?p=85381&fbclid=IwAR2U22Da5twXf7HJqVofELCGz1uw2GXBC7UdA03KBJPO23pHF_v9d8GY4P0

КОЙ Е „ДЯДО ИВАН“, ОСВОБОДИТЕЛ ОТ ТУРСКО ИГО?

 КОЙ Е „ДЯДО ИВАН“, ОСВОБОДИТЕЛ ОТ ТУРСКО ИГО?

" С прозвището „дядо Иван“ българският народ нарича през Възраждането ласкаво Русия, към която храни надежди за освобождение от турския ярем. Традиционно за първообраз на този персонифициран образ на Русия се приема или московският цар Иван III (1462–1505 г.), или Иван IV (1533–1584 г.), известен с прякора Грозни, т.е. Страшни.

Иван III е известен с това, че през 1472 г. се жени за София Палеологина, племенница на последния византийски император Константин XI и по този начин Московското княжество започва да претендира за византийското наследство и да настоява, че чрез този брак империята е пренесена от Втория Рим (Константинопол) в Третия Рим (Москва). Управлението на Иван III обаче не се отличава с никаква враждебност спрямо Османската империя – Московското княжество воюва с Казанското ханство, но с Кримското ханство, което е турски васал, Иван III е в подчертано добри отношения.

При Иван IV Грозни руската военна активност е насочена основно на северозапад срещу Ливонския орден и Швеция и на изток и югоизток против татарите. През 1552 г. Казанското ханство (геополитическият наследник на Волжка България) е унищожено, а столицата му Казан е плячкосана. Четири години по-късно Иван Грозни ликвидира и Астраханското ханство.

Теоретично победите на Иван IV Грозни „срещу бусурманите“ биха могли да са прослужили като основа на това по-късно в колективните представи на българите по Дунава той да се превърне в „дядо Иван“, спасителя от непоносимата тирания на турците. Практически обаче, за да бъде това предположение исторически издържано, съществуват някои неумолими препятствия от обективен характер. През XVI–XVII век българите не хранят надежди за помощ от страна на Русия (Московията), а са обърнали погледи към Австрия. Така например в навечерието на Първото търновско въстание (1598 г.) тримата му главни ръководители – никополският търговец Тодор Балина, търновският архиепископ Дионисий Рали и дубровнишкият търговец Павел Джорджевич, не са в Москва, а в Прага, където са приети от австрийския император Рудолф II. Подобна е ситуацията и при избухването на Второто търновско въстание. Този път в Москва е изпратен Ростислав Стратимирович, считан за потомък на видинския цар Иван Срацимир. Там Ростислав се среща с московския патриарх Йоаким, който го отпраща обратно заедно с племенника си Савелий Дубровски. През 1686 г. все пак въстанието избухва, но не заради някаква реална помощ, получена от Москва, а защото след разгрома при Виена през 1683 г. австрийската армия настъпва срещу османците в Унгарската равнина и това дава надежда на поробените балкански християни, че е дошъл часът за избавление. Две години по-късно избухва и Чипровското въстание. И в този случай българите (този път католици) се надяват на австрийска помощ, а не на руска.

Ако се прочете внимателно „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, в нея няма да се открие дори и намек, че към времето на написването й (1760–1762 г.) българите по Дунава са очаквали да бъдат освободени от „московците“, както Паисий нарича Русия, в противовес на „русите“, тоест на старата Киевска Русия. Тоест възникването на образа „дядо Иван“ като персонификация на Русия е станало след 1762 г. – най-вероятно между руско-турската война от 1768–1774 г. и тази от 1828–1829 г. или малко след нея.

Олицетворяването на страна или народ в образа на някакъв митичен „дядо Иван“ реално е продукт на средновековното мислене и манталитет, а не на това от края на XVIII и първата половина на XIX век. И наистина, през Средновековието християнският свят има своя „дядо Иван“, по-точно „презвитера Йоан“ или „първосвещеника Йоан“. Той бил могъщ източен християнски владетел, царуващ над вълшебно царство, пълно с най-различни причудливи твари. За Йоан се твърдяло, че бил от древния род на влъхвите, споменати в Евангелието. Той властвал над същия народ, над който и те властвали и бил толкова богат, че имал скиптър от цял изумруд. Йоан бил толкова велик и могъщ, че му прислужвали крале и херцози. В царството на Йоан нямало сиромаси, нито крадци и обирници, нямало ласкатели и скъперници, нито раздори, лъжи и пороци.

Първото споменаване на презвитера Йоан е през 1145 г. в хрониката на Отто, епископ на Фрайзинген. Той представя Йоан като заклет враг на мюсюлманите (селджукските турци) и потенциален съюзник на кръстоносците в Близкия Изток. Отто от Фрайзинген твърди, че при престоя си в папския двор в Рим се бил срещнал с „Хуго, епископ на Габала“ в Сирия, който му разказал

преди немного лета някой си Йоан, крал и свещеник, властващ в далечния Ориент отвъд Персия и Армения, християнин, както и целият му народ, макар и несториани, водил война против братята-крале на персите и мидийците, наречени Самиарди, и завзел столицата им Екбатана. След тази победа презвитерът Йоан, както той държал да бъде назоваван, тръгнал да отвоюва Йерусалим в полза на църквата, но когато войската му стигнала Тигър и не намерила начин да я прекоси, се върнала на север [за да я прекоси], тъй като той бил чул, че в тази си част реката била скована от зимни ледове. Като прекарал няколко години на бреговете й в очакване да замръзне, той се принудил да се прибере у дома.

Ореолът около презвитера Йоан угасва чак през XVIII век, след като близо пет столетия във всички тези слухове, разкази и легенди за него са се били преплитали по причудлив начин надеждите на европейците, че на изток имат мощен съюзник срещу мюсюлманите, откъслеци от християнски предания за дейността на апостол Тома в Индия, отзвуци от сведения за съществуването на манихейската Уйгурска империя и на несторианските държави на найманите и кераитите в Монголия и на християнското коптско царство в Етиопия.

Легендите за първосвещеника/презвитера Йоан циркулират де факто в католическа Европа, което предполага, че преданията за този могъщ владетел не са били познати в православния византийско–балкански свят. В действителност нещата не стоят точно така. Легендите за страната на презвитера Йоан например са били известни на арменците (поне на тези от Киликийска Армения), които локализирали царството му в района на Самарканд. За западноевропейците обаче именно Византийската империя била „центърът за комуникация“ с великия източен монарх. Така например през XII век, по време на апогея на кръстоносното движение, в Западна Европа се появява писмо, уж изпратено през 1165 г. от презвитер Йоан до ромейския император Мануил I Комнин. В това писмо пишело

…на презвитера Йоан прислужвали 7 крале, 60 херцога и 365 графа; 12 архиепископа седели от дясната му страна, а 20 от дясната му наред с патриарха на свети Тома, митрополита на самаргантите и епископа на Суза.

С други думи, през Средновековието, поне до падането на балканските държави под властта на османците, историите за великия първосвещеник Йоан свободно са циркулирали от Пиринеите до Сирия и от Балканите до Германия. С унищожаването на християнските балкански държави легендите за великия враг на исляма Йоан потъват в мрака на общата деградация на културата на византийско-балканския югоизток. За да изплуват ненадейно и трансформирани до неузнаваемост в колективните представи на българите от началото на XIX век под образа на предопределения да ги избави от властта на агаряните „дядо Иван“, сиреч Русия."

Петър Голийски

източник :https://voinaimir.info/2021/03/diado-ivan-russia/

Той изиграва ключова роля за спасяване на страната от подготвения пъклен план срещу нея.

 28.12. 1856 г. – ражда се момче орисано от съдбата да ръководи МОГЪЩА СТРАНА и ДА СПАСИ БЪЛГАРИЯ....

Томас Удроу Уилсън, 28-ми президент на САЩ, Нобелов лауреат.

Той изиграва ключова роля за спасяване на страната от подготвения пъклен план срещу нея. 

   Какъв е този план?

През 1919 г., на мирните преговори в Париж се предвижда ликвидирането на българската държава. Нашите съседи Гърция, Сърбия и Румъния предлагат план за разделяне на България на три района, които да са подчинени на тях. 

   Как Удроу Уилсън се превръща в изключителен защитник на България?

След края на Първата световна война, България е победена и принудена да приеме условията на победителите.

Но, противно на големите апетити за унижаване и разфасоване на загубилите войната, американският президент отстоява друга политика. Той всячески се опитва да се постигне справедлив световен мир и защитава границите на победените държави.

На 8 януари 1918 г. Уилсън произнася прочута реч. В нея залягат 14 точки, в които предлага създаване на Общество на народите. То според него, трябва да бъде световна миротворческа организация, която да се стреми и помага за запазване на териториалната цялост и политическата независимост на големите и малки нации.

На Парижката мирна конференция през 1919 г. Удроу Уилсън представя своя план за следвоенното устройство на света. Разумната му политическа програма среща обаче яростния отпор на победителите във войната и по-голямата част от 14-те му точки не са приети.

Удроу Уилсън изрично и категорично се противопоставя на това България да бъде жестоко наказана, заради участието си във войната. Той аргументирано защитава позицията, че Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини трябва да останат в границите на българската държава. За тази позиция е подпомогнат българофила Мърфи, който е американски шарже д’афер в София. Той подготвя и представя на конференцията в Париж документи доказващи българския характер на Тракия, Добруджа и Македония. 

Думите му са :

 "ПО-СКОРО ЩЕ НАПУСНА КОНФЕРЕНЦИЯТА И ПАРИЖ, ОТКОЛКОТО ДА СЕ СЪГЛАСЯ С ПОДЯЛБАТА НА ЕДИН НАРОД СЪС САМОСТОЯТЕЛНА ДЪРЖАВА И ВЕКОВНО МИНАЛО."

Американските дипломати категорично отхвърлят и компромисното предложение за създаване на „автономна тракийска държавица“, в границите на ... гръцката държава. 

Гръцкият премиер Венизелос яростно се противопоставя и на идеята на Франция за свободна Западна Тракия, включваща българското етническо малцинство. 

Удроу Уилсън не скрива своето възмущение от предлаганата късогледа и отмъстителна политика на европейските си съюзници от Антантата, спрямо победените държави във войната. Напуска конференцията и се завръща в САЩ, но практически осуетява реализирането на плана за ликвидиране на Българската държава.

   Знаят ли българите това?

Повечето не! Дори днес за стореното от него в България се премълчава. После се прави необходимото за да се скрие ролята на САЩ тогава. Премълчава се и участието на огромните руски войски воюващи срещу страната ни в Добруджа и Македония в тази война. Премълчават се както славните български победи тогава, така и проявените храброст и героизъм на войниците... Имената на блестящите ни пълководци потъват в забрава... 

НЯМА БЛАГОДАРНОСТ за стореното В ИНТЕРЕС НА БЪЛГАРИЯ от Уилсън. Той НЯМА паметник* в столицата на спасената държава... Затова само малцина го знаят...

Едва преди месеци, през тази година бе поставена негова СКРОМНА барелефна плоча в Пловдив. 

Това е в пълен контраст с ДЕЛОТО МУ!

Това е в пълен контраст и с многобройните и величествени паметници на личности и армии СЪСИПАЛИ СТРАНАТА ни!

    Как оценяват делото на Уилсън в САЩ и света? 

За разлика от тук, той е оценен и тачен. За работата му по постигане на мир е удостоен с Нобелова награда за мир още в 1920 г. 

И нещо любопитно, с неговия лик през 1934 г. е издаден най-големият номинал на банкнота в САЩ - 100 000 долара. От нея са отпечатани едва 42 хил. бройки и се използва само при финансови операции между банките, поради което е извънредно рядка. Нумизмати признават, че са виждали само няколко такива банкноти и според изчисления на специалистите днес подобна банкнота би струва над 1,6 млн. долара.

* Към днешна дата президент Удроу Уилсън има два паметника в България - в Свети Влас и в София.

Български офицер не предава оръжието си

 На 27 декември 1902г., в гр. Шумен е роден подпоручик Петър Добрев Петров. На 9 септември 1944г., дежурният офицер от 10-и конен полк, подпоручик Петров посреща съветската команда да предаде личното си оръжие с думите: 

"Български офицер не предава оръжието си!" и се самоубива пред очите на смаяните съветски командири.

Този достоен жест, както и съпротивата на 5-и дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията срещу съветските команди по разоръжаване, десетилетия бяха позорно укривани от комунистическите васали на Кремъл в България.

Нещо повече – след 9-и септември 1944, комунистическите престъпници и първи подлоги на поробителите от Москва в България унищожават множество паметници с имената на загиналите български войници и офицери – българи, евреи, турци и т.н., воювали рамо до рамо за България срещу чужди, вкл. руски агресори. 

За този ден – 9 септември 1944 година, подполковникът от запаса Рачо Рачев разказва, че съветският офицер, когото в спомените си той нарича „червеният командир” влязъл в щаба на 10–и конен полк (сегашната сграда на Военното комендантство в Шумен) и разпоредил на командира на полка да свика незабавно офицерите. Когато – след сигнала за сбор, офицерите се явяват, съветският командир безцеремонно им заявил: 

"От днес сте пленници на Червената армия! Моля, предайте личното си оръжие!”

Получили нареждане от своите началници да не се съпротивляват, българските военни изпълняват искането и "по реда на старшинството започва предаване на оръжието...”

В този момент не всички офицери от 10-и полк са в щаба. Не е там и подпоручик Петър Петров, защото е дежурен. Пред очите му на 9 септември 1944 се разиграват сцени, от които е потресен.

Същият този ден той чува по радиото за станалия преврат в София, обръщението на новоназначения министър-председател Кимон Георгиев и разбира, че в състава на новото правителство като министър на войната е полковник Дамян Велчев – непоправим превратаджия, осъден на смърт и впоследствие помилван от цар Борис.

Представата му за свободна и независима България, каквато той е възпитаван да обича и защитава, се срива за един ден.

Подпоручик Петров е последният, към когото се отправя съветската комисия по разоръжаване. В нея влизат старши лейтенант Владимир Федоренко, старши сержант Алексей Зверьов и други от съветските войски. Придружават ги българските офицери майор Иван Тодоров, подпоручик Павел Манов и фелдфебел Стефан Чобанов.

В 18.30 ч. те влизат в дежурната стая при караулното помещение на 10-и конен допълващ ескадрон и съветският офицер нарежда на дежурния подпоручик Петър Петров да си предаде оръжието.

Разоръжаването на длъжностно лице, какъвто е и дежурният по ескадрон, се преживява изключително болезнено. Всичко това се добавя към унизителната ситуация и ускорява драматичния развой, защото офицерската чест на подпоручик Петров очевидно не му позволява да се търкаля в прахоляка под дулата на вражески войници.

И тогава се случва най-неочакваното, което стъписва дори съветския командир. Подпоручик Петров вади своя „Валтер” и с думите: „Българският офицер не предава оръжието си!”, се застрелва и рухва на земята.

В акт номер 447 за смъртта на Петър Добрев Петров, съставен от заместник-кмета Никола Шамарджиев е записано:

"На 9 септември 1944 г. в 18.30 ч., когато руската комисия по обезоръжаването на 10-и допълващ ескадрон влиза в дежурната стая при караулното помещение на ескадрона и нарежда на подпоручик Петър Добрев Петров, роден на 27 декември 1902 г. в гр. Шумен, да предаде оръжието си, той – с числящия му се пистолет „Валтер”, калибър 7.65 мм изстрелва един патрон в дясната страна на главата си. Куршумът излиза от лявата страна на главата и се забива в стената. Вследствие на това смъртоносно нараняване, подпоручик Петър Добрев Петров почива в 19 часа на 9 септември 1944 год.”

Следват подписите на майор И. Ст. Тодоров, подпоручик П. Г. Манов, фелдфебел Ст. П. Чобанов и на свидетелите: старши лейтенант Вл. Федоренко и ст. сержант Ал. Зверьов.

Достойното поведение предизвиква уважение дори у противника

"Червеният командир – разказва о.з. подполковник Рачо Рачев – се слисва от постъпката на подпоручик Петров. Милва изстиващия му труп, оправдава се, че не той бил виновен за обезоръжаването на офицерите в Шумен и решава да върне личното оръжие на кавалеристите, настръхнали от обидата и от протеста на подпоручик Петров.”

В Шумен, както вече бе споменато, освен реакцията на офицерите от 10-и конен полк и самоубийството на подпоручик Петров, има съпротива и в 5-и дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията с право мерене срещу порталите и съветските команди по разоръжаване.

Съпротивата на българите довежда до нареждането на Сталин до маршал Жуков незабавно да бъде преустановено обезоръжаването на българските офицери.

В спомените си маршал Жуков свидетелства: „Позвъних веднага на Върховното главно командуване и Сталин каза: "Всичкото оръжие на българските войски да си остане в тях, нека се занимават с обикновените си работи и да чакат заповедта на своето правителство.” (вж. Жуков, Г. Спомени и размисли. С. 1983).

Това е безспорно доказателство, че запасният подпоручик Петър Петров не се е жертвал напразно.

Всъщност, някои от съветските военни вероятно са съзнавали безсмислието на унизителната заповед за разоръжаване на българските офицери и на място вземат решения по собствена инициатива. Това се вижда и от разказа на полковник Коротков за влизането им в Шумен:

”... В Шумен престояхме 5-6 дена. В паметта ми се е запазил такъв случай. Зад Шумен в една гора имаше български артилеристи. Отидох там с моята лична охрана и един танк. Командирът, един генерал, на когото съм забравил името, ме посрещна с построен пълен офицерски състав. По заповед на нашето командване трябваше да разоръжа поделението. Предложих на генерала да снеме артилерията и минохвъргачките, пушките да се приберат на пирамидите, а офицерите да предадат пистолетите си. Генералът пръв извади своя пистолет, целуна го и го сложи на масата. Това ме трогна дълбоко и аз му го върнах, като сам го положих в кобура му. Генералът се просълзи, а заедно с него и аз. Тогава изкомандвах всички офицери да си приберат пистолетите. Това беше изключително радостен момент...”

И така, само няколко часа след изстрела, с който подпоручик Петров избира смъртта пред унижението, се получава заповед на Върховното главно командване на съветската армия да се спрат бойните действия и движението на войските на територията на България.

На погребението на подпоручик Петров съветските офицери поднасят венец от името на съветското командване в Шумен. Така те засвидетелстват своя респект към достойното му поведение. За разлика от българските комунистически управници, които направиха всичко възможно, за да бъде забравен – и той, и подвига му.

Какво знаем за подпоручик Петров

В онази драматична септемврийска вечер, когато съпругата на подпоручик Петров– Мария идва в казармата, за да прибере тялото на своя съпруг и баща на петгодишната им дъщеричка, потресените офицери връчват на потъналата в скръб вдовица плик със спонтанно събрана парична помощ. След смъртта му 85-годишният му баща е съкрушен и го надживява само с четири месеца. Старият учител и бивш опълченец умира на 8 януари 1945 г.

Изминалите десетилетия и криворазбраните партийни интереси са дали резултат и подвигът, както и личността на Петър Добрев Петров са почти изтрити от паметта на неговите съграждани в родния му Шумен. Трябваше да се положат доста усилия, за да се възстанови неговият образ, но вече разполагаме със сведения за подпоручик Петров и за живота му, които бяха в забвение.

Семейството му е живяло в Шумен на ул. "Славянска” 725, махала Къдиева. Къщата е запазена и до днес (сегашният адрес е пл. "Оборище” 19).

От 1916 до 1921 година Петър Петров учи в Шуменската гимназия, където учител по география и история и класен наставник е бил баща му.

След успешно завършване на гимназията в родния Шумен, Петър Петров постъпва във Военното училище в София, което за жалост е принуден да напусне заради конфликт с Дамян Велчев.

Малко след преврата на 9 юни 1923 г., подполковник Дамян Велчев, който е един от превратаджиите, е назначен за помощник-началник на Военното на НВ училище от юни 1923 г. (от 1927 г. е началник на същото и е уволнен на 25.09 1928 г.).

Това става причина двадесетгодишният младеж да напусне училището „по собствено желание” и да се прости с мечтата си да стане офицер, въпреки че вече е имал назначение в гвардейски полк.

Разочарован, но не загубил своя горд дух, Петър Петров заминава за Унгария, където завършва прочутото за времето си Кралско висше училище за телесно възпитание в Будапеща. След завръщането си в България, Петър Петров става преподавател по гимнастика в Шуменския учителски институт.

За събитията на трагичния 9 септември разказва друг съсед на подпоручик Петров – Петър Тодоров (Бормето), роден през 1926 г. в Шумен:

"Бях стажант в общината, където кметът Иван Попов ми беше началник. На 9 септември видях съветски войски, коли...Помня че пред Околийското управление имаше престрелка. На улицата убиха околийския управител Васил Иванов Василев. Аз го заварих да лежи на ъгъла до книжарницата на Вълчо Даскалов. Имаше изнасилвания и други убийства, извършени от съветските войници.

Вечерта на 9 септември, тъкмо когато се прибирах, отсреща пред къщата на Петър Петров дойде конска каруца. Видях и чух близките му да плачат – майка му, баща му и други. Разбрах, че са докарали Петров мъртъв. Хората коментираха, че се е застрелял в казармата. Беше вече около 20-21 часа.

Веднага отидох вкъщи и казах на баба ми Марийка, която беше близка с родителите му. Тя се стъписа – дойде й като гръм от ясно небе. Той беше известен в Шумен като много добър общественик, спортист, учител и гражданин. Смъртта му се отрази на хората около нас стряскащо, всички бяха уплашени и смутени. Новината се разнесе веднага из целия град и това беше първият сигнал за целия Шумен, че за България настъпват най-страшни дни.”

Петър Тодоров (Бормето) си спомня ясно и погребението на обичания от шуменци подпоручик:

"Ние имахме голяма градина с цветя. Набрахме хубави цветя и отидохме на погребението – аз, баба, съседите, роднини. Влязохме у тях – той беше в ковчег, на втория етаж в салона. Къщата е съвсем същата и сега. Имаше много хора, които плачеха – всички го обичаха, беше хубавец. Сложихме цветята и тръгнахме с траурното шествие до църквата „Св. Възнесение”. Опя го най-старшият свещеник. После шествието с катафалката отиде до старите шуменски гробища. Някой каза надгробно слово и го погребаха. Бяхме стъписани и уплашени.”

Макар много по-млад от Петров, П. Тодоров пази ярки спомени за него, включително от детските си години:

"Аз го помня от малък, казваха му Пиер и досега е пред очите ми – много представителен, красавец, с изправена стойка, с тяло на спортист. Като ходех в "Юнакъ”, той играеше на успоредката, лоста, акробатика.

Около 1934 г. нашите шуменски гимнастици отиваха на балканските игри в Атина и ние ги изпратихме тържествено. Вървяха по главната улица на Шумен под строй, в юнашки униформи. Ние, децата, бяхме направили шпалир. Петров беше начело, първият – знаменосец. После пак ги посрещнахме на главната улица, на „Кошира”. Тогава се пуснаха марки за балканските игри и аз пазя още от тях. Виждал съм го и като офицер, в униформа, поздравявах го, обръщах се да го гледам – обаятелна личност, респектираше с външността си. Беше изряден, елегантен. Гледал съм конни състезания на Шуменския гарнизон, на манежа в 10-конен полк. Стоеше като изваян на коня. След това разбрах, че руските офицери са искали да предаде оръжието си и той като достоен български офицер не го дал и се самоубил. Имаше жена Мария и малка дъщеря.”

Послеслов

В малкото документи, в които се описва случаят с подпоручик Петър Петров се допускат неточности и различия в офицерското му звание, точното място, време на събитието, последните думи, които е изрекъл и др. Това е разбираемо и с нищо не променя същността и значимостта на станалото.