Отново плъзна кремълската соцносталгична хибридка какво си можел да си купиш с 10 лв по соца и сега.

 Отново плъзна кремълската соцносталгична хибридка какво си можел да си купиш с 10 лв по соца и сега.

Само ще отбележа за идиотите, че 10 лв тогава средностатистическият българин получаваше за 2 работни дена, а днес - за по-малко от час. Разлика около 20 пъти в доходите.

Сега сравнявайте!

Ще ви помогна малко.

За 2 дена труд тогава можехте да си купите 30 хляба, днес - 100.

За 2 дена труд тогава можехте да си купите 2 кг свинско месо с кост, днес - 20 кг без кост.

За 2 дена труд тогава можехте да си купите 3 кг сирене, днес - 17 кг.

За 2Х100 дена труд тогава можехте да си купите 1 руски телевизор 60 кг, днес - 40 LED телевизора с три пъти по-голям екран.

За 2 дена труд тогава можехте да си купите 17 литра бензин, днес - 67.

За 2 дена труд тогава можехте да пътувате 1 път от София до Варна с влак, днес - 2 пъти от София до Лондон и обратно със самолет и 1 път от София до Париж и обратно със самолет.

.................................................................................

Продължавайте сами!

"Певецът на поробена Добруджа"

 На 30 септември 1945г. в София умира Добри Харалампиев Зарафов (1882-1945). Един от най-значимите български писатели, известен под псевдонима Добри Немиров. Наричан "Певецът на поробена Добруджа", защото в произведенията си възпява своя роден край, който в годините 1913-1916 и след това от 1919 до 1940г. се намира под румънска окупация. Председател е на Съюза на българските писатели в периода 1937-1940г. 

Той е роден на 3 февруари 1882г. в Тутракан, но веднага след раждането му, семейството му се установява в Русе. Впоследствие, Русе е отбелязван като родно място на писателя от неговите биографи.

През 1902г. започва да публикува в периодичния печат разкази с псевдонима Добри Немиров. През 1914г. издава първата си книга „Разкази“, с която бързо си печели славата на талантлив белетрист. По време на Първата световна война Немиров служи във военните редакции на списание „Отечество“ и „Военни известия“, вследствие на което издава книги с военни разкази — „Нови дни“ и „Разкази на редника“, в които рисува душевния потрес у българския войник от материалната и духовна разруха на страната.

Добри Немиров става „един от ратниците“ за установяване на добросъседски отношения между българския и румънския народ на почвата на културата. „Моята мисия е да извърша нещо за взаимното опознаване на между румънския и българския народ е мисия, продиктувана от въпющата нужда да се разчисти пътят към доброто и светлото. Аз не съм политик и не съм свикнал да се ползвам от средствата на политиката, но аз съм човек и знам колко ценни са добродетелите и честния и самоотвержен културоносител“. В трудните дни на изпитание за южнодобруджанци, в началото на 1930г., той посещава Добрич, Балчик, Каварна и Кюстенджа и изнася беседи на теми, чиито общ характер ги прави общодостъпни и полезни. Немиров става посланик на българската култура в поробена Добруджа.

В периода 1937-1940 е председател на Съюза на българските писатели.

След освобождението на Южна Добруджа, на 3 ноември 1941г., писателят посещава родното си място и възкликва: 

„Ах, Тутракан, Тутракан! Да имах тайнствената власт на чудодеец, ще замахна с ръка и ще те преобразя, както аз те желая. О, ти ще получиш онова сияние, което ти отреждат и животът и историята.“ 

На пристанището той е посрещнат от кмета на града Петър Друмев и от хиляди тутраканци с цветя. Същия ден Добри Немиров е провъзгласен за почетен гражданин на Тутракан, а в протокол №8 от 3 ноември 1941г. е отбелязано: „Славният в историята и красив в родните прелести Тутракан се гордее с недостижимите успехи, в сферата на поетично-литературните висини на своя син, обществеността му пожелава дълголетие, за да може още дълго да звънят златните струни на неговата лира, за да довърши всички недопети песни за неговия, за нашия прескъп Тутракан.“

След посещението на родния си град, Немиров за втори път посещава добруджанските градове Силистра, Добрич, Каварна и Балчик. Новите впечатления и преживявания на писателя в освободена Добруджа намират израз във вълнуващо написаните пътеписни разкази от цикъла „След свободата“, които заедно с тези от първото му посещение в 1930г. биват издадени под надслов „По равната земя. Из Добруджа“ /1942г./ Книгата е един затрогващ разказ за националната трагедия на Добруджанския край.

Днес е Ден на преводачите. На тези хора, които остават невидими, но на които дължим своята култура.

 ЛОТЕ КЛАЙНЕР - МАРКОВА: 

ЗА НАШ КЪСМЕТ ИЗБРАХМЕ СОФИЯ, А НЕ БРЮКСЕЛ - ЩЯХМЕ И НИЕ ДА ЗАГИНЕМ В ЛАГЕРИТЕ

Днес е Ден на преводачите. На тези хора, които остават невидими, но на които дължим своята култура.

 Честит празник на Aglika Markova , Iglika Vassileva , Darja Haralanova , Liudmila Mindova и много, много други.

Преди време бях публикувала в "Диалог" (брой 50) вълнуващата житейска история на виенчанката Лоте Клайнер – Маркова, чиято съдба е преплетена с България и Холандия. Тя почина преди няколко години, светла й памет. 

Ето кратки откъси от интервюто на Емо Басат с нея, с благодарност към Emil Basat ❤за това, че се сети и че успя да запише и издаде историите на тези невероятни хора - българските преводачи!

Честит празник на всички тях!❤

ЛОТЕ КЛАЙНЕР - МАРКОВА: 

ЗА НАШ КЪСМЕТ ИЗБРАХМЕ СОФИЯ, А НЕ БРЮКСЕЛ - ЩЯХМЕ И НИЕ ДА ЗАГИНЕМ В ЛАГЕРИТЕ

ЛОТЕ е родена във Виена през 1915 година. Има тежко детство, разболява се, защото след Първата световна война гладуват ужасно във Виена. Холандия не участва в Първата световна война и майка й чула, че някакъв холандски комитет урежда транспорт за гладуващи деца. 

Ето разказа на Лоте:

"Родителите ми имаха адреса на един протестантски пастор в Холандия и смятаха да ме изпратят при него. Бях най-малката в групата, но майка ми успя да ги убеди да ме вземат. Заминах с влак, но когато пристигнах, научих, че този пастор е отказал да ме приеме, защото се страхувал, че ще се окажа католичка или, не дай боже, еврейка. И какво да правят с това дете в чужда страна? Една дама от комитета – г-жа Де Бордес – каза: “Баща ми има тук чифлик, ще взема това дете при нас”. Изпрати телеграма и дойдоха да ме вземат от селото. Всички говореха немски и английски, бяха агрономи. Семейството, у което бях в Холандия, бяха чифликчии, живееха в голяма къща. Казваха се Дерк Брьонс. Имаха внуци – Олхерт, Ина и Дерк.Те им казваха „баба” и „дядо” и аз също започнах да ги наричам така. Имах карта, на която пишеше името ми. Дядото ме попита: “Как се казваш?” Отговорих: “Клайнер Лоте”. В Австрия беше прието първо да се пише фамилното име, а после собственото. И аз се представях Клайнер Лоте – малката Лоте.) Той ми казва: “Виждам, че си малката Лоте, но как се казваш?” И аз повтарям същото. Накрая посочих картата си и те разбраха, че това ми е фамилното име. 

Имаше и други смешни ситуации. 

*

Първия път изкарах при тези мили хора 6 месеца, учех холандски и когато се върнах във Виена, бях забравила немския. Оттогава съм ходила 14 пъти в тази страна. Израсла съм двуезична – учех във Виена, а през ваканциите бях в Холандия.

Показва ми снимки на чифлика в Холандия, в селцето Юскверт, провинция Гронинген, където е изкарала 14 лета. Къщата е голяма, пред нея има канал, виждат се лебеди...

...Имах щастливо детство. Родителите ни ни обичаха, никога не са ни се карали. Достатъчно беше баща ми да ме погледне, за да разбера, че съм прекалила. Спомням си с любов за второто ми семейство – аз единствена от сестрите си имах истински баба и дядо – това бяха моите холандски “роднини”. Бях станала част от тяхното семейство. Те ме харесваха, намираха ме за забавна и ме обикнаха. Писаха на моите родители да не се безпокоят за мен, че съм добре. Поканиха и майка ми да дойде да види къде е настанено детето им. Мама дойде, после ги поканиха във Виена и те ни гостуваха – семействата ни станаха близки.

В канала край къщата имаше рибки, из двора беше пълно с животни, имаше и “гробище” за животни. Внукът на моя дядо – Олхерт – ми пишеше дълги писма и се подписваше: “Твоят брат еди-кой си”. Раснахме и играехме заедно. Бях малко мъжкарана, обичах да играя с момчетата, катерех се по дърветата. Те имаха в двора едно голямо дърво, веднъж си бях въобразила, че съм вещица, уплаших се от себе си и не можех да сляза от дървото. Чакали ме за обяд, не ме открили и се разтревожили. Дядото ме откри на дървото и ме убеди да сляза. Тези летувания и книгите с приказки за мен бяха най-вълнуващите неща в живота. Те са част от моята “холандска история”.

– Разкажете ми за родителите си и как дойдохте в София? 

– Баща ми Карл Клайнер е ашкеназки евреин, а майка ми Паулине Баудиш беше католичка. После стана протестантка и за да се оженят, баща ми се покръсти и стана протестант. Ние също сме кръстени. След Първата световна война баща ми остана без работа. Преди това той работеше в една американска фирма. Беше учил гимназия в Прага и имаше някакъв братовчед – Фанта, който бе свързан с България. Родителите ми се колебаеха дали да заминат за София, където беше близкия на баща ми Фанта, или за Брюксел. Ние искахме да отидем в Брюксел, но баща ми замина за София, за да види как стоят там нещата. Мама с трите си дъщери остана сама във Виена. През 1925 година мама замина за София. Тогава и стана атентатът в църквата „Света Неделя”. Майка ми много искала да отидат на погребението на убития генерал, но баща ми я разубедил. Добре, че не отишли, щели и те да загинат. Мама се върна и каза, че заминаваме за София. Записаха ме там в „Дойче шуле”. Всичко се учеше на немски, чужденците не учеха български. Във Виена бях започнала 5-и клас, тук трябваше да съм в 6-и, но поради липса на места ме сложиха пак в 5-и клас. Аз скучаех и пречех на останалите. Тогава директорът на „Дойче шуле” ме извика и ми предложи да ме запишат в 7-ми клас. Съгласих се. И завърших една година по-рано – на 17 години. Баща ми работеше в тютюневите фирми „Фумаро”. След година-две по време на голямата криза всички фалираха. Докато баща ми беше „Хер Директор”, у нас идваха много гости, носеха подаръци на децата. Когато вече не беше директор, всички изчезнаха. Запомних това. Като дете не общувах с никакви българи. Вкъщи се говореше само на немски. И за мой голям срам, макар че живеех вече 7 години в София, не говорeх български. По-малката ми сестра играеше на улицата с другите деца и научи езика. Макар и късно, осъзнах, че трябва да науча български. Бях решила, че няма да следвам. Много исках да замина за Швейцария, където имаше училище за преводачи – езиците винаги са ме привличали, исках да се занимавам със сравнително (съпоставително) езикознание, но нямахме пари. Купих си и книги в тази насока. А знаете ли защо не исках да следвам – бях влюбена в Стефан Марков, мой съученик, който по-късно стана и мой съпруг. (Показва ми снимки на Ст. Марков и на родителите си.)

Родителите ми не бяха религиозни. Баща ми е останал сирак на 2 години, майка му се оженила повторно, имал полубратя и сестри. Единият от тях се оженил за християнка, другите ми чичовци загинали в Терезиенщат (Терезин). Лелите ми оцелели по чудо в лагера – лекарите са правили ужасни експерименти с лагерниците. Една от лелите ми се оженила и след освобождението на лагера заминала за Южна Америка – Бразилия. Детето, което родила, било глухо, а тя стана учителка на глухонеми. 

За наш късмет не заминахме за Брюксел, а избрахме София – щяхме и ние да загинем в лагерите.

*

След време баща ми отново си намери работа в тютюневия “Картел Екстра”, като икономически директор. Той знаеше много езици – немски, чешки, английски, италиански, френски. На 50 години се научи да чете и пише на български.

Един хубав ден, след матурата, казах на баща ми, че започвам работа. Той се изненада: „Какво? Къде?” Казах му: „При чичо Данел”. Това беше един немец, националсоциалист, който беше женен за еврейка. (Смях) Започнах работа при Данел, междувременно научих и машинопис, преди това бях учила факултативно и стенография. В началото ми беше трудно, но след време въртях цялата работа на фирмата, която се занимаваше с търговия на вълна и кожи. Предиобед работех при него, следобед работех в друга, българска фирма – вече знаех добре български. Там трябваше да превеждам от български на немски. Това ми доставяше удоволствие.

После дойде 1938 година. Баща ми остана без поданство, майка ми остана австрийска поданичка. Тъй като бе женен за християнка, баща ми нямаше нужда да носи жълта звезда. Българите му дадоха някакъв документ – те се държаха добре с нас, толкова години баща ми бе работил тук. Взеха ни паспортите – в тях не пишеше „евреин”. 

Междувременно работех в Дунавското параходно дружество, което беше много хубаво, тъй като всяка година получавах почти безплатно един билет за пътуване. Шефът ми много ме тормозеше, държеше ме до късно на работа, а вече си имах гадже – Стефан. Казвах му, че е „антисемитски фабрикант”. Той се опитваше да ме ухажва, но аз го срязах и му казах, че напускам. Вече имах резервация за пътуването до Холандия. Той ме заплаши, че няма да си получа билетите. Отговорих му, че ако не си получа билетите, ще изпратя писмо до централата във Виена с обяснение за причините за напускането ми. Той омекна и каза, че се е пошегувал. На другия ден предадох цялата документация и напуснах. Малко след това ми се обадиха от радио „Филипс” и ми казаха, че търсят преводач-кореспондент. Предложих им да ме вземат и започнах работа при тях. Работих във „Филипс”, после немците превзеха Холандия и моят шеф, който беше малко страхлив, ми каза: “Лоте, не мога вече да те държа на работа – изпратили са ми някакъв холандец, приятел на немците”. И тогава д-р Редлих, един близък наш приятел, който ми е като брат, ми каза, че може да ме „покрие” във фирмата, в която работи – „Интерконтинентале”. Отидох там. Но се намерил някой, който съобщил в немската легация, че има полуеврейка във фирмата. Но д-р Гутшмидт, който беше женен за българка, ме държеше на работа и ме покровителстваше. След време се наложи да подновявам визата си на всеки три месеца. В легацията висеше един транспарант: „Тук се поздравява с „Хайл Хитлер”. Човекът, който издаваше продълженията, бе великолепен. Всеки път, когато отивах при него, той гледаше нагоре, аз поглеждах нагоре към надписа, но не можех да кажа това „Хайл Хитлер”. И той всеки път ми подновяваше визата. 

Той ми каза: „Немците настояват родителите ти да се разведат, защото не може една арийка да бъде женена за евреин”. Ние тогава живеехме на „Оборище” и баща ми трябваше да се премести да живее до Женския пазар, защото евреи не можеха да живеят в хубави къщи в центъра на София. Моята сестра точно в този момент реши да се жени. Обади ми се и каза: „Лоте, в неделя ще дойда на гости. Ожених се за Хари Хаимов”. Попитах я: „Сега ли намери да се жениш?” После заминаха за Израел и оттам за Южна Америка. 

– Кога за първи път започнахте да превеждате художествени текстове?

– Като почина моят мъж, аз отидох в БТА. Там имаше едно списание „България днес”, в което превеждах разкази и други текстове. Превеждам разкази от 1957-58 година. Преведох „Не съм от тях как Сийке” на Чудомир, препечатваха ги в Австрия, но не ми пишеха името като преводач. Превеждах „служебно” и стихове. Заедно с други преводачи участвах в „Антология на българския разказ” за едно немско издателство. Тъй като бях забравила да сложа името си като преводач, те излязоха отново „анонимно” в Германия. Превеждала съм разкази от Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, Петър Незнакомов. Превела съм, макар и не с голямо желание, приказките на Николай Райнов. За издателство „Български художник” преведох на немски 7 тома приказки, преразказани от Ангел Каралийчев и Николай Тодоров. Никола Георгиев, който беше редактор в това издателство, ми възлагаше преводи на книги по история на България и за изкуство.

Сега като си помисля колко много неща съм превела! Водила съм курсове по немски на служители в Народната банка, Търговската палата, “Рудметал”, “Деспред”, на филмови дейци. Преведох като „негър” един учебник по история за 9-и клас на изд. „Просвета”. Години наред превеждах за списанията „Лада”, „Божур” и „Български хоризонти”. 

Най-обичах да превеждам куклени пиеси – от Валери Петров, Рада Москова. Превела съм и една пиеса на Рада Москова за театъра в Бохум, където работеше Самуел Финци. Тогава получих и най-големия хонорар през живота си. Превеждала съм субтитри за филми – заедно с Боби Месарош. За работата си като преводач получих орден “Кирил и Методий” , първа степен и “Знаме на труда”, имам и някакви грамоти. Никога не съм си позволявала да превеждам безсъвестно, само за да взема някакви пари. Имаше колеги, които не се свеняха от това. А и в превода личи дали си искрен, дали си останал верен на духа на автора.

Аз първо прочитах произведението, после, ако не е цяла книга, го превеждах първо на машина и ако има време, го отлагах настрана, да отлежи за 2-3 седмици. И после почвах да го редактирам. Имам над 100 речника, имам и синонимни и дори римен речник.

– Поезия или проза превеждахте с по-голямо удоволствие?

– Поезията изисква повече от тебе, да се мъчиш, да търсиш. Първото стихотворение, което преведох, беше рекламно – за курорта „Слънчев бряг”. Превеждала съм стихове на Гео Милев, Багряна, Дора Габе, Леда Милева, отзиви за гастроли на операта ни, философски текстове, трудове по история и археология на Венедиков, Димитър Ангелов, Христо Данов, „Габровски шеги”, философски и медицински текстове. Превела съм филма „Рицар без броня” за Германия. На български работих само една книга като редактор – „Хомо луденс” от Йохан Хьойзинха. Превеждала съм народни песни за хора на Стефан Драгостинов, нещо много трудно, но го правех с удоволствие. Това изисква да вложиш всичко от себе си, кара те да се „пребориш” с текста. 

Нашето поколение преводачи бяхме „пенкилер”. Спомням си, че когато превеждах като „негър” учебника по история, бях бременна с второто си дете и трябваше да раждам. Влязох в болницата, а още не бях завършила превода си. Довърших го в болницата. Станчо Джумалиев ми носеше материалите за превод, а аз му давах готовите страници, мъжът ми ги преписваше на машина. Всички в болницата казваха: „Тази е луда. Интересува се повече от книгата си, отколкото от детето си”. Това сме ние преводачите. Във всичко обаче аз откривах и смешната, веселата страна на нещата. Това ми помагаше. Чувството си за хумор наследих от баща си. 

Разбира се, налагало ми се е – бях сама с две деца – да приемам и „неприятни” преводи... Приказките, разказите, стиховете бяха „бонбоните”, но трябваше да превеждаме и политически книги – Живков, Димитров, Благоев, Т. Павлов, Кадафи. Спомням си, че след списанието започнах работа в издателството за чужди езици към БТА, което после прерасна в Агенция „София прес”. Ние преводачите бяхме натикани на тавана на агенцията. В стаята бяхме четири жени, зад мен имаше печка. Превеждам аз една страница и толкова ми беше противно, че изваждам листа от машината, който току-що съм превела, и го пъхвам в печката. Шефката ми ме поглежда и казва: „Сега какво ще правиш?” Човек подсъзнателно чувства какво да извърши и го прави. Работих десет години – от 1980 до 1990 година като редактор и преводач на хонорар във в. “Софийски вести”.

– Кои от преведените книги са Ви доставили най-голямо удоволствие?

– „Патиланско царство” от Ран Босилек” и „Кой какъв е и защо такъв е”. 

– Откъде е интересът Ви към приказките? В библиотеката си имате много приказки на различни езици.

– Детето е живо в мен и днес, имам детска душа. Една от любимите ми книги е “Швейк” на Хашек. Още от дете във Виена обичах да чета приказки и детски книги. И досега пазя някъде „Пинокио” с оригиналните черно-бели илюстрации. След това „Водната фея” от Чарлз Кингсли. Колко съм плакала над „Чичо Томовата колиба”! „Том Сойер” е голяма книга, както и „Робинзон Крузо”. Карл Май не ми допадаше. Майн Рид не се четеше в Австрия много. Марк Твен беше за мене вече позната личност, защото още от Виена знаех за него. Моята братовчедка – танте Луизе, имаше пансион за чужденци. В него отседнал, когато бил във Виена, Марк Твен. И там имаше негов голям портрет.

– Вие ми казахте, че мислите на немски език. Смесването на двата езика не Ви ли пречеше? Как превключвахте от един език на друг?

– Не знам как го правя. Имам много лош навик. Ние и в службата си говорехме всички половин изречение на български, половин на немски. Но се разбирахме. Аз мисля и на холандски. Когато съм ядосана, казвам нещо на холандски. Нали най-напред бях на училище в Холандия. Помня имената на учителите си там – г-ца Де Фриз, Тен Кате, Пийпър.

Майка ми говореше с малката ми сестра на чешки, защото е била при роднини в Прага – и аз като малка съм учила чешки при леля ми, – с голямата ми сестра говореше на немски, с мен се мъчеше да говори на холандски, а със слугинчето общуваше на хърватски. Както виждате, у нас беше истинска Вавилонска кула. На котката си говоря на немски.

– Какво е преводът за Вас?

– Аз нямам теория за превода. Преводът за мен е да се вживяваш в автора, да навлезеш в духа на творбата и да намериш адекватния, съответния ù израз на другия език. Понякога търсиш, търсиш – и най-сетне ти идва точният израз. Но след време, като го четеш отново, си казваш: „Това не беше хубаво, можеше да го направя и по-добре”. Но вече е късно.

Винаги съм се старала – особено когато превеждам поезия и в нея няма инверсия – и в превода ми също да няма такава, да търся до дупка, да преведа точно, за да може да е колкото се може по-вярно, текстът да е по-близо до оригинала. С инверсия е много по-лесно. Важно е да се предаде духът, вкусът на творбата, онова, което е в нея – не мога да ви го обясня. Аз не разбирам нищо от теория, но имам някакво чувство за ритъма на стихотворението. С много неща просто не се заемам, защото чувствам, че не мога да ги направя както трябва и искам. Спомням си, че от едно издателство ми предложиха да преведа Чудомир – вече бях превеждала отделни негови разкази и те бяха приети много добре. Отговорих им, че прекалено много уважавам Чудомир, за да го превеждам. После една друга преводачка го преведе на берлински диалект. Аз си мислех, че той трябва да се преведе на диалект, който се говори в някоя планинска област – по подобие на Казанлък, откъдето е писателят. Струва ми се, че това трябва да е баварският диалект, който се говори в Бавария и Австрия. Австрийският диалект спада към баварския, който е малко по-груб. Но си казах, че няма да се справя. Сега съжалявам малко, че се отказах.

– Какво се губи при това прехвърляне от един език на друг?

– Много се губи. Иска ти се още и още да постигнеш, но не можеш. На немски глаголът винаги е в края на изречението. Това е друг вид език в сравнение със славянските езици. Не можеш да предадеш славянското така, както би искал. Как да преведа „бай”? Веднъж четох книга на Иво Андрич – в края ù имаше речник на чуждиците. Но и така не става. Като гледам как безсъвестно се превеждат филмите! Но това не важи само за България. И при немските преводи на чужди филми е същото – превеждат през куп за грош, пет за четири. Много е отговорно, когато превеждаш политически неща. И аз съм работила симултанен превод, била съм в кабина с Пепо Ярцев. Спомням си с любов за колегите си в БТА и после в “София прес” – Петко Дренков, Дори Нейков, Вили Брюкнер, Кирил Богоявленски, Ванко Оббов, Желязко Райнов, Гочо Чакалов. Всички те бяха джентълмени, изискани, възпитани. Работила съм с Мишо Матлиев, Герда Минкова, Труде Серафимова, Барбара Мюлер – благодарна съм за помощта, която ми оказваха. 

– А как се възприемаше българската класика от австрийци и германци?

– Не знам, не знам. Никой от Съюза на преводачите не ни е казвал дали някой наш превод е имал или нямал успех там, дали има рецензии. На прегледите на преводната продукция нас изобщо не ни споменават. А ние правим пропаганда с превода на тези книги от български автори в чужбина, разпространяваме българската култура. Проблемът за „обратния” превод е много интересен, но никой не смята за нужно да го разглежда, това е нещо quantité négligeable, нещо незначително. А книгите на „Български художник” са имали по повече от едно издание, търсеха се, но за нашите преводи не се говореше. Имаше една преводачка, която преведе чудесно Иван Вазов – нито дума не се каза за това. Маргарита Алексиева превеждаше чудесно на английски. Аз понякога, като си харесам някой текст, си го превеждам – ей така, за собствено удоволствие. И не съм единствена сред преводачите. Доволна съм, че съм била преводач, че съм работила това, което обичам.

*

Даниела Горчева

ПЛАТИХМЕ НА РУСИЯ СВОБОДАТА СИ С БЛИЗО 64 ТОНА РОБСКО ЗЛАТО

 Когато ,нищо не подозиращия български народ,посреща,Освободителя си за втори път 

по големия си брат славянин ,дедушка Ванюшка!

ПЛАТИХМЕ НА РУСИЯ СВОБОДАТА СИ С БЛИЗО 64 ТОНА РОБСКО ЗЛАТО

Санстефанският договор регламентира брутална окупация, а не независимостта на България.

149 години сме свидетели на позорен руZофилски, рубладжийски слугинаж!

 РуZия и днес продължава да води изцяло българомразка и гробарска политика по всички направления – ограбване на Република България! Ооо,Йес! 

Легендарният български летец-изтребител Стефан Маринополски

 На 30 септември 2008г., умира легендарният български летец-изтребител Стефан Маринополски, възпитаник на 61-ви випуск на ВНВУ.

Като малък Стефан мечтае да стане свещеник или инженер. Той все още не е взел решение, когато съдбата се намесва под формата на самолет, който в един хубав ден пресича синьото небе над родния му град Русе. Самолетът прави кръг и хвърля в казармения двор на 5-ти пехотен полк плик с червена лента и с наслов: “Привет на славните дунавци от българските орли !” Оттогава бъдещето му е предопределено !

Баща му е полк. Константин Маринополски – командир на 5-ти Дунавски пехотен полк. През 1930г. е набеден несправедливо в шпионаж при скалъпени обвинения. Полк. Маринополски не може да понесе опетняване на офицерската си чест и се самоубива. В последствие главния свидетел срещу него признава, че е лъгал.

След като завършва гимназия в Русе, през 1937г. Стефан постъпва като кадет във Военната гимназия, а през 1939г. – във Военното на Негово Величество Училище. Във военното училище лети в юнкерския отряд под ръководството на инструктора поручик – летец Тодор Иванчев. Като юнкер сдава първи и втори пилотски изпит. Следвайки мечтата си, той я осъществява през юли 1940г., когато извършва първия си самостоятелен полет на Focke – Wulf Fw 44. Пред него се разкрива класическия път на български военен летец. През юни 1941г. Маринополски е изпратен на обучение в Казерта – Италия, където лети на различни видове италиански самолети – Breda 25, Breda 28, Meridionali Po 41. През октомври 1941г. той се връща в България. На 30.01.1942г. е произведен в първи офицерски чин “подпоручик-летец” от 61-ви випуск на ВНВУ и е изпратен да служи в 1-ви Разузнавателен орляк, дислоциран в Божурище. През март 1943г. е изпратен в Изтребителната школа в Долна Митрополия, в групата на инструктора Петър Манолев.

След завършване на школата е разпределен във 2/6 изтребителен орляк, дислоциран на летище Карлово. Орлякът е въоръжен с чешкия изтребителя – биплан Avia B 534. През октомври 1943г. 2/6 изтребителен орляк е превъоръжен с френския изтребител Dewoitine D.520. В началото на м. ноември 1943г. 2/6 орляк, командуван от капитан – летец Николай Бошнаков, включва 3 изтребителни ята (642 ято с командир поручик – летец Виктор Павлов; 652 ято с командир капитан – летец Павел Павлов и 662 ято с командир поручик – летец Асен Ковачев ) с по 10 изтребителя и щабно крило с 4 изтребителя, или всичко 34 летци – изтребители.

Първият въздушен бой между българските изтребители и американските бомбардировачи на 01.08.1943г. слага край на илюзиите за “символичната война” срещу съюзническата коалиция.

През ноември 1943г. е в ход операция “Приливна вълна” на съюзническата авиация срещу България. Орлякът изпълнява бойни мисии на 14.11.1943г.;24.11.1943г.и 10.12.1943г. за прехват на бомбардировъчните формации. Трета бойна задача на 2 / 6 орляк е на 10.12.1943г. На тази дата за нанасяне на въздушен удар срещу София влитат 50 американски тежки бомбардировача Consolidated В-24 Liberator под прикритието на 50 изтребителя Lockheed P-38 Lighning. От летище Враждебна излитат изтребителите от 662 ято с две крила по от по 4 самолета Dewoitine D.520. Двете четворки атакуват челно една противникова бомбардировъчна група. В завързалия се въздушен бой групата е отклонена към Стара планина. В този ден получава своето първо бойно “кръщение” подпоручик – летец Стефан Маринополски. На летище Карлово 642 ято и 652 ято провеждат учебни стрелби. След като към 11.30ч. получават заповед, самолетите кацат за презареждане с гориво и бойни муниции. Веднага след това излитат наличните боеготови 16 самолета – щабът на орляка; както и три чкрила от 642 ято и 652 ято. Явяването им над София е със закъснение, поради което те догонват оттеглящия се противник и влизат в бой по крилно и по двойки. Капитан – летец Павел Павлов запалва един противников бомбардировач, но при атаката загива и самият той пред безпомощните погледи на водените от него летци Симеон Пенчев, Крум Атанасов и Стефан Маринополски. В Карлово 652 ято се завръща без своя командир. След гибелта на капитан – летец Павлов за командир на ятото е назначен поручик – летец Неделчо Бончев.

На 16.12.1943г. щабът на 2/6 орляк, 642 ято и 652 ято са пребазирани от летище Карлово на летище Враждебна, където се присъединяват към 662 ято.

На 18.12.1943г. 2/6 и 3/6 орляк провеждат съвместно учение ( “бойни тренировъчни летения” ).

На 20.12.1943г. следва поредната – четвърта – бомбардировка на София. В небето на столицата Маринополски атакува бомбардировач B-24 от 98 BS на 376 BG на 15 Air Forse, за която си той си спомня петдесет и пет години по – късно пред журналиста Любен Овчаров:

“…На 20 декември 1943г. нашият 2/6 орляк излетя с “Девоатин”-ите , воден от капитан Бошнаков. Беше около обяд. Първата противникова вълна, изсипала бомбения си товар над кв. “Хаджи Димитър”, отлиташе към Княжево, когато откъм Сливница се появи втора – “летящи крепости” Б-24. С десен завой откъм Самоков се насочихме да ги посрещнем. Бях заместник – командир на 652 ято и водех “крило” от четири самолета… Прицелих се в крайния бомбардировач, натискам спусъка, стрелям и минах по целия фронт на крепостите от 500-600м. Не видях да ги охраняват изтребители. Забелязах пламък – дали от противовъздушната артилерия, дали от някой бомбардировч или светкавица от облак? …После разбрах, че точно в тоя момент Списаревски се удря в една от американските крепости над Пасарел. … Аз продължих атаката и стана каквото исках - от крилото на един “Либърейтър” избухна огън, машината запуши, взе да пропада. Следях я известно време, докато изчезна от погледа ми сред възвишенията западно от Босилеград. Дотам прогонихме втората противникова група и се завърнахме на летище Враждебна….”

Ето как е отразен въздушният бой на 20.12.1943г. в “Доклад за бойните действия на 2 / 6 орляк при нападението на София на 20.12.1943г.:

“Самолетите от 652 – ято, с водач поручик Неделчо Бончев, взема височина и преследва противниковите бомбардировачи с 3 самолета, тъй като четвъртият каца принудително поради загряване на водата и маслото в двигателя. Някъде към Босилеград те застигат и от височина 600м. атакуват отпред и отгоре задната от двете противникови групи бомбардировачи. Поручик Бончев забелязва, че при стрелбата по “Либърейтъра” в един от десните мотори избухва пламък. Поручик Маринополски пък докладва, че е запалил левия краен мотор на друг бомбардировач. След атаката самолетите се насочват към летището, поради това, че са достигнали предела на своето действие, където кацат в 14.20 ч….Загуби на противника – …Подпоручик Стефан Маринополски сваля бомбардировач. ” ( цит. по Делчев, И., “Изтребителят Dewoitine D.520. Българският въздушен боец. Историята на един френски самолет във Въздушни на Н.В. Войски – от отбраната на София до войната с Третия Райх. Част І. Историята на самолета – Франция, Италия, Германия, в: сп. Аеросвят, кн. 7, с. 5.)

През януари 1944г., 652 ято е превъоръжено с Bf 109G – 2/G – 6. Страстта към небето и самолетите го свързва в здраво, мъжко приятелство немския инструктор барон фон Подевилс.

На 10.01.1944г. подпоручик – летец Стефан Маринополски излита начело на 652 ято за прехват на американските бомбардировачи, атакуващи София. На 1 500 м. височина се поврежда стъпката на витлото на машината му и той е принуден да се върне на летището.

През януари 1944г., 652 ято е превъоръжено с Bf 109G – 2/G - 6.

Подпоручик – летец Маринополски участва във въздушния бой над София на 17.04.1944г. – “Черният Великден”. Досега българските летци са се изправяли пред бомбардировачите В-24 и техния обичаен ескорт от изтребители Р-38. На 17.04.1944г. те откриват един нов противник – Р-51 – “мустангите” от 31 FG за първи път се появяват в небето над София. При тази първа среща, българските летци объркват силуета на “Мустанг” – а с този на “Месер” – а. Грешката се оказва фатална. За няколко минути 9 “Месер” – а избухват в пламъци. Загиват 4 пилоти. 9 летци са ранени.

“На 17 април 1944г. – спомня си ветеранът – орлякът ни, въоръжен с “Месершмит”, даде най-много кръв. В този черен великденски ден, както летяхме в двойка с Пенчев, съгледах над Сливница голяма група самолети като черни точки високо в небето. Помислих, че са “Месер” – и от 3/6 орляк….Все по-ясно ставаше, че това не са познатите ни двутели “Лайтнинг”…. Червени ивици личаха по моторите им. Докато да разберем какви са и не се пазихме от тях, те използваха заблудата ни, която платихме с най –много жертви….Светещи снаряди се забиха и в моя самолет. Извих встрани, дръпнах надолу към Враждебна и кацнах с две – три пробойни на едното крило…” ( вж. Овчаров, Л., “Гордея се, че браних небето на България”, в: сп. “Криле” бр. 6/1997г., с. 30 – 32 )

Понесъл тежки загуби в боевете на 17.04.1944г. 2/6 орляк е пребазиран за отдих и доокомплектоване на летище Карлово, където на 12.06.1944г. през нощта Маринополски и неговите бойни другари попадат под нощния въздушен удар на формация от 60 английски бомбардировача. На 28.06.1944г. базата е бомбардирана за втори път, като въздушният удар е нанесен през деня от 150 “летящи крепости”. След погрома, 2/6 орляк е съсредоточен на летище Баня, Карловско.

Междувременно, едно събитие от 23.06.1944г. ще окаже осезаемо влияние върху съдбата на Маринополски.

На тази дата формация от В-24 и В-17 от 15 Air Forse атакуват петролните рафинерии в Плоещ. Сред тях е и В-17 №42 – 5951 “Описоня” от състава на 341 BS от 92 BG с екипаж в състав: командир – лейтенант Едуин Андерсън; втори пилот – лейтенант Уилям Саймънс, бомбардир – лейтенант Дейвид Кингсли; бордови механик – сержант Джон Майер; стрелец – радист сержант Лойд Кейн; опашен стрелец – сержант Майкъл Съливан; стрелец – сержант Стенли Кмиеч; стрелци – сержант Мартин Хетинга и сержант Харолд Джеймс.

Екипажът на Андерсън е участвал вече в доста други мисии над Плоещ, но този път късметът им изневерява.

При приближаването към целта, бойната формация Combat Box, в който е Андерсън, е атакувана от немски изтребители Bf 109 и Fw 190. За няколко мига изтребителите свалят два В – 17 докато американските бомбардировачи навлизат в зоната на ПВО. В момента, в който се приготвя да хвърли бомбите си, “Описоня” е поразена в лявото крило от артилерийски снаряд. Пробойната е с диаметър 30 см, точно зад двигател №1. Втори снаряд избухва близо до кила, повреждайки витлото и разрушавайки системата за кислород. Спирайки мотор №1, Андерсън успява да овладее управлението на машината и да поддържа бойния курс. На излизане от коридора на ПВО, В-17 привлича вниманието на няколко Bf – 109. Изтребителите изваждат от строя двигател №2 и от лявото крило излиза облак бял дим. Екипажът не е пощаден, тъй като един 20 – мм снаряд избухва в кила и сериозна ранява сержант Съливан в ръката и дясното рамо. Снарядът разкъсва и парашута на картечаря. Въпреки раните си Съливан се довлича до страничните отсеци, където Хетинга и Джеймс се опитват да му окажат първа помощ. Тъй като не успяват, те викат на помощ лейтенант Кингсли. Той поставя превръзка, стегната с турникет, която спира връвоизлива. Но Съливан не е единствения ранен, тъй като се оказва, че сержант Кмиеч, също е засегнат. Тежко повреден, с ранени членове на екипажа, “Описоня” напуска въздушното пространство на Румъния и навлиза в българска територия. Самолетът трудно поддържа височина и командирът лейт. Андерсън издава заповед да се изхвърли зад борда всичко, което би облекчило апарата. Надеждата се възражда, когато два изтребителя Р-51, изникнали сякаш от небитието, ескортират В -17, но за кратко, защото изтребителите уведомяват лейт. Андерсън , че горивото им е на привършване… Самотната “Описоня” следва своя път, който я извежда към Карлово. Узнали са приближаването на американски бомбардировач, командирът на немската мисия при 2/6 орляк майор Хелмут Кюле, дава заповед на подчинените си за излитане. След няколко минути “Описоня” е прехваната от четири български (Асен Ковачев; Антон Барев, Христо Петров и Петър Петров) и четири немски изтребителя. В-17 е поразен и тежко се устремява към земята. Лейт. Андерсън издава заповед екипажа да напусне самолета. Докато здравите членове на екипажа скачат от смъртно ранената машина, лейт. Кингсли помага на ранения серж. Съливан да изпълзи по купчината гилзи, за да скочи от машината. Без да се замисля, Кингсли разкопчава парашута си и го поставя на Съливан и му помага да скочи през отворения люк. Няколко секунди по-късно “Описоня”, прегърнала в смъртна хватка лейт. Кингсли, се разбива в землището на карловското село Сърнигор. Самоотверженият жест на лейт. Кингсли е оценен с най-високото отличие – Ордена на Конгреса. Днес, една въздушна база в щата Орегон носи неговото име.

Стефан Маринополски присъства на цялата сцена. С автомобил пристига на мястото на катастрофата. Информиран е от местните власти, че трима американски пилоти са арестувани и отведени в кметската управа. Там намира Хетинга, Майер и Съливан. Като вижда, че последният има нужда от медицинска помощ, той качва американските пилоти в колата и ги откарва в офицерския стол в Карлово, където на Съливан е оказана медицинска помощ. Скоро към тях се присъединяват Андерсън и Кмиеч. Българските пилоти приели пленниците като скъпи гости, което изумило американците. На следващия ден американските летци са отведени в София, а по – късно изпратени във военнопленническия лагер в Шумен. На сбогуване един от американските летци подарява на Маринополски кутия “Лъки страйк” с изпписан адрес: “Мартин Хетинга, Виксбург, Мичиган.” Подава пакета на Маринополски и му казва: “Посетете ме след войната!” За екипажа на “Описоня” пленничеството продължава около три месеца.

За подпоручик – летец Маринополски войната е далеч от своя край. На 09.09.1944г. в София е извършен военен преврат. Няколко дена преди това, немската мисия при 2/6 орляк получава заповед да се евакуира от България. Завинаги ще останат в паметта на Стефан Маринополски думите на майор Кюле към българските си колеги:

“Господа, възможно е скоро да се срещнем в небето, но като противници. Ако това стане, изпълнете дълга си, както аз бих изпълнил своя!”

Маринополски служи в състава на 2/6 орляк по време на военните действия срещу Германия.

След войната Маринополски служи в Балчик, където поема командването на ескадрила от Як-9М.

На 25.05.1946г. двама български пилоти (Владимир Александров и Найден Стоянов) кацат със своите машини Як-9М в Италия и молят за политическо убежище.

На 04.07.1946г. Маринополски е арестуван и е изпратен в концлагер. Прекарва в подземията на Куциян до 20.09.1947г. Успява да си намери работа в един завод, но на 19.12.1950г. отново е арестуван като “враг на народа” и заточен в концлагера Белене. Жестоките условия и издевателствата на комунистическите изверги не сломяват духа на българския летец. Освободен е на 08.11.1952г.

Петдесет години по-късно, съдбата сблъсква на една софийска улица Маринополски с един от бившите главорези на ДС – в лицето на едно старче, бившият концлагерист разпознава един от своите палачи. “Съжалявам, такива бяха времената” – смутено изрекъл бившият агент на ДС. “Мерзостта на времето не е оправдание за човешката мерзост!” – заявил човекът и български офицер Стефан Маринополски. Тези думи са присъдата на несломимия и непобедим човешки дух над кървавия комунистически режим.

С големи мъки успява да си намери работа като строителен работник. През 1957г. заминава на работа в ЧССР, откъдето на 01.12.1957г. избягва от един строителен обект в близост до австрийската граница. Прекарва четири месеца в бежански лагер в Линц. В този труден момент Маринополски не е забравен от своя приятел Балон фон Подевилс, който посреща изгнаника като брат. Следват 6г. работа в радио “Свободна Европа”. През 1963г. се установява в САЩ. През 1968г. получава американско гражданство, но не е престанал да милее и тъгува за родината си.

Въпреки че са изминали доста години, Маринополски винаги си спомнял за срещата си с американските летци през лятото на 1944г. Отправил е запитвания за тяхната съдба пред американските ВВС и пред асоциациите на ветераните. Започва да търси Хетинга, но той вече е напуснал Виксбург. Свързва се с неговите близки, които му дават новия адрес и телефон на Хетинга – Анкоридж, Аляска.

Ето как е предадена тази среща от френския журналист Жозеф Фрегози (в сътрудничество с Бил Мейс) в статията “Randez-vous dans 38 ans” (Среща след 38г.), публикувана във френското списание “Aero Journal” 13/2000:

“През една студена януарска вечер на 1982г., един жител на Анкоридж, Аляска, е обезпокоен от телефонен звън.

– Търся Мартин Хетига, някога живял във Виксбург, Мичиган – гласът е развълнуван, с доста силен акцент.

– Да аз съм, но с кого разговарям?

– Не се ли сещате поне мъничко?

И как би могъл Мартин Хетинга да се досети?

След кратко мълчание тайнственият събеседник продължил:

– Казахте да дойда да Ви посетя след края на войната!”

Аз съм българския офицер, който Ви плени. Вече тридесет и осем години Ви търся … И ето, най-накрая!“

През октомври 1983г. Маринополски пътува до Анкоридж, Аляска, където се среща с Хетинга. Не след дълго той открива останалите ветерани от екипажа на “Описоня”. На 23.04.1984г. всички се събират в Арлингтън пред гроба на лейтенант Дейвид Кингсли.

Крахът на комунистическия режим през 1989г. дава възможност на Стефан Маринополски да стъпи на родна земя след 36-годишно изгнание.

Изтъкнат български художник. Едно от големите имена в българската живопис.

 На 29 септември 1960г., умира Владимир Димитров – Майстора. Изтъкнат български художник. Едно от големите имена в българската живопис. Твори през първата половина на ХХ век. Изявява се в портретния и пейзажния жанр и в битовата композиция. Неговите портрети и композиции притежават изразителни цветове, идеалистичен рисунък и силно символно излъчване.

Той е роден през 1882г., в село Фролош, днес в пределите на Югозападна България, в семейството на бежанци от македонското влашко село Магарево. През 1889г. семейството му се преселва в Кюстендил, където Майстора завършва началното си образование и прогимназия. След 1895г., сменя няколко професии, известно време чиракува като бояджия и работи като писар в Окръжния съд, където талантът му е забелязан. С доброволно събрани от съгражданите си средства заминава в София и учи в Художественото индустриално училище (днес Национална художествена академия) при Петко Клисуров, Жеко Спиридонов, Антон Митов, Иван Мърквичка и други. В своя начален период рисува главно портрети (на Александър Теодоров-Балан, Николай Лилиев, Мърквичка, „Майка ми“) и пейзажи („На селската чешма“, „Пладнуващо стадо“ и други).

По време на Балканската и Първата световна война е военен художник в състава на Рилската дивизия на българската армия и в редица картини отразява българското участие в тези войни и живота на фронта – „Ранени“, „По Беласица“, „Инвалиди“, „На фронта на р. Струма“, „В гр. Скопие, 1916“, „Завръщане от фронта“ и други.

След войните се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. Повлиян силно от толстоизма – близък е с толстоистите Н. Венетов, Хр. Досев, Д. Кацаров, Б. Георгиев, Й. Гуглев. През 1922г. излага картини от цикъла си „Жътва“. През 1923г. работи и в Италия, а от 1924 до 1951г. живее постоянно в кюстендилското с. Шишковци, като открива или участва в изложби както в София и други градове, така и в кюстендилските села – Шишковци, Дивля, Раждавица и други. През този период тематиката на творбите му е свързана предимно с хората и природата в Кюстендилския край: „Моми“ (ок.1925-1935), „Моми сестри от с. Дивля, Радомирско“ (ок. 1928-1930), „Цветница“, „Фамилия“ (ок. 1928), „Девойка от Кюстендилско“ (ок. 1930-1935), „Жетварка“ (1930-1935), „Мома с ябълки“ (ок. 1930-1935), „Жетварка от с. Шишковци“ (1935), „Жетвари на обяд“ (ок. 1935-1938), „Копачки“ (ок. 1935-1938), „Селско момиче сред макове“ (1935-1938) и други.

През 1944г., е удостоен със званието „почетен гражданин на Кюстендил“. Умира на 29 септември 1960г. в София.

НА 29 СЕПТЕМВРИ 1944 Г. , КАПИТАН ВЛАДИМИР БАЛАН Е ИЗВИКАН ЗА "СПРАВКА" И ПОВЕЧЕ НИКОЙ НЕ ГО ВИЖДА ЖИВ.

 НА 29 СЕПТЕМВРИ 1944 Г. , КАПИТАН ВЛАДИМИР БАЛАН Е ИЗВИКАН ЗА "СПРАВКА" И ПОВЕЧЕ НИКОЙ НЕ ГО ВИЖДА ЖИВ.

"Първата световна война бушува с пълна сила. В знойния летен ден на 8 юли 1917 г. небето над Петрич е яркосиньо. Чудесен фон за величавия Пирин и зелената Беласица. Но времето не е за любуване на красотите на България. Наблизо е Македонският фронт. Там българската армия води тежка позиционна война с многократно превъзхождащите я по огнева мощ и численост сили на Антантата. В синевата се появяват шест британски самолета. В покрайнините на Петрич има военни складове. Натам са се насочили англичаните. Но преди да достигнат целта си, върху тях връхлитат два наши изтребителя Roland D.II. Строят на противника се разпада. А единият от изтребителите откъсва водача на групата и го принуждава да започнат двубой, докато вторият наш самолет се занимава с останалите...

Двамата въздушни противници показват кой какво може в един завладяващ въздушен бой. В един момент българският Roland прави "имелман" , а британският изтребител-боен завой, и двамата се оказват фронтално един срещу друг. За миг протракват картечниците на "Роланд"-а и противникът отпуска нос надолу. Моторът му не работи, поразен от картечната серия. Планира и каца в една нива...

По-късно на летище Левуново двамата достойни противници ще си стиснат ръцете. Ирландецът капитан О'Дуайър, командир на 17-а британска ескадрила, и българският поручик Владимир Балан, са героите на този небесен спектакъл.

Владимир (Влайко) Балан е роден на 3 октомври 1895 г. в град Прасберг, тогава в Австро-Унгария, а днес в Словения. Син е на прочутия български езиковед, литературен историк и библиограф, академик на БАН - Александър Теодоров-Балан, който е и първият ректор на Софийския университет.

Владимир учи колеж в Истанбул, по-късно продължава учението си в София, където завършва гимназия. Откакто е видял в Истанбул легендарния Луи Блерио и неговия самолет, мечтае за небето. И когато трябва да вземе решение какъв ще става, то е еднозначно - летец. Постъпва във Военното училище и го завършва като офицер от пионерните войски.

Изпратен е в аеропланната рота на техническата дружина да продължи подготовката си като летец. В Европа вече бушува Първата световна война, но България все още е неутрална. Когато през есента на 1915 г. страната се присъединява към Германия и Австро-Унгария, на Божурище идват немски инструктори и нови самолети. Започва интензивна подготовка, за да могат нашите летци да оказват въздушна поддръжка на настъпващите български сухопътни войски на Южния фронт.

През юни 1916 г. Владимир Балан е изпратен на подготовка в 70-то разузнавателно отделение на германската армия на Западния фронт. То се намира в района на най- ожесточените сражения - Вердюн. Прусаците (70-о аеропланно отделение е пруско, все още в кайзеровата армия има деление на поделенията и частите на пруски, баварски, саксонски и т.п. - бел. авт.) посрещат с недоверие "дивака от Ориента". Но още след първите полети отношението им коренно се променя. Всеки един от тях иска да лети над фронта с новия колега от България. По тозиповод Владимир Балан пише в спомените си :

"В Германия, когато видят, че един човек умее да работи и проявява добра инициатива, прави се всичко, за да му се даде възможност да развие още по-добра дейност." ("Спомени летят", София, 1939 г., стр.42) Съвсем като у нас!

За бойната си дейност на фронта при Вердюн поручик Балан е награден с "Железния кръст" - еквивалент на нашия "Кръст за храброст". Натрупал опит в сериозни схватки със силен противник, младият офицер се връща в България и отива при старите си другари на Македонския фронт, където се бие самоотвержено до края на войната. Той е и един от българските пилоти, постигнали въздушни победи по време на войната.

След войната Владимир Балан отива да следва аероинженерство в Брауншвайг, Германия. Когато завършва образованието си, дипломираният инженер Балан остава в Брауншвайг като асистент. Създава от ентусиазирани студенти групата "Феркерсфлигергрупе" и разработват спортен самолет. Проектът им печели II награда на конкурс за подобна машина.

През 1932 г. инж. Балан се прибира в България. Започва работа на летище Божурище в ремонтната работилница. От 1934 до 1938 г. е инженер в самолетната фабрика "Български Капрони" - Казанлък. Когато италианската фирма „Капрони ди Милано” разкрива свой филиал в Перу, Джани Капрони предлага на инж. Балан да стане представител на „Капрони” в Лима. Но поради семейни причини той отказва това изгодно и примамливо предложение. В София развива активна популяризаторска дейност. Чете лекции по самолетостроене в студентския аероклуб. Във втора мъжка гимназия заедно с преподавателя по трудово обучение (тогава наричано "ръчен труд") Тодоров организира изработването на безмоторен самолет. С този самолет после се извършват летения, а много от участниците в тази дейност стават пилоти или аероинженери. Известно време инж. Балан е и представител на Луфтханза в България.

Освен тази дейност инж. Владимир Балан създава в София техническо бюро, а от 1941 г. известно време е технически директор на фабриката "Никола Чилов" в Костинброд. Но в Европа отново гърмят оръдия...

...Офицерът от запаса, летецът и аероинженер Владимир Балан е мобилизиран и назначен за началник на самолетната работилница на летище Скопие в освободената от българската армия Македония. Там той съвестно и честно изпълнява задълженията си на администратор и авиационен специалист.

От 9 септември 1944 г. България и Германия са във война.В София на власт идва правителство на Отечествения фронт. Германският възпитаник Владимир Балан има на разположение самолет и спокойто би могъл да избяга при немците. Но той е преди всичко български офицер и патриот. В новите условия прави всичко възможно за евакуиране на работилницата с минимални загуби за страната. Но човекът, който е отговорен за автотранспортния ешелон, пристига в Кюстендил с празни камиони. Капитан Балан е вбесен. Той предупреждава виновника, че ще отговаря за предателство и саботаж. Но типично по нашенски този последният вече се е боядисал в модния за момента червен цвят. Дори арестува "фашиста" Балан. Но честни хора има навсякъде. Кметът от ОФ в Кюстендил и партизанският командир на местния отряд го освобождават и той се прибира в София. Там всички го предупреждават, че човекът, срещу когото пише рапорт, е от силните на деня. Но героят от небето над Вердюн и над Македония не се бои от нищо.

На 29 септември Балан е отведен от дома си от група комунисти, под командването на Лев Главинчев и вероятно е убит без съд и присъда, не е известно гробното му място. На този ден Владимир Балан отива в щаба на Въздушни войски, след което тръгва за управлението на военните фабрики. Носи със себе си доклада за евакуацията на работилницата от Скопие. Но никога не стига до управлението. Повече никой не ще го види...

Цяла седмица през октомври Радио София завършва новините си със съобщението: "Капитан Балан да се яви в управлението на военните фабрики". Авиатори от щаба на Въздушни войски са видели, че на излизане от щаба, намиращ се тогава на бул. "Скобелев", по пътя към управлението на ул."Цар Асен" капитан Балан е натикан от някакви хора в автомобил. Брат му Станислав Балан и командирът на Въздушни войски генерал-майор Ганчо Манчев, съвипускник на Владимир Балан от Военното училище, обикалят затворите, правят запитване до Министерството на войната и МВР, но никъде не откриват и най-малката следа от изчезналия си роднина и приятел. Няма и никакво повдигнато обвинение срещу него. Просто имаше човек и все едно, че никога не го е имало."

На 29 септември 1918г., е подписано Солунското примирие между България и Антантата

 На 29 септември 1918г., е подписано Солунското примирие между България и Антантата, с което страната ни излиза от Първата световна война. По силата на договора всички български военнослужещи намиращи се на запад от старопрестолната българска столица Скопие остават заложници. В плен попадат 3 наши дивизии с численост 100 000 войници и 14 полкови знамена. Френското командване издава заповед за предаването на всички знамена на пленените български войскови части, а наказанието за укриване на знаме се наказва със смърт.

Всички знамена до едно са спасени с риск за живота на офицери, подофицери и войници, които под заплахата от разстрел месеци в плен ги крият под дрехите, във възглавнците си, в тайници и хралупи и след бягства и нощни преходи успяват да върнат всички знамена непокътнати в България. Всеки един от десетките хиляди български войници е знаел къде е знамето на полка му, но нито един не го предава за по-добра храна, легло, пари, дори и след мъчения.

Знамето на 1-ви пехотен Софийски полк е спасено от капитан Любен Кузупов и поручиците Златев и Петков, организирали бягство от заложническия лагер и отнесли полковата светиня в разположението на частта в София.

Командирът на врачанци полк. Иван Башавлиев, строява полка и заявява, че няма по-голямо безчестие за войника от това да се предаде свещеното знаме на врага. След което, заповядва на командирът на 12-та рота, запасен поручик Ангел Янчев от гр. Враца, който е и знаменосец на полка да изгори знамето. Поручикът вместо знамето изгаря неговата калъфка, скрива истината, а полковата светиня препасва около кръста си. Така, с риск за живота си, пази знамето в продължение на 9 месеца.

Интересна е съдбата на 27-ми пехотен Чепински полк. Организира се група от войници, които с ясното съзнание, че ако бъдат заловени ще бъдат разстреляни, връща знамето в родината. На 24 май 1919 г. войниците от полка все още са заложници на французите. Младите войници, попълващи редиците на полка в Чепино (Велинград), полагат своята тържествена клетва под спасеното бойно знаме.

15-ти пехотен Ломски полк - В. Шишков организира спасяването на знамето. През нощта на 3 срещу 4 октомври 1918г. той, заедно с подполковник Христо Младенов скриват знамето в сандъче и го заравят. За да заблудят французите изгарят калъфа, в който обаче няма знаме. На 4 октомври 1918г. полкът се предава на французите в гр. Скопие. Взема се решение укриването на знамето да се извърши от капитан Петко Капитанов, поручик Страхил Митев и фелдфебел Доно Велков. На 6 февруари 1919г. го предават на полковник Йосиф Петров, който, използвайки факта, че е свръзка при Френското главно командване в Солун, успява да го предаде на началник щаба на 10-та дивизия в гр. Гюмюрджина полк. Вълков. Той го връща в министерството на Войната.

52-и пехотен Моравски полк – командирът - полковник Стефан Соларов заповядва да се спаси знамето. Поручик Цветко Митков заедно с подофицер Цено Лозанов и девет войници тръгват в полунощ на 3 октомври 1918г. към България заедно със знамето. Пристигат на 10 октомври 1918г. в гр. Враца.

Знамето на 25 пех. Драгомански полк е спасено от кап. Веселинов, командир на нестроевата рота, ст. подофицер Паунов и трима войници. Те скриват знамето в куртката на энаменосеца, металните части в торба и през Смедерево, Лом, София спасяват светинята на полка. Предадени са и 173 000 лв. от полковата каса.

Виден български офицер (генерал-майор) и политик, началник щаб на отбраната на София през септември 1918г.

 На 29 септември 1944г., е отведен „за справка“ от комунистите и изчезва безследно Коста Николов Николов. Виден български офицер (генерал-майор) и политик, началник щаб на отбраната на София през септември 1918г.

Той е роден на 23 юни 1873г. в българското село Вирче, Царевоселско, днес в Северна Македония. След Освобождението семейството му се премества в Горна Джумая, но тъй като съгласно Берлинския договор тя остава в пределите на Османската империя, се преселват в Дупница. Там Коста Николов завършва гимназия, а след това учи в Духовната семинария в Самоков. Отказва се от църковна кариера и през 1894г. се записва във Военното училище в София, което завършва в 1897г.

Между 1901 и 1904г. учи в Генералщабната академия в Санкт Петербург, Русия. След завръщането си Коста Николов 9г. е офицер от генералния щаб. В щаба на армията се занимава с изучаването на Османската империя. Създава няколко секретни съчинения, като за тази цел през 1906г. е изпратен тайно в Османската империя, за изучаване на Пиринския операционен театър, в това число и долините на реките Струма и Места с център Сяр.

След Балканските войни е назначен за професор във Военната академия в София.

През Първата световна война (1915-1918) е началник на железопътното отделение при Щаба на действащата армия. Участва във военните действия като командващ на 5-ти македонски полк, по-късно се създава Дирекцията за стопански грижи и обществена предпазливост и полковник Николов е назначен за неин началник-щаб.

След пробива при Добро поле София е обявена за „крепост в обсадно положение“ и на 28 септември полковник Николов, който по това време е председател на Главната реквизиционна комисия, е назначен за началник щаб на крепостта. Взема участие и в потушаването на т. нар. Владайско въстание.

От 1923 до 1931г. е народен представител. Член е на Централното управление на Съюза на запасните офицери. Председател на Изпълнителния комитет на Македонските братства и председател на Малешевското македонско братство. Член-учредител е на Македонския научен институт. В 1937г. е произведен в генерал-майор.

ОТЕЦ КОНСТАНТИН СПАСИ ПАРТИЗАНИТЕ ОТ СЕЛО ТОРОС, А ТЕ ГО УБИХА ЖЕСТОКО

 ОТЕЦ КОНСТАНТИН СПАСИ ПАРТИЗАНИТЕ ОТ СЕЛО ТОРОС, А ТЕ ГО УБИХА ЖЕСТОКО

 Този текст отдавна трябваше да напиша. Лазеше в душата ми от дълго време, измъчвах се с историята, която ще прочетете, прехвърлях един тягостен детски спомен, често се замислях върху съдбата човешка, превратностите на православната църква и невъзможността, десетилетия да осмислим пораженията комунистически върху нея. А те често са чиста проба издевателства и нечовешко отношение към водачите клирици, пастирите народни и Божиите служители.

А бе толкова простичко, по народному справедливо и по православно смирено...

Трябваше да стане преди повече от двадесет години ... 

Просто Българската православна църква да канонизира избитите български свещенослужители заради вярата им,заради служението на ползу роду. Погиналите с мъченическа смърт в лапите на комунистическите сатрапи след септември 1944 година.

 Стотици са. И докато навсякъде, дори в Русия избитите от комунистите, свещеници отдавна са въведени в сомна на светиите, българските мъченици за вярата стоят самотно и тъжно пред райските двери.

За един от тях ще разкажа - за отец Константин Иванов Бъчваров от с.Торос, Луковитска околия, Врачанска епархия. Зверски убит от комунистите през есента на 1944 г.

 Дни на кървави и безмислени отмъщения.

Ако минете през село Торос, отбийте се през черквата "Св.св.Кирил и Методий". Красива е. Строена от хората с техен труд и пари през 1880. В притвора има голям портрет на отец Константин, а в двора е гроба му. От надписа разбираме,че този свят човек е роден 02.02.1902 в Торос и е починал, т.е убит на 30.10.1944.

Та споменът за този гроб ме измъчва от години. Бях дете (13 годишен), когато дойде поп Антоний, потайно заговориха нещо с баба ми Радка, тя се защура из двора, омеси хляб и ме забра с тайнственост към черквата.

С нейни дружки от махалата споделяха, че "владиката дал позволение да погребат презвитера Мария в гроба на отец Константин". Обичайната траурна церемония не бе в селското гробище, а в двора на черквата. След време осъзнах, че съм присъствал на погребението на съпругата на отец Константин - презвитера Мария, че е било 18.10.1975 и децата измолили от врачанския митрополит Калиник да погребат майка си в гроба на отдавна погубения си баща, да съберат семейството и в смъртта. Дълго време се разказваше как в късната есен на 1944 г., докарали от Луковит отец Константин в затворен ковчег, не разрешили на никого да го отвори и набързо го погребали там, къдете е служил цял живот. В този край имат обичая да погребват мъртвия в нещо като гробница, иззидана от тухли с ламаринен похлупак. Та стигнаха копачите до тази примитивна гробница ,отвориха я...и вените писнаха. Ама писнаха от ужас.

Няма да забравя никога повода за ужаса.

Скелетът в гроба бе без един крак, а до черепа бе поставена кост от крака на отеца,заедно с обувката. Баба Радка и съседката леля Цветана през сълзи зашушукаха :" Ето защо не дадоха да се отвори ковчега едно време, рязали са го на парчета..."

Тогава, много-много не разбирах подметнатите реплики,след години разказите станаха релефни и разбираеми,тогава си спомних ужаса от костта с обувката, която не бе там,където Господ е сътворил тялото човешко...Отец Константин е бил погребан с отрязан до коляното крак поставен до главата му. Може ли да си представите за какъв садизъм става дума ?!

Жените измиха костите с вино и ги поставиха в платнена торба, а после в ковчега на съпругата, отец Антоний размаха кандилото, близките се простиха, раздадоха за "Бог да прости" и церемонията приключи, но не и разказите за ужаса на свещеническото семейство.

Отец Константин Бъчваров е бил ерудиран мъж, на почит в селото.

В началото на 1944 г. в селото дошла жандармерия и блокирала няколко къщи, в които се предполагало, че има партизани. От село Торос действително имало трима-четирима които ходели при отряд "Георги Бенковски", а като огладнеели, се връщали по домовете си. Гордеели се,че били от "червения" Торос, въпреки, че Луковитска околия бил район доминиран от земеделците.

Но да се върнем в началото на 1944. Селото е блокирано, изплашените хора повикали поп Константин. Той отишъл при началника на жандармерията за да го увери,че в селото няма "шумкари", като му обяснил, че така само ще настроят хората против властта. Отецът успял да убеди жандармеристите,че в селото няма партизани, та жандармеристите да не правят обиски, не дай си Боже - арести в енорията му. Извикал кмета, директора на училището Тодор Бочев и заедно с жандармеристите отишли в кръчмата на Семко Цацов. Отколе така се стопявали лошите намерения. Историята е разказвана много пъти.

"Отец Константин тогава спаси селото, защото всички знаеха,че в две-три къщи наистина има нелегални", пише и разказва в 1991 г. Радка Джевезова. Благодарение на него нямало убити и арестувани, за разлика от село Дерманци, където в престрелка загинали 6 души.

На 9 септември 1944 г., червенобрежкият отряд "Георги Бенковски" се криел в нивите между Торос и Дерманци. Минал камион, като "народният враг -шофьор" бил арестуван, но той им казал, че Червената армия нахлува в България. Натоварени на конфискувания от "народа" камион, партизаните "превземат" Торос, като свикват митинг, на който се изявили Пеко Таков,Митка Гръбчева,Вълка Горанова както и местната атракция Гена Абисинката-Уруспията. Тогава се сетили и за "онези гадове",които яли и пили с фашистите,техните спасители.

"Тичаха из селото като обезумели,с автомати и пищови", разказват след години очевидци.

Директора на училището Тодор Бочев го застреля лично Митка Гръбчева, в стаята, пред очите на детето му. Кръвта стояла години след това, умишлено незаличена.

Кръчмарят Семко Цацов бил застрелян в землището на гр.Луковит, а тялото му хвърлено на площада, цялото в кръв.

Отец Константин е вързан като животно, бит и ритан през цялото село, после откаран в Луковит където гаврите с него продължили. Брадата му била оскубана, яздили го и го карали да реве като коза. На другия ден тялото му е докарано в Торос под конвой от милиционери в запечатан ковчег. След седмица-две, жена му и децата му напуснали селото, като никога не искали да чуват за родния си край. Като виновник за смъртта на свещеника е сочен Иван Николов, комунистически деятел с лоша слава дори и в неговите среди. Жесток и отмъстителен.

По това време кмета на село Ракита, Веселин Рабчев също е в ареста в Луковит. От негови разкази научаваме за последните мигове на отец Константин.

"Основният бияч - Митко Шефа, буквално довлече попа от Торос в безпомощно състояние. Потрошен, само хриптящ. Аз се развиках за помощ, а Митко Шефа с усмивка заяви : а, той ,пръча много лесно умря! После отмъкнаха тялото нанякъде..."

Отец Константин е само един от стотиците православни свещеници, избити без съд и присъда след 9 септември 1944 г., от българските комунисти. Изследователи на темата твърдят,че брят им е между 150 и 200 души, но мнозина са закопани в общи гробове.

И до днес, Българската православна църква мълчи!

https://www.168chasa.bg/article/7296649?fbclid=IwAR1viiSPuCG8mJY1Dpgx2aDGme96dy6XPi8EdnQk7IC_uLRZ9ncC844NsHE

И, нека признаем, че все пак една корист запазваме за себе си – „Да се чувствуваме достойни българи и – Правото да умрем за отечеството си!“

 КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ГЕНЕРАЛ ХРИСТО ЛУКОВ 

Генерал Христо Колев Луков е роден на 6 януари 1887г., във Варна. Завършва Военното училище и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 15 август 1907 г., а на 4 септември 1910 г. в чин поручик. Ген. Луков участва във войните за национално обединение като офицер от артилерията. Последователно е произвеждан в чин капитан на 1 ноември 1913 г., майор – 1 януари 1918 г., подполковник – 30 януари 1923 г., полковник – 28 март 1928 г. и генерал-майор – 6 май 1935 г. Ген Луков е уволнен от войската с царска заповед и произведен в чин генерал-лейтенант на 25 януари 1938 г.

По реда на назначенията си Хр. Луков служи във 2-ри артилерийски полк; в 1 гаубичен полк; във Военното училище; началник отдел Артилерийска инспекция (1927-1931 г.); на дипломатическа работа като военен аташе в Париж и Лондон; през 1932 г. отново е командирован в Артилерийската инспекция като началник на учебно-строевото отделение; през 1935 г. е назначен за командир на 2-ра пехотна дивизия, а последното му назначение за командир на 3-та пехотна дивизия е през 1936 г.

След 19-майския преврат от 1934 г. цар Борис III постепенно успява да вземе в ръцете си управлението на държавата, възползвайки се от крайно недемократичните и антиконституционни действия на Кимон-Георгиевото превратаджийско правителство. След падането на правителството на К. Георгиев за по няколко месеца се изреждат правителствата на близките до двореца генерал Пенчо Златев и стария дипломат Андрей Тошев. През това време са нормализирани отношенията със Съветска Русия и са установени дипломатически отношения (23 юли 1934 г.) и не се крият симпатиите към Югославия. На 23 ноември 1935 г. царят възлага на един от най-близките си хора - д-р Георги Кьосеиванов да състави ново правителство. В това правителство ген. Хр. Луков е назначен за военен министър, на който пост остава и през втория мандат на правителството на Кьосеиванов (от 4 юли 1936 г. до 14 ноември 1938 г.). Войнствуващият-националист ген. Луков е военен министър в едно правителство, което успява да успокои донякъде съседите и дори да сключи с вражески настроената Югославия Договор за приятелство (24 януари 1938 г.) и да се постигне спогодба между България и Балканското съглашение (31 юли 1938 г.). През втория мандат на ген. Луков като военен министър, царят за да се подсигури поради притесненията си от набиращия изключителна популярност генерал го произвежда в чин генерал-лейтенант и го изпраща в запаса.

След падането на правителството и отиването на генерала в запаса, той заработва още по-тясно за обединението и разширяването на влиянието и участието на Българските национални легиони в политическия живот. Авторитетът на генерала нараства изключително сред съюзниците от Третия Райх. Генералът участва в почти всички политически демонстрации на Легиона, като неговите думи се тиражират в излизащите по това време негови вестници и списания („Прелом“, „Мощ“, „Труд и вяра“, „Народен водач“ и др.). В брошури излизат от печат и неговите речи – „Две речи, произнесени от генерал Хр. Луков на 8 декември 1942 година в Студентската трапеза „Оборище“ по случай патронния празник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.“ София. Печатница „Българска нация“, 1942 и „Към българския народ. И, нека признаем, че все пак една корист запазваме за себе си – „Да се чувствуваме достойни българи и – Правото да умрем за отечеството си!“ Из речта на Великия Водач на С.Б.Н.Л. Генерал Христо Луков, произнесена на 8.XII.1942 г.“ София. Печатница „Българска нация“, 1943 и др.)Ген. Луков е и известен военен теоретик. Той е автор на книгите „Артилерийския огън. Размишления“ (1924 г.) и „Моторизацията на армията“ (1928 г.).

След убийството на ген. Луков, начело на Съюза на Българските национални легиони застава друг виден български военоначалник – генерал Никола Жеков.

След 9 септември 1944 г. членовете на Легиона са преследвани, като тези които не успяват да емигрират са репресирани и остават вън от политическия живот на България.

АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ - КОДЖАКАФАЛИЯТА - БАЩАТА НА БУРГАС.

 АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ - КОДЖАКАФАЛИЯТА - БАЩАТА НА БУРГАС.

Роден е в бургаското село Дюлгерли (днес Зидарово) през 1830 г. Останал сираче 5-годишен, 10-12 годишен работи като чирак в Созопол.

18 годишен се преселва в Бургас и с братовчед си Янчо наемат дюкян, където сега е Икономическият техникум, близо до пристанището. Там продават всякакви стоки - пирони, газ, селскостопанска техника. Заради ниските цени, от цялата турска кааза пазаруват от двамата братовчеди. Осъществяват се и първите поръчки за доставка на материали и храни за акостиращите на бургаското скеле военни кораби. Било около 1850 г., пристанище още нямало. Тогава започва и бурното развитие на рибарското селище, което се оформяло като основно място за износ на селскостопанска продукция и сол.

За 50 години труд спечелва над 1000 декара земя, 7 магазина, много къщи, ханове и други и се реализира като голям търговец и далновиден благодетел.

В търговската дейност му помагат зрелостта на големият ум, натрупаният опит и човечните черти на характера: простота в обноските, нравственост, скромност, и пословично трудолюбие.

Трудолюбието и вегетарианството му били пословични. Усвоил перфектно 6 езика, но останал неграмотен.

Прозвището Коджакафалия получил не само заради голямата глава, но и заради феноменалната си памет. Той помнел всяка сделка, оборотите и печалбите от дюкяните, знаел на кого колко да плати от 150-те си калфи и чираци. Сам ги обучавал и честните по-късно правел съдружници. Построил десетки ханове, фабрики, магазини. Бил най-влиятелният българин в Бургаско, консулите на другите държави отсядали само в неговите имоти.

До края на живота си Александър Георгиев – Коджакафалията не свалил селските дрехи от скромност, 40 години живял в една складова стаичка /широка и висока 1,5 м и дълга 2 м/

под стълбите между първия и втория етаж на сградата с големия магазин на ул."Фердинандова", в пресечката към пазар "Краснодар". Интериор на стаята: дъсчено легло и едно кандило.

От огромните блага /на обща стойност 25 млн.златни лева /, които е придобил със своя труд и способности , "за себе си е употребил нищожна частица, а грамадната част е отдал на обществото".

"На почитаемия Общински съвет е известно, че искам да облекча положението на бедните в Бургас. Особено ония, дето нямат собствени къщи и средства да плащат наеми. При подаряването на тези места се явиха още около 350 бедни и безимотни и искат да им дам места, затова моля техническите власти да парцелират на дворища и част от нивите ми извън града. На по 180-300 кв.м, и то още днес - заради бедните просители."- писмо на Александър Георгиев-Коджакафалията до общинските власти на гр. Бургас през 1911 г.

Благодетелят на Бургас раздава "дворни места за подслоняване на повече от 600 семейства", 80 на сто от имената в списъците на получилите земи от Александър Георгиев – Коджакафалията са на жени. Философията му била, че мъжката част от семейството е по-склонна да пропилее или изпие имота, затова на мъжете според него не можело да се разчита.

Прави дарения: много постройки: къщи, дюкяни, ханове и пр. , които завещал на църкви, училища, болници, и благотворителни организации. Между тях са: българската болница "Евлоги Георгиев" в Цариград, българската църква "Св.св. Кирил и Методий" в гр. Бургас, дюлгерлийските български църква и училище, женското дружество "Милосърдие".

Александър Георгиев – Коджакафалията дарява по равни суми на българската, арменската и католическите църкви, турската джамия и еврейската хавра. Поради липсата на парични средства не завършва образование. Заедно с братовчед си работи в Созопол и Бургас. Двамата отварят малък дюкян в Бургас. Има голям усет в търговията. Подбирал е умни и предприемчиви хора за търговската си империя. Построява няколко хана, магазина и фабрики. Прякорът му Коджакафалията идва от силната памет, която притежава. Дарява 25 милиона златни лева в помощ на над 600 бедни семейства, български бежанци от Османската империя – Тракия и Македония. Също така дарява много средства за болници и други институции.

Александър Георгиев е открит мъртъв в дома си, където почива на 15 юли 1913 г. Погребан е в бургаските централни гробища, квартал 57, ред 9, гроб 5.

 В завещанието, си Александър Георгиев – Коджакафалията е предвидил средства дори за собственото си погребение и паметника, така че да не ощети никого.

Инициативен комитет издигнал монумента от най-скъпия мрамор и гранит, който можел да се намери в Европа, гробът бил ограден с луксозен парапет. Проектът бил на известния италиански архитект Рикардо Тоскани, който проектирал и Приморския парк в града. Александър Георгиев бил погребан на най-видното място в тогавашните християнски гробища, до църквата "Св.Ив.Рилски" и с лице към новата главна улица. Намирал се в махалата, която бургазлии знаят като Коджакафалийската. След 9 септември 1944 година комунистическата власт демонтира паметника, а върху постамента му поставя бюст на Георги Димитров. След демократичните промени там е поставена паметна плоча за Александър Георгиев.

През май 1938 г. излиза книгата на Панайот Павлов „Александъръ Георгиевъ - благодетелъ на Бургасъ“, издание на Бургаско градско общинско управление. Второ допълнено фототипно издание на тази книга е публикувано през 1994 г. от издателство „Делфин прес“.

През 2015 г. изиза книгата „Мълчанието на Александър“ с автор художника и историограф Митко Иванов.

На името на благодетеля са кръстени:

Основно училище „Александър Георгиев-Коджакафалията“,

една от изложбените зали в културен център „Морско казино“'