Последователи

вторник, 31 октомври 2023 г.

Владислав III Варненчик е роден на 31 октомври 1424 година

 Владислав III Варненчик е роден на 31 октомври 1424 година като първороден син на крал Владислав II от династията Ягело и четвъртата му жена княгиня София Холшанска от княжеския литовски род Холшански. Наследява полската корона след смъртта на баща си през 1434 г. През 1440 година в град Секешфехервар е коронясан и за унгарски крал под името Ласло I, благодарение на трансилванския войвода Янош Хуняди, който иска да осигури подкрепата на Полша срещу османците.


След победоносните кампании на Хунияди срещу войските на султан Мурад II през 1442 – 1443 г., папата убеждава младия крал, че е дошло времето да се съкруши Османската империя и да се освободи Йерусалим. През Октомври 1443 Владислав Ягело и Хунияди събират 20 – 25 000 международна армия, като основата ѝ са 12 – 15 000 души от полски и унгарски рицари и оръженосци, подчинени на на Владислав III и Хунияди. В нея са включени 5000 власи на воеводата Влад Цепеш – Дракула, както и 500 щвейцарски стрелци, както и известен брой италиански кондотиери *. Тактиката на Хунияди е когато кръстоноците се установят на стан, те да се обграждат от каруците, а швейцарските стрелци да застават по тях и да бдят за бързата османска конница, а рицарите да са по средата на загражденията.


Кръстоносците завладяват Ниш, и подпомагани от местното българско население, стигат чак до София. Походът обаче се забавя твърде много и през ранния ноември студ сковава София. Мъглите на Ихтиманското поле и снега принуждават Ягело и Хунияди да се изтеглят. Османците изливат гнева си на българите. На следващата 1444 година Ягело и Хунияди потеглят на Втори Кръстоносен поход за освобождението на българските земи. Ситуацията е удобна за християнската коалиция, защото султанът се разправя с внезапно изникнал дьозме – султан (лъже-султан, сепаратист претендиращ за родство със султана и за легимност) и прехвърля огромната част от войските си в Азия.


Кръстоносците се отправят към Варна (откъдето искат с кораби да се прехвърлят в Цариград), но междувременно Мурад II успява да се справи неочаквано бързо със своя опонент в Азия. Именно тук – във Варна – става решителното сражение. Поради несъгласуваност на действията между съюзниците и двойната игра на Република Венеция, която все още привижда Византия за свой най-голям враг, венецианците прехвърлят османската 100 000 армия във Варна срещу 25 000 кръстоносна армия**.


Според легендите като видял превъзхождащия противник, крал Владислав казал „Сега вече ни остава само едно – да умрем за прослава, с Христовото име в уста“*** (това негово желание ще се сбъдне). Първоначално в битката обединените християнски сили получават надмощие, но това явно е тактически прийом – османците примамават рицарите в „чувал“ и разгръщат своя резерв зад гърба им.


Тук по времето на битката Хунияди е обграден от османци. Владислав III, който до този момент стои настрана, се впуска с неколцина рицари, за да го защити, пада с коня си в вълча яма и бива посечен със сабя от връхлитащ конник-османец. Така той загива в бой с турците на 10 ноември 1444 г. и посмъртно получава прозвището Варненчик. Хунияди продължава опитите да освободи Балканите и след неговата смърт, но те са обречени на неуспех, а след 1448 опитите на Унгария да се намеси на Балканите прекъсват задълго.


Макар официално това да не се води за кръстоносен поход, именно неуспехът на този поход и доказаната неефективност на рицарството, когато се бие на пресечен терен срещу османската лека кавалерия слага окончателно край на кръстоносните походи. Нещо повече – това ще бъде последният опит на западният свят да освободи Балканите от османското иго, чак до Гръцкото въстание.





Щете ли вие СВОБОДА или искате да сте покорна рая на султана ?

 На 31 октомври 1869г., в Букурещ е основан БРЦК.

Българският революционен централен комитет (БРЦК) е организация на българското националнореволюционно движение, създадена в Букурещ с цел да пропагандира революционните идеи и да окаже съдействие за политическа и идейна подготовка на българската национална революция. Българският революционен централен комитет е приемник на идеите на Георги Раковски, който е поставил началото на организираното българско националнореволюционно движение. Българският революционен централен комитет е създаден през 1869г. (по стар стил) или през 1870г. (по нов стил) от Любен Каравелов. На общо събрание в Букурещ през 1872г., за председател на Българският революционен централен комитет е избран Любен Каравелов. Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия на Георги Раковски през май и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г. Тогава част от дейците на бившия Таен централен български комитет (ТЦБК), заедно с привържениците на революционните идеи на Георги Раковски полагат основите на група "Млада България" и с подкрепата на групировката, през 1868-1869г. Васил Левски предприема първите две обиколки из българските земи и изграждането на революционни комитети в тях. Програмата на Българския революционен централен комитет е публикувана първо в руското емигрантско списание "Народное дело" (август 1870г.), а в последствие и във вестник "Свобода" (октомври 1870г.).

Програмата на БРЦК е публикувана най-напред в руското емигрантско сп. "Народное дело" (август 1870г.), а след това и на страниците на в. "Свобода" (октомври същата година). В най-разгърнат вид тя е изложена в брошурата "Български глас", издадена също през 1870г., като прокламира следните идеи:

Като крайна цел на българското националнореволюционно движение в нея се посочва извоюване на политическо освобождение на българския народ.

При осъществяването на тази задача се разчита единствено на неговите собствени сили. Отхвърля се по най-категоричен начин намесата на външни фактори.

Осъдена е остро политиката на съглашателство на българските чорбаджии с османските власти.

БРЦК ратува за демократично управление на освободената българска държава.

Идеята на Любен Каравелов за установяване на добросъседски отношения с всички балкански народи, особено със сръбския и румънския, и за създаване на "южнославянска или дунавска федерация" от българи, сърби и румънци, като всеки от тях запази вътрешното си самоуправление и националния си суверенитет. За модел на тази федерация открито се посочва швейцарският опит.

Във връзка с активизирането на националнореволюционната борба през 1870г., в БРЦК се създават два центъра: външен и вътрешен.

Първият е със седалище в Букурещ и има за задача да развива революционна пропаганда и да обедини силите на българската емиграция. За негов ръководител е определен Любен Каравелов.

Вторият, наречен още Български революционен централен комитет (БРЦК) в Българско или Привременно правителство, се възглавява от Васил Левски. Той насочва дейността си в българските земи, където Левски разгръща неуморна дейност за изграждане основите на вътрешната организация.

За внасяне на единство в революционната дейност от 29 април до 4 май 1872г. в Букурещ се провежда Общо събрание, на което се обсъждат и приемат нова програма и устав. Проектоуставът, озаглавен "Нареда на работниците за освобождението на българския народ", е изработен от Васил Левски и утвърждава изградената от него вътрешна революционна организация.

Отчитайки условията в българските земи и международната обстановка на Балканите, Общото събрание на БРЦК взема решение за преминаване към незабавни революционни действия. Васил Левски е определен за главен апостол в Северна България, Тракия и Македония и с получено за целта пълномощно се завръща в българските земи и продължава изграждането на вътрешната организация.

В резултат на авантюристичните действия на Димитър Общи, който необмислено ограбва орханийската хазна (данъчните постъпления от Орханийската кааза) в прохода Арабаконак, върху вътрешната революционна организация е нанесен удар, който се отразява тежко и върху самия Български революционен централен комитет (БРЦК). Заловени са редица революционери, сред които и Левски, който е осъден на смърт и обесен в София през 1873г.

След обесването на Васил Левски настъпва нов период в дейността на комитета. Предприемат се няколко опита за възстановяване на вътрешната организация в българските земи. През април 1873г. за заместник на Апостола е определен Атанас Узунов, но той не успява да разгърне особена дейност, тъй като наскоро след това попада в ръцете на османските власти.

През есента на същата година функциите на Централен комитет във вътрешността поема Търновският частен революционен комитет. Чрез съдействието на Панайот Хитов той прави опит да установи контакт със сръбското правителство, въпреки че за това няма съгласието на БРЦК в Букурещ. В резултат на влиянието на Панайот Хитов в революционната организация започва да се налага отново четническата тактика. Въпреки това идеята за изграждане на вътрешна организация не е изоставена.

През август 1874г., по инициатива на Търновския и Русенския революционен комитет, в Букурещ се провежда ново Общо събрание, което определя за следващ заместник на Васил Левски в Българско Стефан Стамболов. В ръководството на самия комитет в Букурещ заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков и други влиза и Христо Ботев, който впоследствие изпъква като централна фигура в него. Функциите на ЦК в българските земи поема Русенският революционен комитет.

След закриване на Общото събрание Стефан Стамболов се прехвърля в българските земи и установява контакт с някои от старите революционни комитети.

В края на декември 1874г. между членовете на БРЦК настъпва сериозно разногласие по въпроса за насоките на неговата бъдеща дейност, в резултат на което през лятото на 1875г. Любен Каравелов е отстранен от неговите редове. Революционната пропаганда се възлага на Христо Ботев. Той става и редактор на неговия печатен орган - в. "Знаме".

През 1875г. започва третият период в съществуването на БРЦК. Най-силно влияние върху неговата дейност по това време оказват радикално-революционните възгледи на Христо Ботев.

През лятото на същата година избухва въстание в Босна и Херцеговина, което подтиква ръководителите на БРЦК към идеята за незабавно организиране на въстание и в българските земи. Разгръща се активна дейност за неговата подготовка. По различни причини то избухва преждевременно през есента на 1875г. и се ограничава само в Старозагорско, Шуменско и Търновско (известно е като Старозагорско въстание – 1875г.). Неговият неуспех довежда до нова криза в Българския революционен централен комитет, в резултат на което Христо Ботев си подава оставката. Скоро след това и самият комитет се разпада.

В края на 1875г., в разгара на Източната криза (1875 - 1878г.), привържениците на революционните действия изграждат Гюргевския революционен комитет, който на практика се явява продължение на Българския революционен централен комитет след провала на събитията в Старозагорско.

Изграждането на Българския революционен централен комитет (БРЦК) бележи последния и най-висок етап в организираното националнореволюционно движение на българския народ, връхна точка на което се явява Априлското въстание през 1876г.

Идеологически и практически наследници на БРЦК след Освобождението са Вътрешната македоно-одринска революционна организация (бореща се след Берлинския конгрес от лятото на 1878г. за освобождението на Македония и Одринско и присъединяването им към свободна България), Вътрешната тракийска революционна организация (бореща се след Ньойския диктат от 1919г. за освобождението на Беломорска Тракия и присъединяването ѝ към свободна България), Вътрешната западнокрайска революционна организация "Въртоп" (бореща се след Ньойския диктат от 1919г. за освобождението на Западните покрайнини и присъединяването им към свободна България) и Вътрешната добруджанска революционна организация (бореща се от 1923г. за освобождението на Северна и Южна Добруджа и присъединяването им към свободна България)



Баща ми беше царски офицер, комунистите го изпратиха на лагер

 Баща ми беше царски офицер, комунистите го изпратиха на лагер в мина Пирин, в с. Брежани, ние бяхме 3 деца, какво ни е било. Изгониха ни за 24 часа от собствения ни дом на улицата. Национализираха имотите на дядо ми, търговец, по ЗЕГС. Конфискуваха всички пари в банката, сложиха ръка дори на детските ни влогове, взеха ни и касичките със събраните монети вътре. Оставиха ни както се казва, голи като пушки. Ние за тях бяхме врагове, не ни разрешиха да продължим образованието си във ВУЗ. Баща ми като се върна от лагер беше без работа. Съден от т.н." народен съд" и без присъда , обвиненията падат ,"че е крал сено от порциона на конете" ,натоварен на конски вагон и изпратен на лагер.

Кой ще го вземе на работа, води се ,,фашист",смее ли, дори и да иска.

Пълна мизерия беше, заживяхме в старата къща на дядо ми, където нощем излизаха голи охлюви и плъхове ,защото в мазата, която беше приспособена за кухня с антре, хората живеещи там са го ползвали като склад за зърно.

Пълна мизерия. Ядяхме хляб от царевично брашно, коприва. Когато майка ми купеше карантия, беше празник. Проклети комунисти!


Евдокия Тошева



Роден град на големия български писател Димитър Талев.

 На 31 октомври 1915г., по време на Първата световна война, подразделения от 22-ри пехотен полк и Конната дивизия освобождават българския град Прилеп. Роден град на големия български писател Димитър Талев.

Прилеп (изписване до 1945: Прилѣпъ) е град със 73 925 жители, разположен в южната част на днешната Р. Северна Македония, център и на община Прилеп.

Градът се намира на 126 км. (по въздушен път) от Скопие и на 32 километра от Крушево. Прилеп е наричан също Град на тютюна и Градът под Марковите кули, защото се намира близо до кулите на легендарния български герой Крали Марко.

Във втората половина на VII век Прилепското поле е център на Българската държава на българския владетел Кубер в Македония. От IX век, след похода на Пресиян в 836г., Прилеп е българско средище до завладяването на Българското царство от Византия. След началото на XI век многократно е споменаван като част от Пелагонийската епархия на Охридската архиепископия. Градът е освободен от цар Калоян в 1203 година. Провъзгласилият се за цар Стефан Душан го включва за кратко в своето Душаново царство, а в XIV век е столица на независимо княжество на местни самодържавни феодали.**

По времето на крал Марко Мърнявчевич (Крали Марко), от 1371 до 1395 година, Прилеп е столица на държавата му.

След завоюването от османците в 1395 година жителите напускат стария град. В XIX век се оформя днешният център със Старата чаршия. Към средата на века в Прилеп се провежда един от най-големите ежегодни панаири в Македония. В 1860 година оборотът на Прилепския панаир са изчислява между 15 и 18 милиона пиастри.

В 1856-1857 година Панайотис Арвантинос пише за Прилеп:**

„Прилеп, или обикновено наричан Перлепе, е град в Македония, често пъти споменаван във византийската история. Сега неговото население се състои от 1200 домакинства мохамедански и християнски, като последните са от български род и една част от влашки.“

В 1862 година немският учен Хайнрих Барт пътува из Македония и две години по-късно издава книга, в която освен турското население, споменава и за 11 000 души българи.

Александър Синве ("Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique"), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Перлепе (Perlépé) живеят 500 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Прилеп е посочен като град с 2 661 домакинства с 2 300 жители мюсюлмани, 7 500 българи, 200 власи и 200 цигани.

В 1890 година при публичен диспут в Санкт Петербург, видният прилепчанин Методий Кусев описва в речта си града като:

„...чисто българския град Прилеп.“

В началото на XX век градът е център на кааза в Османската империя. Според българския географ Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в началото на XX век Прилѣпъ има 24 520 жители, както следва: 16 900 българи християни, 6 200 турци, 480 власи и 960 цигани.

Основният поминък на населението е било занаятчийството, земеделието и търговията. Прочуват се ковашкият и коланджийския занаят. Особено ценени са прилепските брадви, тесли и бакърени съдове. В града и околността се отглежда предимно мак и тютюн.

Тоталното мнозинство на християнските жители на града е под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“), в 1905 година християнското население на Прилеп се състои от 17 085 българи екзархисти, 240 българи патриаршисти гъркомани, 50 гърци и 420 власи. В града има 2 прогимназиални и 2 основни български училища, както и по 1 основно гръцко, румънско и сръбско.

През септември 1910 година, по време на обезоръжителната акция на младотурците в града, властите арестуват над 70 български първенци. Задържани са Петър Ацев, Михаил Попев, Георги Небрежанец, Милан Кафеджия, братя Раеви, Алекси Колищърков, учителят Харалампи Попов, свещениците Иван Попаламов, Георги Шивачев, Михаил Смичков, Димитър Янчулев и други.

След 1912 година Прилеп споделя съдбата на Вардарска Македония.

През април 1941г. германските части предават града на Царство България. На 11 октомври 1941г. група македонски комунисти под ръководството на Титовия пратеник Лазар Колишевски атакуват полицейски участък в града. Поради тази причина 11 октомври е избран от следвоенното правителство на Югославска Македония за държавен празник.

Според преброяването от 2002г., Прилеп има 66 246 жители.




По заповед на сърбите, труповете 3 дни са били оставени на централния мост в Щип, за да се "знае какво става с бугарите", които посмеят да се заяват като такива.

 На днешния 31 октомври през 1927година, сръбската полиция разстрелва бащата и брата на Ванчо Михайлов в Щип, защото техния син и брат се бори за правата на поробените българи в Югославия.

По заповед на сърбите, труповете 3 дни са били оставени на централния мост в Щип, за да се "знае какво става с бугарите", които посмеят да се заяват като такива.

Инициаторът на тези погроми срещу българите - сръбския крал Александър Караджорджевич е физически ликвидиран няколко години по-късно на 09.10.1934г., в Марсилия от българския Герой Владо Черноземски, по заповед на Ванчо Михайлов.



Един от най-значимите български революционери и национален герой. Той е деец на ВМОРО

 На 30 октомври 1907г., в село Либяхово, Неврокоп (днес село Илинден, Гоце Делчев), е измъчван и зверски убит по заповед на националния предател, турска подлога и българоубиец, Яне Сандански - легендарния Михаил Тодоров Даев или Даиев. Един от най-значимите български революционери и национален герой. Той е деец на ВМОРО, за 2 години извършва огромна работа за организирането на населението в Драмско, Зъхненско и Неврокопско, спечелва си авторитет и уважение като един от най-дейните и образовани войводи на Организацията. По време на славното Илинденско-Преображенско въстание в бунтовната 1903г. той е един от четниците на Георги Кондолов в 12-и Паспаловски район. След смъртта на Кондолов, Даев поема ръководството на четата и, заедно с другарите си, участва в спасяването на български бежанци. 

Даев става първата жертва на националния предател Яне Сандански. След като се проваля на Рилския конгрес Сандански решава, че не може да прави повече компромиси. След като групата му напуска конгреса, за задгранични представители са избрани Борис Сарафов, Христо Матов и Иван Гарванов. Сандански не ги признава и ги нарича “неовърховисти”. През август 1907г. той предлага Задграничното представителство да бъде премахнато като орган, но не може да наложи това решение. Тогава той взема мерки и натоварва Даев да ликвидира физически задграничните представители. Той обаче се разочарова от Сандански и вижда в неговите амбиции главна пречка за единството във ВМОРО. Тогава решава да използва близостта си с Яне, за да го убие. Не е известно дали Гарванов, Матов и Сарафов са узнали нещо за неговите намерения, но Даев ги описва в писмо и го праща по Тодор Паница. Даев му е кум, а Паница е негов най-близък приятел, бивш съученик и настоящ подвойвода. Това се оказва фатална грешка. Веднага след като той му поверява писмото, за да го предаде в Задграничното представителство, Паница го предава на Сандански. Заради заговора Даев е осъден на смърт.

"Присъдата" на Даев е изпълнена на 30 октомври 1907г. Според Христо Силянов войводата бил измъчван и убит, а според Мерсия Макдермот му разрешили да се самоубие, след като се разкаял и писмено признал вината си. Убийството на Даев е запазено в тайна повече от месец. През 1913г, след като Неврокопско влиза в пределите на България, войводата Стоян Мълчанков, заедно с група български офицери, провежда разследване и открива гроба на Михаил Даев.

В спомените си Мълчанков пише:

„ До скоро гробът на покойния бе неизвестен. По инициатива, обаче, на Либяховския общински кмет и благодарение показанията на Тодор Бошнаков от с. Либяхово, който бил накаран, на другия ден, след убийството на Даева, да изоре нивата, дето последният бил погребан, на 26 октомври 1913 г. - гробът бе намерен и открит край с. Либяхово, в нивата на известния българоубиец Иван Коюмджиев. Общинският кмет е Атанас п. Стоянов, който е пунктов войвода на ВМРО от 1921 до 1928 г. Убиецът на Даев, Иван Коюмджиев, е убиец и на бащата на Атанас п. Стоянов.“

Малко по-късно населението издига паметник на славния войвода в град Неврокоп.

За него летописецът на ВМОРО Христо Силянов с нескрита симпатия пише:

„Хубавец, с големи черни очи, смолиста брада и коса Даев омайваше младежта със своя борчески идеализъм, романтична външност и революционен актив още преди въстанието.“

Даев е роден през 1881 г. в град Балчик в заможно семейство. Учи във Варненската гимназия, където Пейо Яворов го привлича за каузата на революцията в Македония и Одринска Тракия.

През 1900 г. напуска Варна и постъпва в четата на Христо Чернопеев, която действа в Струмишко, Поройско и Кукушко.

От началото на 1903 г. Михаил Даев е в четата на Михаил Герджиков и обикаля Странджа. На 20 февруари 1903 г. той участва в неуспешния атентат при гара Синекли. Делегат е на конгреса на Одрински революционен окръг на Петрова нива.

След Илинденското въстание, заедно с по-голямата част от ръководителите на ВМОРО, пристига в София и участва в съвещанията, на които се обмислят по-нататъшните действия и тактиката на Организацията.

През 1904 година е изпратен като войвода в Беломорска Тракия. По това време особено тежко е положението в някои околии на Серския революционен окръг. В Драмско и Зъхненско освен компактните маси турско население, което подпомага властта, действа и силна гръцка въоръжена пропаганда, която има за свои основен противник не турската власт, а българското население и революционната организация. Затова ръководството на ВМОРО изпраща в този район изпитани, опитни дейци и войводи от други райони.

През юни 1905 година на конгреса на Серски революционен окръг в местността Мочура в Пирин, добил вече голям опит и популярност, макар и само на 26 години, Михаил Даев е изпратен като районен войвода в Драмско с 16-22 четници. В по-голямата си част Драмската чета се състои от млади, интелигентни момчета от Свободна България, повечето доведени от Михаил Даев, между които – Христо Манов от Чирпан, Тодор Паница от Оряхово, Тодор Добринович от Видин, Димитър Запрянов от Хасково, Тачо Хаджистоенчев от Стара Загора, Тодор Берберов от Копривщица, Наум Терзистанов от Балчик, Пеню Ковачев от Казанлък и други. Андрей Тошев пише през 1907г.:

„ Всички почти хора на Даева са социалисти и рушители на народните обичаи и вярвания. При все туй сега те са против Сандански, както и сам Даев и повече симпатизират на Представителството. “

По това време духът на българското население в Драмско е сломен от силната гръцка пропаганда, която не подбира средства, за да го елинизира и върне към Цариградската патриаршия. Екзархийски са само няколко села като Скрижово, Калапот и Гюреджик. Първите 6 месеца драмската чета преживява големи трудности и предателства от страна на гъркоманите. С упорита работа и силна воля Даев преодолява всички трудности. Със смели и бързи действия четата привлича много млади хора от българските села. Създават се нови революционни комитети в Скрижово, Калапот, Гюреджик и други села, а малко по-късно тези села създават и собствени въоръжени чети. Наказани са някои от ръководителите на гръцкия комитет, а няколко гръцки андартски чети са разбити и отблъснати.

През 1906 г. войводата Михаил Даев, преоблечен в местна носия, обикаля селата Просечен, Плевня, Височен и Кобалища, където спечелва за каузата местните селяни и образува комитети на Организацията. Негови четници тогава са бъдещите войводи Пейо Гарвалов и Димитър Михайлов.

Българското население от градовете Драма и Кавала събират пари и ги изпращат в околийската каса. С тези средства Даев през пролетта на 1906 г. облича в нови униформи и въоръжава с къси манлихери селската милиция в селата Калапот и Скрижово. В други села, където има и гръцко население, селските ръководители са въоръжени с револвери, за да се бранят от нападенията на андартите. Селските младежи преминават специално военно обучение, което се провежда в специален лагер в планината над Калапот.

На 10 октомври 1906 година тридесет български четници от околните села, начело с Михаил Даев и други трима войводи, нападат от три страни Алистрат и убиват 15 турски войници в казармата им. Срещат съпротива от гръцка милиция, начело с учителя лекар Василиос Кафтандзис и при пристигането на зъхненския каймакамин с войска, се оттеглят.

За две години Михаил Даев извършва огромна работа за организирането на населението в Драмско, Зъхненско и Неврокопско, спечелва си авторитет и уважение като един от най-дейните и образовани войводи на Организацията.

Към средата на юни 1907 г. в Кавала пристига английският полковник Елиът, за да извърши инспекция на дейността на английските жандармерийски офицери, които са разположени в областта по силата на Мюрцщегските реформи. Даев решава да отвлече Елиът и по подобие с отвличането на американската мисионерка мис Стоун, да получи откуп за каузата на Организацията и най-вече да привлече вниманието на европейското обществено мнение върху тежката съдба на българската население в Македония. Акцията се проваля поради предпазливостта на полковник Елиът и намесата на турската полиция.




понеделник, 30 октомври 2023 г.

Русия променя НАШИЯ ИЗБОР!

 29.10. 1886 г. – 3-тото Велико Народно събрание избира за княз принц Валдемар Датски.

Законно... България отново има княз...

Но ... под натиска на Русия баща му, крал Кристиян, отклонява избора. 

Русия променя НАШИЯ ИЗБОР!

Струва си да припомним - ЗАЩО се налага този избор? Защото в "свободна" България, същата Русия преди това е финансирала и организирала преврат срещу българския княз Александър Батенберг, той е ОТВЛЕЧЕН в Русия и подходящо е "убеден" да се оттегли от властта и замине завинаги...




КАКВА ЩЕШЕ ДА БЪДЕ БЪЛГАРИЯ БЕЗ КОМУНИЗМА: МИТОВЕТЕ ЗА ЦАРСТВОТО - ЧАСТ II:

 КАКВА ЩЕШЕ ДА БЪДЕ БЪЛГАРИЯ БЕЗ КОМУНИЗМА: МИТОВЕТЕ ЗА ЦАРСТВОТО - ЧАСТ II:


“О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш

да се наречеш Болгарин!… Или не са имали

Болгаре царство и господарство?”

Фразата “една снимка казва повече, отколкото 1000 думи” е толкова болезнено вярна, че няма как да се изтърка. В тази статия ще се опитам да разбия едни от най-големите митове за последното българско царство.

За масовата представа, че България преди 9-ти септември 1944-та година е била силно изостанала държава спомагат две неща – комунистическата пропаганда, която описва само дрипаво селско население без електричество, индустрия и инфраструктура, но така също и произведенията на Алеко Константинов, които до голяма степен описват същото.

Само че, Алеко Константинов няма как да е свидетел на Третото българско царство, което, строго погледнато, води началото си на 22-ри септември 1908-ма година, при положение, че самият той загива на 11-ти май 1897-ма. Известният му пътепис “До Чикаго и назад”, пък, е написан през 1893-та година, или едва 15 години след Освобождението.

**********************************************************************

ВПУСНЕТЕ СЕ В ПЪТУВАНЕ НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО, КОЕТО ЩЕ ВИ ОТВОРИ ОЧИТЕ ЗА НЕИЗВЕСТНИ ФАКТИ ОТ ТРЕТОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО!

**********************************************************************

 автор : Пламен Петров

източник : https://conservative.bg/mitovete-za-tsarstvoto/


👉 Ако ви е харесала тази статия, бихте могли да прочетете и първата част : https://conservative.bg/kakva-shteshe-da-e-balgaria-bez…/






неделя, 29 октомври 2023 г.

До края на живота си, Яворов другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров

 На 29 октомври 1914 година, в София се самоубива световният поет Пейо Яворов. Това е последното негово писмо до другаря му, Тодор Александров. До края на живота си, Яворов другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на Яворов, именно от него. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от комунистическата историография.

********************************


 “Драги Тодоре,


Прости ми ти, нека ми простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук.


Ще легна при моята мила Лора.


Целувам те, дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум, както ми приляга.


Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица – тя вече е щастлива!”


Предай моите сърдечни поздрави на домашните си!


Горещо стискам ръцете на Христо Матов и Хр. Татарчев и Ал. Протогеров.


Целувам те. Сбогом


Твоя Пейо


В тия дни на терзания, аз не можах да подредя разписките. Моля те нареди да стане, както намериш за добре!


Същи”

********************************


Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на 20 век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо.



ДАТАТА 29-ТИ ОКТОМВРИ Е ОБЯВЕНА ЗА ДЕН НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ.

 ДАТАТА 29-ТИ ОКТОМВРИ Е ОБЯВЕНА ЗА ДЕН НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ.


На 29 октомври 1838г., е осветен храм-паметникът „Свето Преображение Господне" в Болград, Южна Русия (днешна Украйна). Той е построен с труда и средствата на българските колонисти. Съборът в българската светиня е един от най-големите в миналото и сега за православната християнска общност. През 1938г. в България тържествено е отбелязана 100-годишнината на храма. Тогава се ражда идеята 29 октомври (16-ти по стар стил) да бъде ден на бесарабските българи. С този акт се отдава дължимото уважение на тази общност, която е участвала в борбите за национално и културно възраждане на българския народ, и в строителството на Нова България след Освобождението през 1878г.

Далеч от нас са бесарабските българи. По едно предопределение на историческата съдба те са чужди поданици, чужди граждани, данъкоплатци, войници. Те са, и навеки остават неделима част от българската народна снага, на българската духовна и културна общност. Ще останат, защото несъкрушима е връзката между нас и тях. Тая връзка е двояка и здраво сплетена: кръвта, която вода не става, и духът, който не умира и всичко побеждава.

Нека никога не преставаме да мислим и се грижим за нашите братя - българите в Бесарабия, а един ден в годината - 29 октомври, по стар стил 16 октомври, годишнина от освещаването на въздигнатия от тях в Болград български храм-паметник „Свето Преображение Господне" - да бъде за тях и за нас голям празник на българския дух.

Бесарабски българи са българите, живеещи в областта Бесарабия, разделена между днешна Молдова и днешна Украйна и днешна Румъния между реките „Прут“ и „Днестър“ (Одеска област).

Общият брой на бесарабските българи в Република Молдова и Република Украйна по официални данни е около 230 000 души.

По официални данни в Република Молдова бесарабските българи през 1989 г. са 88 419 души. Според преоброяването от октомври 2005 г. В Молдова живеят 65 072 души, но в този брой не са включени българите в Приднестровието. Въпреки че българите населяват най-различни селища в Молдова, включително и столицата Кишинев, където са чести смесените бракове, тяхната най-голяма концентрация е в южните части на Молдова – предимно в Тараклийски район (28 500 д. или 66%), но също така и други райони (Кагулски, Леовски, Кантемирски), както и в Гагаузия. В Гагаузия живеят близо 8 000 българи – малко над 5% от населението.

В украинската част на Бесарабия българите са по-многобройни – над 140 000 души. Те преобладават в Болградския район. Немалко българи живеят и в Тарутински, Арцизки, Саратски, Измаилски и Татарбунарски район. Те са незначително малцинство в Килийски и Белгород Днестровски район. Макар че областният център Одеса се намира извън границите на географската област Бесарабия, немалко бесарабски българи са се преселили в този град.

История:

Българското етническо присъствие в Бесарабия датира от ранното Средновековие. Начало на значително българско присъствие в този район обаче е поставено в края на XVIII и началото на XIX век. Така по време на Руско-турската война от 1768 – 1774 година, особено при оттеглянето на руските войски, няколко хиляди българи се изселват във Влашко, Молдова и Украйна. Българско население се преселва в Бесарабия по време на кърджалийството в Османската империя.

В административно отношение българските и другите чужди колонии в Бесарабия се ползват с автономия спрямо местната администрация и са пряко подчинени на Обща канцелария за опекунство на чужденците. Първоначално тя е със седалище в Санкт Петербург, а през 1800 година е преместена в Екатеринослав. През годините тя има различни местни подразделения, като най-трайно и активно е това за Бесарабия.

Масовите заселвания на българи в Буджак, където днес е концентрирана основната част от бесарабските българи, започва през Руско-турската война от 1806 – 1812 година. Непосредствено преди нея руското правителство изселва местните татари с намерението да укрепи границата си, заселвайки там християнско население. Първоначално заселниците са главно румънци, но с прехвърлянето на военните действия на Балканите през 1809 година и с оттеглянето на руснаците от Добруджа и североизточна България през следващата година няколко хиляди българи се преселват в областта.

В самата война участват много българи, както бежанци, така и живеещи вече в Бесарабия, както и от други части на Украйна, Влашко и Молдова. Те участват във военните действия във Влашко, но след примирието през 1807 година доброволческите отряди са разпуснати, заради лоша дисциплина и грабежи на местното население. През пролетта на 1811 година е сформирано самостоятелна подразделение – Българска земска войска – в което участват много българи от Украйна и което се включва активно в боевете при Русе, Тутракан и Силистра. След края на войната основната част от участниците в Земската войска се установяват в Южна Бесарабия, опитвайки се безуспешно да получат статут на военни заселници.

Заселването на българи в Бесарабия продължава и след края на войната, когато цялата област е присъединена към Руската империя. Клауза на Букурещкия договор дава възможност на османските поданици свободно да се изселват от страната в продължение на 18 месеца след подписването му. През този период много българи се преселват в Буджак, а също и в по-големи градове като Кишинев. Сред тях има и хора, установили се първоначално в Молдова, където са заплашени от закрепостяване от местните земевладелци. Към 1818 година броят на българите в Бесарабия вече е около 30 хиляди души.

През 1818 година Общата канцелария за опекунство на чужденците е преобразувана в Попечителен комитет за чуждите поселници и е преместена в Одеса. Пръв главен попечител става генерал Иван Инзов, който развива активна дейност за организирането на колониите в Южна Бесарабия.

Особено големи са преселническите вълни през Руско-турската война от 1828 – 1829 г. Тя се отразява изключително тежко на мирното население в Източна България – принудителни изселвания, реквизиции и масова мобилизация на цивилно население за обслужване на двете армии предизвикват икономическа катастрофа, а към това се добавя и епидемия от чума, която по някои оценки унищожава 1/3 от населението на източна Тракия. Това предизвиква вълна от български бежанци, известна част от които преминава в Новорусия, главно в Бесарабия – броят на преселилите се по време на самата война се оценява на 2 – 3 хиляди души.

През септември 1829 година е сключен Одринският мирен договор, който отново дава възможност за изселване от Османската империя и поставя началото масова изселническа вълна, достигнала своята кулминация в края на руската окупация на източна България през април 1830 година. Общият брой на изселниците е 140 – 150 хиляди души, като към 3/4 от тях заминават за Бесарабия.

Въпреки че българските преселници са най-вече от Източна България, сред тях има и западни българи – македонци и шопи, заселили се в Източна България през ХVIII век и преди това. Заедно с българите в Бесарабия се заселват дори и няколко албански села, също преселили се от Източна България – до днес част от възрастните жители на село Жовтневое (Каракурт), Болградски район говорят албански език.

След заселването си на новото място българските колонисти основават свои градове, между които Болград и Комрат, а също и много села, наричани и колонии. През 1856 година, по силата на Парижкия мирен договор Бесарабия е разделена на две – югозападните части с Болград, Измаил и Килия са включени в състава на Молдова (от 1861 г. – Румъния), а североизточните с център Комрат остават в Руската империя. През 1858 г. с разрешението на молдовския владетел, българина Никола Богориди, е основана Болградската гимназия, която има значително място в развитието на българското образование и култура през Възраждането.

В края на 1860 година възниква напрежение между българите в района на Болград и румънската администрация, при което местен чиновник е пребит. На 8 ноември полицията разпръсква събрание на българи, след което започват произволни насилия – загиват 10 души, а около 200 са ранени. Тези събития предизвикват вълна от преселвания на руска територия, при която над 21 000 българи от румънската част на Бесарабия се преселват в Руската империя. Част от тях се установяват в българските колонии от другата страна на границата, но много други получават земя в Таврия на мястото на напусналите този край ногайци, поставяйки началото на друга българска общност – таврийските българи.

През 1871 година е премахнат особения статут на българските колонии в руската част на Бесарабия, дотогава подчинени на Попечителния комитет за чуждите преселници, и те са присъединени към създадените малко по-рано общи земски управи. По това време броят на българите в Украйна и руската част на Молдова се оценява на около 120 хиляди души.

След като през 1878 година Южна Бесарабия отново е включена в състава на Руската империя, там се засилват процесите на русификация. За това спомага и преселването в Княжество България на голяма част от местните български интелектуалци, които се включват активно в изграждането на българската държава. Извоюваните от българите по време на молдовското (румънското) управление права в областта на образованието и културата са премахнати и Болградската гимназия изцяло придобива облик на руско учебно заведение.

След 1918 г. и краха на Руската империя Румъния завладява цяла Бесарабия. За разлика от предишното румънско управление, всички културни-просветни права на българите са изцяло отнети. Въпреки това, българите не се включват масово в болшевишкото Татарбунарско въстание, поставящо си за цел присъединяването на Бесарабия към Съветския съюз. Междувременно, се засилват тенденциите на откъсване от българите на гагаузите, които до този момент се приемат за говорещи на турски език българи.

През лятото на 1940 година, след спогодбата Рибентроп-Молотов от предишната година, съветските войски навлизат в Бесарабия и я включват в състава на Съветския съюз. Българите преживяват колективизацията, Втората световна война, румънската окупация 1941 – 1944 и последвалия войната небивал глад и масова смъртност.

Въпреки че са признати официално, в Съветския съюз част от бесарабските българи губят някои черти от своята културна идентичност – език и други.

Дълги години темата за бесарабските българи бе във информационен вакуум. Макар че още през 1938 година Инициативен комитет излиза с предложение - 29 октомври да бъде обявен за Ден на бесарабските българи, първото официално честване е организирано в София през 1998 г. от Дружество "Родолюбец" по инициатива на члена на дружеството Мирчо Сливенски, чийто баща е родом от сливенската махала на град Болград. През последните години българските дружества в Украйна и Молдова провеждат мероприятия и акции посветени на празника.

Обръщение на главния секретар на патриотичното движение „Отец Паисий" Димитър Тодоров към читателите на вестник „Българска Бесарабия". Изданието излиза с един единствен брой в София на 28 ноември 1938 г.:

„За ония, които запазиха духа си" - за заслугите на бесарабските българи

Традиция е всяка година на 29 октомври, Деня на бесарабските българи, Културно-просветното дружество за връзки с бесарабските и таврийски българи „Родолюбец” да организира мероприятие по повод празника.

Бесарабските българи в Украйна

В края на 80-те години сред българите в СССР се заражда движение на национално възраждане. Издават се български вестници, създават се културно-просветни дружества, в много училища започва да се изучава български език – в началото като факултативен предмет, а впоследствие и като задължителна част от учебната програма. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. в някои места в Бесарабия (в Болградската гимназия, в Тараклийския колеж, в село Чийшия (Огородное, Городное, Украйна) и на други места на български език се изучават голяма част от учебните предмети. През 1993 г. в Украйна се създава Асоциация на българите в Украйна, чийто председател Антон Киссе е депутат в парламента на Украйна. През 1995 г. в Кишинев се създава Български теоретичен лицей „Васил Левски“. През 2007 г. в Одеса е създадена организацията Конгрес на българите в Украйна с председател Юрий Граматик. Основната цел на организацията е съхраняване на правата на българите в Украйна в съответствие със законите на страната.

Бесарабските българи в Молдова

През есента на 2004 г. в центъра на българите в Молдова, град Тараклия се открива Тараклийският държавен университет, в който официалните езици на обучение са български и молдовски (румънски). Този университет се съфинансира от българската държава.

Езикът на бесарабски българи – (Бесарабски български) е запазил някои старобългарски и диалектни думи и има още няколко разлики със съвременния български език.

Сред по известните бесарабски българи свързани и с нашата история може да отличим имената на:

Александър Малинов (1867 – 1938) – политически и държавен деец, български министър-председател; Александър Теодоров-Балан (1859 – 1959) – езиковед, пръв ректор на Софийския университет; Антон Киссе – депутат в парламента на Украйна, председател на Асоциацията на българите в Украйна; Василе Тарлев (р. 1963) – икономист, молдовски политик и министър-председател; Георги Агура (1853 – 1915) – военен деец, генерал; Гаврил Занетов (1863 – 1934) – юрист; Георги Тодоров (1858 – 1934) – военен деец, генерал; Данаил Николаев (1852 – 1942) – военен деец, генерал; Димитър Агура (1849 – 1911) – историк; Димитър Греков (1847 – 1901) – политически и държавен деец, български министър-председател; Екатерина Челак (p. 1967) - историк; Зиновий (Жельо) Дерменджиев (1852 – 1924) – опълченец от ІІІ-та опълченска дружина, участвал в боевете при Шипка и Стара Загора; Иван Думиника (р. 1988) - историк; Иван Забунов - историк; Иван Колев (1863 - 1917) – военен деец, генерал; Иван Минковски – певец на народна българска музика; Иван Шишман (р. 1963) – художник; Йона Тукусер (p.1986) – художник; Кирилл Ковалджи – писател; Михаил Греков (1847-1922) – революционер и публицист; Михаил Канев – историк; Михаил Станчев (р. 1953) – доктор на историческите науки, професор на Харковския университет „В. Н. Каразин“, академик на Българската академия на науките; Николай Руссев – историк, професор, доктор на историческите науки, ректор на Висшата антропологическа школа – Кишинев в периода 2000 – 2004г.; Николай Червенков – историк, професор, доктор на историческите науки, първият ректор на Тараклийския държавен университет „Григорий Цамблак“; Олимпий Панов (1852 – 1887) – военен деец, майор; Порфирий Стаматов (1840 – 1925) – юрист; Петър Труфкин – революционер, писател, юрист; Райна Манджукова (р.1970 г.) – тв водеща, председател на Държавната агенция за българите в чужбина (август 2009 – май 2010);.



събота, 28 октомври 2023 г.

На 28 октомври 1912г. по време на славната Балканска война е дадено начало на Люлебургаско-Бунархисарската операция.

 На 28 октомври 1912г. по време на славната Балканска война е дадено начало на Люлебургаско-Бунархисарската операция.

Люлебургаско-Бунархисарската операция от 28 октомври-2 ноември (15-20 октомври стар стил) 1912г. е най-кръвопролитното сражение през Балканската война. В него българските войски под общото командване на генерал-лейтенант Радко Димитриев нанасят тежко поражение на османските сили в Източна Тракия, които са принудени да отстъпят към столицата Цариград.

След поражението, нанесено им от Първа (командващ генерал-лейтенант Васил Кутинчев) и Трета българска армия (командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев) в Лозенградската операция, османските Първи, Втори, Трети и Четвърти корпус отстъпват на югоизток, където при Сарай са разположени Седемнадесети и Осемнадесети корпус. Османското командване използва двудневната почивка, дадена на българските войски след края на Лозенградската операция, за да прегрупира силите си. Те са разположени на 30-километров фронт по линията Люлебургас-Бунархисар, в двата края на която са стратегически важните пътища Одрин-Константинопол и Лозенград-Константинопол. Шестте налични корпуса са разпределени в Първа и Втора източна армия, които заемат съответно левия и десния фланг.

Османската отбранителна линия е достигната от Трета българска армия на 28 октомври. Още същия ден в боевете са въведени и трите ѝ дивизии - Пета пехотна дунавска дивизия (командващ генерал-майор Павел Христов) на левия фланг при Бунархисар, Четвърта пехотна преславска дивизия (командващ генерал-майор Климент Бояджиев) в центъра при Караагач и Шеста пехотна бдинска дивизия (командващ генерал-майор Православ Тенев) на десния фланг при Люлебургас. До вечерта на първия ден от операцията Шеста дивизия успява да завземе град Люлебургас.

На 29 октомври българските войски подновяват опитите си за настъпление, но срещат ожесточена съпротива. През деня до района на бойните действия достигат частите на Първа армия, като Десета пехотна сборна дивизия (командващ генерал-майор Стою Брадистилов) се разполага в най-югозападния край на фронта. Въпреки това османските сили продължават съпротивата и дори предприемат ограничени контраатаки. Особено критично е положението на Четвърта дивизия, където в боя са включени всички резерви.

На 30 и 31 октомври с тежки боеве и значителни загуби Пета и Четвърта дивизия успяват да напреднат с около 5 km в своя участък на фронта. Следобяд на втория ден османските войски започват да отстъпват, но българското командване нарежда настъплението да спре по линията Соуджак-Чонгара-Люлебургас. На 1 ноември настъпление започва и Първа армия на десния фланг, а Шеста дивизия осъществява пробив в района на Сатъкьой.

През нощта на 2 ноември османските войски предприемат общо отстъпление, което остава незабелязано от българското командване. Българските войски губят контакт с противника, като голяма част от османските сили успяват да отстъпят към укрепените позиции при Чаталджа. В Чаталджанската операция две седмици по-късно те прекратяват българското настъпление.



ПАГУБНАТА РОЛЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУСОФИЛИ

 ДИМИТЪР МАРИНОВ ЗА ПАГУБНАТА РОЛЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУСОФИЛИ


От векове Русия води умишлена , целенасочена , последователна и жестока убийствена политика срещу България ,българите и българщината.

Че нейната заветна цел е тоталното пряко или косвено чрез съседите ни владеене на българските земи , но без българите .

Че във всички и всякакви кавги ,съперничества и войни Русия винаги действа СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ ,СРЕЩУ БЪЛГАРЩИНАТА ,СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ.

Винаги на страната на нашите врагове – Турция, Гърция, Сърбия и Румъния.

За чест и гордост на всички българи, историята сочи , че нашите най изтъкнати водачи, революционери и просветители прекрасно са виждали , разбирали и предвиждали коварните и задкулисни ходове на руската убийствена политика срещу българите ,българщината и България.

За изключително вредната роля на българските русофили ни предупреждава и Димитър Маринов :


"България дотогава ще търпи душевно крушение ,додето се не измрат тия наши заслепени русофили ,които още не могат да сломят и съкрушат в себе си кумира на русофилството ,създадено от тех в тех през едни времена на наивност и раболепие ..

Димитър Маринов, Спомени из моя живот ,София 1992, стр 239,



ЗА 145 ГОДИНИ РУСИЯ И СССР ОТНЕХА ОТ БЪЛГАРИЯ 895 МЛРД. ДОЛАРА

 ЗА 145 ГОДИНИ РУСИЯ И СССР ОТНЕХА ОТ БЪЛГАРИЯ 895 МЛРД. ДОЛАРА

**************************************************************************

Какво дължи българският народ на братушките извън митовете на историята?


" О, руси...


защо сте вий тука? Защо сте


дошли на полята балкански


немили, неканени гости?...


Но идете вий настървени,


на грозни зовете ни битки!


(Вазов, 1916 г. Из: "На руските воини")

***************************************************************


Исторически, българо-руските политически отношения са нови, едва на няма и 145 години. Като всички политически отношения, и те създават свои митове. Най-важният за българо-руския случай е този за хармоничността в отношенията България-Русия, за константната дълбока привързаност и признателност на България спрямо Русия по време на и след Освобождeнието. Внушаван през годините след 1944 г. и в частност все още и днес, този мит няма особено основание в българската история и в историята на българо-руските отношения.


Разглеждайки ги под лупа, много по-силни се оказват аргументите в полза на тезата за отношения на напрежение и антагонизъм межу двете държави. Особено с оглед на напрекъснатите политически намеси на Русия в българската вътрешна и външна политика, които резултират в преврати, интриги, изнудвания, убийства (между които най-драматичното е това на Стефан Стамболов, убит най-вероятно в услуга на руските агенти в България и руския цар) и войни (Сърбия напада България след Съединението с изключителната благословия на Русия, а през 1916 г. Русия де факто напада България като окупира Добруджа и разполага дълготрайно свои войски в готовност за нахлуване във вътрешността, следствие на което, като последен мохикан на наивното русофилие, Вазов пише стихотворението си “На руските воини”, цитат от което служи за интродукция към този текст).


Ако действително през Освободителния период български граждани и селяни питаят някаква идеалистична обич към Русия, то тя е като към внушаван метаобраз на по-силен славянски православен народ. Който би се застъпил за по-малкия, страдащ под Османско-турското робство български и славянски православен народ, дал някога на по-големия азбука, писменост, култура и дори религия.


Българите проектират очакванията си върху Русия не поради друга причина, а защото имат историческа памет за онова, което те самите са дали някога на Русия. Разбира се, те никога няма да натякват на руснаците българския принос в историята и културата на Русия, защото не е в манталитета на българите да го правят, дори когато е основателно.


Връзката с руските либерали, която изграждат постепенно българските интелектуалци в изгнаничество в Бесарабия (територия в руската империя, която столетия се запазва преобладаващо населявана от българи) допринася за задълбочаване на тези проектирани върху ‘руснака’ и ‘Русия’ надежди в народопсихологията. Но докато руските либерали са прогресивни носители на европейското Просвещение в Русия, то самата руска държава е автократично назадничава - и ги разглежда като свои врагове. Руският царизъм преследва руските либерали, най-силните им представители, декабристите получават каторгите в Сибир за постоянно местожителство. Така онези, които са служили на българските интелектуалци в изнганичество им като символ на ‘Руското’, се оказват преследвани и наказвани от реалната Русия, тя не ги разпознава като свои.


В Русия по това време селяните са все още крепостни, а руската национална доктрина съвсем не е водена от идеала на славянски православен волунтаризъм, какъвто погрешно изграждат групи българи. Русия търси нови платформи за геополитическото си влияние като голяма автократична система. Такава територия се явява частично владяното от Великата Порта южно Черноморие, заедно с протоците към Средиземно море. Русия води няколко войни срещу Османска Турция. Като при две поне би могла да гарантира, да изиска като условие, свободата на България - още по време на Кримските войни. Но не го прави - за нея България е една територия, която може да послужи по необходимост някога на руските интереси.


Колко дълбоки са корените на мита за българската признателност и обич към Русия може да се види в днешната руска политика спрямо България. Русия не само пропагандира това внушение навън към българите, тя и се храни с него вътре - на руснаците се внушава, че българите ги обичат и са им благодарни за всичко, което Русия била дала и рискувала за свободата на България. Колко далече от историческата истина е подобна персуасивна пропаганда, можем да видим при един бърз преглед на фактите около българското Освобождение и особено на онези от Следосвобожденския период в България.


Преди години, най-активният и най-старият жив руски националсоциалист, Жириновски, обиди вулгарно българския президент по темата, която се явява и своеобразна мантра за отношенията на Кремъл с България - “колко много България дължи на Русия”. Подминавайки дефицита на елементарно дипломатическо възпитание, от който страдат множество политици, можем да се съсредоточим върху заканата - препоръка, която изрече към българите пияният руски политик: “Да си препрочетат учебниците по история и да си припомнят!”


Това е изключително полезен съвет. Колкото по-често една нация се обръща към историята си, колкото повече рефлектира върху нея, толкова по-сигурна е тя в своята идентичност и може да се справи с настоящето си и да се грижи за бъдещето си. Това казва някога Монтескьо, по-късно е цитиран от не един и двама - и думите му достигат до нас като парафраза на Оруел в английския вариант за онзи народ, който няма бъдеще, ако не познаваме миналото си.


И така, да се обърнем към историята и да видим какво дължи всъщност България на Русия.


Знае ли средностатистическият българин днес колко са българите, убити по време на Априлското въстание? За неговата свобода през 1876 г. падат 15 хиляди български въстаници и загиват общо 70 хиляди цивилни българи - жертви на опожарени градове и села, изклани или подпалени живи български мъченици.


Знае ли средностатистическият българин колко са българите, убити по време на Руско-турската война през 1877/78 г.? За неговата свобода през 1877/1878 г. падат 15 хиляди воюващи българи, в което число са българските опълченци и включилите се на място в битките мъже и младежи, като към тях се прибавят и допълнителни 95 хиляди български цивилни жертви - избито, изклано население от башибозук и османско-турска редовна войска по време на военните действия.


Равносметката само от този кратък преглед е, че за собствената си свобода само през Априлското въстание и в битките на българска територия по време на Руско-турската война загиват над 30 хиляди български воюващи мъже и 165 хиляди цивилни българи, мъченици за Освобождението на България. Извън тази равносметка са жертвите - воюващи български въстаници и загинали цивилни българи по време на Старозагорското въстание, което предшества Априлското.


А знае ли средностатистическият българин колко са руските войници, загинали на българска територия по време на тази война? Малко над 15 хиляди руски войници.


И сега нека погледнем картата на България и да видим колко са паметниците на падналите 15 хиляди руснаци на територията на България и колко са паметниците на падналите над 30 хиляди воюващи българи и 165 хиляди цивилни български жертви, дали живота си за Освобождението на Родината си.


Тъжната действителност е, че докато за 15-те хиляди руски войници (преимуществено нещастни руски крепостни селяни, на които е обещана свободата, ако воюват във войната на руския царизъм за Босфора) в България има множество паметници и мемориални плочи, то 30-те хиляди воюващи български мъже и 195-те хиляди цивилни български жертви, паднали за Освобождението на Родината си, не се радват и на един (1) самостоятелен възпоменателен паметник от типа на който и да е посветен на руснаците монумент в България.


Колко повече благодарност очаква Русия? Нима не е достатъчно, че България цени многократно по-малкото число руски жертви, от своите собствени, които е дала за Освобождението си?


Тук веднага възниква и друг въпрос. Колко по-сервилен може да се очаква бъде българският народ, предвид цената, която е платил на Русия за правото си да съществува? В случая цена е съвсем точно, финансово, непреносно понятие. По-долу изложените факти в цифри са в приблизително пресметнати стойности след 135-110-70 и пр. години плюс олихвяването на сумите за тези периоди (70, 110, 135 години) в случай, че тези пари никога не биха напуснали българския държавен национален трезор, като са екстраполирани в днешна валутна стойност (за удобство се взима американския долар като валута, а метричната система остава европейската - милион, милиард, билион и пр.)


За Освобождението си Княжество България плаща на Русия около 40 днешни милиарда долара (в тази сума са ресурсите за руския окупационен за България период и загубите за българската икономика, следствие на намесите и интригите на руските агенти до 1908 г. в българската вътрешна и външна политика, вкл. в инфраструктурата, търговията и експортите й).


За Съединението си Княжество България и Източна Румелия плащат около 18 днешни милиарда долара, фактически животът на Източна България след Съединението е живот на заеми, поради цената, която трябва да плаща на или заради интригите на руския царски двор. А през 1908 г., за да обяви Независимостта си, и за да напуснат руските окупатори (за руска окупационна сила говорят договорите след 1878 г. и 1879 г., едва комунистическата историография прави от руската окупацията в България след 1878 г. руско присъствие) България (заплашват, че ще й отнемат Добруджа и ще откъснат завинаги от България българската общност в Бесарабия и Молдова, и частично го осъществяват), Царство България е принудено да плати на Русия “репарации“ за... собствената си Независимост. Като това означава и да поеме изплащането на дълга на Турция към Русия (по капитулационните договори на Руско-турската война, сключени в Сан Стефано и Берлин), на обща стойност днешни 60 милиарда долара.


Но с това не се свършва - през 1944 г., с нахлуването на руската съветска окупационна Червена армия в България (на който окупатор са издигнати не един и два монумента), от българския държавен резерв се отнема буквално всичко и се изнася в посока Москва - от златните държавни резерви, през резервите на БНБ в ценни книжа до пенсионните фондове на българските държавни служители, военни и вдовиците - резерви, недокосвани през ВСвВ.


Днешната стойност на всички суми, отнети от Русия и СССР от България и българския народ за под 145 години българо-руски отношения, може хипотетично да се изчисли на обща стойност 895 днешни милиарда долара с олихвяването за този най-дълъг период и при динамичния прогресивен растеж на стойността.


След септември 1944 г. България е принудена да плати за изхранването на Червената армия и за окупацията си – съветските войски остават до 18 март 1948 г., като Георги Димитров подписва със Сталин известния Договор за дружба и взаимопомощ в Москва, според който България трябва “ефективно да се включи в заключителната фаза на Втората световна война” - с 450 хилядна армия, харчейки 91 милиарда днешни лева или 70 милиарда днешни долара за изхранването на окупатора си, Червената армия.


Отделно България жертва 35 000 български млади мъже, които падат в абсолютно безсмислената за България “заключителна фаза на войната” - нацистките войски са напуснали България и са преминали и Югославия, няма защо да се гонят, те дори не се бият, а се изтеглят безславно в посока Берлин. Множеството български войници са убити от “приятелския огън“ на руснаците и българите зад себе си в мъглите, дъждовете и снеговете на есента и зимата на 1944/1945 г. в бивша Югославия.


След 1947 г. значителна част от стария български държавен архив (или онова, което е останало от него) е изнесен в Русия, в момента от него липсват ценни архивни книжа в мащаб на малко под 60 хиляди страници от български държавни документи - Кремъл и до днес отказва да ги върне.


РУСИЯ И СССР НИКОГА НЕ ПЛАЩАТ НА БЪЛГАРИЯ РЕПАРАЦИИ


за отнемането и асимилирането на територии и българско население в Североизточна Добруджа и Бесарабия.


През 1962 г., оставена от руския СССР без финансови и текущи ресурси (суровините и продукцията на страната масово се изнасят за СССР) България е доведена до банкрут, от който фактически фалит не е излизала всъщност никога досега. Парадоксално, по това време България е и един от гарантите във Варшавския пакт за заемите, които Кремъл и Пакта взимат от Световната банка. Само за 1982 г. Световната банка и няколко западни банки отпускат на СССР и страните от Варшавския пакт краткосрочни и дългосрочни дългове на обща стойност близо 630 милиарда долара при съответното за периодите олихвяване. Какви са били задълженията, които България съ-изплаща за Русия за периода на само една петилетка, след като годишният заем е толкова голям - всеки може да пресметне сам.


Всъщност - исторически коректният въпрос, който трябва да си задават българите е: Какво дължи Русия на България? И за да си отговорят на него, наистина трябва да вземат заканата-съвет на пияния Жириновски насериозно - да си припомнят историята и да я изследват.


Весела Кулева

*****************************************************************


* Весела Кулева е магистър по политология, масови комуникации & PR и педагогика, бакалавър по богословие. През годините дотук работи като политолог в Института за изследване на гражданските сдружения и инициативи, Мюнстер, Германия; в Института за изследване на геноцидните престъпления и ксенофобия, и в Института за стратегически политически анализи, Бремен, Германия. Работи в екипа на Института за българска протестантска история, сътрудничи на сайта Декомунизация. Политически консултант е в немски социологически агенции, журналист в различни медии. Теми на работата й са сравнителни анализи на тоталитарните системи, история на България и Европа, правата на жените в ислямския свят, църковна история. Ръководи независимия проект PRO Civil Society и двете му издания “Гледна точка” и “Аргументи”.


Линк : https://faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/zloveshto-za-po-malko-ot-140-godini-rusiya-i-sssr-otneha-ot-balgariya-895-mlrd-dolara-68448




На 28 октомври 1934 г., Цар Борис III тържествено открива Мемориалът на 1-ви пехотен Софийски и 6-и пехотен Търновски полкове

 На 28 октомври 1934 г., Цар Борис III тържествено открива  Мемориалът на 1-ви пехотен Софийски и 6-и пехотен Търновски полкове в София. Полуразрушен от бомбардировките през Втората световна война, той е демонтиран през 1979 г., за да бъде дадено начало на неговото възстановяване през 2017 г. Засега, с изключение на поставянето на лъва на мястото му, няма яснота как точно ще се процедира с възстановяването на мемориала.



Легендарен български революционер от влашки произход, деец на ВМОРО и ВМРО

 На 27 октомври 1967г., в Плевен умира Иван (Ванчо) Джонев (на румънски: Vanciu Gione). Легендарен български революционер от влашки произход, деец на ВМОРО и ВМРО. Един от легендарните образи по време на славното Илинденско-Преображенско въстание в бунтовната 1903г. участва в защитата на Крушевската република.

Участва в освобождаването на Крушево през Балканската война на 25 октомври 1912г. заедно с четите на Методи Стойчев и Ставри Димитров. На фронта е и по време на Междусъюзническата война. След окупацията на Вардарска и Егейска Македония от Сърбия и Гърция, Джонев се включва с четата си в съпротивата на ВМОРО. Четата му се сражава със сръбски потери при село Прилепец. Джонев взима участие и в Първата световна война. Числи се като редник от партизанския отряд при Единадесета македонска дивизия. От щаба на дивизията му възлагат изпълнението на специални задачи с повишен риск. Същевременно участва в административното управление на Крушевска околия, а през 1917-1918г. действа с четата си в района на Демирхисар, Охрид и Дебър.

Той е роден на 2 август 1882г. в Крушево, тогава в Османската империя и по националност е влах. Завършва четвърто отделение в Цер, а след това в Крушевското класно училище. Там се присъединява към ВМОРО и участва в бойната десетка на Милан Динев. Власите Вангю Петреску и Николаки Балю решават да създадат про-румънски комитет в Крушево за борба със сърбите и гърците, като определят Иван Джонев за войвода, но след съвещание с дейци на ВМОРО се отказват от идеята си, за да не се влошат отношенията между българи и власи.

По време на Илинденско-Преображенското въстание Иван Джонев участва в защитата на Крушевската република, а след разгрома се укрива в Цер при чичо си. Зимата на 1903г. се връща в Крушево и участва в противодействието на гръцката въоръжена пропаганда в Македония, околийският комитет на ВМОРО му възлага изпълнението на смъртната присъда на гъркоманина Коте Чавка. Иван Джонев минава в нелегалност и участва в четите на Милан Гюрлуков, Ташко Арсов, Петър Юруков, Георги Ралев. Секретар е в четата на Блаже Кръстев, а след смъртта му в 1911 става войвода. След младотурската революция от юли 1908г. остава в нелегалност. Арестуван е и е затворен в Битолския затвор, но е освободен след намесата на крушевчани.

През 1911г. се жени за Анастасия Нешкова от Прилеп.

Иван Джонев като районен крушовски войвода участва в освобождаването на Крушево през Балканската война на 25 октомври 1912г. заедно с четите на Методи Стойчев и Ставри Димитров. В града е установено временно българско управление, продължило до 15 ноември, когато в Крушево влизат сръбски части. На 15 ноември в града влиза сръбска рота, а четите на Стойчев, Джонев и Димитров събират оръжието от турските села и въоръжават местното българско население.

След това Джонев се присъединява към разузнавателните части на Македоно-одринското опълчение. Арестуван е, заедно със съпругата си, и е затворен в солунския затвор Беяз куле, откъдето по-късно е освободен след намеса на френския и румънския консули. Участва в Междусъюзническата война.

След 1918г. се установява със семейството си в Горна Джумая, а от 1920г. участва в чети на ВМРО, навлизащи във Вардарска Македония, като завежда Крушовска околия. След убийството на Александър Протогеров през 1928г. е на страната на Иван Михайлов.

През 1931г. се преселва в София, от където е принуден да напусне след Деветнадесетомайския преврат. Оземлен е в Никопол, но през 1939г. се завръща в София. Арестуван е по подозрение за участие в атентат на железопътната линия София -Кюстендил и е инквизиран от полицията. През 1956г. се преселва в Плевен, където умира на 27 октомври 1967г. Читалище в Плевен носи неговото име.



петък, 27 октомври 2023 г.

Той е първият учен, описал бактерията Lactobacillus delbureckii subsp. bulgaricus - микроорганизъм, предизвикващ образуване на кисело мляко

 На 27 октомври 1945г., в София умира Стамен Гигов Григоров. Виден български микробиолог и лекар. Той е първият учен, описал бактерията Lactobacillus delbureckii subsp. bulgaricus - микроорганизъм, предизвикващ образуване на кисело мляко. По-късно микроорганизмът е наречен „Лактобацилус булгарикус“, в чест на родината на неговия първооткривател. Публикация в престижното швейцарско медицинско списание „Revue Medicale de la Suisse Romande“ заслужено предизвиква интереса на целия световен научен елит. Българинът докладва своите резултати в Пастьоровия институт по микробиология в Париж. Ръководството на института възлага на руския учен Иля Мечников - бъдещ лауреат на Нобелова награда за физиология или медицина, да потвърди докладваните данни. Мечников потвърждава резултатите на д-р Григоров и въз основа на тях изгражда своята теория за стареенето. На д-р Стамен Григоров са предложени редица престижни постове - професор в Женевски университет, директор на Пастьоровия институт в Сао Паоло и други. Той отказва и в края на 1905г. се връща в своето отечество. Започва работа като околийски лекар и управител на болницата в Трън - днес тя носи неговото име. През Балканската война заминава на фронта, където е военен лекар. В края на войната е демобилизиран и се завръща към предишната си работа в Трън. По време на Междусъюзническата война в битката на Калиманско поле е ранен брат му Христо. Въпреки усилията на Стамен брат му почива от раните си на 32г. През Първата световна война д-р Григоров отново е военен лекар на фронта. В Петричко се бори с избухналата холерна епидемия. Награден е с орден „За храброст“ и златен медал „Червен кръст“.

Роден е в село Студен извор, Трънско през 1878г. Завършва гимназия в София. Следва „Естествени науки“ в Монпелие.

Прави докторантура по медицина в Женевския университет. Дисертацията му е на тема „Принос към патогенезиса на апендицита“. Отличена е със специална награда на университета.

Работи в Женевския университет като асистент на проф. Леон Масол, професор по бактериология. Той оценява ерудицията на младия българин и го насочва в научните му занимания, осигурява му достъп до модерни лаборатории, в които да изследва киселото мляко, изпращано от съпругата му Даринка от България.

През 1905г. д-р Стамен Григоров за пръв път описва млечнокиселия микроорганизъм, който предизвиква ферментацията, необходима за получаване на българско кисело мляко. Първоначално описва млечнокиселата пръчица като „Бацил А“. Днес официалното име на този микроорганизъм е „Lactobacillus delbureckii subsp. bulgaricus Grigoroff 1905“.

След завръщането си, започва изследвания за създаване на противотуберкулозна ваксина. Негова статия по темата излиза на 29 декември 1906г. в парижкото списание „La presse medicale“.

В периода 1922-1924г. изпробва противотуберкулозната си ваксина в клиниката на проф. Парашкев Стоянов (Александровска болница, София). Работи във Велико Търново, Горна Оряховица, Провадия и Варна.

След 1935г. в Италия продължава изследванията си върху туберкулозата. Завръща се в България през 1944г., а работата му в Италия е продължена от сина му д-р Александър Григоров.

Днес родната къща на проф. Стамен Григоров е Музей на киселото мляко.




ЗЛАТНОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА СОФИЯ - 1934-1944

 ЗЛАТНОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА СОФИЯ - 1934-1944


ЕТО ТАКИВА ХОРА МОГАТ ДА ВДИГНАТ БЪЛГАРИЯ НА КРАКА


👉 Още веднъж за великото дело и нерадостната съдба на инж. Иван Иванов 


В дни на криза на доверието и разкъсана връзка между представлявани и представляващи е хубаво да си спомним за онзи тип властимащи, които никой не може да забрави не заради пагубните им действия, а заради позлезното наследство, което са оставили.


Днес трудно се намират национални или местни управници, които да обединяват хората около своeтo безупречнo реноме и разумна политика или пък такива, които да печелят по честен и неоспорим начин доверието на своите избиратели.


Това най-общо казано се дължи на разликата в усилията и в различното разбиране на отговорността, която властта дава. Ако днес мнозина възприемат дадена висша административна позиция като успех, който им позволява да оправдаят пътя си дотам и да помислят за старините си, в други времена такъв пост е бил само временна спирка в стремежа към заслугите, удовлетворението и публичния престиж, които той дава при добре свършената работа.


Друг фактор, разбира се, е и историческата дистанция, тъй като, въпреки безспорните и дори безпрецедентни за един български кмет успехи на обекта на този материал, той беше широко признат и постиженията му получиха недвусмислено популяризиране съвсем наскоро.


Става дума за един от най-добрите управници в историята на Третата българска държава и най-дълго управлявал кмет на София – инженер Иван Иванов (14 юли 1891 – 20 юни 1965).


Той отдавна не е толкова непопулярна историческа фигура, благодарение на постепенната му реабилитация след края на комунистическия режим и, в немалка степен, благодарение на филма „Кметът“ от 2009 г., дело на Адела Пеева и Антоний Дончев. 


Името на хора като инж. Иванов обаче трябва да продължава да бъде споменавано заради примера за работливост, находчивост, иновативност и отговорност, който той е оставил.


Той обаче за съжаление е и пример за глупостта, която раждат радикалните политически обрати и по-конкретно българският завой към комунизма през лятото на 1944 г.


Историята на инж. Иван Иванов не е нито уникална, нито пък е съвсем обикновена. Той е роден в Сливен през 1891 г. в семейството на полк. Никола Иванов, който участва и намира смъртта си по време на Балканските войни.


Очевидно семейството на младия Иван Иванов е имало финансови възможности, тъй като той учи първо в Стара Загора, след това във Военното училище в София, което не му допада, и в крайна сметка се дипломира като строителен инженер в Техническия университет в Мюнхен през 1915 г. , който и до ден-днешен е сред най-реномираните технически учебни заведения в Европа. 


По време на Първата световна война инж. Иванов работи като ръководител на строеж на жп линия в Македония, а след това постъпва в отделението за Водоснабдяване и канализация при Столичната община, чийто началник е инж. Христо Танев, който дава идеята за строеж на водопровод за София от Рила. 


Постепенно инж. Иванов натрупва достатъчно професионален опит и започва да променя облика на все още оформящата се българска столица със своите неуморни и оригинални инициативи. 


Най-големият успех на инж. Иванов е построяването на водопровода „Рила-София“. Проектирайки, разработвайки и изграждайки това сложно за времето си съоръжение, инж. Иванов остава завинаги в историята на града, тъй като водата от Рила прави софиянци хората, които се радват на най-евтината водопроводна вода в света за онзи период. 


Водопроводът се строи 8 години и е тържествено открит на 23 април 1933 г. на построения също под ръководството на инж. Иванов басейн на столичния стадион „Юнак“.

Водопроводът е признат за майсторско инженерно изпълнение в цяла Европа, а популярността на инж. Иванов нараства дотам, че само година по-късно той се превръща в кмет на столицата след указ на цар Борис III. 


Той управлява София между 1934 и 1944 г.- малко повече от десет години, с което става най-дълго задържалият се на поста градоначалник. 


Странното е, че в периода около назначаването му за кмет на София инж. Иванов е считан за съмнителен кадър от мнозина заради подозрения в симпатии към социалистическата идея,която не била никак популярна по време на царисткия режим в България след 1934 г.


Странно е, тъй като само десет години по-късно обратът във вятъра на властта ще го понесе този път заради образованието му в Герамания и участието му в т. нар. от революционните среди „фашистки режим“ у нас до 1944 г. Хем социалист, хем фашист...Пълно противоречие, жертва на което се превръща инж. Иван Иванов.


Другото огромно дело на живота на инж. Иван Иванов е началото на проучванията и проектирането (завършен в затвора между 1944 и 1946 г.) на язовир „Бели Искър“, който днес осигурява водата на близо двумилионна София.


Периодът, в който инж. Иванов управлява столицата е период на архитектурен, градоустройствен, 

благоустройствен, хидроинженерски и електрификационен разцвет на града.

По време на неговото кметуване е завършена сградата

на ректората на Софийския университет; облагородени са Южният парк и Борисовата градина; построена е сегашната сграда на Столична община; сегашната сграда на Народната банка; сегашната сграда на Съдебната палата; военното министерство, Държавният музикален театър, зала „България“,

Народната и Столичната библиотека.

Тогава също така е построен паметникът на Патриарх Евтимий на едноименния столичен булевард, павират се улиците на столицата, както и каналите на р. Перловкса и р. Владайска; открита е къпалнята „Мария — Луиза“ в Борисовата градина; открити са над десет нови училища, две болници. Инж. Иван Иванов е и авторът на първия градоустройствен план на София. 


Пак по негово време е пусната и първата тролейбусна линия в София – от Горнобански път до Горна баня през 1941 г.


   След присъединяването на няколкото околни селища Столицата ни нарастна, но нарастнаха и грижите на общинската управа. Много нещо имаше и има да се прави, за да могат присъединените селища да се приравнят в благоустройствено и културно отношение към ста­рия град. Едно отъ присъединените селища е Горна баня. 

Хубавото му местоположение върху южния склон на един от Люлинските хълмове, прочутите му минерални бани и предприемчивото му население и, най-после, мощната подкрепа на Голяма София са предостатъчни условия, за да се превърне това селище в едйн от най-хубавите кътове на родината ни.

 Много пъти са се застъпвали горнобанчани за приравняване поне към Княжево или Надежда чрез прокарването на трамвай или автобус, но едва през 1940 година Дирекцията на трамваите и осветлението при Столичната голяма община пристъпва към строежа н първата в България тролейбусна мрежа от спирката „Горна баня" на трамвайната линия София - Княжево до селото.

На 8 февруарий т. г.(1941 г.) със скромно тържество стана и официалното пускане на тролейбусите. 

Цялата общинска управа на Столицата, начело с кмета г-н инж.Иванов, много други официални лица и граждани пристигнаха първи с двете коли на площада сред Горна баня. През време на това първо пътуване, сред веселите разговори на първите пътници, се разнася внушителен и самоувърен кондукторски глас. Сам Директорът на трамваите и освътлението, г-н инж. Пешев, с кондукторска чанта през рамо, събира първия приход отъ таксата за возенето...


Голяма е радостта на горнобанчани. Това не е вече лъжа! С очите си виждат най-круп­ната придобивка от присъединението си към Голяма София. Едва сега тяхното село наистина се „присъединява" къмъ Столицата на България чрез тая постоянна, евтина и удобна превозна линия. Цялото горнобанско население, събрало се в празднично облекло и настроение на средселския площадъ, както и големият красноречив надпис на арката: „Да пребъде Столичната голяма община!" са най- непосредственият и внушителен израз на голямата радость и благодарность на Горна баня. Мно­жеството посреща с шумна радост и нестихващо „ура" първия „трамвай без релси", както сам народът го нарича.


След обичайния водосвет г-н инж. Иванов застава с ножица в ръка пред трицветната лента и с пожелание, новата тролейбусна ли­ния да помогне всестранното преуспяване на Горна баня, прерязва тая символична преграда, като обявява тържествено тролейбусната линия за пусната в движение. Говорят след това местните предста­вители. С възторжени речи те изказват „офи­циално" голямата радост, благодарност и признателност на населението.


Но самото местно население дава много по-непосредствен и искрен израз на благодарността си: млади девойки, по стар народенъ обичай, даряват с домотъкани кърпи и ризи управниците на Голяма София. 

А въодушевените горнобански младежи грабват кмета г-н инж. Иванов и го понасят на ръце сред общото и нестихващо „ура" на народа.


През време на скромната закуска, вместо обичайния голям банкет, г-н кметът, трогнат от хубавия прием, съобщава още една радостна новина за Горна баня: наскоро ще се прокара и водопровод в селото.


А събраните от първия -„почетния" рейс на тролейбуса, 1800 лева, заедно със спестенитъ от несъстоялия се голям банкет пари, или всичко около 6.000 лв., отиват за под­помагане семействата на повиканите на временно обучение бедни горнобанчани.


За да се увери населението веднага в удобствата, сигурността и другите предимства на возенето с тролейбусните коли, разрешава му се през целия ден да се вози на тях безплатно.

 Зарадваните горнобанчани разглеждат и разпитват за всичко. Ватманите и кондукторите им обясняват с готовность: моторите имат по 85 киловата мощност, което се рав­нявало на 115 конски сили, и работят с три спирачки: ръчна, крачна и електрическа. С обикновенъ товаръ колите развиват 45 километри в час. Сигурно нещо е това! 

Макар и да не могат да се откъсват отъ двете електропроводни въжета, от които черпят чудната сила да се движат, колите могат свободно и ловко да маневрират по на четири метра вляво и толкова вдясно по шосето, според нуждата, така че пътят им в никой случай не остава по-тесен от осем метра. И няма опасност от катастро­фа или пожар.


При това, в сравнение с автобусите, тролейбусните коли, освенъ, че не хабят толкова много гумите си, винаги са го­тови за лесно и бързо пускане в движение. Няма изливане на водата от радиаторите за охладяване, няма страх да не замръзне водата през зимата. Само натисни ръчката и готово! Карай ватмане!


Още в първите дни на използуването двете мощни коли се оказват съвсем недостатъчни за извънредно претоварения „трафик" по тая линия. Веднага се забелязало чувстви­телно увеличение и на притока от приходящи и къпящи се в местните минерални бани. За­това Дирекцията на трамваите и осветлението е влязла навреме в преговори за доставката на още три тролейбусни коли.


И всеки път, когато изящните коли се изкачватъ безшумно по стръмния горнобански път или слизат стремително и сигурно надолу, както .очарованите от прекрасните гледки на околността пътници, така и хилядите местни жители и летовници в това рядко лечебно и климатично место, спасени и облекчени най-после от страшния шум и прах, ще си спомнят, може би, кому най-вече дължат това и ще шептят с гореща благодарность: Да пребъде Столичната голяма община!...ОР+

Д. Александров, Сп.”Сердика”, 1/1941

Заслугите на този енергичен и талантлив човек за София са неизброими и непреходни. 

Както е известно обаче в късното лято на 1944 г. властта в капитулиралата пред Червената армия българска държава се сменя и новият режим няма търпение да се заеме с елита на старата власт.


Инж. Иван Иванов също е пометен от безмилостния шамар на преврата и бива осъден на доживотен затвор, въпреки настояванията на по-отявлените партизани за смърт, каквато застига всички приближени до двореца, министри, депутати и генерали.

   Първоначално бившият кмет е хвърлен в Софийския централен затвор, където е пребиван и унижаван. По-късно лежи на други места, като присъдата му първо е намалена на 15 години строг тъмничен затвор, а след това той е напълно помилван през 1946 г.

Дори докато той е в затвора комунистическата власт има нужда от инж Иван Иванов. Докато разтакават най-успешния български кмет между мина „Пирин“ в с. Брежани и строежа за водоснабдяването на Варна при р. Батова, новата „народна“ властта се обръща към Съветския съюз с молба да им изпратят специалисти за построяването на язовир край столицата – проектът за Бели Искър вече отдавна е щрихиран в главата на инж. Иванов.

От Москва в случая отговарят по най-разумния възможен начин: „Вие си имат хидроинженер на световно ниво, за какво ви е помощ?“.


Още тук някъде революционната върхушка би трябвало да си даде някаква сметка за пагубния си подход към български интелектуален, политически и технически елит. 


Така или иначе, новата власт няма избор и възлага работата по проектирането на язовир „Искър“ на инж. Иванов, който се справя перфектно със задачата, независимо от незавидното си положение, постоянната охрана и тежките условия в затвора. Професионализмът и висшата експертиза все пак донасят помилване на инж. Иван Иванов и той успява да завърши проекта за язовир „Искър“, който през 1956 г. е открит под името „Сталин“.

 Човекът с най-голяма заслуга за тази ключова за столицата придобивка не е поканен на откриването на съоръжението от министър Кимон Георгиев – неуморимият превратаджия в българската история.


Името на инж. Иван Иванов дори не е споменато по време на помпозното откриване на хидросъоръжението.


Освен с инженерните си умения, съвестен труд и неуморна енергия, инж. Иван Иванов е останал в историята и със своята филантропска дейност.


Той се изявява като щедър меценат на българските писатели, художници, фотографи и краеведи, пресъздаващи в творчеството си живота и историята на третата българска столица след Търново и Преслав – София.

По всичко изглежда, че човек като инж. Иванов заслужава повече от улица на негово име в София и паметна плоча на дома, в който е живял на пресечката на улица „13 март“ и бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ в София.

   За съжаление обаче българинът е действително скъп на благодарности и признание, но за сметка на това щедър на празни надежди и ловък в улавянето на посоката на вятъра.


Именно последното разбива психическото и физическото здраве на героя на тази статия, който след няколкогодишните репресии, затворническия живот и тормоза се разболява от амиотрофична латерална склероза и умира на 20 юни 1965 г. в София, на която той лично оставя толкова много.  




Генерала който се би храбро срещу сърби, турци, румънци, англичани, французи. италианци и руснаци

 На 25 януари 1945 година, умира великия български генерал Тодор Кантарджиев, който се би храбро срещу сърби, турци, румънци, англичани, фра...