петък, 26 януари 2024 г.

Генерала който се би храбро срещу сърби, турци, румънци, англичани, французи. италианци и руснаци

 На 25 януари 1945 година, умира великия български генерал Тодор Кантарджиев, който се би храбро срещу сърби, турци, румънци, англичани, французи. италианци и руснаци. Това е неговата изповед, изречена 5 години преди неговата смърт.

____________________________________________________________________________

„Обичам:

1) Помощника и закрилника ни Бога Велики;

2) Райски хубавата ни родина България със сестрите й Тракия, Македония и Златна Добруджа;

3) Мъдрият ни храбър цар Борис III;

4) Жилавият трудолюбив български народ;

5) Храбрата ни послушна войска.

Бих се при Сливница, Чаталджа и Добрич.“

АВТОБИОГРАФИЯ НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ТОДОР ДИМИТРОВ КАНТАРДЖИЕВ

Роден съм в Самоков на 20.II.1861 год. от бедни родители. На дванадесетата си година, с незавършено първокласно образование, принуден бидох да тръгна, с пот на челото, да изкарвам прехраната си.

На 20.IV.1878 год. бидох взет за новобранец от първия набор. От тогава щастието ми заработи и продължава през целия ми дълъг живот. То съпровожда дългата ми вяpa в Божията помощ, високият ми дух, неуморимия честен труд, упоритото постоянство в почната работа, голямото търпение, безогледната решителност, разумният полезен почин с твърда вяра в неговия пълен успех, чудната изобретателност, голямото честолюбие и високото ценене на времето.

След две годишна честна и усърдна военна служба, бидох уволнен в запаса на войската като фелдфебел.

През 1882 год., с новопридобито четирикласно гимназиално образование, постъпих във Военното на Н. В. училище. На 30.VIII.1884 год. получих първия офицерски чин.

В Сръбско-българската война, (1885) участвувах като командир на рота. За успешната ми дейност при Сливница, Пирот и др. бидох награден с ордена за храброст IV ст.

През 1890 год. постъпих, като капитан, в Брюкселската академия на Генералния щаб. През 1893 г. свърших курса на академията и бидох причислен към Генералния щаб. В него прослужих на длъжностите: старши адютант на щаба на дивизия, началник на отделение в Министерството на войната, преподавател във Военното училище. Получих чиновете, майор, подполковник и полковник.

През 1901/1903 год. командувах 16 пехотен Ловчански полк, в гр. Враца. През 1904 год. бидох назначен за командир на бригада. Като такъв участвувах в Балканската и Съюзническата войни (1912/1913 год.). В края на 1913 год., за бойните ми заслуги при Люле Бургас, Чаталджа, Струмица и др., бидох назначен за командир на 5 пехотна Дунавска дивизия. През 1914 год. бидох произведен в чин генерал.

Участвувах в Световната война (1916/1918 г.):

а) Като началник на войските от Варненския укрепен пункт, на 4.IX.1916 г., с особена бързина и решителност, освободих от румънското робство хубавия родолюбив Добрич. Отбранявах го геройски и победоносно на 5, 6 и 7.IX. При атаката на руско-румънската с. Каралийска позиция, на 13 биде убит, от фугасна граната, коня ми, а на 14 бидох ранен в бойните вериги от куршум. При атаката на отбраняваната от руско-румънската армия бележита, от рано укрепена, естествено силна Кобадинска позиция, на 19-21.XI., с вързана за врата гипсирана десница, командувах победоносно „Източната настъпателна група“ на III армия.

б) Начело на поверената ми „Сборна дивизия“, преминах победоносно, през градовете на цялата ни златна Добруджа: Добрич, Балчик, Каварна, Кюстенджа, Меджидие, Черна вода, Бабадаг, Тулча и Исакча.

в) Бях в Румъния, на далечния Серетски фронт и в историчната Браила.

г) Бих се на Южния фронт пред старопрестолния град Охрид славни и в Албания с френци, англичани и италиянци.

д) В края на войната, по заповед на правителството, останах, с дивизията си и още други три такива, в заложничество.

През времето на Световната война, в славния историчен град Охрид от командуваните от мен наши и съюзнически войски и от охридчани ми биде чествуван 40 годишен военен юбилей за честна и победоносна служба на Царя и Родината.

Получих чина генерал-лейтенант и всички наши и съюзнически ордени за храброст. В това число и великолепния Орден „За военна заслуга“ на голямата лента през рамо. От 1.I.1919 год. се намирам в запаса на войската ни.

Живея щастлив семеен живот в средата на примерния ми род, състоящ се от вярната ми и неуморно към мен грижлива съпруга Калинка, чадата ми Еленка генерал Станимирова, Марийка полковник Чукурска, син ми поручик, с три ордена за храброст, професор Асен Кантарджиев, съпруг на Катерина Ст. Кирякова, 7 внуци - внучки и една правнучка.

Работя всекидневно умствено и с природата. Написах и напечатах, на собствени средства, отбелязаните на корицата на тази книга 12 книги. Обработвам от любов, за отмора, за поука и полза на съседите си Красноселци еднодекарна образцова цветна градина.

С общо възпитателна цел, през 1936 год. уредих общограждански прием в дома си, в София, по случай навършването тричетвъртвековен за царя и родината живот. През 1937 г., отпразнувах 50 годишния си щастлив съпружески живот - златната ни сватба.

При всичкият ми този голям успех в живота и военната служба, у мен остана дълбоко заседнала една неизпълнена родолюбива мисъл. Тя беше, че и аз ще си отида, както всичките ми самоковски съграждани, неизпълнил дълга си към единствения самоковски освободителен храбър деец Чакър войвода. За това, след отпечатването на 3/4 вековния ми живот, най-сериозно се заех с отдавна почнатата ми книга за живота и дейността на Чакър войвода.

В съставянето и написването на тази книга има доста много интересно и поучително, затова го излагам на късо, под следното заглавие:

Как събирах материала за написването на книгата. Видяхме, как Чакър войвода е действувал по Рила планина през 1848-1855 години. Убит е през 1855 година. Аз съм роден в началото на 1861 год.

Още в прегръдките на майка си, чувах разкази за живота, дейността и убийството на „Чакъро“! В момчешките ни сбирки за разказване на приказки за народни герои, всякога, най-много се разказваше за „Чакъро“!

Христо Чакъро е живял в нашата „Крайискърска“ улица, не далеко от дома ни. Родителите ми знаеха и често пъти, по мое искане, ми разказваха по нещо от живота, дейността и убийството на „Чакъро“.

Всякога, когато се събираха жените на улицата на приказки, край другото, непременно щяха да приказват „за Чакъро“! Всякога почваха и завършваха с дълбока въздишка: „Ох, страшно, много страшно беше“!

Сродницата ни, баба Соса Чакърова, често пъти дохождаше у дома на гости. Край другото, разказваше по нещо интересно от живота, дейността и трагичната смърт на „покойния Христо“! Бидох щастлив, като малко момче, няколко пъти да нося на „Стогодишния дядо поп Никола“ котлето със светена вода да ръси на „Водици“. От него лично чух интересните му разкази за любимия ми Христо Чакъро. Учих при даскал Стойчо Кьосе. Чувах разговори за Чакъро и от дядо Мито Ковано, от Христоско гробаро и от веселия Пардешко.

Всичко, което чувах от прегръдките на майка си, на улицата, от баба Соса, от дядо поп и др. здраво ми се запечатваше в детската и момчешка памет. Полека-лека, в моето въображение се създаде велик народен родолюбец и безподобен герой за свободата на родината: „Чакъро“! Аз го извънредно много обикнах!

Когато, в последствие, бидох взет на работа в кафенето на зетя си Христо Карагьозов, на улица Крайискърска, обръщах голямо внимание на разговорите на възрастните посетители, особено на негови съучастници, Дикята, Месаро и др. когато заговореха за „Чакъро“! Един от тия разговори, в последствие, написах на бързо и напечатах в списанието „Войнишка сбирка“.

Покойните майстори Мите Дикята и Никола Месаро често пъти, вечерно време, при върщането им от дневната работа, се отбиваха в кафенето-кръчма да си пийнат шишенцето ракийца. Използвах случая, че ги разпитвах за дейността им в Чакъровата дружина. Те ме обичаха. Разказваха ми с готовност. Аз, за благодарности, ги черпех по чашка ракийца.

През 1922 година, покойният самоковски учител Хр. Семерджиев ми подари книгата си - „Самоков и околността му“, от 1912 год. На стр. 126, за пръв път срещнах малко нещо, напечатано за „Чакъро“. На същата страница, под чертичка, е казано: „Подробни сведения за живота и дейността на Хр. Чакъро - в брошурата „Чакър войвода“ от О. Давид и Ст. поп Грънчаров”. Тази бележка ми наложи необходимостта да потърся, намеря и да прочета въпросната книжка, за да реша има ли нужда и аз да пиша книга за Чакъро.

Потърсих книжката в Самоков, в Народната библиотека, в Рилския манастир и в дома на покойния Хр. Семерджиев. Не я намерих никъде. От дългото търсене и ненамиране на потребната ми за високо възпитателната цел книжка не се обезсърчих! В мен беше твърда вярата, че нищо пожелано в дългия ми разнообразен живот не оставих непостигнато. Не можех да оставя търсената книжка ненамерена! За това, обиколих всичките многобройни Грънчаровци от София, които питах за книжката на О. Давид и Ст. П. Грънчарови - „Чакър войвода“.

Най-после в това всетърсене, от възрастния бивш учител, пенсионер г-н Петър Д. Грънчаров в София, в края на 1938 година, узнах, че книжката била печатана през 1887 г. в Габрово и разпространявана от авторите й в Ловчанско и Троянско. Един от авторите й пенсиониран учител - Стефан Грънчаров, бил жив, в с. Караш, при гара Роман.

Веднага писах на г-н Грънчаров в с. Караш. Отговори, че през пролетта, когато времето се позатоплило, щял да потърси книжката в старата си таванска библиотека. В края на април 1939 година г-н Грънчаров ми изпрати съвършено малката стара книжка. Прочетох я и му я повърнах с голяма благодарност. Намерих, че тя не съдържа нищо повече от това, което аз бях отдавна написал! За това веднага почнах да приготвям книгата си за печат.

С написването и отпечатването на високопоучителните човеколюбиви и храбри дела на всеспособния ми съгражданин Чакър войвода изпълних дълга си, като любящ родния си град Самоков.

Сега се вече смятам за готов с душата си да отида във вечността, а тялото ми да занесат в приготвената ми, още преди 14 години гробница, в Орландовския вечен град, до падналите за родината безсмъртни герои - „Военните гробища“. Там да чуя радостното всенародно възклицание на обединения български народ в обща силна добруваща държава: Велика България!

София, Булевард „Скобелев“ 53.

Генерал-лейтенант, о.з. Кантарджиев

* * *

КРАТКА АВТОБИБЛИОГРАФИЯ:

1) Побезите от войската

2) Гимнастика (1889 г.)

3) Биографиите на убитите в Сръбско-българската война 17 офицери

4) Историята на I пехотен Софийски на Н.В. Княз Александър I полк. (1894 г.)

5) Десет годишнината на убитите в Сръбско-българската война (1895 г.)

6) Записки по военна география на България и съседните държави (1901)

7) История на 16 пехотен Ловчански полк (1903 г.)

😎 Беседи съобщени от офицерите на 16 Ловчански полк през 1901 г. (1903 г.)

9) Примери по военното възпитание (1907 г.)

10) Балове и танци от възпитателно и пр. гледище (1909 г.)

11) Биографията на падналия през Сръбско-българската война подпоручик Цанков (1909 г.)

12) Двадесет и пет годишния юбилей на офицерите от V випуск (1910 г.)

13) Военна география на България (1913 г.)

14) Биографията на падналия през Балканската война полковник Тенев Г. (1913 г.)

15) 1/6 бригада в Балканската (1912/1913 г.) война (1915 г.)

16) Втора Чаталджа (1915 г.)

17) Заложените дивизии (1919 г.)

18) Варна-Баладжа-Добрич (1924 г.)

19) Добрич, Кобадин, Кюстенджа, Бабадаг, Тулча, Исакча (1925 г.)

20) Българската армия в Румъния и на Серет (1925 г.)

21) Биографията на баба Сара (1925 г.)

22) При Охрид - Преспа и на Шкумба (1926 г.)

23) В заложничество и у дома (1927 г.)

24) В Софийската бастилия или Централния затвор (1927 г.)

25) Кратка история на Балканската и Съюзническата война (1928 г.)

26) Петдесет годишният юбилей на 1 военен набор (1918 г.)

27) Добришката епопея с карта, скица, портрети (1931 г.)

28) Изпълнен дълг към родната реч (1934 г.)

29) 50 годишният юбилей на офицерите от V випуск (1935 г.)

30) Съединението и войната за него (1935 г.)

31) Чествуване 3/4 вековен живот на войника-генерал Кантарджиев (1936 г.)

32) Автомобилната катастрофа с генерал Кантарджиев (1938 г.)

33) Самоковският освободителен деец Чакър войвода (1940 г.)


____________________________________________________________

чрез ЦОЧО БИЛЯРСКИ И "СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО"

снимка от Тошо Пейков

източник ;https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=892:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61



Български индустриалец, създател на първата тухларна фабрика в Пловдив

 ПАВЕЛ ДИМИТРОВ КАЛПАКЧИЕВ е български индустриалец, създател на първата тухларна фабрика в Пловдив.

Роден е през 1867 г. в Етрополе.

Заедно с брат си Йордан построяват в Пловдив тухларна работилница, наречена "Остромил".

Калпакчиев се прочува като работодател, който се грижи много добре за персонала си. През 1913 г. той построява първата в България работническа болница с амбулатория, в която лечението е безплатно. Строи безплатни общежития, баня, работнически стол. Към фабриката прави магазин, от който работниците пазаруват не с пари, а с жетони, давани към заплатата. Отпуска на служителите си тухли безплатно като им дава и безлихвени заеми, за да закупят земя за строеж на дом. Всичко това става без писмени договори, а на дадена дума. На големи празници Калпакчиев организира огромни празненства, като лично с шестимата си сина и трите им дъщери готвят и сервират на работниците. На Великден се боядисват хиляди яйца, месят се десетки козунаци, раздават се подаръци на децата.През 1907 г. Павел Калпакчиев дарява тухли за нова сграда на жп гарата в Пловдив. Построява "Бетонният мост" над жп линията в Пловдив и подпомага финансово изграждането на църквата "Света Троица" в града.

Макар че с тухлите на Калпакчиев е построена по-голямата част от Пловдив, почти до края на дните си той няма собствена къща. Едва през 1925 г. издига собствен дом в стил сецесион, в който се помещава и кантората му.

Умира през 1929 г. в Пловдив.

Наследниците на Павел Калпакчиев продължават както бизнеса му,така и благотворителните му инициативи.

След 1944 г. фамилията Калпакчиеви са дадени под съд за незаконно забогатяване. Три години по-късно с решение на Пловдивски окръжен съд фабриката и цялото имущество на Калпакчиеви е конфискувано в полза на държавата. 


чрез Светла Йовева



Един от най-значимите български художници и карикатуристи от първата половина на миналия век

 66 години от смъртта на художника Илия Бешков.


На 23 януари 1958 г., умира един от най-значимите български художници и карикатуристи от първата половина на миналия век - Илия Бешков (1901-1958). Сред най-известните му творби се нареждат илюстрациите към разказите за Хитър Петър, както и редица карикатури по злободневни и политически теми, заради които авторът им е арестуван два пъти - през 1923 и 1925 г. Въпреки левите си идеи, осмива и много от недъзите на обществения строй след 9 септември 1944 г., но рязко отказва да бъде галеник на новата власт и спира да рисува. 


Непременно прочетете и : 


Илия Бешков за руснаците.

ОТ "ЧЕРНАТА ТЕТРАДКА".


"Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да „станем едно“. Не бива да се отрича разликата поначало. Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее – то доминира над него. Оттук идва първото чувство на подчиненост. Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия. И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя. Какво би правил този огромен труп без глава? Съвсем основателен страх, тъй като не са достатъчни костният и мускулният мозък, за да гарантират безопасното съществуване на това живо туловище. Русинът няма глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея. И естествено, най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ – в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка и без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и не вярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.

Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света. Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.

„Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция… и целия свят. Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени със Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал.

Един познат русин, избягал от революцията, поет, пушкинист, интелигентен и неокачествим мерзавец, идва редовно у дома, когато не успявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско целувание, но не целува, а ме заставя да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна нужда. След напиването му, на тръгване той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна нужда е пък тази? Напоследък изостави разговорите за Бога, стана болшевик, лектор по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе…

Кой е опорочил това нещастно същество? – то не е било никъде, освен в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин.

Кому е нужно всичко това, освен на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от полза, човек не би пропуснал да го вземе. Ако дори за самия руски човек е от полза, щеше да е налице резултат някакъв – но там, в душата на този нещастен човек, грозотата се наслагва всеки ден.

Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза? Това се отнася до цялата руска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен. Русинът няма духовно състояние. Той писа по подражание дълго време за Бога и светия Дух, докато убеди и света, и себе си, че му липсва. От 30 години крещи за социализъм и труд, справедливост, правда, мир и благоденствие, за световно водачество, докато убеди света, че всичко това е пълна негова липса. Русинът е въобще нуждаещ се – той няма дар и когато е дълбоко убеден, че дава – той всъщност взема, защото откъде ще вземе бездарният, за да даде? Защо русинът отрече с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, именно защото му липсва. Та дарът Божий наистина не съществува за русина и у русина, и той излишно бе задължен и обременен с Него от властническата руска църква. Дарът Божий изисква боязън и смирение, а русинът е годен за животински страх и дързост.

„Ради Христа“ – казва вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с „голямата“ си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята мерзост, с безкрайната си богата „душевна“ амплитуда. Това е огромното туловище на руския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла.

„За Сталин!“ – казва сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и заминава без изражение, без срам, без злина дори. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда десет часовника, които цъкат весело и безразборно в шепите му, и предлага настойчиво, с дълбоко осъзната добронамереност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго съзнание, освен на обиран и обирач. Между тези две фази стои неизбежното напиване – бързо, стихийно „до чертого“. Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче.

Един пиян руски войник между граждани и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак мил и добродушен – младежката обстановка го радваше или спомняше за далечните му близки. Някакъв особен началник го забеляза и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неразбираемо, засрамен и недоволен…

Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра пистолета си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пиян войник лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на смутен и посрамен пред децата.

Децата, децата… те останаха с широко отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след доста време очите им се замрежиха от сълзи.

Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този „човек“ стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и… Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за вечни времена."


Източник: https://www.clubz.bg/63281-iliq_beshkov_nqma_po_zloveshto_ot_tova_da_chuete_ot_ustata_na_komunist_dumata_mir




сряда, 24 януари 2024 г.

Български майор и политик. Герой от Сръбско-българската война (1885)

 На днешният ден убиват Михаил Такев Юнаков. Български майор и политик. Герой от Сръбско-българската война (1885). Един от водачите на Демократическата партия. Като вътрешен министър през 1918 участва активно в прекратяването на Владайското въстание. Убит на 24 януари 1920г. в Пещера от анархокомуниста Георги Донски.

Той е роден на 22 март (10 март стар стил) 1864 в Пещера. Учи в родния си град, а след това завършва гимназия в Пловдив. На 4 септември 1883 година постъпва във Военното на Негово Княжеско Височество училище в София, по време на Сръбско-българската война (1885) участва в боевете при Сливница и Пирот в редовете на 7-и пехотен преславски полк. Заедно с юнкерите от Военното училище взима участие в детронирането на княз Александър I, за което е разжалван, но на следващата година наказанието му е отменено. На 27 април 1887 година завършва Военното училище с 8-и випуск, произведен е в чин подпоручик и зачислен в 3-и артилерийски полк. Заподозрян в участие в заговора на майор Коста Паница и на 1 юни 1890 е уволнен от армията.

През 1892 Такев завършва право във Франция, след което е адвокат в Пазарджик. След падането на Стефан Стамболов се включва в дейността на Демократическата партия, участва и в дейността на Македонската организация. На 25 юни 1895 година става председател на новоучреденото Пещерско македоно-одринско дружество. През декември 1895 година е делегат от Пещерското македонско дружество на Втория, а през юли-август 1901 година на Деветия македоно-одрински конгрес. Дейността на Пещерското македоно-одринско дружество обаче заглъхва, тъй като Такев живее в Пазарджик и на 2 април 1902 година на общо събрание Такев е сменен с Димитър Писарев.

На 23 май (11 май по стар стил) 1897 година срещу Михаил Такев е извършен атентат, при който загива придружаващият го негов съпартиец Алеко Константинов. Извършителите са жители на село Радилово, които имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери с общината на Пещера. По-рано същия ден Такев и Константинов участват в честванията на свети Кирил и Методий в родния на Такев град Пещера. Късно вечерта двамата потеглят с файтон за Пазарджик, като по пътя спират за известно време в Радилово. Група местни жители, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона и убиват Алеко Константинов. По-късно Минков, Салепов и Топалов са осъдени на смърт. Присъдата на непълнолетния Салепов е заменена с 15 години затвор.

След смъртта на лидера на демократите Петко Каравелов през 1903, Михаил Такев става заместник на новия председател Александър Малинов, заедно с Андрей Ляпчев. Такев участва в управлението на Демократическата партия като вътрешен министър (1908-1910) и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1910-1911). По време на Балканските войни служи като офицер от запаса в Първа армия. Отново е вътрешен министър в правителствата на Малинов в края на Първата световна война и твърдо се противопоставя на Владайското въстание в края на 1918.

На 24 януари 1920 година, ден преди силно оспорваните парламентарни избори, Михаил Такев е убит близо до родната си къща в Пещера от анархокомуниста Георги Донски. Донски има отдавнашен личен конфликт с Такев и по това време се намира в града с група крайнолеви екстремисти. Самото убийство е извършено със съдействието на местната организация на Българския земеделски народен съюз. След кратко укриване Георги Донски се предава на полицията, но е убит при опит за бягство преди завършването на съдебния процес. За съучастие в убийството са осъдени трима членове на групата на Донски, но делото не разкрива техни връзки със Земеделския съюз и правителството.




вторник, 23 януари 2024 г.

Един от най-великите български революционери и национален герой от Македония. Той е деец на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО)

 На 23 януари 1926г., в строго охранявания затвор Картоузи в Ичин, Чехия се „самообесва” легендарният Йордан Цицонков. Един от най-великите български революционери и национален герой от Македония. Той е деец на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО).

Остава в световната историята с изпълнението на смъртната присъда на ВМРО и убийството на земеделеца и национален предател Райко Даскалов в центъра на чешката столица Прага на 26 август 1923г.

Той е роден през 1900г. в българското Ново село, Щип, тогава в Османската империя, а днес в Р. Македония. Присъединява се към ВМРО и след март 1922г. е избран да изпълни смъртната присъда на организацията срещу Райко Даскалов. През май 1923г. войводата Панчо Михайлов предава на Йордан Цицонков нов паспорт с името на Атанас Николов, револвер и голяма сума пари, след което Цицонков заминава за Чехословакия. На 26 август 1923г. Йордан Цицонков убива с три изстрела Райко Даскалов в центъра на Прага, след което е арестуван. ВМРО подсигурява защитата му и наема известния чешки адвокат Ян Ренер, а професор Иван Мърквичка се изказва в негова защита. На делото, гледано на 13-14 ноември 1923г. в Прага, Йордан Цицонков е осъден на 48 часа затвор с 8 срещу 4 гласа на съдебните заседатели, поради доказаната от защитата теза, че Цицонков изпълнява смъртната присъда на ВМРО, а не действа от името на правителството на Александър Цанков, взело властта след Деветоюнския преврат. Югославия упражнява силен дипломатически натиск върху Чехословакия, след което е насрочено ново дело срещу Йордан Цицонков, гледано между 22 и 27 октомври 1924г. в Табор. Този път Цицонков е осъден на 20г. затвор, въпреки че обвинението не успява да докаже връзката му с Демократическия сговор.

Йордан Цицонков първоначално лежи в градския затвор в Табор, но след като се разпространява информация за готвеното му бягство от ВМРО, той е преместен в строго охранявания затвор Картоузи в Ичин. Там той се обесва на 23 януари 1926 година.




НЕ Е ВАЖНО КЪДЕ СИ ПРЕПОГРЕБАН (ВСЪЩНОСТ ИЗЛОЖЕН ГРОТЕСТНО В САРКОФАГ НАД ЗЕМЯТА) ,А Е ВАЖНО КОЙ СИ БИЛ ПРИЖИВЕ!

 СПОМЕНИ ОТ ВРЕМЕТО, КОГАТО В ЦЯЛАТА ГЕОГРАФСКА ОБЛАСТ МАКЕДОНИЯ,А И НЕ САМО ,ЖИВЕЕХА ОСНОВНО ЕТНИЧЕСКИ БЪЛГАРИ!


  " 152 години от рождението на Гоце Делчев, отбелязваме на 23 януари.

На 23 януари (стар стил), 1872 г., в Кукуш, тогава в Османската империя, днес коварно преименуван на Килкис, Гърция, в БЪЛГАРСКОТО семейство на Никола и Султана Делчеви, е роден ГЕОРГИ (Гоце) ДЕЛЧЕВ - лидер на ВМОРО. 

Освен Гоце, неговите братя Милан, Димитър и Христо Делчеви също са революционери от ВМОРО.

Завършва БЪЛГАРСКО униатско начално училище, а след това БЪЛГАРСКА екзархийска прогимназия в родния си град, след което продължава образованието си в Солунската БЪЛГАРСКА мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, където създава таен революционен кръжок заедно с Даме Груев, Гьорче Петров и Борис Сарафов. Учи и във БЪЛГАРСКОТО Военно училище в гр. СОФИЯ, откъдето е изключен заради възгледите си.

През есента на 1894 година е назначен за екзархийски учител в Щип, където учителства до 1896 година.

В Щип, Гоце Делчев се среща повторно с Дамян Груев, един от основателите на БМОРК, който го привлича в организацията, на която по-късно става фактически ръководител, до неговата смърт на 4 май 1903 г.

▪️Това,че Димитров (Тарабата) се поддава на натиска на Сталин и Тито,и предава тленните му останки на Югославия, е било почти неизбежно и за съжаление, част от многото грешки направила България под чужд натиск!


🇧🇬НЕ Е ВАЖНО КЪДЕ СИ ПРЕПОГРЕБАН (ВСЪЩНОСТ ИЗЛОЖЕН ГРОТЕСТНО В САРКОФАГ НАД ЗЕМЯТА) ,А Е ВАЖНО КОЙ СИ БИЛ ПРИЖИВЕ!


Поклон, войводо! Помним делото ти!🇧🇬 "



понеделник, 22 януари 2024 г.

Опълченец-поборник, български офицер, подпоручик

 На 22 януари 1861г., в Свищов е роден Костадин (Костантин) Григоров Халачев. Опълченец-поборник, български офицер, подпоручик. През Сръбско-българската война (1885) командва XIII -а рота (според Мамарчев. Портрети и кратки биографически свъдения за загиналитъ български офицери и портупей-юнкери въ войната съ Сърбия презъ 1885 г.) на V — и пехотен Дунавски полк, който влиза в състава на Трънския отряд. Участва в боевете за изтласкването на Шумадийската дивизия на левия фланг на българските части и в боя на връх Плоча, югозападно от с. Банкя. Подпоручик Костадин Халачев загива на 3 ноември, 1885 г. в боя при Трън. Погребан е в гр. Трън.

Учи в Свищовското градско училище, по-късно емигрира в гр. Зимнич, Влашко, а от там в Турну Мъгуреле, където бил чирак. През 1876 г. избухва Сръбско-турската война и 15 годишният Костадин се записва като доброволец. Участва в сраженията при Гредетин, Бабина глава и др.

При избухването на Руско-турската война (1877-1878) Халачев заминава за Плоещ, където се записва като доброволен в Българското опълчение. Зачислен е в III- а рота на V- а Опълченска дружина. Участва в битките при Стара Загора, Шипка и при овладяването на шейновския укрепен лагер. Отличава се и е награден с Георгиевски кръст " За храброст " IV степен. По-късно, му е връчен и войнишки кръст „За храброст“.

След войната, Халачев се занимава с търговия. По-късно заминава за София, където посещава частни уроци, за да може да се подготви за приемния изпит във Военното училище. Приет е през 1881 г. и на 17 септември младият юнкер престъпва прага на училището. Завършва през 1884 г., като на 30 август е произведен е в първо офицерско звание - подпоручик. Назначен в Силистренската дружина, която при формирането на първите осем български полкове влиза в състава на V- и пехотен Дунавски полк.




Български офицер (генерал от пехотата) и политик. Герой от Сръбско-българската война (1885)

 На 22 януари 1942г., в град Белово, Пазарджишко умира Рачо Петров Стоянов. Български офицер (генерал от пехотата) и политик. Герой от Сръбско-българската война (1885). По негово предложение е решено българските войски да срещнат сърбите при Сливница и да не изчакат подкрепленията от южния фронт, въпреки че са значително по-малобройни. Рискът е оправдан и сръбските войски са отблъснати и разбити.

Той заема редица постове в българската армия, а след уволнението си през 1896 г. се занимава с политическа дейност. Два пъти е министър-председател на България – първият път оглавява временното 21-во правителство от 25 януари 1901 г. до 4 март 1901 г., а вторият – 26-тото правителство от 19 май 1903 г. до 4 ноември 1906 г. По време на своята кариера той е смятан за особено близък с княз Фердинанд I.

 Роден е на 19 февруари 1861 година в Шумен, Османска империя, в семейството на търговеца Петър Стоянов и съпругата му Юргица – дъщеря на крупния шуменски търговец Станчо Шалваджиев. Кръстен е с името Радуш. Близките му го наричат Радчо, а по-късно – Рачо, с което име е познат бъдещият български генерал. Има по-голям брат Стефан, по-малък брат Димитър и по-малка сестра, която умира на 4-годишна възраст.

През 1867 година е изпратен на училище, а през 1871 година постъпва в гимназията в Шумен, където негов учител по геометрия и тригонометрия е Панайот Волов, а по история – Тодор Джебаров. През 1875 година завършва четвърти клас, а с това и курса в гимназията и през есента на същата година постъпва като писар в митрополията. През пролетта на 1876 година напуска и се записва в педагогическия курс на Рачко Рачев. Поради напускането на един от редовните учители Рачо Петров го замества, а от есента на същата година е назначен за редовен учител.

След смъртта на баща си, в началото на 1878 година Рачо Петров заминава за Разград, където за кратко работи при предприемача Димко Ачков. Там научава, че в Пловдив се провеждат курсове по руски език, и се отправя към главния град на Източна Румелия с препоръчително писмо от руските власти и с дипломата си за завършената Шуменска гимназия. Записва се в курсовете заедно със съученика си от гимназията Христо Попов и ги завършва четири месеца по-късно с отличие. По това време в Пловдив се формира така наречената Командата на волноопределяющите се, чиято цел е да подготви кадри за бъдещото Военно училище. По стечение на обстоятелствата, началникът на току-що приключилия курс по руски език капитан Николай Флейшер става и първият началник на това училище. Обучението започва на 22 юли 1878 година, когато Рачо Петров е зачислен като редник към Татар-Пазарджикска №22 пеша дружина. В края на август, за броени дни Петров е издигнат с три чина до прапоршчик и командирован в току-що създаденото Военно училище в София.

На 10 май 1879 година завършва в първия випуск на училището, произведен е в чин подпоручик и получава назначение в Шуменска №19 пеша дружина. Малко по-късно е прекомандирован към Военното училище като инструктор и остава в София. През следващата година успешно взема конкурсния изпит за следване в академия. Така на 13 октомври 1880 е зачислен в младшия клас на Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. През март 1882 е произведен в чин поручик. През април 1883 година поручик Петров завършва академията и е изпратен на практически занятия в лагера на войските от Одеския военен окръг, където остава до септември същата година.

При завръщането си в България през септември 1883 година поручик Рачо Петров отказва предложение от руското командване да стажува в Русия. Назначен е за ротен командир в Тетевенска №5 пеша дружина в София. В началото на 1884 година е преведен в Орханийска №11 пеша дружина в Шумен. По негова инициатива, както и на други млади офицери, военните балове в града започват с българско хоро. Първоначално това е отказано, но след бойкот на първия бал, се принуждават да приемат предложението им. През март 1885 е произведен в чин капитан, зачислен към генералния щаб и назначен за бригаден адютант в щаба на 1-ва пехотна бригада в София.

Участие в Сръбско-българската война (1885)

На 9 септември 1885 година – три дни след Съединението на Княжество България и Източна Румелия – княз Александър Батенберг назначава капитан Рачо Петров за началник на щаба на Действащата армия. В това си качество Петров планира, координира и направлява отпора срещу сръбските войски, нападнали България в началото на ноември същата година. Оценявайки политическия и психологическия ефект от евентуална загуба на София, той избира рискованата стратегия да прегради пътя на сърбите преди пристигането на войските от Южна България, като избира за решителното сражение позицията край Сливница. Участва в заседанието на министерския съвет през нощта на 5 срещу 6 ноември, което анализира обстановката след първия ден от Сливнишкото сражение. Въпреки очертаващото се числено надмощие на сърбите, убеждава министрите против намеренията на княза да изтегли войските към Ихтиман. За да спре обхода на южния фланг и да спечели време за съсредоточаване на южнобългарските войски на Сливнишката позиция, хвърля Радомирския отряд, събран от разбити и необучени части без артилерия, в самоубийствена атака срещу Моравската дивизия край Брезник.

За участието си в Сръбско-българската война е награден с орден „За храброст“ II степен. На 1 януари 1886 г. е произведен в чин майор. Остава начело на щаба на армията до 1894 г. През 1887 г. е началник на Военното училище.

В политическата криза, последвала проваления русофилски преврат от август 1886 и абдикацията на княз Александър, майор Рачо Петров подкрепя Регентството като съдейства за усмиряване на бунтуващите се офицери в страната. През септември същата година той преговаря с командирите на Шуменския гарнизон, дали ултиматум на регентите да се съобразят с исканията на руския емисар генерал Каулбарс за освобождаване на арестуваните поддръжници на преврата и отлагане на изборите за Велико народно събрание. Изпратен е в Северна България, за да неутрализира опита на Каулбарс да привлече подкрепа от местното население и гарнизонни командири. В отговор на бунтовете в Силистра и Русе през февруари 1887 правителството изпраща Петров във втория град с извънредни пълномощия на главнокомандващ и подробни инструкции за разправа със заловените метежници. Назначава военно-полевия съд, който налага смъртни наказания на водачите на бунта в Русе.

През лятото на 1887 Рачо Петров наследява за кратко Данаил Николаев начело на военното министерство, но отстъпва поста с назначаването на правителството на Стефан Стамболов. При управлението на Стамболов остава начело на генералния щаб – на заден план в сравнение с военните министри Сава Муткуров и Михаил Савов, но с доверието на княз Фердинанд. През април 1894, след конфликта между Савов и Стамболов, Петров (достигнал междувременно чин полковник) е назначен отново за военен министър. Осигурява лоялността на висшите офицери и помага на княза да отстрани Стамболов от властта. Остава военен министър при управлението на Константин Стоилов до 1896. Поддържа близки отношения с представителя на ВМОРО Гьорче Петров. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили, въпреки заплахите на Фердинанд, че може да бъде убит като Стамболов.

След излизането си от правителството на Стоилов Рачо Петров се занимава с предприемачество. През юли 1898 е определен за пълномощник и съдружник в събирателното търговско дружество за строежа на железопътната линия от Радомир през Кюстендил до Гюешево, за чието изграждане пледира още като военен министър. Строителството, което трябва да свърже София със Скопие, не е осъществено, поради недостиг на държавно финансиране и съпротива на турските власти в Македония.

Включва се повторно в политиката като доверено лице на княза във втория кабинет на либералите, като заема мястото на компрометиралия се по време на селските бунтове министър на вътрешните работи Васил Радославов. В подготовката на изборите за XI Обикновено народно събрание провежда чистка на местната администрация от поставеници на Либералната партия. По тази причина влиза в конфликт с министър-председателя Тодор Иванчов, който подава оставка, и с подкрепата на княза съставя ново преходно правителство, натоварено от Фердинанд с провеждането на изборите през януари 1901. Избран е в XI (1901г.) и XIII (1903–1908г.) Обикновено народно събрание. През 1903 – 1906г. оглавява правителство от представители на Народнолибералната партия и безпартийни. Подава оставка след аферата „Шарл–Жан".

Проведена през 1910 година парламентарна анкета установява, че Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лихвена сметка в Българската народна банка, в която постъпват и негови лични средства. Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. В състояние на конфликт на интереси влага значителни суми в облигации по българските държавни заеми. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.

Участие във войните от 1912–1918

Скоро след като излиза от политиката, през 1908, генерал Рачо Петров основава и оглавява (до 1911) Съюза на запасните офицери.

През Балканската война е назначен за съветник в свитата на престолонаследника Борис. В края на октомври 1912 преговаря с гърците за допускане на Седма Рилска дивизия в превзетия от тях Солун.

На 20 юни 1913 – дни след избухването на Междусъюзническата война, Рачо Петров е назначен начело на разположената около Цариброд и Трън Трета армия. През следващите дни ръководи безуспешните операции за овладяване на Враня и Пирот. Напредването на поверената му армия към Южна Морава е спряно от сърбите при възвишението Букова глава, а атаката към Пирот е спряна от главното командване, поради необходимостта от прехвърляне на подкрепления за разбитите български войски в Македония. След края на войната, на 2 август 1913, Рачо Петров е повишен от генерал-майор в чин генерал-лейтенант.

През декември 1915, по време на Първата световна война, генерал Петров става началник на новосъздадената Македонска военноинспекционна област. Заема длъжността до октомври 1916г. Зачислен е към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание.

След Първата световна

При правителството на Александър Стамболийски (1920) той е съден на 75 години затвор. Прекарва 4 години в затвора, след което пада правителството на Стамболийски и е амнистиран през 1924 г. На 6 май 1936 г., лично цар Борис III го удостоява с най-високото звание генерал от пехотата.



Малко познати страници от хилядолетната ни история!

 Малко познати страници от хилядолетната ни история!

Българските таксидиоти

Съратникът на Васил Левски, Матей Преображенски – Миткалото е един от най-прочутите таксидиоти.

Таксидиотите са български монаси, специално подготвени и обучени за своята мисия – да посещават най-отдалечените кътчета на страната и основават постоянни или временни училища, в които обучават малки или по-големи ученици, както и да събират дарения за манастирите. Техният девиз бил „За вяра и свобода“.

Понеже пренасяли пари и ценности, често са нападани от турци и гърци, които искали да ги ограбят. Затова от раби божии се превръщат в смели воини. И създават бойно изкуство за сражения с тояги срещу мечове.

За да станат таксидиоти, преминават през сложна физическа и психологическа подготовка, които правят силни тялото и духа. С юмрук са можели да убият вол, удряйки го по главата, а въоръжен с тояга, един таксидиот се сражавал успешно с 5-6 души с ятагани. Стават още по-силни, когато започват да използват за водене на бой железен  прът, който всъщност е един вид меч, защото долният му край е заострен, а двете му страни са резци. Това вече е хладно оръжие, което за неправоверните в Османската империя е забранено, но те издействат разрешение от султана да го носят и използват.

Таксидиотите се появяват в началото на XVIII в. Не е точно установено, но има основание да се смята за техен родоночалник е игуменът на Хилендарския манастир Панасий. Той открива писания, от които узнава за българското бойно изкуство от средните векове – ето. Изучава го и когато смята, че го е овладял, събира монасите, които в манастира тогава са 35, повечето яки мъже. Нарежда им да го нападнат всички наведнъж без да се страхуват от сана му.

Те много не го обичали, защото бил прекалено строг към тях, и решили, че е дошло времето да го понатупат, затова се нахвърлили с ярост върху него. Игумен Панасий обаче ги изпонатръшкал. Като се опомнили от нанесените им поражения, монасите помислили, че Бог е възнаградил игумен Панасий с чудодейна сила, защото всички признавали, че той е свят човек.

Тогава Панасий им казал, че всеки от тях може да притежава такава сила и умения като неговите. Подбрал 10 от най-младите монаси и за 6 месеца ги обучил, а те пък станали учители на други. Един от тях е отец Паисий. В известното стихотворение за него Иван Вазов го описва като монах бледен, който пише приведен под светлината на свещите.

На младини обаче отец Паисий е бил таксидиот. Мъж с атлетическо телосложение, прикрито под монашеското расо, той е кръстосвал българските земи с бойна тояга. Една привечер се разразява  буря и той търси убежище в близкото село, което обаче се оказва турско. Показва тескерето си за таксидиот на агата, а той знае, че те са покровителствани от султана, затова го настанява да пренощува  в имарета към джамията. За благодарност Паисий му дава една сребърна пара.

Агата помисля, че този монах има много пари и през нощта го напада с още 6 въоръжени с ятагани турци. Паисий обаче е подготвен за подобна ситуация. Спи леко, при най-малкия шум се събужда, като вижда нападателите, грабва тоягата си, избива  оръжията от ръцете им, поваля ги на земята, развързва поясите им и с тях ги връзва.

Когато ги подкарва, те уплашено го питат къде ги води. монахът им казва, че съгласно техния обичай крадците се наказват със смърт, затова ще ги удави в близкия вир. Започват да го молят за пощада и той се съгласява да ги пусне, ако  всеки от тях даде по 10 жълтици като дарение за манастира. Понеже нямат у себе си, той пуска един от тях  да донесе откупа за всички. Останалите вкарва във вира, докато водата стигне до шиите  им. Когато след час освободеният се връща с 60 жълтици, пуска всички и те мокри до кости бягат през глава.

Друг известен таксидиот е Йосиф Брадати, а също и Антим Видински. Един от най-прочутите е Матей Преображенски, един от най-близките сътрудници на Васил Левски. Ненапразно го наричат Миткалото, защото той снове надлъж и нашир поробената българска земя. Той е възприел идеята на Апостола за освобождението на България чрез въоръжена борба, но я съчетава и с утвърждаването на духовната власт.

Създаването на Българската екзархия през 1870 г. е голяма победа на дейците за църковна независимост. Но въпреки фермана на султана, Цариградската патриаршия оказва ожесточена съпротива срещу неговото прилагане. Гръцките владици, които векове наред са събирали духовен данък от българите, са натрупали състояния. След фермана на султана за създаване на Българска екзархия повечето от тях наемат пазванти – турци, черкези, арнаути, татари, на които плащат, за да не позволят на български владици свещеници да оглавят епархиите и енориите, които вече са признати за част от екзархията.

Матей Преображенски се заема и с този проблем. Заедно с още двама таксидиоти, обучени да се бият с пръта-меч, разгонва пазвантите, гръцките владици и попове, и въвежда българските в техните владения. Скоро му се разнася славата и само като чуят, че той приближава, пазванти, гръцки владици и попове се разбягват, защото се страхуват от неговото възмездие. Знаело се, че на пазвантите удря по 40 пръчки на голо, а на владиците и поповете реже брадите, обръсва им главите и ги облича със селски дрехи, правейки ги клисари – да бият камбаните и да събират угарките от свещниците.

Таксидиотите са просъществували почти до освобождението на България през 1878 г.

          Автор: доц. д-р Йордан Василев




Такова брутално престъпление, извършено срещу собствения си народ от безродниците - комунисти, не е имало даже и по време на 500 годишния османски период.

 " Насилственото отнемане на земята, земеделския инвентар и добитъка от българския селянин е една от най-трагичните страници в българската история. Наложено е по съветски модел и се прилага и налага с най-брутални мерки - физически и морален тормоз, побоища, включително убийства и затвор.

От всичките страни, попаднали в съветската сфера на влияние след Втората Световна Война, само в България и СССР земята е иззета на 100 %, което е и една от главните причини за обезлюдяване на българските села. От началото на така наречената "Колективизация" - 1945 г. - до вътрешно партийния преврат, под съветска диктовка, през 1989 г. населението на българските села намалява с около 2,5 млн. души. (От 1990 до 2020 г. с около 500 хил. души.)

Такова брутално престъпление, извършено срещу собствения си народ от безродниците - комунисти, не е имало даже и по време на 500 годишния османски период. "




Български революционер и национален герой. Разложки войвода на ВМОРО

 На 21 януари 1939г., в София умира Иван (Йонко) Николов Проданичин, известен като Вапцаров или Вапцара, както и с псевдонима Белоречки. Български революционер и национален герой. Разложки войвода на ВМОРО. Един от легендарните образи по време на славното Илинденско-Преображенско въстание в бунтовната 1903г.

По време на Балканската война е войвода на чета на Македоно-одринското опълчение. Сборната чета на Иван Вапцаров, Христо Чернопеев, Пейо Яворов и Лазар Колчагов освобождава Банско, Мехомия и Кавала. По-късно Вапцаров служи в Несторевата рота на 13 кукушка дружина.

Той е роден в Банско, тогава в Османската империя. Баща му Никола Проданичин е убит от турски конвой в 1905 година на път за Солун в местността Свети Георги край Банско заедно с Борис Тодев и Милан Колчагов. Йонко Вапцаров завършва 6 клас в Банско и се включва във ВМОРО в 1896 година. Става секретар на банския революционен комитет. През 1901 година участва във обезоръжаването на върховиста дядо поп Найден в село Сърбиново заедно с Яне Сандански. Участва в аферата „Мис Стоун“. В 1902 година става войвода на чета в родния си край. След Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е арестуван и лежи в затвор в Солун. След Младотурската революция в 1908 година е освободен.

Веднага след освобождението на родния си край в 1912 година става околийски началник на Разложка околия. Йонко Вапцаров, вече областен ръководител на ВМОРО, завързва лично приятелство с цар Фердинанд I, като няколко пъти си гостуват един на друг. Йонко Вапцаров отива в Цариград през 1916 година, за да уреди имотни въпроси на Фердинанд. На 13 октомври 1917 година в дома на Йонко Вапцаров, на път за Солунския фронт, пренощуват Кайзер Вилхелм II и Цар Фердинанд I. Добри отношения Йонко Вапцаров поддържа и с Цар Борис III.

След Първата световна война Иван Вапцаров участва във въстановяването на ВМРО. В 1921 година е избран за помощник кмет на Банско. Към 1926 година е пълномощник на ЦК на ВМРО и получава заплата в размер 4 500 лева. При разцеплението на ВМРО е на страната на десницата, но след убийството на Александър Протогеров през 1928 година влиза в конфликт с Иван Михайлов и през пролетта на 1929 година михайловисти правят опит за убийството на Вапцаров, който след това се установява в Ню Йорк при роднини. Завръща се в България през 1930, а през 1933 година е отвлечен от михайловистка чета, но е освободен след Деветнадесетомайския преврат в 1934 година.

Йонко Вапцаров умира през 1939 година в София.

Къщата, в която Йонко е живял със семейството си в Банско днес функционира като музей.

______________________________________________________________

на снимката Йонко Вапцаров е горе, между Княз Кирил Преславски и Княз Борис Търновски.




неделя, 21 януари 2024 г.

СЪВЕТСКИ АГЕНТИ ПРОДАВАТ ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ ЗА МОСКОВСКО ЗЛАТО И ДОЛАРИ В ПЕРИОДА НА 1919 – 1944 Г.

 СЪВЕТСКИ АГЕНТИ ПРОДАВАТ ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ ЗА МОСКОВСКО ЗЛАТО И ДОЛАРИ В ПЕРИОДА НА 1919 – 1944 Г.


" Хиляди са националните предатели на Царство България, които в периода 1919-1944 г. стават агенти на ГРУ и КГБ.

Съветската агентура е неизтребима и неизброима. С това впечатление остава човек, когато изследва архивните документи за онова време. Паяжината й се е простирала от министър-председателя през 1934-35 г. Кимон Георгиев, през военния министър в правителството на Муравиев – Иван Маринов, до началника на военното разузнаване през 1943-44 г. полк. Стефан Недев. Историята му е като пътна карта на националното предателство в полза на Москва

Полковник Стефан Савов Недев е роден на 27 октомври 1897 г. в село Хъневци, Великотърновско. След като завършва търговската гимназия постъпва във военното училище, което завършва през април 1918 г. Веднага е назначен за взводен командир в 20-ти пехотен търновски полк и изпратен на фронта в Добруджа. През 1918 г. става член на Военния съюз, а през април следващата година е назначен за сeкретар на Военния съюз в търновския гарнизон. През периода 1918-1944 г. служи в различни гарнизони на страната. Жени се за офицерска дъщеря, която впоследствие играе ключова роля във военната му кариера. Съпругата на подпоручик Стефан Недев се казва Мара Железнова Колева и е братовчедка на ген. Никола Михов, който става военен министър във второто правителство на проф. Богдан Филов (1942-1943), а на 9 септември 1943 г. е избран в Регентския съвет. Стефан Недев категорично е клонял към лявото крило на Военния съюз, защото е включен в щаба на Дамян Велчев и даже става секретар на същия за Южна България.


В началото на 1934 г. е назначен за преподавател във Военното училище и взема активно участие в подготовката и извършването на преврата на 19 май. Година по-късно, след свалянето на правителството на Кимон Георгиев, лявото крило на Военния съюз, начело с Дамян Велчев, Кирил Станчев и др., съюзът минава в нелегалност и започва да подготвя нов преврат, в подготовката на който Стефан Недев е сред най-активните. Превратаджиите-левичари обаче са разкрити, но личните връзки на Недев с военния следовател му помагат да се спаси от по-сериозни последствия и след няколко дни е освободен. След като е работил няколко години във военното издателство, в началото на 1938 г. Стефан Недев заминава за Париж за изучаване на френски език, а през юни същата година е назначен за военно аташе в Румъния.


Ето тук става „заварката” със съветското разузнаване. Според справка на Държавна сигурност с рег. №1823, от 10.10 1980 г., в Букурещ той по собствена инициатива посещава съветското посолство, където установява контакт с управляващия легацията Павел Кукулев и секретаря на легацията Александър Лунин. Полковник Стефан Недев е давал на съветските представители подробни сведения и информация до отзоваването си през февруари 1941 г.


Проверката през КГБ, извършена десетилетия по-късно потвърждава връзките му със съветското разузнаване (писмо № 3104 от 3 декември 1969 г. на председателя на КГБ Юрий Андропов до нашите служби и Справка № 2239, БО-2557 от 18 ноември 1980 г., изготвена от представителя на КГБ в България). Германското контраразузнаване влиза в следите на Недев и информира германското посолство в София, което от своя страна поставя важния казус пред българското Министерство на войната. Това, което се случва обаче е направо удивително – през април 1942 г., когато министър на войната става братовчедът на съпругата му, ген. Никола Михов, Стефан Недев не само не е разследван и изолиран, а е назначен за началник-щаб на I-ва софийска армия, а през май 1943 г. – за началник на РО при щаба на войската.


Удивително лекомислие ли е назначаването на този човек за шеф на РО, след като е бил засечен, че поддържа контакти в Букурещ със съветските разузнавателни служби? Или това назначение и скок в кариерата е версия на посетнешната фраза на един български премиер, че „всички сме братовчеди”? През целия период на своята служба като шеф на РО, полк. Недев е в тясна връзка с резидентурната група на съветското разузнаване в София. Може би това обяснява факта, че когато англо-американското разузнавателно бюро в Турция се е опитало да го привлече да оглави евентуален военен преврат, Недев е протакал преговорите, с което попречил на плана на англо-американските разузнавателни служби.


Едва през юни 1944 г., когато идва правителството на Багрянов, полковник Стефан Недев е освободен като началник на военното разузнаване на армията и изпратен като строеви командир в Скопие, където остава до 9 септември. Предлагат му да се включи в задграничното правителство на Александър Цанков, но той отказва и се завръща в София. Тук веднага е арестуван и попада в лапите на убийците от т.н Народен съд, който го осъжда на смърт.


Веднага след като е произнесена присъдата му, буквално същия ден – 15 март 1945 г. – генерал Вул (Волков) от съветската мисия в Съюзническата контролна комисия нарежда той бъде предаден на разпореждане на съветската инспекция към Съюзната контролна комисия в България. Това научаваме от информационна Справка № 2239 на съветското КГБ, където е описана, каква е била тогава идеята на НКВД за него: ”Набелязване на оперативни мероприятия, които да се проведат с негово участие и използване”. Шефът на Държавна сигурност през 1945 г. Стефан Богданов го отвежда в седалището на НКВД в София – ул. Оборище № 19. Според архивните документи пред тях той съобщил редица ценни сведения за дейността на немското, английското и турското разузнавания и за подривната дейност на реакционните партии и организации в България. Тук той дочаква Указ № 11 от 13 декември 1945 г., с който е бил помилван, като смъртната му присъда е заменена с петнадесет години строг тъмничен затвор. Година по-късно, с нов указ полковник Недев е помилван напълно и са възстановени политическите и гражданските му права, както сочи Справка № 8335 от 11.11.1947 г. на Министерството на правосъдието.


След освобождаването му от затвора дълги години е работил като частник. Съгласно закона за лишаване от пенсия на лицата проявили фашистка дейност, Стефан Недев не е получавал пенсия. Осигурявал си е доход като е изработвал в собствена работилница пликове от хартиени отпадъци. Той и съпругата му са били вербувани за секретни сътрудници на Държавна сигурност и работата им е оценявана като положителна. През 1976 г. ръководството на МВР отпуска на Стефан Недев еднократна помощ от 3000 лв. С Докладна записка до Секретариата на ЦК на БКП от 24 септември 1981 г. написана от зав. отдел „Военно-административен“ на ЦК на БКП ген.-полковник Велко Палин, се предлага да да му се отпусне персонална пенсия (за каквато няколко месеца преди това в дълго писмо до Политбюро самият Стефан Недев моли да му отпусната). Седмица след докладната записка на Велко Палин националният предател и съветски агент Стефан Недев получава такава пенсия. Тя е отпусната с отделен указ на Държавния съвет на НРБ и след съгласие за това на Секретариата на ЦК на БКП, фиксирано в Решение „Б” № 30, от 01.10.1981 г.


Това е историята. Някои ще я нарекат лична драма, други национално предателство, трети – обичайно поведение в тежки и нееднозначни времена. За себе си аз избирам второто определение. Това е национално предателство и недопустимо поведение на български офицер, което поставя началото на десетилетна традиция


шефовете на българското военно разузнаване да бъдат обикновени агенти на съветските тайни служби


И ако Стефан Недев става съветски агент едва в края на 30-те години на миналия век, много други национални предатели от тази порода имат десетилетен опит в слугуването на враждебни на отечеството интереси. Един от тях е Борис Мануилович Афанасиев, с псевдоним „Гамма“. Роден е на 15 юли 1902 г. в гр. Лом, в семейството на писар. Започва работа от 8-годишна възраст, а от 14 годишен е работник в тухларна фабрика. Завършва средно педагогическо училище. През 1922 г. встъпва в БКП /Българската комунистическа партия/. Занимава се активно с комсомолска и военно-партийна работа в Лом, бил е арестуван в обвинение, че е готвил покушение срещу министъра на образованието. През 1922 г. по решение на БКП е изведен нелегално от страната с документи на казак-белогвардеец, който уж се завръща в родината си. Учи във факултета по обществени науки към Академията за комунистическо възпитание. От 1923 г. е член на РКП(б). След завършването на Академията през 1926 г. е изпратен на работа в Краснопресненския районен комитет на партията като заместник завеждащ кабинет.


През 1927 г. по препоръка на Московския комитет на ВКП (б) е приет като научен сътрудник в Комунистическия университет „Я.М.Свердлов“. Завършва аспирантура, преподава история на партията и изпълнява пропагандни задачи в московски предприятия. Чете курс по история на ВКП (б) в московските ВУЗ-ове. През 1931-32 г. е заместник-завеждащ катедра по „История на ВКП (б)“ в комунистическия университет „Я.М. Свердлов“.


Чекистите обръщат внимание на Афанасиев през 1930 г., когато е изпратен да преподава курс по история на партията и ленинизма в централната школа на ОГПУ. От март 1932 г. е сътрудник на ИНО, изпратен е на нелегална работа във Виена. През март 1936 г. заминава за Франция като ръководител на нелегална група, със задача да проникнат в ръководните звена на троцкистката организация там. В Париж под псевдонима „Гамма“ ръководи агента Марк Сборовски (псевд. „Тюлпан“), внедрен в близкото обкръжение на сина на Л. Троцки.


През 1936-1938 г. групата провежда успешни операции по изземването на т.н. „Архив на Троцки“, архива на Лев Седов и на международния секретариат на IV-я Интернационал. Заедно с члена на своята група В. Правдин (Роллан Аббия), на 4 септември 1937 г. в Лозана, Швейцария, привежда в изпълнение присъдата над невъзвращенеца Игнат Рейс, взел активно участие по похищаването на ген. Милер. При връщането си в СССР узнава, че неговия брат също емигрирал от България и работещ като началник на авиошкола е изключен от партията и арестуван. Обръща се непосредствено към наркома Ежов по делото на брат му. Брат му бил освободен и назначен за началник на авиацията в ОСО „Авиа“ в Краснодарския край. През 1939-1940 г. е старши пълномощник, а след това и заместник-началник на отдела на специалното бюро при наркома на вътрешните работи.


През март 1941 г. е назначен за началник на отделение в Първо управление на НКГБ на СССР (външното разузнаване). В началото на юни 1941 г. пребивава в Берлин за възстановяване на необходими за разузнаването връзки, в това число опити да се проникне в обкръжението на Мартин Борман. Но във връзка с началото на войната, заедно с други съветски граждани през месец юли същата година през Турция се завръща в СССР.


По време на Втората световна война е един от близките сътрудници на Павел Судоплатов, масовият килър и един от ръководителите на разузнавателно-диверсионната работа в тила на нацистите. През 1947 г. е уволнен от органите на МГБ заради отрицателна характеристика. През 1948 до 1953 г. работи като началник на Управлението за научна информация на изд. „Чуждестранна литература“. След смъртта на Сталин, Судоплатов получава заповед от Берия да създаде отдел 9 на МВД.


Във връзка с това е върнат на работа и Борис Афанасиев като му е дадено звание „полковник“. Работи като извънщатен литературен сътрудник в сп. „Ново време“ и „Военна мисъл“. През 1958-1963 г. е отговорен редактор на сп. „Произведения и мнения“, което се издава на френски език. През 1963-1965 г. изпълняващ длъжността зам.-главен редактор на сп. „Съветска литература“, а от 1965 г. работи като заместник редактор на това списание. Награден с ордените „Червено знаме“, „Отечествена война-I степен“, „Червена звезда“, почетен знак, медали. Заслужил деятел на културата на СССР.


Друг знаков съветски кадрови офицер от военното разузнаване е националният предател Иван Цолов Винаров, с псевдоним „Март“. Роден през 1896 г. в гр. Плевен. Произхожда от богато земевладелско семейство. Участник в Първата световна война. Член на БРСДП (т.с.) от края на 1916 г. изпълнявал партийни задачи по изземването на оръжие от складовете на Съюзната контролна комисия и активен сътрудник в нелегалния партиен канал Варна-Севестопол. Арестуван през есента на 1921 г. и осъден на 8 години затвор.


През декември 1922 г. бяга от ареста и емигрира в Съветския съюз. Като част от група на РУ на щаба на РККА се занимава с прехвърлянето на оръжие за БКП и разгръщаните от нея партизански шайки (април 1924-ноември 1925). След тримесечно обучение в специалната военна школа в гр. Тамбов той нелегално посещава България и Австрия, за да помага за извеждането от страната на комунистически функционери след атентата в църквата „Св. Крал“ (Св. Неделя“).


В периода януари 1926-февруари 1929 г. е съветник в Китай по въпросите на разузнаването в групата на Христофор Салнин (изв. още като Гришка Салнин, с псевд. „Осип“). За известно време двамата са прикрепени като съветници по разузнаването и организацията на диверсионни актове към Първа национална армия, с командващ Фен Юйсян. Но основните им усилия били съсредоточени в подготовката на бойни групи от криминалните банди на т.н. „хунхузи“ (букв. „червенобради“) и изграждане на тайници, където били натрупвани запаси от оръжие и взривни материали. Всичко това е използвано по време на конфликта за Китайската източна жп линия (КВЖД). Част от оръжието имало основно трофеен произход (английско, френско и чехословашко), получено от взетите в плен войници от армията на ген. Колчак и войските на интервентите. Друга част било купувано от Салнин и Винаров от Берлин, Виена, Прага и Белград след като продавали различни китайски стоки – порцеланови вази, статуетки и сервизи, изделия от слонова кост, изкусни произведения на китайски дърворезбари, гоблен, бамбукови чадъри и т.н. Всички тези операции се осъществявали под прикритието на търговска фирма, а ролята на свръзка изпълнявала съпругата на Винаров Галина Лебедева, която работела като шифровчик в съветските представителства в Пекин и Харбин. През 1930 г. завършва курсове за усъвършенстване на командния състав (КУКС) при IV Управление при щаба на РККА.


От 1930 до 1933 г. е главен резидент на съветското военно разузнаване в Австрия, където организира разузнавателна мрежа в редица европейски страни – Полша, Чехословакия, Румъния, Югославия, Гърция, Унгария, България и Турция. Организира разузнавателна група в чешките военни заводи и в заводите „Шкода“, чрез която Центърът получава изчерпателна информация за състоянието на авиационната промишленост, която получава характеристика „особено ценна“.


Иван Винаров успява да организира придобиването на 17 гръцки паспорта, както и изключително важни сведения от политически, стопански и военен характер от разузнаваните държави. В периода 1931-1933 г. е слушател в основния, а впоследствие (1933-1936) е слушател в специалния факултет на военната академия „М.В.Фрунзе“.


От декември 1936 г. на Иван Винаров е възложено ръководството на разузнавателна група в Париж, която обхващала не само Франция, но и съседните страни -март 1938 г.. Една от главните й задачи била набирането на бойци и материали за републиканските сили в Испания.


На 15 юли 1938 г. е уволнен от РККА заради „служебно несъответствие“. На 16 юни 1940 г. заповедта е отменена и Иван Винаров е назначен за преподавател в катедрата по обща тактика във Военната академия „М.В.Фрунзе“.


В годините на Втората световна война е офицер в състава на Отделната мотострелкова бригада със специално предназначение (ОМСБОН). ОМСБОН представлявала част от групата специални войски при НКВД на Съветския съюз и се занимавала с диверсионни операции в тила на врага. След окончателното сформиране на бригадата, в нейния състав влизали около 25 000 души, сред които най-добрите съветски спортисти (боксьори, леко- и тежкоатлети, скиори и др.), както и 2 000 чужденци, вкл. около 100 българи.


Малко известен сътрудник на съветското военно разузнаване е Кръстана Иванова Янева. Родена е на 30 октомври 1914 г. в с. Височен, Драмска околия, днешна Гърция, в семейството на виден македонски революционер. Родителите й умират, когато е на 5 години. Отгледана е от леля си – Злата Караиванова, която през 1918 г. се преселва в България и се установява в София. Кръстана Янева е завършила висше образование – педагогика в Софийския университет. Като студентка тя станала член на БОНСС и взима активно участие в борбата на погресивното студентство. В 1939 г. била приета за член на БКП. През 1941 г. Янева работила като детска възпитателка в института за питомци (детски дом) към софийската община. По същото време тя била привлечена на работа във Военния отдел при ЦК на БКП в помощ на Атанас Романов (също съветски агент), който е осъден на смърт и екзекутиран през 1942 г. в София. На 10 ноември1942 г. Кръстана Янева е изпратена да работи в системата на съветското военно разузнаване в Германия. Изпращането на Янева станало по искане на полковник Леонид Середа, военен аташе при съветската легация в София, чрез Стефан Богданов, който по това работи в системата на съветското военно разузнаване под псевдоним „Арбатов“. Ликвидирана от Гестапо през 1944 г. чрез гилотиниране.


Напълно неизвестен за публиката като съветски агент е Крум Петков Каишев. Роден е през 1913 г. в с. Чокманово, Смолянско. Като студент-химик е привлечен през 1940 г. към разузнавателната група на Стефан Богданов. Квартирата му е служила за явка на ръководството на групата. След 9 септември 1944 г. Крум Каишев става професор д-р по инженерна химия. В периода 1963-1964 г. е ректор на Висшия химикотехнологичен институт в София.


Никола Райков Белопитов е друг съветски агент, който успява да оцелее и умира чак през 1972 г. Роден е на 28 март 1901 г. в Панагюрище. Член е на БКП от 1920 г. Изучавал е електроинженерство във Виена. Участва в Септемврийския метеж през 1923 г., за което е арестуван. След като е освободен от ареста, заминава за Гданск, за да продължи образованието си. Там става член на Германската комунистическа партия под името Николаус Фрай. През 1928 г. е вербуван от ГРУ, даден му е псевдоним „Паул Бекерт“


През следващата година завършва обучението си в Гданск и с диплома на електроинженер се завръща в България. Започва работа като електромеханик на ВЕЦ „Въча“, участва в електрификацията на родния си град, става служител на Главна дирекция „Поща, телеграф, телефон“. Това са публичните му занимания. А конспиративната му дейност е свързана с участие в групата на съветския разузнавач Димитър Ананиев (с псевдоним „Мими“), в която той осигурява достъп и копиране на шифрованата държавна и дипломатическа поща, до която има достъп предвид на своята служебна позиция.


През 1934 г. създава с пари на съветското разузнаване фирмата „БеКоП“ за производство и внос на радио- и електротехническа апаратура. От 1939 г. е един от радистите на групата на съветския агент Владимир Заимов („Азорски“). Арестуван е на 23 март 1942 г. по делото „Заимов“, но поради отсъствие на доказателство е освободен. Веднага възстановява контакта с ГРУ и в периода 1942-44 г. е сред най-важните съветски агенти в страната. През лятото на 1944 г. оборудва и въвежда в експлоатация втора нелегална радиостанция. След 9 септември 1944 г. е назначен за директор на Главна дирекция „Поща, телеграф, телефон“. В периода 1947-50 г. е директор на ДО „Елпром“, след това директор на Института по съобщенията, а от 1960 до 1963 г. оглавява Института по електропромишлеността в София.


Злостен съветски агент, който доживява до 9 септември и дори става генерал-лейтенант в комунистическата (не) българската (анти) народна армия, е Щерю Атанасов. Роден е на 14 март 1902 г. в с. Любимец, Хасковски окръг. Член на БКП от 1923 г., а на ВКП (б) – от 1925 г. Завършва Комунистическия университет на националните малцинства на Запада (КУНМАЗ) в Москва през 1930 г. и това е единственото му „образование“.


Работи в ЦК на ВКП (б) и Отдела за международни връзки (ОМС) на Коминтерна, който на практика е представлявал разузнавателната структура на Коминтера. През 1934-36 г. е командирован като агент на ГРУ в Испания. Впоследствие създава и ръководи разузнавателен пункт на съветското военно разузнаване в Турция, чрез който поддържа връзки с България, Гърция, Югославия, Испания и Москва. През 1939 г. се завръща в Москва, но скоро е изпратен да ръководи пункта за свръзка на коминтерна в гр. Измаил.


От 1942 г. е част от Отделната мотострелкова бригада със специално предназначение (ОМСБОН) на НКВД, където се занимава с подготовката на командоси за саботажни и раззунавателни дейности в тила на врага в Германия, Италия, Унгария, Румъния и Финландия. През 1943-44 г. е командирован за изпълнението на специални задаачи в щаба на Народно-освободителната армия на Югославия. След 9 септември се завръща в България и става помощник на командващия на I-ва българска армия. Заема множество различни висши длъжности в БНА, до 1962 г. е член на ЦК на БКП. Умира през 1967 г. в София.


Друг знаков съветски агент е българинът с бесарабски произход Зиновий Зиновиевич Христов (с псевд. „Николай Иванов Добрев“). Роден е на 15 юни 1917 г. в с. Ботево, Запорожка област, Украйна. Българин, произхожда от селско семейство на бесарабски българи. В Червената армия е от 1938 г. През 1938-1940 г. получава разузнавателна подготовка в разузнавателния отдел на щаба на Черноморския флот.


През есента на 1941 г. пристига в България с моторна лодка. Установва се в гр. Добрич, с легенда на преселил се след Крайовската спогодба българин от Румъния. Работи от нелегални позиции под името „Николай Иванов Добрев“. През август 1941 г. се установява в гр. Варна, където открива гостилница за прикритие на своята дейност. През периода октомври 1941 – септември 1944 г. ръководи разузнавателна група на съветското военно разузнаване в България. Работи изключително дисциплинирано, без провали. Първоначално предава информация на Зара Стойкова, радистка на групата на Гиньо Георгиев Стойнев, а след нейното разкриване от август 1943 г. предава директно на центъра, чрез своя радиостанция, намираща се в шивашкото ателие на неговата приятелка и любовница Такухи Бедросова. Редовно информира разузнавателния отдел на щаба на Черноморския флот за обстановката и събитията в района на Варна – по суша, море и крайбрежието. Демобилизира се през 1946 г., завръща се в Съветския съюз и завършва Историческия факултет на Мелитополския педагогически институт (1947). Става преподавател по история в училище в гр. Николаев, след това е назначен за началник на отдел „Народно образование“ в града).


Тъстът на бившия министър на външните работи Виктор Вълков


е един от най-законспирираните съветски агенти преди 9 септември 1944 г. Става дума за Любомир Антонов Пентиев, с псевдоним „Крит“. Роден на 10 май 1910 г. в гр. Шумен, завършва право в Женева. Помощник и пръв заместник на Стефан Богданов в софийската разузнавателната група.


През юли 1944 г. Софийската полиция задържала Любомир Пентиев. Неговият заместник Стоян Петров Шарланджиев успява да се укрие, преминава в нелегалност и продължава да работи за съветското разузнаване. Сведения за дейността им полицията получава от показанията на Христо Лолов Атанасов, който е задържан по това време. Любомир Пентиев е освободен от полицията на 9 септември 1944 г., без да е съден. След тази дата работи в органите на МВР. След няколко години е назначен за генерален консул в Истанбул (1948). Бил е посланик в Швеция и Мали (1962-1965).


През 1961 г. Любомир Пентиев е назначен за временно управляващ посолството в Сирия. Заемал е и длъжността началник на отдел „Консулски“ в МВнР. Признат за АБПФК. Починал на 13 август 1970 г. Неговата дъщеря Искра Пентиева е втората съпруга на бившия външен министър Виктор Вълков. Родена е на 20 юли 1947 г. в София, завършила френска филология в СУ „Кл. Охридски“, работила като преводач в отдел „Култура“ на френското посолство в София, в иракското посолство, в отдел „Печат“ на МВнР.


Стоян Петров Шарланджиев, (с псевдоним „Хемус“) е заместник в разузнавателната група на агента на ГРУ Любомир Пентиев. Роден на 15 май 1915 г. в гр. Мелник. Член на БКП. Стоян Шарланджиев е завършил висше образование, специалност „Химия“. Привлечен е в софийската разузнавателната група на Стефан Богданов през 1939 г. като студент. След това става заместник на Любомир Пентиев. Отговорен организатор в София на тайната работилница за взривове на групата, изградена в с. Църква, Пернишко. Използват номера на разрешителното на шуменската дрогерия „Сашо инвалида“ (без знанието на собственика й, който е приятел на Стефан Богданов) и с него купуват ацетон и алуминиев окис от централната снабдителна база „Лабор“ на ул. „Веслец“ № 2. В тази им дейност са подпомагани от Анушка Драгиева и Лиляна Милошева. След 9 септември 1944 г. е директор в системата на българската кинематография.


Неговият брат Тодор Шарланджиев (с псевдоним „Родос“) също е агент на ГРУ. Роден на 25 януари 1912 г. в гр. Мелник. С незавършено висше образование. Привлечен е в софийската разузнавателната група на ГРУ, ръководена от Стефан Богданов през 1940 г. След 9 септември 1944 г. е на работа в един от софийските районин съвети.


Христо Атанасов Христов е роден на 12 март 1916 г. в гр. Севлиево. Под ръководството на Леонид Середа, помощник-военен аташе при Посолството на СССР в България (декември 1940-септември 1941 г.) и Стефан Богданов, Христо Атанасов е изпълнявал специални задачи в София, Пловдив, Казанлък и в други градове на страната ни. През май 1944 г. той бил арестуван от българското военно контраразузнаване и на 7 юни 1944 г. с решение на съда е разстрелян.


Напълно нееизвестен за широката публика като съветски агент е Методи Кирилов Христов, роден на 4 януари 1912 г. в гр. Радомир. Привлечен е в разузнавателната група на Стефан Богданов през 1942 г. като информатор. След 9 септември 1944 г. е командир на Втора пехотна дивизия (до 1950 г.), а с Решение на Политбюро на ЦК на БКП от 23 февруари 1950 г. е назначен за началник на Политическото управление на войската. Достига до звание генерал-лейтенант. Умира през 1975 г.


Друг съветски агент е Асен Митов Търговски е роден в с. Църква, Пернишки окръг. В неговия дом там е била инсталирана радиостанцията на ГРУ, чрез която е извършвал предаването на разузнавателните сведения радистът Иван Будинов Стоянов.


Съвсем оскъдна е информацията за Иван Зафиров Тупачки. Родом е от радомирските села, след време се прехвърля да живее в София. Използван от резидентурата на ГРУ ( групата на Стефан Богданов) за явка. Анастаска Тополигова е привлечена към групата на Богданов през 1941 г. Работила е по събиране на разузнавателни сведения до 9 септември 1944 г. Не е допуснала провал в разузанавателната си дейност.


За ГРУ работи и Нейчо Йорданов Стоянов, (с псевдоним „Дол“). Роден на 17 юли 1904 г. в с. Караумур, Силистренско. Член на БКП. През 1940 г. е привлечен в разузнавателната група на Стефан Богданов със задача да събира и дава разузнавателни сведения за района на гр. Русе. В началото е бил на пряко ръководство при Стефан Богданов, а след 22 юни 1941 г. е предаден на ръководство към Варненската разузнавателна група.


Иван Будинов Стоянов е роден на 14 август 1918 г. в гр. Перник. Завършил е висше образование, специалност „Агрономство“. Член на БКП. Привлечен е към групата на Стефан Богданов през 1942 г. и е работил като радист. Радиостанцията му е била разположена в с. Църква, Пернишко. След 9 септември 1944 г. достига до поста министър на външната търговия.


Съветският агент Светослав Обретенов Попов е роден на 25 ноември 1909 г. в гр. Провадия. Завършва Държавната музикална академия (ДМА) през 1934 г. От 1933 сътрудничи на театрите с левичарски уклон „Народна сцена”, „Т­35 и „Реалистичен театър”, композира песни с пролетарска тематика за техни постановки. Заедно с поета Николай Хрелков съставя първия нелегален партиен сборник с революционни песни „20 трудови песни“. През 1935 г. е композитор-пианист на Русенския театър. В периода 1937-1941 г. учителства в Бяла Слатина, Ямбол и Пловдив. В периода август 1941 г.-юни 1943 г. Светослав Обретенов е началник на Радио Варна. Като такъв е привлечен през 1943 г. за работа в разузнавателна група на съветското военно разузнаване и е давал ценни разузнавателни сведения. Починал на 16 май 1955 г.


Иван Първанов Пейчев е друг досега неизвестен съветски агент. Роден е на 15 май 1901 г. в гр. Фердинанд (дн. Монтана). Член на БКМС в периода 1919-1923 г., на БКП от 1924 г., а на ВКП (б) – от 1925 г. Започва да работи от 16-годишен, завършва гимназия, след което се занимава с живопис (1917-1920). От февруари 1920 г. е работник в кооперация „Единство“, където остава до септември 1923 г. Занимава се и с радиолюбителство. През 1925 г. емигрира в Москва. Осъден е задочно на 12 г. затвор. Завършва КУНМЗ в Москва (1925-1928), както и радиокурсове в Минск (1929-1930). От май 1930 г. е сътрудник на радиослужбата на Изпълнителния комитет на Коминтерна. Посещава нелегално Гърция през 1933 г., за да организира радиовръзката с ЦК на Гръцката комунистическа партия. В периода 1933-1934 г. е в Чехословакия, където се занимава с подготовката на радисти за работа в различни държави. През 1934-1936 г. е в България, където се занимава с организирането на радиовръзките на ЦК на БКП.


Участва в създаването на портативни радиостанции за РККА, както и в подготовката на радисти за съветското военно разузнаване. През 1941-1942 г. отново пристига в България, за да изгради връзката на София с Центъра на Българската полиция, с помощта на германски специалисти успява да разкрие множество радиогрупи на съветското военно разузнаване. Поради това през есента на 1943 г. ГРУ изпраща Иван Пейчев в България, за да възстанови част от загубените връзки. Той обаче не успява да се добере до България, но успява да изпълни задачата, чрез оборудване, което му осигуряват югославските партизани. След преврата на 9 септември 1944 г. работи в органите на МВР и Министерството на съобщенията.


Съветски агент е бил и Никифор Йорданов Никифоров, с псевдоним „Журин“. Роден на 21 февруари 1890 г. в гр. Елена. Завършва Военното училище през 1909 г. През следващата година започва следването си като студент по право в Софийския университет. Прекъсва през 1912 г., участва в Балканската и Първата световна война. Продължава следването си през 1918 г. и завършва през 1920 г. Назначен е за съдия, после за прокурор при софийския военно полеви съд, през периода 1920-1923 г. е и преподавател във военното училище. Уволнен е след преврата на 9 юни 1923 г., впоследствие оглавява Русенския военно-полеви съд. От 1925 г. е председател на главния военен касационен съд, началник на военно-съдебния отдел на военното министерство.


В периода 1937-1943 г. е член на Висшия военен съвет. Масон. Сътрудник, а впоследствие и зам.-ръководител на разузнавателната група на ГРУ „Боевой“, оглавявана от неговия приятел Александър Пеев. Чрез ген. Никифоров ГРУ получава всички решения, които се приемат на заседанията на Висшия военен съвет при военното министерство, както и поверителни данни за състава на немските и българските войски, за наименованията на войсковите подразделения, командния им състав, тяхното въоръжение и дислокация, количеството на немските самолети в България и на кои летища са разположени, както и с какви въоръжени сили се обезпечава охраната на черноморския бряг.


Уволнен е от армията след провала на групата през април 1943 г. След 9 септември 1944 г. е арестуван, но скоро е освободен. Пет години по-късно е репресиран покрай делото на Трайчо Костов и е изпратен в лагер. Реабилитиран е след Априлския пленум на ЦК на БКП. През 1966 г. е награден със съветски орден „Червено знаме“ и български „Народна република България. Умира на 15 февруари 1971 г. в София.


Хиляди са националните предатели, които в периода 1919-1944 г. продават България и българите за московско злато и долари.


Ето така се подготвя онова срамно състояние, довело да оценката за страната ни после като „най-верният съветски сателит”. Московците имат даже поговорка за това: „Курица не птица, Болгария – не заграница” / Кокошката не е птица, а България не е чужбина. Дано не съм лош пророк, но с избора на Румен Радев за президент и нарастването в геометрична прогресия на демонстративната промосковска политическа кавалкада в България, съвсем не е изключено пак да се върнем към подобно състояние – за срам на целия свят. Какво пък, ние българите неведнъж сме давали категорични доказателства, че ако не ставаме за нищо друго, поне може да служим за лош пример. Все е нещо. "


Автор: Антон Тодоров, специално за Faktor.bg


източник : https://informnapalm.org/bg/svetski-agenti-prodavat-tsarstvo-blgariya-za-moskovsko-zlato-i-dolari-v-perioda-na-1919-1944-g/



Днес, 21 януари, се навършват 72 години от разстрела

 Днес, 21 януари, се навършват 72 години от разстрела на Костадин Дейков Костадинов, Сeмо Кузманов Попов и Косю Иванов Загорчев, организирали съпротивата в Стара Загора и Казанлък срещу комунистическия режим у нас.   

„Днес 21.I.1952 г., 23 часа след обед, в гр. Сливен, в местността „Сливенските гробища“, на основание писмо №324 от 17.I.1952 г. на Министерство на Правосъдието, съдебно-администратвен отдел, в присъствието на Жеко Тилев – зам-прокурор на Старозагорската окръжна прокуратура, Димитър Газибаров, лекар в гр.Сливен, Господин М.Дълбочков, и.д. административен секретар на Старозагорския окръжен съд и Иван Иванов Мъндев, началник на Сливенския затвор, се приведе в изпълнение присъда на №626 от 12 юли 1951 г. Постановена по НОХ дело №734/51 по описа на Старозагорския окръжен съд“. Това пише в протокол на Старозагорската окръжна прокуратура за изпълнение на смъртните присъди над членовете на нелегалната въоръжена група в Сливенска околия. Документът се пази в архива на МВР в Стара Загора.



Един от най-значимите български революционери и национален герой, деец на ВМОРО

 На 20 януари 1945г., в Ивайловград умира странджанският войвода Яни Попниколов Янев, известен като Яни Попов. Един от най-значимите български революционери и национален герой, деец на ВМОРО. Сред легендарните войводи по време на славното Илинденско-Преображенското въстание в 1903г. и автор на въстанническия марш „Ясен месец“, посветен на големите български войводи и национални герои Пано Ангелов и Никола Равашола.

Той е роден на 27 септември 1876г. в лозенградското село Карахадър (днес в Турция). Произхождащ от родолюбиво българско семейство, от малък бъдещият войвода се отличава като будно и ученолюбиво дете. Баща му е видният духовен деец и революционер Никола Бъчваров. Брат е на бъдещия войвода Димитър Попниколов. Дядо им Яни Бъчваров приютява Васил Левски в дома си и участва в изграждането на първия нелегален комитет в лозето на хайдук Вълкан.

Яни Попов учи в родното си село, а по-късно учи занаят и работи в Лозенград. Присъединява се към ВМОРО през 1897г., а след разкритията на Керемидчиоглувата афера от 1900г. за кратко е четник при Лазар Маджаров, след което се установява в Бургас. Подпомогнат и от други бегълци от Тракия Яни Попов започва работа като кантонер по железопътната линия Бургас – Поморие. За революционна дейност е осъден заедно с брат си задочно от Одринския военен съд на 101г. затвор. Две години по-късно той се връща нелегално по родните места с агитационната чета на Лазар Маджаров. Това е началото на активната му дейност като комита. Обикалят селата от Лозенградско, изграждат нелегални комитети и “смъртни дружини”.

На конгреса на Петрова нива, Яни Попов участва като делегат и е определен за войвода на полския участък на Лозенградския революционен район. На конгреса става и първото бойно кръщение на четата на Яни Попов. През последния ден на конгреса турски аскер попада на секретните постове, a четите на Яни Попов и Дико Джелебов ги отблъскват. При изтегляне от района на конгреса четата на Яни Попов попада на засада. Благодарение на помощта на четата на Цено Куртев, турците са принудени отстъпят. Двете чети известно време се движат заедно, а по-късно се разделят. В тази битка турците дават двама убити.

На 5 срещу 6 август в навечерието на Илинденско-Пребраженското въстание, преди залез слънце, в Кавакли пристига майка Парашкева - Карахадърската попадия, майката на Яни Попов. Плъзва слуха, че и Яни е наоколо, за да се предотврати предателство са изпратени куриери да съберат четниците и “смъртните дружини” от селата и да ги поведат към центъра на Ениджия. Удрят камбаните, събират хората от селото и наказват предателите.

След потушаването на въстанието Яни Попов действа с четата си из Странджа до Младотурската революция. През 1904г. войводата участва в тракийския конгрес във Варна. Участва в Балканските войни като след Междусъюзническата война в 1913г. се установява и живее в Ортакьой. Участва в създаването и изграждането на Тракийската организация в защита интересите на тракийските бежанци, както и на първия събор на Петрова нива през 1928г.

Яни Попов е автор на стихосбирката „Странджанска гусла“ (1905), издадена отново в 1909 година като „Странджански жалби“. Стихосбирката е сборник от хайдушки и революционни песни, записани на местно наречие от Лозенградско, Малкотърновско и Бунархисарско. Във второто издание е поместен и пълният текст на „Ясен месец“, посветен на Пано Ангелов и Никола Равашола.