146 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СВЕТОВНИЯ ПОЕТ

 146 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СВЕТОВНИЯ ПОЕТ - ПЕЙО ЯВОРОВ.

Макар мнозина да познават поезията, публицистиката и спомените на Пейо Яворов, посветени на македонските и тракийските българи и дейността му като активен участник в българския културен живот на границите на две столетия, все още има неизвестни и непознати моменти от неговия живот и дейност. Почти две десетилетия от живота си той посвещава на борбата на поробените българи от Македония и Одринско като поет, публицист, журналист, четник, войвода и задграничен представител на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в София. П. К. Яворов е и близък приятел и съратник на бележитите ни революционери Гоце Делчев, Тодор Александров, Христо Матов, Тодор Лазаров и още редица от водачите на ВМОРО. В българските архиви има още редица непроучени документи за неговия живот и дейност - на поет, драматург, редактор на вестниците на ВМОРО и на сп. „Мисъл” и член на литературния кръг „Мисъл” и революционер. С дейността си П. К. Яворов се нарежда сред духовните и революционните водачи на народа ни и може би руският журналист Вл. Викторов Топоров има право, като нарича първото десетилетие на ХХ век „Времето на Яворов”.

Пейо Крачолов Яворов е роден на 13 януари 1878 г. (нов стил), в Чирпан. Учи в Чирпан и Пловдив. През 1893 г. завършва ІХ клас на Пловдивската мъжка гимназия и още същата година постъпва на работа като телеграфо-пощенски чиновник в Чирпанската телеграфо-пощенска станция, а след това получава назначения в телеграфо-пощенските станции в Стара Загора, Чирпан, Сливен, Стралджа и Анхиало. Дружи с дейците на ВМОРО Пейо Гарвалов и Коста Нунков и вероятно влиза в македоно-одринското революционно движение около 1898 г. Започва да пише стихове, посветени на борбите на македонските българи и на арменците, които публикува във в. „Глас македонски” и „Ден”. Изпраща стихове и до сп. „Мисъл” и веднага неговият талант е забелязан от д-р Кр. Кръстев и П. П. Славейков, като д-р Кръстю Кръстев, настоява Яворов да се премести да живее и работи по-близо до столицата. По предложение на Пенчо Славейков фамилното му име Крачолов е заменено с артистичния псевдоним Яворов, с който известността му ще премине далеч извън земите ни. Заради стихотворението му „Арменци” и до днес арменският народ ще тачи паметта на големия български поет и революционер и ще му издигне и паметници. Един от тях и днес стои на видно място в Борисовата градина в София. 

От началото на новия век, когато пристига в София, която е не само столица на България, но и важен център на македоно-одринското движение, П. К. Яворов се включва активно в работата на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), а след разцеплението му през лятото на 1902 г. ще премине в крилото на инженер Христо Станишев и Тома Карайовов, което стои на позициите на Вътрешната организация. От този момент той безвъзвратно свързва живота, творчеството и дейността си с ВМОРО и става най-доброто и бойко перо на вътрешните, както в борбата срещу върховизма, така и с турския поробител. Благодарение на близостта си с големия български революционер Гоце Делчев започва работата си вече като деец на ВМОРО в нейните печатни издания „Дело” (1901-1902), „Свобода или смърт” (1903), „Автономия” (1903) и навлиза с чета в Македония. Вестник „Дело” започва да излиза като независим македоно-одрински лист, но в действителност представлява официален легален орган на Вътрешната организация. Той започва да излиза на 31 декември 1901 г., а прекъсва издаването си на 28 юли 1902 г. От него са отпечатани само 29 броя, а с текстовете на Яворовите материали може да се запознаете с томчето с публицистика на поета-революционер. Вторият вестник, който започва да редактира и издава Яворов, този път като нелегален орган на ВМОРО, е хектографираният „Свобода или Смърт! Бунтовен лист”, който излиза от 10 февруари 1903 г. до 21 април 1903 г. От него излизат 12 броя. Вестникът изцяло се подготвя и пише от Яворов, като се списва във вътрешността на Македония - в Серския окръг. Той е печатан върху подвижен хектографски апарат, разнасян на гърба на едно магаре. Яворов е съпровождан от един четник, който му помага при предвижването на хектографа и печатарските материали и при отпечатването на самия вестник. Целта, която се гонила с издаването на вестника, е била да се подготви населението за предстоящото Илинденско-Преображенско въстание.

Яворов сътрудничи със свои материали и в другите два вестника – „Право” (1902), който стои близо до ВМОРО и до органа на Задграничното представителство - в. „Автономия” (1903). Вестник „Автономия”, от който ще излязат само три броя (от 1 до 16 август 1903 г.). Той ще започне да излиза в първите дни на въстанието. Макар че вестникът ще носи подзаглавието „задграничен лист на Вътрешната македоно-одринска организация”, той ще представлява особен вид издание, повтарящо опита, който македоно-одринското освободително движение натрупва с притурките на в. „Право” и „Реформи”, когато са отразявани Четническата акция през 1895 г. и Горноджумайското въстание от есента на 1902 г. След като организацията още преди въстанието изгражда свои информационни бюра в Битоля и в Бургас, Яворов ще приема получаваната информация от тях по време на въстанието и ще я отпечатва в започналите да излизат „Притурки на в. „Автономия” и „Bulletin de Autonomie”. От тях ще излязат 60 броя - от 23 юли до 18 октомври 1903 г.

Гоце Делчев

Близостта му с Гоце Делчев го утвърждава и като най-добрия биограф на революционера след героичната му смърт в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание. Биографията на Гоце Делчев е отпечатана през 1904 г. и представена за премия. Тъй като Гоце не оставя спомени, неговата биография е най-доброто и точно свидетелство за живота и делото му, тъй като поетът-революционер е предал в нея и чутото от устата на Гоце. Биографията на Гоце, допълнена със спомените и размишленията на Яворов, „Хайдушки копнения” дават една от най-точните и пълни картини на революционния живот, в който той е не само активен участник, но и тънък наблюдател и хронист.

Но да се върнем малко назад. В началото на 1902 г. П. К. Яворов навлиза в Македония с четата на войводата Михаил Чаков. След завръщането си от Македония участва в борбите във Върховния комитет и преминава в редовете на отцепилия се Комитет „Станишев - Карайовов”, който е тясно свързан с ВМОРО. В началото на 1903 г. отново е в Македония, където списва хектографирания организационен вестник „Свобода или смърт” и известно време е в четата на Яне Сандански. Тук той влиза в конфликт със сприхавия Яне и оттогава насетне и двамата започват да изпитват неприязън един към друг. Цялата история Яворов разказва в „копненията” и то с доста сарказъм и към себе си. Поводът за конфликта са злополучните мераци на Яворов да застане начело на Драмската чета. След завръщането си в България е привлечен от д-р Кръстьо Кръстев в редакцията на сп. „Мисъл” и започва работата си върху биографията на загиналия приятел Гоце Делчев. Яворов сътрудничи не само на сп. „Мисъл”, но и на вестниците на ВМОРО „Революционен лист” (1904-1905) и „Илинден” (1908 г.). От 1904 г. е назначен за библиотекар в Народната библиотека, а от 1905-а за неин поддиректор, от 1908 до 1913 г. е драматург в Народния театър. На три пъти (1904, 1906-1907, 1910) е командирован във Франция (в Нанси и Париж) като литератор и театрален деец. Франция се оказва едно благодатно място за неговото творчество, но тук е погребана и любимата му Мина Тодорова, вдъхновителката на неповторимите „Две хубави очи”. През декември 1907 г. П. К. Яворов публикува във вестник „Пряпорец” статията си „Пред двата нови гроба”. С нея революционерът Яворов твърдо се обявява против вредителската дейност на серските революционери, предвождани от Яне Сандански, изразила се както в отцепничеството, така и в убийството на задграничните представители на ВМОРО в София Иван Гарванов и Борис Сарафов.

В началото на март 1908 г. на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителството на ВМОРО в София.

От май 1908 г. Яворов постъпва в редакцията на в. „Илинден”, който е легален печатен орган на Вътрешната организация след разцеплението, последвало Рилския общ конгрес (1905 г.). От в. „Илинден” излизат 64 броя - от 27 ноември 1907 до 2 септември 1908 г., като Яворов публикува в него 22 статии за развитието на македонския въпрос и за отношението на балканските страни и Великите сили към него, за младотурското движение и др.

На 6 юли 1908 г. започва Младотурската революция, с която се прокламират лъжливите лозунги на младотурците за свобода, братство и равенство. ВМОРО за един период от година и половина прекратява активната си революционна дейност и нейните дейци се включват в създадените две легални български политически партии в Турция - Съюза на българските конституционни клубове и Народната федеративна партия (българска секция). Яворов пътува до Солун и гравитира към Съюза, като дори се кани да оглави редактирането на нов български вестник в Турция, но скоро се връща в София, разбрал фалша на младотурците.

Илюзиите, че Турция може да тръгне по пътя на своята модернизация и демократизация, скоро са преодолени. През 1910 г. Яворов участва активно в анкетата на сп. „Съвременна мисъл” по македонския и балканския въпрос, като отговаря, че вижда разрешаването на националния въпрос на Балканския полуостров в конфедерация на балканските народи, която може да се постигне по пътя на една победна за България война срещу Турция.

На 1 октомври 1912 г., преди обявяването на войната, Яворов също навлиза в Македония с чета от около 120 души под командването на Йонко Вапцаров, в която е „началник на отделна група”. На 3 октомври четата води сражение с турски аскер над с. Якоруда. Към 5-6 октомври Яворов е включен в сборна чета под общото ръководство на Христо Чернопеев, която се насочва към Разлог и там води кръвопролитно сражение с турска войска. След превземането на Разлог Яворов начело на самостоятелна чета с помощник Любен Казаски се насочва към Неврокопско, Сяр, Драмско и участва в превземането на Кавала. На 12 ноември той разформирова четата си и се завръща в България, където заедно с Христо Матов отново поемат задълженията си в Задграничното представителство на ВМОРО в София, на мястото на самоубилия се Тодор Лазаров. Като задграничен представител П. К. Яворов съхранява архивата, касата и печата на ВМОРО, грижи се за екипировката, въоръжаването и изпращането на чети на организацията, закупува и изпраща взривни материали и боеприпаси, информира ЦК за отношението на българското правителство и на другите страни по разрешаването на македонския въпрос, влиза „в сношение с личности и организации вън от територията на Вътрешната организация”, изразява и защитава „интересите на организацията пред външния свят, пред общества и организации”, отпуска помощи на изпаднали в затруднение четници и др.

Яворов и Лора

Българското общество е потресено от разигралата се трагедия в края на 1913 г. между Яворов и съпругата му Лора Каравелова. Мълвата и ширещите се слухове сред неговите противници смущават и приятелите на П. К. Яворов. В пресата излизат какви ли не взаимно противоречащи и изключващи се статии с истини или полуистини. Макар и вече почти сляп, той разчита на приятелите си не само за материална подкрепа, но и за морална, за да се разсее обвинението срещу него, че е убил съпругата си. Т. Александров е сред най-категоричните защитници на приятеля - поета и революционера П. К. Яворов. Той пише до прокурора Станишев и го обвинява в мудност и преднамереност във воденото дело, което нито потвърждава, нито отхвърля ширещите се слухове и нанасящи нов удар върху поета. Тодор Александров, Владимир Василев, проф. д-р Кръстю Кръстев, проф. Александър Балабанов и проф. Боян Пенев - петимата приятели, с каквито малко тогавашни българи са можели да се похвалят, подписват публикуваната във вестник „Утро” статия в защита на невинно оклеветения приятел. Но вече е късно, поетът и революционерът сам слага край и на без това невъзможния си вече живот. Въпреки смъртта на революционера-поет, и до ден днешен остават редица неясноти около „романа” и „трагедията” на Яворов.

За нас остава творчеството му, богатият му, но разпръснат в архиви, къщи музеи и библиотеки личен архив, както и споменът за поета, драматурга, публициста и революционера П. К. Яворов.

Направеното до днес не е малко, но архивите и библиотеките все още крият своите тайни за Яворов. Българската наука дължи много на изследователите на неговия живот и творчество - акад. Михаил Арнаудов, Владимир Василев, Ганка Найденова, Милка Марковска, Михаил Неделчев, Никола Гайдаров, Стефан Памуков и редица други.

Тази статия е нашият поклон пред делото и творчеството на големия български поет и македонски деец П. К. Яворов.

Като приложения ви предлагам цикъла стихотворения на П. К. Яворов „Хайдушки песни”, посветени на Гоце Делчев, и статията му „Шипка”, посветена на Шипченските тържества по случай 25-годишнината от Руско-турската война.

_______________________________________________________________________

Хайдушки пѣсни

I

День денувамъ - кѫтища потайни

нощь нощувамъ - пѫтища незнайни;

нѣма тато, нито мама -

тато да ругае,

мама да ридае...

Леле моя

ти, Пиринъ планино!

Море черно

цариградско вино.

Съ врагъ врагувамъ - мѣра споредъ мѣра,

съ благъ благувамъ - вѣра зарадъ вѣра;

нѣмамъ братецъ, ни сестрица -

братецъ да ме хвали,

а сестра да жали...

Леле моя

сабя халосия!

Море люта

одринска ракия.

Богъ богува - нека си богува,

царь царува - вѣка ли царува?

Нѣмамъ либе, първа обичь -

мене да очаква

и да ме оплаква...

Леле моя

пушка огнебойка!

Море тънка

солунска дѣвойка.

II

Да бѣха, либе, да бѣха,

да бѣха злато ковано

твоитѣ руси косици...

Мѣна бихъ сторилъ мило за драго

хранена коня,

мѣна за благо,

турци да гоня!

Да бѣха, либе, да бѣха,

да бѣха огънь елмази

твоитѣ черни очици...

Мѣна бихъ сторилъ мило за драго

пушка бойлия,

мѣна за благо,

турци да бия!

Да бѣха, либе, да бѣха,

да бѣха маргаръ мъниста

твоитѣ бѣли зѫбици...

Мѣна бихъ сторилъ мило за драго

сабя по воля,

мѣна за благо,

турци да коля!

III

- Хубава горо - пусия,

дѣ гиди пушка бойлия.

Връщатъ се хора отъ пазаръ,

мина ще Лазо чифлигаръ;

ей бука листи отрони -

куршумъ ще Лаза догони,

войводо.

-„Връщатъ съ хора отъ пазаръ,

мина ще Лазо чифлигаръ;

бре бука листи отрони -

прокоба.

Куршумъ ще Лазо догони

за въ гроба...

А пламъкъ ми пали главата,

мѫка ми мѫчи душата,

дружино.”

- Прѫте за крушка трънушка,

дѣ гиди клетва хайдушка.

Знаенъ е Лазо по свѣта,

черенъ изедникъ и въ кръвьта;

ей зло на злия въздава

юнакъ, що шета за слава,

войводо.

- „Знаенъ е Лазо по свѣта,

черенъ изедникъ и въ кръвьта;

бре зло на злия въздава -

и нека! -

Юнакъ, що шета за слава

навѣка...

А жаль ми е жалост-умора,

Лазова щерка изгора,

дружино.”

IV

Сънь сънувашъ, ой нерадость,

опустяла младость,

гробъ въ усоя, гробъ сирашки

подъ шумата гѫста.

И на гроба, ой нерадость,

опустяла младость,

кръстоклоне - кръстъ юнашки,

и пиле на кръста.

Зарань пиле, ой нерадость,

опустяла младость,

пей, нарежда какъ сирака

сирашки е миналъ.

Вечерь пиле, ой нерадость,

опустяла младость,

пей, нарежда какъ юнака

юнакъ е загиналъ.

Сънь сънувахъ, ой нерадость,

опустяла младость,

сънь сънувахъ, сънь прокоба -

сънувахъ си гроба..."