А ТИ КАКВО ПОЖЕРТВА, ЗА ДА ИМА И УТРЕ БЪЛГАРИЯ?

 А ТИ КАКВО ПОЖЕРТВА, ЗА ДА ИМА И УТРЕ БЪЛГАРИЯ?

На 15 декември 1917г., в град Септември е роден великия Илия Стоянов Минев. Български антикомунист и националист, един от водачите на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ). След 1944г. Минев е репресиран от комунистическата власт, като излежава общо 33г. в затвори и концлагери, което го превръща във 2-рия политически затворник в световната история лежал най-дълго.

През януари 1988г. той става основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека. След промените от 1989 Минев не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10г. до смъртта си. Като цяло не се отказва от идеите на СБНЛ, включително и след 1989г.

През 1930 година учи в гимназията в Пазарджик. След създаването на Съюза на българските национални легиони през 1932 година се включва в дейността му и се обявява срещу разпространяваните сред съучениците му комунистически идеи. По този повод е пребит жестоко от гимназисти ремсисти. След като излиза от болницата, баща му, който е заможен земевладелец го изпраща да учи във Френския католически колеж в Пловдив, а след това – да следва в Тулуза. Там завършва инженерната специалност индустриална химия. Във Франция се запознава с Франсоа Митеран, който по това време членува в националистическата организация Аксион франсез и сътрудничи на режима на Виши. Завърнал се в страната, отбива военната си служба, след което отново се включва в легионерското движение и в периода 1941 – 1944 г. е избран за член на главното водачество на Съюз на българските национални легиони, завеждащ отдел „Външно-политически“ и водач на легиона в Пазарджик.

На 10 септември 1944 г. е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на Държавна сигурност. Освобождават го, но през 1946 г. отново е арестуван понеже „продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност“. През същата година е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет – Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористични действия. Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. След това е осъден на 7 години за „опит да отрови водата на София“. По-късно му дават още една година за незаконно производство на пластмасови изделия. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 г., като лежи в почти всички затвори на страната – най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. Когато в затворите е спусната вътрешна разпоредба, че всички политически затворници трябва да бъдат изкарвани на работа, а който откаже да бъде вкарван в карцера, единственият в България, който отказва да работи, е Минев. Поради това прекарва 1860 дни в карцера, а независимо от това 460 дни прекарва в гладни стачки. След като е освободен, живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция. Осем години е с мярка за неотклонение „подписка“ и всяка сутрин и вечер се разписва при дежурния офицер в управлението.

Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. В периода 1984-1985 работи активно по организирането на такова дружество. През 1987 г. Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека. В писмото си описва циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. Под домашен арест е в град Септември. На 11 януари 1988г. в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). Междувременно, част от членовете на ръководителите на дружеството са арестувани, а документацията му е иззета. На 15 септември 1988г. обявява гладна стачка (продължава 63 дни) в защита на задържания Петър Манолов. Илия Минев не е допуснат на прословутата закуска на президента Франсоа Митеран с дисиденти в началото на 1989 г., въпреки че лично го познава и иска да му връчи петиция. До промените се намира практически под домашен арест. Междувременно официалната преса публикува няколко статии, обвиняващи го във фашизъм, сътрудничество с Гестапо и особено в антисемитизъм. На 15 октомври 1989 г. Минев идва нелегално в София и демонстрира срещу режима. На 15 ноември го освобождават от подписката. Три дни по-късно е на първия митинг на опозицията пред парламента, но му е отказано да произнесе реч. През 1990 г. вече е никой, след като противоречивият Румен Воденичаров е оглавил НДЗПЧ. На 20 февруари 1990 г. официозът в-к „Работническо дело“ излиза с информация, че дружеството се разграничава от своя основател.

След 1989 г. Илия Минев не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години. Издава вестник „Свободно слово“.

Година преди смъртта му, през януари 1999 г. осем партии и движения внасят при тогавашния президент Петър Стоянов предложение да бъде награден с орден „Мадарски конник“ за заслуги към България, но без резултат. Умира на 6 януари 2000 г. на 82-годишна възраст, в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Погребан е в гробищата на гр. Септември. На погребението на Минев се появяват високопоставени представители на управляващия тогава СДС, но са освиркани. На гроба му по-късно е поставен достоен паметник.

На 9 декември 2002 г. в София е издигнат паметник на Илия Минев по инициатива на Тошо Пейков и Район „Оборище“ на Столична Община на дарено от общината място в градинката срещу НДК и хотел „Хилтън“ между булевардите „България“ и „Черни връх“. В родния му град Септември с решение на общинския съвет е обявен за почетен гражданин и един неголям площад е наречен на негово име. На 11 октомври 2008 г. в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада, кръстен на него.

Справка на Държавна сигурност, изготвена през 1989 г. по искане на ЦК на БКП, съобщава, че Минев „[…] е поддържал близки връзки с фашистката власт. Активно е сътрудничел с полицията и Гестапо. Организирал и участвал в преследвания и погроми над евреи“.

В книгата си „Непримиримият. Илия Минев – от първо лице и другите за него“ д-р Иван Гаджев отбелязва в бележка под линия:

“Според статията „Досиетата с кафяв цвят“ („Отечествен фронт“, 10 февр. 1989), „разгромяваща“ народните врагове от незаконното НДЗПЧ, след ареста на Минев в Софийския областен съд се получава писмо, подписано от 800 (!) жители на град Септември, удостоверено и носещо печата на Синдикалния съвет на Общия работнически профсъюз – Лука Делийски, в което Минев е цитиран като „инициатор на кървави погроми срещу евреите“. Ясно е как се съчиняваха подобни пасквили. Но защо съдът не се е занимал с тези страшни обвинения, които са можели да бъдат подкрепени с толкова свидетели?…" (стр. 36)”

Минев остава убеден в някои от идейните постановки на СБНЛ и след 1989 г. Това е най-видимо във вестник „Свободно слово“, който Минев започва да издава като орган на Независимо дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) след 1989 г. Така например в статията си „Войната срещу пречупения кръст“ от 1994 г. Илия Минев обвинява евреите за началото на Втората световна война; разсъждава върху соларната символика на свастиката, обвързвайки я и със средновековната българска държава, питайки „какво обаче имат против юдеите против светлината и против всички люде, които зачитат всекидневно изгряващото слънце и неговия символ“; и оповестява, че смъртта на 6 млн. евреи в следствие на Холокоста е мит. Според Минев има изследвания, които потвърждават, че в „нито един немски концлагер не е имало газови камери“, а напротив – те били поставени в лагерите по американски и съветски заповеди след края на Втората световна война. Същата година Минев публикува и друга статия, отричаща Холокоста, обвинявайки тогавашния американски президент Бил Клинтън, че е станал жертва на съветска фалшификация на историята, покланяйки се пред жертвите на нацизма в Освиенцим. В ред други свои публикации Минев обвинява евреите в разни злодеяния – спрямо Германия преди Втората световна война и в глобален мащаб. Според него легионерството има същата роля в българското общество, както нацистката партия в Германия.

През 2000 г. посмъртно е удостоен с орден „Стара планина“ – I степен.