На 30 юни 1913 г.

 На 30 юни 1913 г., през Втората балканска война, 250 000 турска армия се насочва към границата с България. 

Избухването на Втората балканска война създава благоприятни условия за активна намеса на Османската империя с цел налагане на изменения в Лондонския мирен договор (17 май 1913) в нейна полза.

За да спре евентуално настъпление от турска страна българското главно командване отделя две бригади от 10-а пехотна дивизия, войските на Одринския гарнизон и няколко доброволчески дружини, подчинени на коменданта на Одринската крепост генерал-майор Вълко Велчев под името Южен отряд.

На 30 юни 1913 г. 250-хилядна турска армия прекосява границата и предприема настъпление в три колони, които на 2 юли достигат до линията Енос – Мидия. След тридневен престой те настъпват по целия фронт и се насочват към Лозенград и Одрин. С достигането на Одрин, командирът на турския авангард предлага на генерал Велчев да предаде града без бой. Генерал Велчев отказва, като заявява, че ще се отбранява докрай, но през нощта гарнизонът отстъпва пред многобройния противник.

На 10 юли 1913 г. Одрин е зает от турските части. Настъплението на турската армия срещу фланга и тила на българските войски, които воюват на западната и южната граница изправя България пред неизбежна военна катастрофа.

На снимката: Контролираната от съюзниците територия в края на Първата балканска война.

Защо е гордост да си българин?

 Защо е гордост да си българин?

 "Най-добрият син на своето отечество е онзи, който в дясната си ръка държи пушката, а в лявата - книгата."

Асен Боев, Никола Котов

 София 1942.

________________________________________________________________

Ако искате да прочетете тази книга, последвайте линка: 

http://212.75.0.236:8250/books%20for%20connoisseurs%20from%20Hadzapi/%D0%97%D0%B0%D1%89%D0%BE%20%D0%B5%20%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%20%D0%B4%D0%B0%20%D1%81%D0%B8%20%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD.pdf

Аз бях осъден на смърт от "Народния съд, по воля Божия останах жив

 ПОКУПАТЕЛНА СПОСОБНОСТ И ЦЕНИ В ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ КЪМ 1937Г. 

"Баща ми беше починал през 1931година и със сестра ми останахме сираци - тя на осем, а аз на десет години. Живеехме тримата с майка ми съвсем скромно, със строго определени доходи. 

Понеже става въпрос за издръжката на едно семейство, ще направя едно малко отклонение и ще запозная нашия млад съвременник с доходите и цените на стоките към 1937г. По този начин той ще се увери от израза на цифрите, колко "тежко" е живял българският народ в Царство България по онова време.

Средната дневна надница на работниците упражняващи тежък физически труд като: орач, зидар и пр. беше около 100 лева. За по-лека физическа работа от 50 до70 лева. Това се отнасяше и до надниците на жените, които бяха по-ниски от мъжките надници.

Най-ниската месечна заплата за дребен служител беше от 1200 до 1500 лева. Месечната заплата на средния чиновник беше приблизително 3000 лева.

Сега ще изброя цените на някои най-необходими стоки, както днес ги наричаме хранителни стоки от първа необходимост.

Такива бяха:

1. Хляб бял и среден за 1кг. от 5 до 6 лева.

2. Брашно средно, бяло и финно за 1кг. от 3 до 5 лева.

3. Месо - агнешко, овнешко, свинско, телешко, говеждо (през тоталитарния режим стана една метаморфоза у нас и всички говеда се превърнаха на телета) за 1кг. от 12 до 18 лева.

4. Сирене за 1 кг. от 14 до 16 лева.

5. Масло прясно - овче, краве, биволско за 1 кг. от 25 до 35 лева.

6. Мляко прясно - краве, козе, овче, биволско за 1 л. от 3 до 5 лева.

7. Шарлан и олио. Шарланът се добиваше без химикали и биваше няколко вида: орехов, сусамов, слънчогледов и др. за 1 литър от 12 до 18 лева.

8. Вино - за 1 литър от 6 до 10 лева.

9. Ракия - гроздова, сливова, мастика за 1 литър от 20 до 30 лева.

10. Цигари - кутия от I, II, и III качество, съответно осем, шест и пет лева.

Трябва да се отбележи, че благодарение на силно развитото частно скотовъдство, с една надница българският гражданин можеше да си купи от 6 до 8 килограма месо. Ако някой закупеше по случай даден празник напр. Гергьовден едно живо агне, след като продадеше кожата му на кожухарите, месото му оставаше почти без пари. Днес (тоест през януари 1994г - б. моя - И.К.) това звучи като фантастична приказка за нашия съвременник, но това беше българската действителност.

Промишлените стоки бяха сравнително по-скъпи от хранителните продукти, но в сравнение с днес, имаха голяма трайност и високо качество.

Например 1 метър басма, боядисана с трайни анилинови бои струваше от 25 до 50 лева.

1 метър фин вълнен английски плат, често с две лица, имаше цена от 220 до 300 лева.

1 чифт дамски обувки с хубава лицева кожа от шевро, бокс, лак, подюсие, с подметки от естествен гьон струваха от 140 до 160 лева.

**1 чифт мъжки обувки от същите материали струваха около 200 лева. Изработката беше ръчна, подметките красиво ушити за горницата, лакът еластичен, обувките скърцаха, гъвкави леки. Самата горница можеше да износи 2-3 чифта нови подметки. **

Билетите за кино, концерт, театър струваха от 3 до 8 лева.

Нашето семейство имаше месечен доход около 2700 лева (забележете - бащата е бил починал и е работела само майката!) и живеехме добре, но разумно. Така живееха стотици хиляди средни български семейства."

_______________________________________________________________

Желязко Стойчев, "Аз бях осъден на смърт от "Народния съд, по воля Божия останах жив (Из спомените на един български офицер)", Стара Загора, 1994, с. 10-11.

ПОМНИМ ЛИ ГЕРОИТЕ?

 ПОМНИМ ЛИ ГЕРОИТЕ? 

Ефрейтор Иван Неделчев Арабаджиев (1888-1968) от село Аврен, Варненско. Носител на 5 кръста ''За храброст''. На снимката е с нашивки на подофицер. В българската история няма данни за военен с повече такива отличия.

Първото си отличие получава през Балканската война, като редник в боя на 18 октомври 1912г. при Бунархисар, в който в състава на 1-ва дружина на 24-ти пехотен Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полк пленява турско бойно знаме.

Описание на боя на 18 октомври 1912г. в полковата история:

''...Боят започна около текето на Цариградското шосе. Първата ледена усмивка на зимата щипе по лицата. Изненадите на времето са резки. Дъждът, снегът и мразовитото време вихрено се смеят. Но безсилно е времето да угаси устремът на Черноморци. Все по-ожесточено се нахвърлят противниците едни връз други. Бойният ред на първа рота от полка внезапно се заклати.

Веригата пропълзя бавно по склона и застана на едно място като закована. Това са конвулсии на боя.

Запукват пушки. Металният им звук се разнася към Странджа планина. В дясно и ляво се обаждат други. Внезапно боят се оживява. Часът е 5 ½ следобед. Командирът на ротата капитан Денев, с напрежение и възторг изтегли саблята си, прегази веригата, изскочи напред и с мощният си глас извика:

''Напред, на нож!''

''Напред, на нож'' - отвърнаха последователно гласове от веригата и всички полетяха напред............

Някой извиква ''ура''. Поде се от всички. По-далеч се разнесе някаква глуха неразбрана глъчка и в една начупена линия веригата се понесе напред, сред по-чести и по-чести гърмежи. Беше се дигнала на нож и с ура цялата 1-ва дружина. Турците обръщат гръб и бегат като поразени. Но пред ротата врагът е упорит и не иска да остави дълбоките си окопи. Тук остават около две противникови роти и като по чудо продължават да се държат. Пред 4-ти взвод ясно се виждат напластените зелени униформи на голяма турска маса. Взводен командир е подофицера Съби Ив. Динев. Той сграбчва пушката си, изпреварва веригата, ревна ''ура“ и увлича след себе си целия взвод. Всички реват: ''Ура, на нож!“ Наблизо тича и командира на 4-то отделение - ефрейтора Иван Неделчев Арабаджиев, а до него е редник Колю Тенев Карпухчански. Това са все добри другари още от казармата - свързани вече с бойно кръщение и неразделното другарство.

Целият взвод се врязва в турците и започва ръкопашен бой. Всичко се слива в кървава вихрушка. Хората се търкалят, стават и пак се залавят един за друг. Обезумели и с изкривени лица, противниковите войници се щурат из разбъркана верига на взвода, но промушени из невиделица, се търкалят с рев и проклятия. Внезапно се чува гърлестия глас на ефрейтора Иван Арабаджиев:

- Господин старши, тук е знамето им!

- УДРИ! - отговаря му взводния. Колю Тенев и Иван Арабаджиев не губят нито миг и двамата се хвърлят презглава към изплашения турчин. Другарите му не дочакват, захвърлят пушките и бягат, други вдигат ръце и образуват тълпа, лутаща се като стадо. Иван Арабаджиев се е счепкал със знаменосеца. Сега двамата се сборичкват, търкалят се като кълбо и около тях се образува червено-кърваво петно. Знаменосеца се мъчи с нечовешки усилия да се измъкне, но Иван е по-силен. Докато турчина извади пистолета си, бива промушен от ножа на ефрейтора. Знаменосецът пада на земята с проклятие на уста. Иван Арабаджиев, още опръскан с кръв, грабва знамето и го понася тържествуващ към взводния командир. .....''

На 9 февруари 1914г. командира на полка, полковник Григор Кюркчиев издава Заповед № 16, която завинаги записва в историята подвига на ефрейтор Арабаджиев: 

„Ощастливен от провидението, след презиране на смъртта, с войнишко достойнство, ефрейтора Иван Арабаджиев издърпва знамето от ръцете на турския знаменосец, издига го високо нагоре и извиква „Ура!”. За проявената смелост на ефрейтора и неговите бойни другари от полка в епичните боеве при Бунархисар на 18 октомври 1912г., са наградени с ордени „За храброст” и произведени в по-горен чин.

Войводата

 На 29 юни 1828 г., в гр. Ямбол е роден Желю войвода, предвождал доброволческа чета от 300 души през Руско-турската освободителна война.

През 1831 г. семейството му се премества в с. Карапча (днешно с. Маломир).

Включва се съвсем млад в хайдушкото движение. Първоначално участва в дружината на Димитър Калъчлията, а след неговото залавяне в четата на Панайот Хитов. През 1868 г., подготвя чета, в която трябва да участва и Христо Ботев, но след преминаването на Дунава на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е сред арестуваните от румънските власти българи в Браила. Срещу него е повдигнато съдебно обвинение.

Жельо войвода участва в три войни: Сръбско-турската война (1876), Руско-турската освободителна война (1877-1878) и Сръбско-българската война (1885). По време на Руско-турската война води доброволческа чета от 300 четници, която действа в района на Котел (Еленски балкан).

През зимата на 1878 г. участва в прочистването на Източна Стара планина от башибозушки банди.

От 1940 г. в Националния военноисторически музей се съхранява знамето на доброволческата чета на Желю войвода. Върху знамето на четата е избродирана датата на нейното създаване „1877 авг, 20“. Разположението на цветовете му са като тези на знамето на Стилияна Параскевова (опълченско знаме, ушито в румънския град Браила и предадено на българските доброволци, участващи в Руско-турската война) и бъдещото българско държавно знаме. Състои се от три хоризонтални ивици – бяла, зелена и червена, като външната му страна е изрязана зигзагообразно. В средата върху зелената ивица е апликиран кръст от вълнен плат, раменете на който завършват с троен овал. Под кръста, от лицевата част е извезан с бели конци текстът: „За славянска Свобода“.

Според легендата един ден, когато той и неговата сестра работят на полето край близкото село, двама турски войници, яздещи коне, ги забелязват и решават де се отбият до кладенеца под едно дърво в близост до тях. Сядайки под дървото, единият турчин се обръща към сестрата на Желю с думите:

 „Гяурке, вземи кофата и ела да ни напоиш!“ 

Наливайки вода в устата на единия, тя разлива тежката кофа и го намокря по гърдите. Той мигновено се ядосва и прави опит да я изнасили. Желю действа инстинктивно и в този момент с помощта на сърп, с който е работил на полето, отрязва главите на двамата турци.

Това става причина той да бъде издирван и да потърси убежище при хайдушките чети в планините.

Поклон!

Христофор Ботйов

 „Аз съм готов за целта да употребя всичките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти...“

„…законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.„ 

Поклон пред героя!

Александър Цанков

 Да поменем и отдадем заслужена почит на проф. Александър Цанков - български общественик и българофил, политик, държавник, публицист, академик, на днешния ден се изпълват 144 години от рождението му. 

  Министър-председател на България в периода 9 юни 1923 г. – 3 януари 1926 г. и председател на XXI и XXII Народно събрание. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1905 г., специализира Държавни науки и политическа икономия в Мюнхен, Бреслау /Вроцлав/ и Берлин. Професор е по политическа икономия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”; член е на Българската академия на науките. Започва политическата си дейност като социалдемократ, известен като публицист с псевдонима Александър Аджера. Ръководител е на Народния сговор (1921-1923 г.) и на Демократически сговор (от август 1923 г.). Министър на народното просвещение е (1923-1926 г.; 1930-1931 г.). Създател е на партията “Народно социално движение” (1932 г.), разтурена след Деветнадесетомайския преврат 1934 г. Автор е на “Икономическа история на България” (заедно с проф. Д. Мишайков), “Политическа икономия” (1931 г.) и др. След Деветосептемврийския преврат (1944 г.) емигрира в Германия. Оглавява създаденото от него Задгранично правителство на България. В края на 40-те години заминава за Буенос Айрес. Осъден е задочно на смърт от Народния съд през 1945 г. и е лишен от политически и граждански права. Общото събрание на Българската академия на науките възстановява посмъртно членството му през 1993 г. Автор е на “България в бурно време. Спомени” (1998 г.). Умира в Буенос Айрес на 27 юли 1959 г.

Гробовете на Трикери

 Тия дни, през юни стават 110 години от зловещите събития на гръцкия остров Трикери, където гърците захвърлят без храна и вода 7 хиляди български военнопленници и мирни граждани - българи от Егейска Македония, повечето авторитетни и уважавани личности от района около Солун (ето така се обезбългаряват населените с българи земи, останали извън пределите на България - с масови убийства и етническо прочистване). 

Много от солунските първенци са издавени в морето още преди да стигнат до острова под присмеха на гърците. Каква жестокост и примитивизъм! 

Малцина от захвърлените на безводния и палещ под немилостивите слънчеви лъчи гол остров оцеляват и се връщат в България. 

Тези зловещи и трагични събития са описани от чешкия журналист Владимир Сис.

_____________________________________________________

Владимир Сис

ГРОБОВЕТЕ НА ТРИКЕРИ

Реших да посетя Трикери много отдавна - още когато бях в София, преди идването си в Гърция. И един ден, когато бях вече във Воло, съобщих желанието си на германския консул. 

Разбира се, истинската цел на посещението си аз скрих от него. Казах му само, че искам просто да посетя този остров, да видя там манастиря „Св. Богородица” и околностите, дето, може би, ще се намери нещо, което би заинтересувало един археолог, един филолог. 

Консулът искаше да ме разубеди. 

В Трикери, обясняваше ми той, са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани. Островът сега е гнездо на холерна зараза и всеки, който би стъпил там, ще се изложи на голяма опасност. 

Съвети - твърди разумни, които все пак не можаха да ме разколебаят. Боже мой, стотини гробове, стотини непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край!... Че аз именно това и исках да видя ...

Още вечерта на 11 май, без да слушам съветите на любезния консул, аз наех една малка лодка с платна, която по едно странно съвпадение носеше името на една известна мъченица от древните християнски дни - казваше се „Св. Варвара”. Рано на другия ден, преди да изгрее слънце, бях на пристанището. 

Един пристанищен стражар, още сънлив, се яви при мене.

- За къде? На Трикери?

- Да, приятелю. На Трикери.

- Че защо?

- Питай германския консул, той ще ти каже - малко грубо и на шега му отговорих.

Стражарят, докачен, важно клати глава: „Не може”. 

Но веднага един от гребците издигна трицветното германско знаме. Аз бях го заел от консула и видях сега каква неотразима сила и обаяние имаше. То ме освобождаваше от всяко подозрение, даваше ми път. 

Стражарят отстъпи. „Немец - навярно си помисли той, - никакъв българин не е ...”

Тръгнахме. Вятърът е попътен и лодката с обтегнати бели платна леко и бързо заплува. Излизаме от зaливa, зaд нас се отдалечава и чезне в сините утринни мъгли Воло. Ние сме в открито море - тихо, безкрайно, блеснало на слънцето, южно море. Пътуваме дълго. 

Вятърът отслабва, гребците вземат лопатите - аз сядам при кормилото. 

Минават се цели четири часа и най-после близо при нас са вече три малки острова, над жълти сипеи на които се тъмнеят венци от храсти и маслинови гори. Най-старият от гребците ми разказва:

- Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият - това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!

- На тоя ли остров са били българските пленници? - питам наивно.

- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой...

- Удавени?

- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.

- Че защо?

- Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - веднъж там щяха да стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат”... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето...

Аз потръпвах, измъчвах се дълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя циничен и безсрамен разказ на гърка малко впечатление ми прави. Вгледах се в синята необятна морска ширина. Колко злочести жертви е погребала тя! Но сега това чуждо и далечно море сякаш е имало повече милосърдие, отколкото потомците на една древна култура. В своите широки недра то е приютило мнозина, отървало е мнозина от ония безкрайни мъки, които злокобният остров е готвел за тях... Сега дълбоко някъде почиват техните кости и морето тъй ревностно и грижливо ги пази, както ги е и прибрало в широките си прегръдки. Във Воло узнах, че морето е изхвърлило в самата околност на града няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата. Да, добро, необятно милостиво море!...

Вятърът съвсем утихна и трябваше усилено да се работи с веслата. Напредвахме бавно.

- Къде ще спрем? - попита старият грък. - От другата страна в теснината, между сушата и острова, ще е най-добре. Там има и къщи, черквата „Св. Анна”. Има и малко кафене. Тук, до платана, има добър залив, но пусто е.

Въпреки това насочихме към платана. Беше ми приятно, че там никой не живее, и моето пристигане нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са били стоварвани пленниците. Аз исках още от тук, още от самото начало да преживея в душата тоя тъжен, кръстен ход на мъчениците в Трикери...

Но до там имаше още доста път. И сега гребците се разприказваха за войната. 

По-младият служил в Лариската дивизия е прекарал и двете войни. Попитах го каква е разликата според него между войната с турците и тая с българите. Искреният, наивен и прост селянин каза самата истина.

- С турците - това даже не беше война. Заболяха ни само краката от ходене. Аз гръмнах десетина пъти - това беше всичко. Но другата война... Господине, от нея се бояхме. 

Никой не вярваше, че ще победим. Българите не са турци, ние това го вече знаехме. Когато Кайларската дивизия се биеше с българите в Солун - една дивизия срещу една дружина, ние бяхме зад града. Все очаквахме, че българите изведнаж ще се покажат някъде от север, ще дойдат на помощ на своите... Не ни беше весело... След това, рано сутринта на другия ден, доде известие: нашите пленили българския гарнизон. Тръгнахме напред. Офицерите постоянно ни убеждаваха, че българите са малко, че ще ги победим, „защото, казваха, ние сме петима срещу едного”. Това ни окуражи. Но видяхме ги българите. Три дни се държаха. Не зная дали е истина, но след Кукуш и Дойран офицерите почнаха да ни говорят вече друго: „Българите, казваха, са пет пъти повече, а не ние.” Ако това е истина, на нас се пада най-голямата слава. Те победиха турците, ние - тях. Това вече не е малко, нали?

Почнах неусетно да подигравам тия мили xоpa. Разбира се, по-големи герои няма на света. Солун, Янина - какви големи небивали победи! После 120 хиляди гърци преследваха 300 хиляди българи чак до София. Да, ако не беше Букурещкият мир, навярно щяха и в София да влязат...

Гребците ме гледат радостно и щастливо се усмихват. Те ми вярват. 

И как да не вярват, когато по същия начин подиграва своите съотечественици и гръцкият писател Георги Цокопулос. В своята книга, издадена тази година, „Гръцко-българската война” той доказва, че българите навсякъде са били в няколкократно числено превъзходство, че навсякъде са имали по-добри позиции и по-силна артилерия. Всичките победи трябвало да се отдадат само на личните военни добродетели и храброст на гърците. Нека да е така! Най-после пристигаме. В залива беше хвърлила котва голяма рибарска лодка. Рибарите почиваха на брега, някои се скитаха наоколо и събираха дърва.

- Тук стоварваха пленниците - обърна се към мене старият моряк. - Някои имаха лагер там, на оная височина, но повечето отвъд, на другата страна на острова. Ако искате, по-добре е да ви чакаме там с лодката. Ще ви бъде по-близо до манастиря.

Съгласих се. Когато след малко аз стъпих на брега, неволно си спомних първия стих от „Славия” на Колара: „Спрете, нозе, свещена е земята, по която вървите!”... Да, свещени са тия места! Места, осветени от безкрайните мъки, от голямата тъга на злочестите пленници. Трикери! Кой в България не знае това име? Една зловеща дума, която облива сърцата с кръв и бразди челата си с бръчките на несдържан яд и жажда за мъст. Трикери! 

Един невъобразим ад, създаден от злобата и жестокостта, една печална голяма гробница.

Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли недълбоки ями, разсеяни навсякъде из жълтите пясъци на брега.

- Това са кладенци, които си копаеха тук българите - обяснява ми един рибар, който сам черпеше вода. - На целия остров няма ни един извор. Злочести пленници! Аз знаех тия приморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В току-що изкопаните ями отначало се събира доста добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-соленият вкус и водата от тия кладенци не само че не уталожва жаждата, но още повече я разпалва. Едно остава - нов кладенец! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият само тая вода, защото друга в острова е нямало!

Моите лодкари не искаха да излязат на брега - страхуваха се от холерата. Но аз сам исках това, нямаше поне да ме видят, че фотографирам българските гробове, и да разказват за това във Воло. Поисках още веднъж да ми обяснят где ще ме чакат с лодката и тръгнах. Преминах през височината, дето е бил лагерът на първата група пленници. Тук нямаше какво особено да се види: тук-там захвърлени разноцветни дрипи, сухи, изоставени огнища, продълговати ями, които навярно са служили за легла. Това беше всичко, което показваше, че някога тук е имало лагер.

Аз спрях тук твърде малко и тръгнах по-нататък. От водач нямах нужда, островът е малък и манастирът, изправен на самотната височина, се вижда почти от всички страни. След половина час аз съм пред отворените порти на манастиря. Влизам. Манастирят е голям. Широк, постлан с плочи двор в средата, на който стои нова черква. От двете страни - високи тъмни кипариси. Околните здания са стари, едноетажни, тясно сгушени едно до друго. Две големи кучета се спущат върху ми, препречват ми пътя и аз напразно търся с очи човек, калугер. Но ето на пруста на ниските здания се показва една стара жена, с черна надиплена кърпа на глава. Старата калугерка извика на кучетата и слезе долу. Казах й, че съм дошъл да видя манастиря.

- Много няма какво да видиш. Нов е - отговаря ми тя.

Заведе ме в черквата. Когато видя, че турнах в тенекиената касичка няколко драхми, старата жена стана по-приветлива и приказлива. Каза ми, че живее в манастиря с още едно семейство, казва се Малама и е тук от есента.

- Когато бяха тук българите - продължи тя, - в манастира живееха нашите войници и офицерът им, та аз трябваше да си отида.

- Казват, че тук са умрели много българи?

- Да. Ако искаш, ще те заведа при гробовете им.

Престорих се, че това твърде не ме интересува, и продължих да разглеждам черквата. След като обиколих и другите здания на манастиря и бях всичко видял, едвам тогава равнодушно попитах бабата не иска ли да ме заведе при гробищата на пленниците.

- Но да почакаме - прибавям. - Нека да си изпия кафето.

- Хайде! - подканям я след малко и тръгваме. Малама е седемдесетгодишна, но още издръжлива, здрава.

Слизахме доста бързо из урвите на височината - на противоположната страна, отдето додох. След малко попадаме на първите следи от лагера. Няколко кръгли и плитки окопи показваха мястото, дето са стояли палатки.

- Тук бяха палатките на нашите войници - обяснява ми Малама.

Те, разбира се, си избрали най-хубавото място, сенчесто и високо, отдето са могли да виждат цялата долина, открита като на длан.

- А там, в онази долина, там беше лагерът на българите.

Малама показваше с ръка долината. Една тясна дълга долина, изпъстрена с маслинени дървета, някъде редки, някъде цели храсталаци. Долината се простира надалеч и свършва на самия бряг, където се белеят гребените на вълните и свети ясното небе. 

Пред моите очи стоеше зловещото лобно място, в безмълвната тишина, която царуваше сега, сякаш беше застинало горко страдание и скръб. Колко са били тия нещастници? 

Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са били войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена, както ми съобщи Малама.

- Нещо лошо казала за войниците, когато отвеждали мъжа й. Па взели и нея...

Храбрите евзони на крал Константин! Те показаха своята храброст върху беззащитните и безоръжени селяни. Не стига това - те пленили и жени! 

И Европа, тъй много чувствителна и придирчива, Европа, която постоянно обвиняваше в жестокост само българите - може би тя не знае това!

Вървя бавно из пустия, безлюден лагер. Утъпканата прашна земя е осеяна с парцали, скъсани опинци, ръждясали и смачкани канчета, празни тенекиени кутии от консерви, които навярно са служили за съдове. Вземам една и на етикета й прочитам няколко руски думи: „Черноморскiй завод... консервы”. Това са консервите, които са паднали в ръцете на гърците от складовете в Серес и Демир Хисар. С тях те са хранили, колкото са можали да стигнат, пленниците.

Някои пленници са имали и палатки, пак видях няколко кръгли и плитки окопи. Но голямата част са спели под открито небе. Те си правили четириъгълни ями, обиколени със землена ограда - защита от водата във време на дъжд. Намерих и няколко пещи, изкопани в земята. Това са неголеми дупки в някоя урва, с малък отвор отгоре за дима и отпред друг за дървата.

Сега е май. Слънцето пече немилостиво, горещо и тежко. Но какво ли е било тук в горещите летни месеци, когато цял ден не полъхва и най-слабият ветрец, когато земята е гореща, когато въздухът е неподвижен, задушлив и тежък до задушване. Редките маслинови дървета не дават голяма сянка. Има тук портокалови и лимонени дървета. Но под тяхната прохладна и гъста сянка, безгрижни и сити, излежавали са се гръцките войници.

Разбирам и сам като че преживявам мъките на тия хиляди пленници. Денем убийствена, непоносима жега, безкрайното неприветливо и чуждо море от всички страни. Нощем е нямало спокойствие от хилядите комари. Пленниците са лягали и ставали гладни и жадни. Отначало, както чух във Воло, редовно всеки ден е идвал параход с хляб, но по-късно той е почнал да идва все по-рядко и по-рядко и най-после почти не идвал. Но и хлябът не е бил добър. За да отровят и тоя оскъден залък на пленниците, моряците хвърляли от парахода чувалите с хляба във водата. Пленниците, премалели от глад, се хвърляли сами в морето, за да ги ловят и изнасят на брега. Хляб от най-лошо брашно, при това и напоен със солената и горчива морска вода.

И сега не ми се вижда чудно защо когато тия нещастни войници се връщаха от плен, бяха тъй немощни и слаби, опираха се на тояги, едва пристъпваха, а някои трябваше дори да ги носят на шинели. Не, аз се чудя само как изобщо са можали хора да пренесат всичките страдания на трикарския плен. Чудят се на това и самите гърци, които са вярвали, че нито един българин жив не ще може да излезе от Трикери. Пет месеци, пет дълги месеци глад и жажда, безсънни нощи, неизказана тъга и тъмна безрадостна неизвестност за участта на далечния роден край - пет месеца да чувствуваш не само как бавно гасне и чезне собственият ти живот, но и тоя на една нация - всичко това е над обикновените човешки сили. Но тия неизказани мъки можаха да изтърпят тия, които знаеха само да побеждават.

Гладът, жаждата, най-страшните лишения и нужди, най-мъчителните душевни мъки - всичко това е дало почвата на тежки болести, дори и на епидемии. Казват, че са умрели повече от 1000 пленници. Умрели са без лекарска помощ, без утеха и надежда. Едни те пак помежду си са си помагали, другарят е помагал на другаря си. И когато болният е издъхвал след своите страдания, неговите другари пак са му оказвали и последната услуга: изкопавали гроб, погребвали са го и над гроба са туряли прост, дървен кръст. Печални тихи обреди, изпълнени с нежна другарска обич, обреди далеч от родния край, когато скръбта, може би, е била тъй голяма, че дори сълзи не е имало в сухите угаснали очи…

- Ето гробищата - казва Малама и показва пространното поле.

Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете - един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други - изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.

Навеждам се пред първия кръст и чета: „Тук почива Иван Тончев, подовицер (така е написано) почина 8.IX.1913 г.”. От где е родом, от кой полк е бил - не е казано. Отивам по-нататък: „Тук почива Минчо Кинов, ефрейтор с. ... (не се чете) ок[олия] Старозагорска. Почина 15.IX.1913 г.”.

Гробове, само гробове... Спирам се при кръст с по-четлив надпис: „Тук почива войника от 28 п[олк] Дончо Ив. Каламов родом от гр. Сопот, въз[раст] 32 год., почина 27.IX.1913 год.”.

Но тук не са погребани само войници. На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, ... „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника? На други кръстове се четяха само кръщелните имена: „Коста от Зарово”, „Георгий от гр. Воден”. Злочести изгнаници от долините на Вардара и Струма, от всички кътове на Македония. И техните имена не са написани ни на гръцки, ни на сръбски: това са прости и задушевни български слова! ...

Пред един кръст аз се спирам, учуден и изненадан. Единственият каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)” - Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, защото българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника. Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и стихиен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха рамо до рамо по няколко еднородни братя, баща със своя син - юноша, напуснал ученическата скамейка. Манол Станков! Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после тук, в тоя пустинен остров, далеч от родний край, младият момък, крехкият, девствен живот е угаснал на бащините гърди... Или това може би е малък брат, обичан и ласкан, подобно на кроткия Венеамин в библейската легенда - и умрял в ръцете на възрастните си братя? Кой знай? Кой ще ми отговори? Но аз чувствувам, че под тоя каменен кръст, грижливо и дълго дялан под град от сълзи ,- под него е оставено същество много скъпо, много обично... Народ велик в своя героизъм, в своето нещастие и в своята скръб!...

Гологлав, дълго стоях безмълвен и скръбен пред тоя гроб.

От надписите по гробовете разбрах, че повечето смъртни случаи са били през август. Това е твърде понятно, защото тоя месец е най-горещ и задушлив - августовското слънце в Гърция просто убива.

С големи усилия можах да убедя старата Малама да ме фотографира на гробищата. Обясних й лесната манипулация с апарата, но тя дълго се колебаеше и някак недоверчиво поклащаше глава.

- Да не си българин?

- Защо?

- Ей така... много разглеждаш всичко...

- Не съм българин, сестро. И вие, и аз - хора сме, а тези мъртъвци и те бяха християни!...

- Право казваш. Бедните, и те са имали деца и стари майки...

Погледнах учуден Малама, която стоеше със скръстени ръце. В очитe й четях искрена скръб и съчувствие. Неволно погледът ми отново пада върху няколко полусчупени кръста и в ума ми се поражда една щастлива мисъл. Извадих от джеба си един златен наполеон.

- Ще бъде твой - казах й, - иди донес чук, мотики. Ще поправим някои от гробовете и кръстовете. И ти заслуга ще имаш пред Бога.

Не зная кое подeйствува повече - първото ли, или последното, на бабата, но бабата твърде бързо се отправи към манастиря.

Останах сам.

Наоколо безмълвна дълбока тишина. Никакъв звук - ни пеене на птички, ни шум от дърветата. Гробове, гора от дъсчени изкривени кръстове. Сънният тих покой на безбройни мъртъвци. Сядам при един гроб - и защо да крия! - очите ми се просълзиха. И кой, не само славянин, но изобщо човек, би могъл да задържи сълзите си. Тук пред гробовете на ония герои, които летяха във вихрените атаки при Лозенград, Люле Бургаз; герои, които влязоха в непристъпните фортове на Одрин и, неудържими и непобедими, се изправиха по хълмовете на Чаталджа - пред самия Цариград. А после - унизителен плен, жестока смърт в пустинен далечен остров. Не, не бих бил славянин, ако останех равнодушен. Защо да се преструвам? Аз бях сам - сам сред тия заспали дълбок сън герои...

Мъчно ми е да опиша чувствата, които пълнеха душата ми. Голямата скръб се редеше с възмущение и яд. Гръцката история има вече двама българоубийци. Първият е бил наречен така, защото най-жестоко е ослепил 15 000 български пленници при Беласица; вторият се изрича сам българоубиец и, може би, не за някакви победи над шепата уморени войници от ІІ българска армия, но за това, че в Трикери, в най-страшни мъки, захвърли да загинат хиляди български пленници. Подобно на древния си предшественик, новият Палеолог има един и същ, но твърде безславен триумф.

Жалък народ! Народ, жестокостта на който е тъй голяма, както е голямо и лукавството му, станало историческо от векове. Нещастни жертви на тая жестокост и на това лукавство, почивайте спокойно! Почивайте далеч от своята родина. На вашите гробове няма да дойдат ни майките ви, ни жените, ни децата ви. Вашите гробове ще обраснат в храсти и бурени, слабите дървени кръстове ще изгният й паднат и след година, след две, може би, никой не ще може да познае мястото, дето почиват толкова скъпи останки. Но вие няма да бъдете забравени, за вас ще отмъстят. Аз вярвам, че тоя ден ще дойде, че той е, може би, много близо...

Малама се върна, придружена от друга една баба, странна и смешно облечена. Трябваше и на нея да обещая бакшиш и веднага двете стари жени се заеха на работа. Те поправяха гробовете, аз - кръстовете. Извадените и паднали кръстове поставих на местата им, закрепвах ги колкото можах по-здраво, заковавах напречните им дървета. Така поправих почти всички най-повредени кръстове. Заплатих на бабите и сам реших да се върна вече към морето, дeто ме чакаше лодката. Двете жени се отдалечиха. Малама обеща да заобикаля гробовете.

Останах пак сам. Обиколих още веднъж гробовете, откъсах колкото цветя намерих, хвърлих ги върху тях и едва чуто прошепнах: „Сбогом! Злочести самотници!”. Не е ли това първата нежна ласка, която те получават, не са ли това едничките звуци на родна реч, които те чуват тука...

Тръгнах към морето. Изведнъж, учуден, аз се спрях: в храсталака пред мeне стояха два кръста, и двата без надписи. Два самотни гроба. Кои лежат тука и защо са отстранени тъй? Може би умрели от холера? Може би последно желание на интимна, любяща се двойка?

Минавам през някогашния лагер. Източната му част допира до лимоновата гора. И тук, както при гробовете - безмълвна мъртва тишина. Замислям се неволно. Тия свежи, засмени лимонови храсти и тия стари, с посивяла напукана кора маслини - едни ще знаят въздишките, молитвите и проклятията на мъчениците в тоя лагер. Ония, които са лягали тук, в тия ями, за да се събудят на другия ден за нови мъки. Ония, които са заспивали, без да знаят дали ще се събудят и ще видят новата зора. При шума на това безкрайно и безстрастно море, с очи, обърнати на север, умирали ли са тия клетници, съдбата на които е отредила да не дочакат освобождението си. Из тоя лагер са се движили останалите живи, изпити и бледи - скръбни безмълвни призраци. В сянката на тия маслини бащите тъгували за своите деца, мъжете - за своите жени, синоветe - за майки и сестри. Тъгували са за далечните бащини огнища, без да знаят дали там е останал още кът, непощаден и неосквернен от сонма врагове...

Чувствувах неизразима скръб. Струваше ми се, че аз вървя из места, гдето са умирали мои собствени братя, умирали са от тъга за родния си край. Да, мои братя са наистина тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прах! От името на всички, които знаят да обичат своята родна земя и да умират за нея - поклон пред тяхната памет! Спете тихо, трикерски мъченици! Ще доде ден и може би твърде скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам това повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да, вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура... Сурови, но нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст...

Посетих и напуснатата черквица „Св. Георги”, в която, както ми каза Малама, са се молили пленниците.

Те са се молили тук и са палили свещ пред две икони на малкия олтар, търсейки утеха и сили за по-нататъшни мъки. И тая малка напусната черквица, осветена с молитвите на толкова мъченици, не е ли една истинска и голяма българска светиня?...

„Св. Варвара” ме чакаше в близкия залив. Извиках гребците, които спяха, и скоро ние тръгнахме. Зад нас все повече и повече се отдалечаваше тоя зловещ остров - островът на мъртвите, на страданието и скръбта. Слънцето залязваше. Трикери изчезна в морската далечина, но в моята памет, уви, той никога не ще изчезне!..

_______________________________________________________________

Още по темата:

https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=302:-1913-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

*

Как българите са оцелявали на острова?

Разказът на Сис става още по-фрапиращ, когато стъпва на брега на острова и първото нещо, което забелязва са дълбоки ями, изкопани в пясъка по дължината на цялата плажна ивица. Местен рибар му разказва, че ямите са били копани на ръка от българите, за да търсят питейна вода, защото на острова нямало нито един извор. От тези импровизирани кладенци първоначално е бликала питейна вода, но с времето качеството ѝ рязко спада. Самият Сис отпива от водата, която е топла, горчива и негодна за пиене.

По отношение на храната, положението също било нечовешко. Гърците хвърляли от кораби през известно време хляб и нищо друго. Но корабите започнали да идват все по-рядко. В резултат на горещото време, липсата на храна и вода, и невъзможността за покриването на елементарни хигиенни норми, на острова тръгват болести. В продължение на 5 месеца хиляди от българите измират.

Сис продължава обиколката си из острова. Стига до манастира като една стара монахиня го завежда до гробищата на пленническия лагер. По думите му гледката е потресаваща. Той описва следното в книгата си:

Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете – един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други – изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник. Но тук не са погребани само войници.

На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, … „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника? Пред един кръст аз се спирам, учуден и изненадан. Единственият каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)” – Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, защото българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника.

Жертвите

На Трикери костите си оставят много невинни българи от Егейска Македония. Имената на някои и до днес вероятно стоят върху някой камък, погребан под земята. Смъртта си там обаче намират и някои изявени дейци на българщината в Егейска Македония, като Васил Мончев – деец на ВМОРО, Поп Георги (поп Гоно) – църковен деец, архимандрит Евлогий – духовен водач на солунските българи (удавен), Спиро Суруджиев – просветен и църковен деец, Христо Батанджиев – един от основателите на ВМОРО (удавен). Сред загиналите са и хиляди цивилни македонски българи.

Случилото се на Трикери през 1913г. е военно престъпление

Какво ни дава основание да считаме, че е така? Погромите в Егейска Македония, извършени от гърците са документирани в тъй наречената „Карнегиева анкета“, която представлява доклад за разследване на причините и провеждането на Балканските войни. Ужасът на Трикери е една малка част от драмата, изживяна от местните българи в Егейска Македония. Покушения са извършени още в градовете Кукуш, Сяр и Солун, където гърците извършват палежи, грабежи и малтретиране на местното мирно българско население. Десетки села са опожарени и разграбени, а жителите им – прогонени.

На 28 юни 1903г., в легендарната местност Петрова нива

 На 28 юни 1903г., в легендарната местност Петрова нива, останала в българската история под името "Странджанското Оборище", в землището на село Стоилово, край Малко Търново се провежда конгрес на ВМОРО - Одрински революционен окръг, с председател Васил Пасков. Взето е решение за въстание (по-късно останало в историята като славното Илинденско-Преображенско въстание срещу турските поробители на Българска Македония) с главно ръководно боево тяло Михаил Герджиков.

На конгреса на Петрова нива присъстват представители на ЦК на Тайната македоно-одринска революционна организация, на Окръжния комитет в Одрин, на революционните райони от Източно-Маришката област, на революционните райони от Западно-Маришката област, всички войводи, по-личните стари четници и дейци, някои от които след конгреса стават войводи или подвойводи, а и преди това водят части от районните чети.

Конгресът решава въстанието да се обяви не по-рано от 20 юли и не по-късно от 30 юли. Окръгът се разделя на следните пет въстанически района:

I. Малкотърновско-Лозенградско Бунархисарски въстанически район;

II. Чокенски въстанически район;

ІІІ. Мустафапашански въстанически район;

IV. Гюмюрджинско-Дедеагачки;

V. Ахъчелебийско Скеченски.

_________________________________________________________

Михаил Иванов Герджиков (26 януари 1877 г. – 18 март 1947 г.) е деец на националнореволюционното движение в Македония и Одринско. Роден в Пловдив в будно, българско революционно семейство. Следва право в Лозана и Женева (Швейцария), където се свързва с революционната емиграция. През 1899 г. се завръща и става учител в Битоля. Влиза в редовете на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация и се отдава изцяло на борбата на нашите сънародници от Македония и Одринско за освобождението им от турско господство.

Хусеин Изци

 Един скромен, трудолюбив, изключително честен човек от с. Дойранци, Северна Македония - Хусеин Изци се казва, е непрекъснато тормозен, заплашван, преследван от удбашката милиция в сръбската бановина…

Наскоро е починала майка му и той е сам в къщата си, която е непрекъснато обхождана от горилите милиционери, за да го тормозят и да правят от живота му ад!

И няма кой да помогне на този човек, макар да се е обръщал вече за помощ към консулството ни в Битоля и в социалните мрежи, където има много приятели.

„Вината“ на Хюсеин е само една и тя е непростима за репресивната югосистема в западната ни съседка, която твърде гороломно и с много лобистки пари се е запътила към ЕС – той възстановява унищожени български чешми, пропаднали мостчета, гробищни места, изважда на показ отдавна заровени и полуунищожени гробни паметни плочи на български войници и офицери от Първата световна война. Защото неговото село е в района на някогашните бойни полета, изравя патрони, каски, пушки или части от тях, на много от които има и надписи, и всичко това го съхранява на открито, но на място, което тамошната милиция не знае и където удбашките служби не могат да отидат…

Вината на Хюсеин пред югобановината РСМ е и друга, още по-страшна – той иска да вземе българско гражданство, за да има все пак някаква защита в тази страна. Той дори иска да се премести да живее в някое селце на българска територия, за да се спаси от този нечовешки тормоз, на който е подложен.

Защото и човешкото търпение, и възможностите на един беден човек за самосъхранение, си имат предел!

Има и пусната гражданска подписка за даване българско гражданство на Хюсеин Изци…

Уви, засега той е изоставен, без помощ откъдето и да било!

Но само като си помисля, че познавам още много приятели в РСМ с подобна съдба, всичко ми се вижда толкова отчайващо, а и живота ни толкова безсмислен…

България със своите институции и управляващи чиновници трябва да се „вдигне“ и да помогне на Хюсеин!

България не може, не трябва да изоставя хората, които имат своето лично пристрастие към нейната история и настояще именно като държава…

На снимката тук Хюсеин е снимал един от удбашите, който отново, както всеки ден, е нагазил в неговия двор и тършува…

______________________________________________________________

Наскоро самият Хюсеин написа: "Аз сакам Балгарскиод Конзул или некој Работените в Амбасадате да дојде да ме посети на мене. Полицијата прават проблеми на нашата фамилиа. И после заједно ке ходиме кај Градоначалник на општината, ќе попитаме зошто толку притисок прават за мојата фамилиа".

___________________________________________________________________

Безсрамно и страшно е!

Помогнете!

_________________________________________________________

28 юни

 28 ЮНИ

На днешен ден :

1921 г. От засада, организирана от автономистите, в София, е застрелян Гьорче Петров (1864 - 1921). Георги П. Николов - Троячанец е роден през 1864 г. в с. Варош, Прилепско. Деец на македоно-одринското революционно движение. Завършва средното си образование в Пловдив, учителства в различни градове на Македония. Включва се в революционната борба на македонските българи. Участва в Солунския конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той е един от авторите на новия устав и правилник на организацията, които изработва заедно с Гоце Делчев. От 1897 г. до 1901 г. е един от задграничните представители на ВМОРО в София. Не одобрява преждевременното обявяване на Илинденско-Преображенското въстание (1903), но след избухването му, участва в него с голяма чета. След неуспеха на въстанието продължава активното си участие в дейността на ВМОРО. От 1905 г. до 1908 г. е в състава на Задграничното представителство в София. След Младотурската революция 1908 г. заедно с писателя Антон Страшимиров издават от Солун сп. “Културно единство”.

По време на участието на България в Първата световна война известно време е председател на Окръжната постоянна комисия в Битоля, а след това кмет на Драма. След войната участва в създаването и дейността на Временното представителство на обединената бивша ВМРО. Заедно с това заема и длъжността началник на бюрото за заселване на бежанците към Министерството на вътрешните работи.

Аспарух Лешников

 На 28 юни 1897г., в Хасково е роден Аспарух Лешников, известен с творческия си псевдоним Ари. Български певец, тенор и изпълнител на шлагери с международна известност („стари градски песни“ от 30-те и 40-те години на ХХ век). Наричан от европейската критика „Рицаря на горното фа“.

Първоначално се готви за офицер, когато Маестро Георги Атанасов открива певческите му възможности и го насочва към музиката. Първият му професионален опит в музиката е от църковния хор на неговия град. Във Военното училище се запознава с Христо Смирненски и от приятелството им се ражда песента „Горчиво кафе“. През 1920г. започва да учи пеене при проф. Иван Вульпе и две години по-късно заминава да се усъвършенства в Берлин. На изпита за стипендианти в „Щернише Консерваториум“ от над 180 кандидати Лешников попада сред четиримата приети. От 1927г. е солист в “Charell-Revue chorus”.

През 1928г. постъпва във „Фридрихщадпалас“ — най-големият ревю-театър в Берлин. Същата година става водещ тенор на новосформирания секстет „Комедиен Хармонистс“ (втори тенор е Ерих Колин, буфотенор — Хари Фромерман, баритон — Роман Циковски, бас — Роберт Биберти, пианист и аранжор — Ервин Боотц). Гастролите им в Германия, Англия, Франция, Белгия, Холандия, Италия, Швеция и Америка предизвикват фурор през 1930-те години. Песните на групата са издадени в многохиляден тираж. „Комедиен Хармонистс“ получава предложения за изнасяне на концерти от американския президент Франклин Рузвелт и норвежкия крал Олаф. На 25 март 1934г. е последния концерт на групата в Германия, след това заминават на турне в САЩ. Изнасят концерт пред 85 000 моряка от атлантическия и тихоокеанския флот на палубата на кораба на американския военноморски флот „Саратога“. Сред официалната публика е президента Рузвелт.

След идването на власт на Адолф Хитлер секстетът прекратява дейността си, защото трима от състава са евреи. Те заминават в САЩ, докато Аспарух Лешников заедно с Херберт Имлау, Алфред Грюнерт и Фред Касeн създават групата “Дас Майстер секстет” (Das Meister sextet) и работят заедно до 1941г. След това Аспарух Лешников се завръща в България, където записва над 100 плочи. През 1951 г. е поканен за първи тенор от Георги Белчев за създаване на квинтет по подобие на „Комедиен Хармонистс“. През 1958 г. участва в пътуващата естрада „Балкан“. През 1960-те г. се получава донос, че е бил любимец на Хитлер и Йозеф Гьобелс. Последните си години прекарва като певец в цирка и метач в „Борисовата градина“.

В края на 1960-те г. започва преиздаването на плочите на „Комедиен Хармонистс“ във ФРГ. След това „Балкантон“ издава дългосвиреща плоча с най-добрите му песни. Умира в бедност на 31 юли 1978г. в София.

През 1968 г. е награден със златна значка и званието почетен член на „Фридрихщатпалас“ за заслуги към немската култура. През 1977г. е удостоен е с орден „Кирил и Методий“.

Ежегодно в началото на юни в Хасково се провежда Национален конкурс-фестивал „С песните на Ари“, който е посветен на Аспарух Лешников. На него взимат участие непрофесионални изпълнители на стари градски песни.

28 ЮНИ ДА НЕ СЕ ЗАБРАВИ!

 ДА НЕ СЕ ЗАБРАВИ!

28 ЮНИ

На днешен ден :

1913 г. По време на Междусъюзническата война повече от 420 души от Щип и Щипска околия са избити от сръбската армия и сръбските чети. По повод на рождения ден на крал Петър, всички задържани българи в Крушово били доведени в залата на общината. Помощник-префектът им обещал амнистия, ако се съгласят да се признаят за сърби. Двама от доведените отговорили от името на всички останали, че единствено като българи биха могли да бъдат лоялни поданици на Сърбия и полезни за държавата. Веднага ги отвели обратно в затвора, където останали в продължение на още един месец.

Гласът на България

 На този ден, преди 30 години, в Рим умира легендарният Борис Кирилов Христов. Български певец (бас), един от най-великите оперни изпълнители на ХХ век. Мнозина музикални критици днес, въз основа на гласовите данни, артистичните способности и сценично присъствие, определят Борис Христов като най-великия бас от втората половина на ХХв.

Той е роден на 18 май 1914г., в Пловдив, в семейството на Райна и Кирил Христови. По това време Кирил Христов е гимназиален учител за кратко в Пловдив. Баща му Кирил Христов Совичанов произхожда от будно българско семейство от старопрестолната българска столица Битоля, деец е на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Илинденската организация. Дядо му по бащина линия Христо Совичанин-Псалта участва в борбите за самостоятелна българска църква, а по-късно е и касиер на Битолския революционен окръг. Майката Райна е софиянка, дъщеря на хаджи Тодор п. Иванов. Борис Христов има по-голям брат – Николай.

През 1946г. се запознава с бъдещата си съпруга Франка де Рензис (1915-2010), с която сключват брак през 1949г.

Още от дете Христов демонстрира много добри гласови възможности в хора на катедралата „Св. Александър Невски“ в София. От 1930г. започва да пее в софийския хор „Гусла“, на който след 1940г. става солист. През това време бъдещият маестро завършва гимназия, а през 1942г. – и Юридическия факултет на Софийския университет. До това време той не си поставя за цел да стане оперен певец. Певческите му умения и качества впечатляват мнозина и това става причина през май 1942г. да получи стипендия от правителството на Царство България (с личното участие и подкрепа от страна на Цар Борис III). Борис Христов заминава на обучение и специализация в Милано, Италия, при Рикардо Страчари (1875-1955), известен баритон от началото на ХХ век.

След няколко гостувания и рецитала в Австрия през 1944 и 1945г., през декември 1945г. Христов се връща в Италия. Оперния си дебют прави в ролята на Колин от операта „Бохеми“ в Реджо ди Калабрия на 12 май 1946г. През следващите години Христов се изявява в няколко роли в миланската Ла Скала, във венецианската опера Ла Фениче, в операта на Рим, в лондонската опера Ковънт Гардън, а също така и в оперните театри на Неапол, Флоренция, Барселона, Лисабон, Рио де Жанейро и др.

През 1950г. получава покана да пее в нюйоркската Метрополитън Опера, но не е допуснат на територията на САЩ поради емигрантския закон на Маккарън (забраняващ издаването на входни визи на жители на държавите от Съветския блок), въпреки че не живее в България от десетилетие и фактически има разрешение за постоянно пребиваване в Италия. След отпадането на това ограничение Христов прави дебюта си в САЩ в операта на Сан Франциско. След това, въпреки многото покани от Метрополитън опера, той така и не гостува там. След кратко отсъствие от сцената през 1964г. поради заболяване, през 1965г. Христов продължава кариерата си.

През цялото време на пребиваване в чужбина отношенията на Борис Христов с комунистическото правителство в България остават напрегнати и на моменти направо враждебни. На великия бас е отказвана входна виза за България. Христов открито и често е противопоставян на певци от България (Николай Гяуров, например) чрез интриги и задкулисни машинации. Стига се дотам, че Христов не е допуснат на погребението на баща си през 1961г., като за пореден път му е отказана входна виза. Завръща се в България през 1962г., за първи път от двайсет години. Посрещнат е на летището от стотици почитатели, присъства на юбилея на хор „Гусла“ и на конкурса за млади оперни певци.

През 1967г. пристига за погребението на майка си. През седемдесетте години на миналия век отношенията на Борис Христов с българските власти постепенно се затоплят. През 1976г. той осъществява записи на църковно-славянски песнопения заедно с хора на катедралния храм „Свети Александър Невски“, а през 1978г. отново прави нови записи в катедралния храм. Получава високи държавни награди, урежда отношения, съврзани с бащината му къща и статута на академията „Борис Христов“ в Рим. Въпреки това, той никога не е допуснат да пее на българска сцена.

През 1970г. участията на Христов все повече намаляват. Приключва кариерата си с концерт в Българската академия за изкуство и култура в Рим на 22 юни 1986г. Умира в Рим на 28 юни 1993г., но тялото му е пренесено за поклонение в софийската катедрала „Св. Александър Невски“.

Борис Христов остава ярка следа не само с големия си талант, но и с огромната обич към родината си и стремежа да помага и поддържа всичко българско. Прекарал голяма част от живота си по световните сцени и извън България, маестрото пази българския си паспорт през целия си живот, въпреки че това му коства някои неприятности заради комунистическия режим в България, а същевременно и самата комунистическа власт му създава неприятности.

През 1968г. композитор от югославска Македония му изпраща писмо, с което го уведомява за написана от него опера „Самуил“, като пита Борис Христов дали би се съгласил да му изпрати партитурата на операта за преценка и евентуално одобрение и да отговори, готов ли е да пее на премиерата, която ще се състои в открития театър на Скопското кале. Композиторът уверява Борис Христов, че е осигурил за неговото участие хонорар по най-високите размери, каквито певецът получава на западните сцени. Борис Христов проявява професионален интерес към операта на младия автор и иска от него да му изпрати либретото и нотния материал. От него е видно, че Самуил е титулуван като македонски княз, а останалият персонаж са дейци от някаква македонска нация. Борис Христов отказва участие със следното писмо:

"Господин Македонски,

Получих програмата на „ВАШИЯ“ Цар Самуил за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче не можах да разбера, като Вие знаете отдавна моето мнение, което е мнение и на всеки българин.

Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да направят впечатление дори на невежи хора.

Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така както цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский.

Желая Вам и на Вашето семейство Честита Нова година.

12 януари 1969г. Борис Христов"

е познат предимно с изпълненията си в опери от Верди и в такива от руски композитори. Особено място в репертоара му заема ролята Борис в „Борис Годунов“ – счита се, че е най-добрият изпълнител на тази роля след Фьодор Шаляпин. Изпълнявал е ролята на Сенека от „Коронацията на Попея“ от Клаудио Монтеверди. Доказал се е и като отличен изпълнител на вокална църковна музика. Записал е всички песни на Модест Мусоргски.

Патриархът на Българската литература

 На днешния ден, преди 173 години* е роден народният поет - Иван Вазов. 

Оказва се, че мнозинството от българите дори не са чували за късните му стихосбирки. Имам предвид: 

 🇧🇬 Песни за Македония -1913 - 1915 - 1916

🇧🇬  Нови Екове 1916 -1917

 🇧🇬  Не ще загине - 1919

_______________________________________________________________

Предлагам ви да препрочетете тези негови гневни стихове, написани в зимата на неговия живот! 

 👉 https://chitanka.info/book/501-novi-ekove

 👉 http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=3920&Level=1

 👉 http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=4162&Level=1

* по стар стил

Убит от засада от Държавна Сигурност - Кръстьо Георгиев Хаджииванов

 На 27 юни 1952 г., край с. Кулата, само на 22г., е убит от засада от Държавна Сигурност - Кръстьо Георгиев Хаджииванов. Той е виден български поет. Много родни и чужди литературни критици пишат и говорят за безсмъртието на неговата поезия, морал и идеи: “дошъл от бъдещето”, “пророк на новото човечество”, “надживял с векове войните и времето на своите убийци”, “духовен великан”, “подобен Христос”, "българският гений на XX век", написал “поезия по-силна от самия динамит”, която е “поетична философия на свободата и човешкото достойнство”, "българският Солженицин в поезията". След 9 септември 1944г. е преследван от комунистическия режим за свободолюбивите си възгледи. Романтик и идеалист по природа, той е такъв и в своите стихове, често рецитирани по селски мегдани, седенки и читалищни сцени. Преследван е още в гимназията и по-късно изпратен на издевателства и сигурна смърт в урановите мини до с. Сеславци (Софийско). По време на стачка в забоя е убит негов приятел. Избягва в нелегалност из Пирин с цел да премине желязната завеса.

Знаменателни са думите на Кръстьо против неколкократните предложения да учи в Москва и да служи на диктатурата:

"Аз искам да уча в Париж, не в Москва, защото е много близо до Сибир. Ода за Сталин няма да напиша, защото той е по-голям кръволок и от Хитлер". (гр. Серес, X. 1944.г.). “Не разбрахте ли, че аз никога няма да стана слуга и палач на никоя диктатура, и най-малко на сталинската" (гр. Св. Врач III 1945г.). "Само Ботев да бе единствен българин на света, аз ще остана вторият след него" (1946/47 г. - в отговор на уговарянията да подкрепи национално-предателската политика на Сталин, Тито, Димитров, за дебългаризация на българите в пиринска и цяла Македония).

Тодор Кавалджиев казва за него:

"В българската литература няма друг творец, който да е така близо до Ботев по дух, талант и саможертва.

Името му е достатъчно, за да не ни обвиняват, че сме нямали антиболшевишка съпротива, "Пражки пролети", "Унгарска революция", "Полска солидарност" и др."

В сборника "Зорница" от 1999г. и антологията "Вечерница" от 2000г. е поставен между 25-те най-големи български поети. "Literárny týždenník" за Чехия и Словакия от 25 август 2004 г. и литературни критици го поставят между най-големите творци и мислители на двадесети век. В поезията и в живота продължава хуманните и свободолюбиви традиции на предците ни Орфей, Спартак, Светите солунски братя Кирил и Методий, Паисий, Ботев, Левски и Гоце Делчев.

В “Надгробно видение” конкретно и отчасти в останалите Пирински легенди вижда своята обреченост и смърт. Но най-удивителното е, че във финала на капиталната си и гениална поема “Песен за човека и живота”, завършена часове преди неговата смърт, той убеждава човечеството и пророкува победната сила на “вярата дълбока в доброто”, “в разума човешки в мисълта”, “в братството човешко” и в неспирният колосален прогрес и висок морал на човечеството. А ето как мечтанията му за съвършена цивилизация удивително съвпадат с обявения по-късно девиз на Евроатлантическата общност:

"БЕЗ ГРАНИЦИ, НОВ СВЯТ ще сътвориме, Свят на любов, на правда, свобода.” (1949).

Роден е на 25 декември 1929г. в Капатово, Петричко. Започва да пише стихове от шестгодишна възраст.

Според една от версиите на Държавна сигурност (ДС) е убит като диверсант от Гърция. БКП и ДС го обявяват за "изменник на родината" и "враг на народа" за да оправдаят престъпленията си. Всяка година на 27 юни много поклонници честват паметта му пред възпоменателен мемориал. Посмъртно, с помощта на чехословашки активисти на нежната революция, стиховете на талантливия поет излизат в "Стихотворения и поеми" през 1990. През 2003 с финансиране от словашкото правителство се издават "Plamene lásky k slobode".

В България се издават "Еделвайс на кръста" (1996), "Възкръснали песни" (1998), "Нечути песни" 1999, "Орлови песни за свободата" 2006, "Подзвездни мисли" 2007.

Фондациите "Спартак" и "Мелнишки вечери на поезията" от 2006г. учредиха ежегодна международна награда на името на поета Кръстьо Хаджииванов.

Орисан от Баба Ванга и той пророкува в поезията си сриването на “всякаква злина”, робства и диктатура, вкл. хитлеризма и сталинизма, като още от дете пише в “За народа” (1940 г.), сатирата “Победата на Хитлер” (01.09.1944 г.) и по-късно в шедьоврите си: “Безумецът” (1948 г.), “Пари и власт” (1949 г.), “Сибир” (10.01.1950 г.), “Не искаме ни робство ни война”, “Убийците”, “Против робството” и др.

Краткият му 22-годишен живот протича в тежък физически труд, мисловна натовареност и екстремни условия на полулегалност и нелегалност. Затова след последния стих на поемата пише и последния ред преди смъртта си: “Всичко писано набързо, затова има слабости и некоригирани грешки!”, което не попречи творбата му да бъде оценена като “гениална”.

Така вдъхновен, но и уравновесен и спокоен от светлината на вярата си в победата на доброто и човешкия прогрес, Кръстьо посреща гледайки “право в очи”, “жалката смърт” отредена му от тираните на сталинизма на 27.06.1952г.

Докато в родината поетът е обречен на забрава, българската емиграция в Европа, Нова Зеландия, Австралия и Америка честват поета и публикуват творбите му в своите издания, вестници, паметни листове. Показателно за отношението към поезията и личността на Кръстьо са 30-те поетични посвещения и дузина портрети и скулптори от 1954 г. до 2008 г.

Съпричастни към поезията и делото на Кръстьо в Чехо-Словакия са дисиденти, по късно някои от тях премиери, министри, видни общественици като Ян Чарногурски, М. Княжко, Ф. Гал, , Вл. Мечиар, както и словашкият вицепремиер Пал Чаки (унгарски произход). А проф. Балгави още през 1989 г. видя в поезията на Кръстьо идеологията на безкръвната "Нежна революция" и посочи съвпадението на нейните възгласи със стиховете му от някои творби като "Не искаме ни робство ни война", "Сибир", "Безумецът", "Такава трябва да е свободата", "Против робството" и др. Талантливата поезия на Кръстьо попълва една сериозна празнина в българската и световна литература за епохата на болшевизма, когато за най-големи творци в социалистическия лагер БКП сочеше тези, които възхваляваха "вождовете - човешки божества" и убийците "в името на глупостта на диктатурата на пролетариата". Не може да не се споменат имената на народния художник академик Микулаш Климчак, скулптора Е. Венков, народните артистки Ева Кристинова, Божидара Турсунова, концлагериста от Акимово Антон Сръхолец, д-р Д. Димов, инж. Иван Тодоров и много други поети, журналисти и пр.

Уникални са и случаите на неговата скромност, недостижимите лекоатлетически изяви (скок дължина “над 10 м”, “височина над 2 м” и “по-бърз от вятъра”) и рисковете за съхранение на поезията му! Написаната до 1950 г. емигрира с приятелите му и се публикува по света, а тази до смъртта му е изтръгната от лапите на Държавна сигурност и укривана.

През 1999 г. под патронажа на вицепрезидента Т. Кавалджиев се чества “70 годишен юбилей на поета”, а за 2009 г. е приета програма за чествания от Инициативен комитет “80 години Кръстьо” с председател земляк и поетичен събрат Е. Евтимов и почетен председател Тодор Кавалджиев.

Със изявеното желание на почитатели и от чужбина, Инициативният комитет прерастна в международен (МИК). Една от основните задачи на Инициативния комитет, освен популяризирането на поезията на Кръстьо, е и изнасянето на фактите в борбата със старите и нови спекулации за тази поезия, идеите и честта на поета. Защото докато едни искат отново да умъртвят него и неговия дух, засегнати от неговата борба, други пък “искат да го превърнат в свое знаме”, но за съжаление някои от тях забравят, че пророчеството и същността на “тяхната обаятелна личност”, но и “безкомпромисен идеалист”, на този “орфеец, спартаковец и ботевец” се състои в неговата свободолюбива, високо нравствена, мечтателна, но и трезва, реалистична поетична душевност, а не в тяхната екзалтираност. Приятели и близки на Кръстьо, които добре го познават, основателно реагират против спекулациите с неговите идеи и вярна национална гражданска позиция.

Спекулира се и с това, че като четиринадесетгодишен партизанин "след 9.IX.1944 г. утвърждава народната власт", което не е вярно. Повечето време той е на територията на днешна Гърция и става партизанин на 31.VIII.1944 г. и с ясното съзнание и надежда, че на мястото на хитлеризма, трябва да се помогне България да не попадне под болшевишко влияние. Кръстьо добре знае за болшевишките насилия в Русия и Испания. Факт е и това, че докато са в Алиботушката чета до края на октомври 1944 г., Кръстьо и брат му Благой не допускат саморазправи и убийства и спасяват от садизма на комунистите-палачи много хора. Той не е комунист, не е терорист и неговият лозунг не е "Съюз със СССР".