ЦЕНИ В РЕСТОРАНТИ И ЗАПЛАТИ ПРЕЗ 1933г., В ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ

 ЦЕНИ В РЕСТОРАНТИ И ЗАПЛАТИ ПРЕЗ 1933г., В ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ

Повод за тази статия са две реклами в ямболския вестник „Тунджа” от 1933г., представени в публикация на Държавен архив – Ямбол. Първата реклама от 19.03.1933г. е на един от централните ямболски ресторанти „Стара Америка” със собственици Иван и Илия Хаджикирови, бил е на мястото на днешния хотел „Диана палас” срещу НТС, а втората реклама е от 30.04.1933г. на питиепродавница и гостилница „Златна рибка”.

През 1933 година приключва Световната стопанска криза от 1929-1933г. /т.н. Голяма депресия/ и са изминали 15 години от Първата световна война.В България, като една аграрна страна се предлага в изобилие земеделска и животинска продукция. В интернет пространството трудно се намират статистически данни за стандарта на живот по онова време, какви са били заплатите, какви са били цените през 30-те години на миналия век.

В рекламата на ресторант „Стара Америка” от 1933г. четем следните цени на предлаганите ястия и напитки:

Агнешко – мешено – 10 лв, бъбрек – 2лв, пържола – 2лв, дробчета – 1лв, сърца – 1лв, далачета – 1лв, момици – 1 лв. шишчета – 2 лв, ядки – 1лв, кебапчета – 1лв.

Гелешки – кебапчета – 0.50 лв, пържола – 4 лв, кюфтенца – 1 лв, филе – 6 лв.

Свински – карначета – 1 лв, пържола – 5 лв, филе – 5 лв.

Говежди – пържоли – 5 лв, филе – 6 лв, нервозни кюфтета – 1 лв.

Вино – в заведението 12 лева, за дома 8 лева.

Рекламата указва, че това са цени с 50% намаление за ястията.

В рекламата на питиепродавница и гостилница „Златна рибка” информацията е обща и гласи, че най-големия апетит може да се задоволи срещу 10 – 15 лева.

Акцент и в двете реклами е, че ястията са приготвени с чисто краве масло характерно за френската кухня и обърнете внимание при тази пре – богата скара, ресторант „Стара Америка” не предлага свински кебапчета!

Посочените цени в рекламите от 1933г. са по ниски от цените в ресторантите през 2018г, като днес много трудно ще намерите в провинциални ресторанти истинско телешко месо, агнешки котлети и дреболии, а агнешки и телешки кебапчета изобщо не се предлагат в заведенията. Днес в ресторантите може да се консумира кебапче от вносно свинско месо за 1.50 лв, свинска пържола за 7 – 8 лева, пилешка пържола 5 – 7 лева, като гарнитурите се предлагат отделно, бутилка вино от 0.75 л. струва над 12 лева обикновено за 14 – 20 лева.

Сега идва най-интересното, какви са били заплатите на българите през 1933г. на фона на цените в ресторантите и гостилниците тогава.

Справката в Държавен архив – Ямбол показва, че в Държавното агрономство на околийския град Елхово заплатите през март 1933г. са били следните:

– агроном – 4550 лева, р-л доп.земеделско училище – 4400 лева, учител в доп.зем.училище – 4250 лева, учителка в доп.земеделско училище – 2950 лева, специалист – 2950 лева, зем. администратор – 2350 лева, зем.техник – 2150 лева, писар – 2050 лева, землемер -1600 лева.

Агроном на държавно агрономство в околийски град през 1933г, долу-горе съответства на днешното – директор на областна дирекция по безопасност на храните.

В статистическия годишник на Царство България от 1933г. в раздела работнически заплати за 1932 г. пише следното:

Брутна часова заплата на работник

1.Металоработни индустрии /шлосер/

– минимална – 5.62 лв. /5.62х 8 х 21д.-944 лв./

– средна – 9.93 лв. /9.93х8х21д.-1668 лв./

– максимална – 37.50 лв./37.50х8х21д.- 6300лв./

2.Кожарство

– минимална – 2.50 лв.

– средна – 9.08 лв.

– максимална – 45 лв.

3.Тютюневи фабрики

– минимална – 2.38 лв.

– средна – 6.85 лв.

– максимална – 40.50 лв.

4.Складове за манипулиране на суров тютюн

Майстори манипулатори

– минимална – 7.50 лв.

– средна – 16.84 лв.

– максимална – 54.29 лв.

Общи работници

– минимална – 1.88 лв.

– средна – 4.35 лв.

– максимална – 15.71 лв.

5.Предене или тъкане на вълна

– минимална – 1.88 лв.

– средна – 6.03 лв.

– максимална – 37.50 лв.

6.Плетачество/трикотаж/

– минимална – 1.80 лв.

– средна – 4.96 лв.

– максимална – 13.75 лв.

7.Предене или тъкане на растителни текстилни материали и коприна

– минимална – 1.88 лв.

– средна – 6.22 лв.

– максимална – 37.50 лв.

……………………………

Средната пенсия за старост през 1932г. е 1774 лева.

Прави силно впечатление разграничението между квалифицирания и неквалифицирания труд, като заплащането варира от 6 до 18 пъти.

В едно интервю великата българска актриса Стоянка Мутафова спомена, че в средата на 30-те години се е усещал голям подем в държавата ни, почти всички българи завършили образованието си в чужбина са се връщали в родината и са дали голям тласък в развитието и. Заплатите на образованите и квалифицирани българи са били високи, което им позволява да имат много добър стандарт на живот през 30-те години на миналия век. В навечерието на Втората световна война 1939-1940г. Царство България е водеща икономика на Балканите.

Какво е положението днес през 2018г?

Минималната работна заплата е 510 лева, а минималното почасово заплащане е 3.07 лева. Минималната пенсия за изслужено време и старост е 200 лева, а максималната 910 лева. Средната работна заплата в Ямбол е 894 лева, а в София 1509 лева.

Известни икономисти твърдят, че основата на икономиката е селското стопанство, когато селското стопанство предлага в изобилие суровини и продукти, то това създава условия за развитие на леката индустрия и туризма и облекчава едно съществено перо в семейните бюджети – храната.

А през 1933 година са се хранили добре, видно от рекламите!

Анализът на изнесените факти и коментарите остават за Вас!

линк : http://www.nts-yambol.com/?p=1094

Вероятно той е първият българин, околосветски пътешественик.

 През 1908 г., видинският учител Александър Николов тръгва на обиколка на света - вероятно той е първият българин, околосветски пътешественик. По пътя си раздава картички със своя портрет и послание за пътешествието си. На 2 юни 1908 г. от Ню Йорк изпраща картичка и до председателя на Българското книжовно дружество Ив. Ев. Гешов.

чрез Вили Лилков

„НЯМА ДА ПРЕСТАНЕМ ДА ИСКАМЕ ПЪЛНА АВТОНОМИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ, В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ НЕ ЩЕ ИМА МИР НА БАЛКАНИТЕ.“

 „НЯМА ДА ПРЕСТАНЕМ ДА ИСКАМЕ ПЪЛНА АВТОНОМИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ, В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ НЕ ЩЕ ИМА МИР НА БАЛКАНИТЕ.“

Проф. Александър Балабанов изрича тези думи след злощастния за България край на Междусъюзническата война в 1913г. на организиран митинг във Виена, на 22 август 1913г., ръководен от Леополд Мондъл, на който се приема резолюция, апелираща към Великите сили да се застъпят за премахване на Букурещката неправда. Френският пълномощен министър в София Панфю обаче им заявява: „Автономията беше възможна веднага след Люлебургаския бой. Сега чия войска ще изгони Сърбия и Гърция от Македония?.“

68 години от кончината на великия български филолог, проф. Александър Михайлов Балабанов. Един от най-видните български литературоведи, преводач и критик от Македония. Родом от големия български град Щип (днес в Р. Македония). Дългогодишен преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и член на Македонския научен институт. Дейността му е обвързана и със съдбата на българските земи, останали извън пределите на страната след решенията на Берлинския конгрес от 1878г. Изпълнител на важни мисии, възлагани му от Вътрешната македонска революционна организация, с цел привличане на вниманието на европейските общности към проблемите на българите в Македония и Тракия.

На 18 януари 1879г. в големия български град Щип (днес в Р. Македония) е роден великият филолог проф. Александър Михайлов Балабанов. Един от най-видните български литературоведи, преводач и критик от Македония. Дългогодишен преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и член на Македонския научен институт. Дейността му е обвързана и със съдбата на българските земи, останали извън пределите на страната след решенията на Берлинския конгрес от 1878г. Изпълнител на важни мисии, възлагани му от Вътрешната македонска революционна организация, с цел привличане на вниманието на европейските общности към проблемите на българите в Македония и Тракия.

След злощастния за България край на Междусъюзническата война в 1913г. Балабанов участва в опита за уния на Националния съюз като подходяща форма за съпротива срещу сърбизирането и елинизирането на българите в Македония. Оглавява специална делегация, която от името на македонските българи води преговори за уния с чуждестранни представители. На 2 август делегацията се среща с австро-унгарския пълномощен министър граф Адам Тарновски и заявява, че македонските българи, предвид тежкото си положение, са готови да преминат към католицизма, за да се запазят народностно.

Същият месец Централният комитет на ВМОРО упълномощава проф. Александър Балабанов, проф. Иван Георгов и Тодор Павлов да посетят европейските столици, за да могат да запознаят властите и общественото мнение с положението на българското население под сръбска и гръцка власт и да пропагандират идеята за даване на автономия на Македония. Тримата посещават Санкт Петербург, Виена, Берлин и Лондон, свързват се с местни политически кръгове и посещението на делегацията е отразено в печата. Във Виена е организиран митинг на 22 август, ръководен от Леополд Мондъл, на който се приема резолюция, апелираща към Великите сили да се застъпят за премахване на Букурещката неправда. На митинга Балабанов заявява:

„Няма да престанем да искаме пълна автономия за българите в Македония, в противен случай не ще има мир на Балканите.“

Делегацията е приета от външния министър граф Леополд Берхтолд, който им обещава, че австро-унгарското правителство ще съдейства за ревизия на Букурещкия договор. Френският пълномощен министър в София Панфю обаче им заявява:

„Автономията беше възможна веднага след Люлебургаския бой. Сега чия войска ще изгони Сърбия и Гърция от Македония.“

Заедно с Любомир Милетич, Димитър Точков и Петър Кушев през 1915 г. обикалят европейските столици, където сондират мненията по въпроса за разрешаването на Македонския въпрос. До края на Първата световна война остават ангажирани с пропагандиране на българската гледна точка. Член-учредител е на Македонския научен институт. Близкото му приятелство с цар Борис III го улеснява в мисията му темата за българите в Македония да не бъде пренебрегвана.

Най-впечатляващото му откритие е голямата българска писателка Яна Язова, като Балабанов е прототип на главните герои в романите ѝ „Ана Дюлгерова“ (1936), „Капитан“ (1940) и „Соления залив“ (2003), в драмата ѝ „Силян Щърка“ (2004), на него е посветен романът ѝ „Александър Македонски“ (2004). Част от писмата, разменени между Балабанов и Язова, са публикувани в книгата „Мойра“ (1996).

Роден е в семейството на баща арменец и майка българка. Гимназиалното си образование младият Балабанов получава в София, а след това следва класическа филология в Германия. С изследвания на езика и литературата е свързан и неговият професионален път. Александър Балабанов е преподавател и основател на катедрата по класическа филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Превежда класически съчинения от старогръцки и латински, в това число и на части от „Илиада“ и „Одисея“. Той е и един от най-известните преводачи на Гьотевия „Фауст“, преводът му е първият в стихове в България.

Значителна част от неговата професионална дейност е посветена на списването на периодични издания. Сред тях се открояват имената на вестник „Време“ (1908) и списание „Художник“ (1905 – 1909), на които той е редактор. Основател и редактор е и на седмичника „Развигор“ (1921 – 1927), който е първият литературен вестник в България.

Сред литературните му произведения се откроява поемата „Бурени“. Голяма част от стиховете, пиесите и статиите на Александър Балабанов са пръснати из различни вестници и списания. В спомените си „И аз на тоя свят...“ разкрива широко платно на положението на българите, от двете страни на западната ни граница. Проф. Балабанов е бил прочут меценат на младите дарования.

Професорът е и един от най-дейните радетели за запазване на правилния български език и посвещава редица статии по темата, най-известната сред които е „Слепите граматици“.

Жизненият път на Александър Балабанов завършва на 30 ноември 1955 г., в София.

От дълбочината на миналото, спомен за чест и слава!

 От дълбочината на миналото, спомен за чест и слава!

"107 години от разгрома на руските войски и отблъскването на тяхната "танкова атака" в боя при Балтаджещи - укрит и неописан от казионната истриография епизод от войната за освобождението на Добруджа през 1916г.

"Славните преславци показаха, че както умеят да вървят стремително в атака, тъй също знаят и да остават непоколебимо на пунктовете, издадени и изложени под най-силен кръстосан артилерийски огън, и срещу ужасния устрем на руските войски." - генерал Стефан Тошев - командващ 3-та Българска армия.

От 30 ноември до 2 декември 1916 г. се провежда едно от кръвопролитните сражения на Добруджанския фронт, съпътствано от руска "танкова" атака и последвано от пленяване на вражески "танк", т.е. брониран автомобил.

Ето как се стига до тази знаменита българска победа над руските нашественици в Добруджа.

В средата на ноември 1916 г. част от полковете на 4-та пехотна Преславска дивизия заемат отбранителна позиция в околностите на село Балтаджещи, където отблъскват последния опит за контранастъпление на противниковите войски в Добруджа.

На 30 ноември 1916г. руските войски започват своите стремителни атаки срещу 4-та пехотна Преславска дивизия, които продължават с характерния за тях устрем и на 1 и 2 декември 1916г.

Позицията на 19-ти пехотен Шуменски полк, който изнася тежестта на тридневните боеве, е в района на силно издадената напред кота 234 до село Балтаджещи, като вдясно от него е разположен 31-ви пехотен Варненски полк, а вляво са 47-и пехотен и 48-и пехотен полкове.

В продължение на няколко дни българските окопи са подложени на непрекъснат обстрел от тежката руска артилерия и са буквално сринати от руските тежки фугасни снаряди. Руснаците атакуват дори с бронирани автомобили (танкове), въоръжени с картечници зад които се движи гъста маса руска пехота.

Срещу българските войски настъпват целите 9-та и 10-та Сибирски дивизии и части от 61-ва руска дивизия. Дневникът за военните действия на 19-ти пехотен Шуменски полк информира, че в 16.00 ч. на 30 ноември 1916г. започва раздвижване на противника, което до 16.30ч. преминава в настъпление.

Българските войници обаче не трепват. Връхлитащите руски войски са посрещнати със силен пехотен и артилерийски огън от наша страна. Малки групи руски войници успяват да минат огнената завеса и да се промъкнат през телените мрежи, за да бъдат унищожени до крак с огън и нож.

Пред фронта на 3-та дружина на 19-ти Шуменски полк се появява несрещана дотогава противникова военна техника - два бронирани автомобила "Остин", придружавани от гъсти редици пехота.

Посрещнати са с ожесточена картечна и пушечна стрелба и обстрелвани от българската артилерия те са принудени да се изтеглят, успявайки преди това да нанесат сериозни поражения сред бранителите. При отблъскването на тази атака от полка са убити 1 подофицер и 17 войници, ранени са общо 323, контузени 181 и неизвестно пропаднали 2 души.

Други документи на дивизията съобщават за появили се общо 4 бойни машини пред фронта на 19-ти пехотен Шуменски полк и съседния му вляво 47-и пехотен полк.

В историята на 2-ри тежък артилерийски полк, участвал в същото сражение, се споменава, че първите два "танка" са напреднали в посока на позицията на 47-и пехотен полк и са били поразени от артилерията, а другите два са се насочили към кота 234. Според същата история по-късно единият от засегнатите бронирани автобмобили е бил довлечен до телените мрежи, а другият не е бил в състояние за изтегляне.

На следващия ден настъплението на противника е подновено и с големи усилия е отбито около 14 ч. и 40 минути. Само на 1 декември 1916г. 4-та Преславска дивизия отблъсква цели пет последователни руски атаки!

Упоритата българска отбрана принуждава руското командване да концентрира силите си срещу 19-ти пехотен Шуменски полк в нощно настъпление, като в 18.00ч. на 2 декември1916г. освен основните сили, е вкаран и резервът (38-и Сибирски полк), който е насочен в атака само срещу кота 234. Посрещнат е с убийствен огън и настъпващите редици са почти напълно унищожени. По данни на пленници, в отстъпление са се спасили едва около 1/5 от атакуващите.

В крайна смерка позициите на преславските полкове се оказват непробиваеми за руснаците, независимо от отслабването им с отнемането на 8-и Приморски полк, изпратен в Македония и атаката на противника с участието на цялата 10-та Сибирска дивизия.

На следващия ден 3 декември 1916г. напред са изпратени малки български групи, за да заринат в изкопаните неприятелски окопи разпръснатите по полето около 700 противникови трупа. Пред мрежите са и двата изоставени руски бронирани автомобила.

Същия ден е назначена една команда от 3-та пионерна рота начело с поручик Иван Терзиев, на която е възложено да измъкне и закара в тила двете повредени неприятелски машини. Командата успява да изтегли само единия автомобил "Скобелев", който същия ден е откаран в Балтаджещи.

За тези победоносни боеве генерал Стефан Тошев пише в спомените си следното:

"Славните преславци показаха, че както умеят да вървят стремително в атака, тъй също знаят и да остават непоколебимо на пунктовете, издадени и изложени под най-силен кръстосан артилерийски огън, и срещу ужасния устрем на руските войски."

Той е един от значимите български революционери, офицер и национален герой

 На 29 ноември 1922г., край село Ърлевци (централна Македония), само на 26 години е убит, Илия Банов Кушев. Той е един от значимите български революционери, офицер и национален герой. Войвода на чета на Вътрешната македонска революционна организация, член на Македонското студентско дружество „Вардар“. Ликвидиран е от турци предатели от неговата чета заедно с четниците си, Иван Гьошев от Крайници и Мане Кратовски от Кратово.

Роден в големия български град Велес в семейството на българския просветен и революционен деец Бано Кушев. Чичо му Петър Кушев също е легален деец на ВМОРО, а брат му Тодор Кушев е четник във ВМРО. Завършва Солунската българска гимназия в 1913г. След Междусъюзническата война в 1913г. емигрира в България, където завършва Военното училище в София. Участва в Първата световна война като поручик от 1-ви артилерийски полк на Пета пехотна дунавска дивизия на Българската армия. Членува във Военния съюз.

След войната следва право в Софийския университет, но прекъсва следването си, за да се включи в революционната борба на възстановената ВМРО. Изпратен е в Македония като велешки околийски войвода. През август 1919г. се създава Македонското студентско дружество „Вардар“ и Илия Кушев е част от настоятелството. През 1920г. в изпълнение на клаузите на Ньойския мирен договор е уволнен от служба.

Загива в 1922 година край село Ърлевци (или Острилци), убит от турци предатели от неговата чета заедно с четниците си Иван Гьошев от Крайници и Мане Кратовски от Кратово.

Иван Михайлов пише за Кушев:

„Кушев бе много сериозен човек, високо културен, с поетически дарби. Притежаваше силна воля. В негово лице нашето отечество изгуби положително един обещаващ борец с качества за водачество.“

България постига това, което дори великата сила Австро-Унгария не успява за повече от година - да смаже въоръжените сили на Сърбия

 "Разделиха ни с телени мрежи и вълчи ями. Ние страдахме тук под робство, а вие - с ограничения, заплашвания, репарации. Много са жертвите, които дадохме и оттук с революционното движение, и оттам с войните. Ние ценим тези жертви и знаем, че са дадени от брат за брата. За нашето освобождение и обединение давахме неведнъж кръвен данък. Сега в една държава, в едно семейство да лекуваме общите рани."

  На 29.11.1915г. завършва военната кампания на Българската армия в Македония по време на Първата световна война. Тогава са освободени последните градове Струга, Дойран и Гевгели. За два месеца непрекъснати боеве България постига това, което дори великата сила Австро-Унгария не успява за повече от година - да смаже въоръжените сили на Сърбия.

Тази истинска епопея на българския войн от 1915г. остава в нашата история със серия от блестящи военни победи над всички врагове на България - сръбските войски са бити поголовно навсякъде, където се намират, а заедно с тях са победени и войските на техните верни съюзници от великите държави Франция и Англия, изпратили в услуга на Сърбия цял свой корпус начело с френския генерал Морис Сарай, чиято мисия приключва бързо и безславно.

През ноември 1915г. в Македония са разгромени 3 френски и 1 британска дивизия, които дават хиляди пленници и оставят при бягството си като наши трофеи големи количества оръжие и бойна техника, доказателства за българския триумф.

В края на ноември 1915г. Българската армия държи здраво Македония, а заедно с нея и Поморавието и Косово. Разгромените войски на враговете на България са натикани в моретата - Адриатическо и Егейско край Солун, където само ''стоп-заповедта'' на германския съюзник ги спасява от пълен разгром. Велики дни! Славно време за България!

Освобождението на Македония на 29 ноември 1915 г."

''Свободна Македония" 1916 г. Картина на Васил Маринов.

Само за любознателните

 Само за любознателните :

ДЕДИТЕ НИ НАИСТИНА СА ЗНАЕЛИ КАКВО ОГРОМНО ЗЛО НИ ДЕБНЕ ОТ СЕВЕРОИЗТОК. 

За съжаление, не можаха да опазят България.

ДЕДИТЕ НИ СА ЗНАЕЛИ МНОГО ДОБРЕ КАКВО ЗЛО НИ ДЕБНЕ ОТ СЕВЕРОИЗТОК

 ДЕДИТЕ НИ СА ЗНАЕЛИ МНОГО ДОБРЕ КАКВО ЗЛО НИ ДЕБНЕ ОТ СЕВЕРОИЗТОК

 👉 Част от писмо на главния редактор на в. "Утро" от 26 юни 1942 г. - нищо особено ново на журналистическия фронт оттогава...

_______________________________________________________________________

„...Ти знаеш от шведските вестници, че Албион е отстъпил България на Съветите... Ако Германия бъде поразена, анархията ще бъде победителката, ще се повтори онова, което се разигра от 1918 до 1922 г. и след това в Съветска Русия, в цяла Европа и в целия свят. Какво ще ни даде и какво може да ни даде съветският режим? Ти знаеш, че баща ти не е богаташ. Ех, ще му вземат една къща. Няма значение. Ще го убият. Не, това няма да бъде. Аз сам ще ликвидирам със себе си. Живях 54 години като човек, не бих искал да живея един час като добиче. Да, като добиче. Не съм ти писал нищо за впечатленията си от Съветска Русия, за посещенията си на Източния фронт. Слушай сега. Никога не предполагах, че ще видя там онова, което видях, че ще намеря пораженията, които намерих. Разрушено е всичко, унищожено е всичко. Няма семейство, няма кръвна връзка, няма брат и сестра, няма приятели. Няма и руски народ. Няма и руснаци. Друг е човекът. Други са разбиранията. Просто човек не може да вярва на очите си, на това, което чува. Ако са ти попадали броеве на „Утро“, не може да не ти е направило впечатление, че аз дадох много малко. И не само аз, но и „Зора“... Върнах се, написах впечатленията си и спрях. Не защото няма какво да пиша. Не защото не исках да пиша. Бих писал цял месец. Набраха последната ми статия, но тя не видя бял свят. Спря и Крапчев. Защо? Защото за господа издателите, за Дамянова и Крапчева, има нещо, което стои по-високо от Отечеството, от нацията, от всичко. Това е тиражът. За този тираж те са готови да жертват всичко. И те, издателите на големите вестници, са нещо като щраусите, които, заровили главите си в тиража, не виждат опасността. Нима ако дойде катастрофата, ще остане нещо от тиража, от вестниците им, от тях самите?... Вземи Крапчева. Той пише против Чърчила, против Рузвелта, против янките и Албион. Защо? Защото, каквото и да напише против тях, това няма да има отражение върху тиража. Но нима от там иде за нас опасността. Защо никога не излезна с един ред против Сталин, против политиката на Молотов. Защото го е страх от бойкота на известен кръг читатели с комунистически настроения. Не пиша и аз, защото Дамянов няма да ми даде. Все от същите съображения.

Ако нашите комунисти биха знаели истината и ако това не са заслепени хора, у нас не би останал нито един комунист. Видях не само резултатите от болшевишкия режим в Съветска Русия, но и в Литва...

Ако нашите комунисти мислят, че при един съветски режим в България те ще застанат начело на управлението, тежко им и горко. Ще стане и тук това, което стана и там. Ще им дадат второстепенни и третостепенни постове, а всичко ще се ръководи от пришелци, от грузинци и инородци, от азиатци и евреи - така както е било в Литва. Албион, по силата на тайната спогодба с Москва, преотстъпва България и Балканите на сьветското владение. Ще изчезне България, ще изчезне и българската нация. Какво представляваме ние пред Съветска Русия с нейната необятност? Достатъчно е да избиеш 100 000 българи и други сто или двеста хиляди да експедираш в Сибир и с българската нация е свършено..."

Хората които съградиха България. ИНДУСТРИЯТА НА ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ

 Хората които съградиха България.

ИНДУСТРИЯТА НА ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ

Иван Хаджиберов е български търговец, индустриалец, дарител и общественик. Роден е в Габрово през декември 1858 г. в семейството на хаджи Беро Иванов, производител на брашно, търговец и кираджия и Иванка Минчева. Образованието си получава в частното училище на Неофит Соколски. По време на Руско-турката война от 1877 – 1878 г. е куриер в Българското опълчение. Почива на 5 март 1934 г. Изпратен е с вой на сирените на всички габровски фабрики и непрекъснат звън на църковните камбани.

След Освобождението се занимава с търговия на риба, барут и хранителни стоки. Управлява мелницата на баща си от 1882 г. Поставя допълнителни сита и започва да произвежда брашно без трици. Участник е в Сръбско-българската война от 1885 г. През 1890 г. с брат си Димитър построяват валцова мелница. Мелницата е електрифицирана чрез закупеното от Германия през 1891 г. динамо и няколко електрически крушки с въглена пръчица, по този начин за първи път в България светва електрическа крушка.

През 1892 г. създава първата фабрика за фини вълнени платове в България „Първа царска придворна фабрика за текстилни платове“. До 1902 г. я управлява в съдружие с внука на Христак Момерин Андрей Момерин. Използват се вносни материали от Австро-Унгария, Англия и Италия. В нея работят 12 работници на три дървени и два механични стана. Основният капитал на фабриката е 10 000 лева. По негова инициатива се произвеждат готови дрехи. Обзаведена е по английски образец. През 1906 г. построява водноелектрическа централа на река Янтра, която се състои от две хоризонтални водни турбини по 90 конски сили, система „Брауншвайг“, с два генератора за променлив ток. Стойността ѝ е около 300 000 златни лева. Тя е първата водноелектрическа централа в България за индустриални цели и втората след тази в Панчарево. Освен за собствената си фабрика, електроенергията се използва и от фабриките „Александър“ и „Успех“, както и за осветление на централната градска част на Габрово. Сградата на електроцентралата е изрисувана от художник – на източната страна е изобразено земното кълбо с танцуваща върху него девойка, което символизира електричеството, завладяващо света по това време. Под земното кълбо е нарисувано българско хоро, играно от строителите на централата, водени от Иван Хаджиберов. След обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г., цар Фердинанд, на път за София, отсяда в дома на Иван Хаджиберов. През 1912 г., след многократни разширения на фабриката, в нея работят 280 работници, а капитала ѝ възлиза на 1,2 милиона лева. По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е доставчик на платове за българската армия. През 1915 г. във фабриката работят 72 стана. Внася висококачествени мериносови прежди от Англия, чрез установените връзки с фирмата „Нормантон“. Поради обвинение по член 4 от Закона за съдене виновниците за народната катастрофа – „за забогатяване по време на война“, е арестуван през 1919 г. Прекарва девет месеца в предварителен арест. Оправдан е с амнистията от 26 юли 1924 г. През 1923 г. фабриката е опожарена, а след това и възстановена. През 1930-те години се произвеждат по около 120 км. плат годишно. От април 1931 г. е преобразувана в акционерно дружество. Създадени са паркове, игрища за тенис на корт, жилища за работниците, читалищен салон, зоологическа градина, билярд, занималня и частно училище за децата на работниците и е организиран стол.

Иван Хаджиберов е сред основателите на Индустриална банка „Габрово“ и дългогодишен председател на библиотеката в Габрово. Той е финансов гарант за построяване на железопътната линия Царева ливада-Габрово. Дарява средства за изграждането на училището в Златари. Във фонда за строеж на театрално-библиотечна сграда внася 5000 златни лева.

Осъден на смърт от "Народния съд" и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.

 На днешният ден да поменем и генерал Никола Михов.

Роден е на 29 ноември 1891 г., във Велико Търново. Като командир на батарея взема участие в Балканските и Първата световна война. Награден е с два ордена "За храброст", орден "Св. Александър" и германския "Железен кръст". На 6 май 1933 г. е произведен в чин полковник. Последователно е командир на 6-и артилерийски полк, на 3-та пехотна Балканска дивизия и на 5-а армия, начело на която влиза на 20 април 1941 г. в новоосвободена Македония, посрещнат навсякъде с неописуемо въодушевление от населението. На 11 април 1942 г. вече генерал-лейтенант, става военен министър, а след смъртта на Цар Борис III е избран за регент.

Осъден на смърт от "Народния съд" и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.

НЯМА ПАМЕТНИК В СВИЩОВ поради невежество на местните управници начело с кмета от БСП и защото не е одобрен от руска фондация, въпреки че е побеждавал турци, сърби, черногорци, французи и руснаци.

 На 28 ноември да поменем свищовлията генерал Иван Пашинов - командир на ''лудия'' 23-ти Шипченски полк през Балканската война и на 2-ра Тунджанска бригада през Първата световна война, герой от боевете при Одрин (1913) и Струга (1915).

 НЯМА ПАМЕТНИК В СВИЩОВ поради невежество на местните управници начело с кмета от БСП и защото не е одобрен от руска фондация, въпреки че е побеждавал турци, сърби, черногорци, французи и руснаци.

ГEНЕРАЛ-МАЙОР ИВАН ПАРАШКЕВОВ ПАШИНОВ.

Роден: 1.08.1862г. в Свищов.

Образование: ВНВУ в София (1883).

Военна служба:

1883 - 11-та пеша Орханийска дружина на 2-ра пехотна бригада;

12.10.1884 - 7-и пехотен Преславски полк в Шумен.

11.1885 - Командир на 9-та рота в 7-и пехотен Преславски полк. Участник в Сръбско-българската война.

05 - 07.11.1885 - участник в боя при Сливница на левия фланг при Разградския редут срещу сръбската Дринска дивизия.

14-15.11.1885 - участник в боя при Пирот срещу сръбската Шумадийска дивизия.

? - 6-ти пехотен Търновски полк в София;

? - 16-ти пехотен Ловчански полк;

1911 - 1913 - командир на 23-ти пехотен Шипченски полк;

05.10. 1912 - 17.05.1913 - Командир на 23-ти пехотен Шипченски полк в Балканската война. Сражава се край Одрин при Мусу Бейли, Демиранлий, Баалар, Сарт, Маслака и Солунжирар, Айджиолу, Айвазбаба.

11 - 13.03.1913 - участва в атаката на Одрин. Един от героите на Одринската операция.

13.03.1913 - превзема форта Айвазбаба, пленява 28 оръдия, 2 картечници, над 1000 пушки, 3 турски бойни знамена и влиза в Одрин.

1913 - Участник в Междусъюзническата война на фронта в Македония. Сражава се при р. Брегалница, Дегермен чифлик, Чардакли, Осоговската планина, Сива кобила, Чука, Ждрапаница и Балтаджиница, вр. Повиен и вр. Говедар.

14/25.09.1913 - ? - командир на 2-ра бригада от 8-а пехотна Тунджанска дивизия

28.09.10.1915 - 29.09.1918 - Участник в Първата световна война.

28.09.1915 - Разгромява сърбите на вр. Китка и пограничните височини.

1915 - 1917 - командир на 2-ра бригада от 8-а пехотна Тунджанска дивизия;

01.10 - 08.12.1915 - Сражава се с 2-ра бригада от 8-а пехотна Тунджанска дивизия в Поморавието, Македония и Албания при Ниш, Враня, Скопие, Кичево, Крушево, Охрид и Струга.

28 - 29.11.1915 - Атакува и прогонва сърбите в боя при Струга. Освобождава Струга.

1916 - Сражава се при Звезда, Чеган, Мала Нидже планина, Върбени, Кенали, северно от Битоля.

15.08.1917 - началник на 10-та Беломорска дивизионна област.

31.10.1918 - в запас.

Офицерски звания:

30.08.1883 - подпоручик;

24.03.1886 - поручик;

01.01.1888 - капитан;

01.01.1899 - майор;

01.01.1904 - подполковник;

01.01.1910 - полковник;

15.08.1917 - генерал-майор.

Умира: 28.02.1936г. в София на 73 години.

Награди: Военен орден "За храброст" III ст., 2 клас.

Др. биографични данни:

1877 - Емигрира в Румъния. 15-годишен се опитва да се запише добровлец в Българското опълчение, но молбата му е отхвърлена заради ниска възраст.

На 13.03.1913г. при атаката на Одрин полк. Ив. Пашинов с извадена сабя и знамето в ръка повежда полка си в атака към форта "Айвазбаба" - най-силният турски форт.

През 1915г. повтаря подвига си при Струга. Когато противниковите войски запалват моста над р. Черни Дрин да попречат на преминаването на българските войски през него, полк. Ив. Пашинов грабва знамето и изтичва с него през горящия мост увличайки след себе си подпоручик Баев и войниците си.

Създател на Съюза на запасните офицери и подофицери в Стара Загора, избран за негов председател на 29.02.1920г.

Автор: 23 п. Шипченски полкъ въ войната с турци и съюзници - 1912-1913г. (1928);

"Военна история на 23. п. шипченски полкъ (войната със сърбитъ - 1915г.) II томъ" (1931);

Паметник на загиналите юнаци легионери

 " Паметник на загиналите юнаци легионери. Намирал се е пред стадион „Юнак". Издигнат е в памет на загиналите юнаци-легионери през Балканската и Междусъюз­ническата войни. Инициатор за издигането на паметника е бил големият юнак-покойник Георги Данаилов. Последният, в качеството си на председател на Софийската юнашка област, на 23 октомврий 1927 г., в тържественото заседание, стана­ло по случай петнадесетгодишния юбилей на юнаците-легионери от Балканската и Междусъюзническата войни, направил пред­ложение да се основе фонд за построяване на паметник на загиналите юнаци-легионери.

Предложението му било прието с акламации от присътствуващите и още то­гава бил съставен комитет, който да управлява фонда. Комитетът се състоял от: почетен председател — Ив. Вълков, генерал о. з., председател — Дим. Лазов, подпр. и касиер — Г. Стойменов, секретар — Й. Буреш и членове: капитан Сава Савов, Георги Банбов, Милан Петров и Ив. Ганчев.

Основният камък на паметника е бил положен на 9 юний 1930 г. и още същата година бил изграден и самият памет­ник. В основния камък на паметни­ка е бил зазидан следния акт, прочетен от секретаря на Коми­тета И. Буреш:

„Днес, на 9 юний на праздника „Св. Дух", хиляда деветстотин три­десетата година от Рождество Хри­стово, в столица София, през два­надесетата година от царуването на Негово Величество Борис III — цар на Българите, при министерствуването на г. г. Андрей Ляпчев, министър-председател и министър на вътрешните дела и народното здраве, Атанас Буров, министър на външните работи и изповедани­ята, Владимир Молов, министър на финансите, Григор Василев, министър на земеделието и държавните имоти, и председател на гимнастическото дружество „Юнак" в София, проф. Петко Стайнов, министър на железниците, телефоните и пощите, проф. Александър Цанков, министър на народното просвещение, проф. Д. Мишайков, министър на търговията, проф. Г. Т. Данаилов, министър на благо­устройството, К. Миланов, минис­тър на правосъдието, генерал-лейтенант Н. Бакърджиев, мини­стър на войната, при митрополит Неофит Видински, председател на св. Синод, Негово Високопреосве­щенство Софийския митрополит Стефан, Владимир Вазов, кмет на столицата, генерал Жечев, началник на Софийския гарнизон, полковник Ковачев, военен комендант на столицата, Никола Карагьозов, полицейски комендант, генерал В. Лазаров, председател на Българския олим­пийски комитет. Димитър Лазов, пред­седател на съюза „Юнак", Сава Славов, председател на Софийск. юнашка област, П. Фотинов, съюзен главатар, Н. Гладнишки и Руска Колева, главатар и главатарка на столичното д-во „Юнак", се по­ложи основния камък на паметника на юнашкия легион, за увековечаване паметта на младите юнаци-доброволци, които, верни на своя девиз: „здрави и силни, дружно за отечеството", потеглиха гордо през паметната 1912 год. към Тракия и Македония, за да извоюват свободата на поробените братя и постигнат обединени­ето на българското племе."

Паметникът се състои от железобетонен пиедестал и статуя от бял врачански камък. Висок е 8 метра. Ста­туята представлява легионер на пост на „Маркова стъпка" (1), гледащ към поро­бена Македония. Легионерът е с пелерина на гърба, юнашки калпак на глава и пушка в ръце.

Паметникът отдавна не съществува. Днес на неговото място има метростанция. Въпрос на чест и лично достойнство е да се преборим за възстановяването поне на скулптурната му част! "

ПОКЛОН за Команданта на Илинденското въстание!

 28 ноември 1907 г., 

 Тодор Паница е поканен в дома на Борис Сарафов на ул. Осогово, № 36, в София. Съгласно предварителните уговорки, на нея трябва да присъстват и тримата задгранични представители, но в последния момент Христо Матов заявява, че няма да може да дойде „поради ангажираност“ След „спокойно и гладко" водения разговор, около час преди полунощ, Сарафов и Гарванов изпровождат Тодор Паница до изходната врата. Възползвайки се от момента на изненада, последния вади рязко двата си нагана и прострелва от упор Ив. Гарванов „в лявото ухо", а Б. Сарафов „в лявото сляпоочие" и изчезва в тъмнината по софийските улици!

Убийството на Борис Сарафов е спонсорирано от Белградския Македонски Комитет, като Георги Герджикович изплаща пари на Тодор Паница за убийството!

Екзекуцията на двамата задгранични представители е по заповед на Сандански!

ПОКЛОН за Команданта на Илинденското въстание!

На днешния ден е от особена важност да споменем и един български ходатай

 '' От дълбочината на миналото и поради нуждата от припомняне: На днешния ден е от особена важност да споменем и един български ходатай - Удроу Уилсън, американския президент, който удари през ръцете наш`те съседи през `19 година на Парижката "мирна" конференция и осуети опитите им да заличат, и разделят България помежду си!

Малко известен факт в българската история е проваленият опит на Парижката "мирна" конференция през 1919г.,замислен от нашите съседи Гърция,Сърбия и Румъния за разделянето на България и нейното унищожение. Планът Венизелос, носещ името на гръцкия министър-председател е одобрен от френския и английския премиер Жорж Клемансо и Дейвид Лойд Джордж. Само американската делегация,водена от президента Удроу Уилсън не го приема. Решителната съпротива на САЩ спасява България от опита на съседите й да я заличат от картата на Европа.

За разлика от усилията за запазване на Добруджа, Царибродско и Беломорието към България, които след загубата на първоначалната ясна подкрепа от Италия и при отсъствието на Русия, САЩ не успяват сами да наложат, тук, както и към претенциите на гърците за присъединяване на Ивайловградско и на голяма част от Централните и Източните Родопи (т.нар планинска Тракия) с граница по поречието на Арда. Президентът е безкомпромисен докрай и осуетява домогванията на Венизелос, Пашич и Братиану, дори заявява, че той, Уилсън, по-скоро ще напусне конференцията и Париж, отколкото да се съгласи с подялбата на един народ със самостоятелна държава и вековно минало.

Иван Вазов пише ода посветена на президента Уилсън, старателно укривана в годините след 1944 г."

 

Крахът на комунистическия режим през 1989г. дава възможност на Стефан Маринополски да стъпи на родна земя след 36-годишно изгнание.

 На 27 ноември 1920г., в Русе е роден легендарният български летец-изтребител Стефан Маринополски, възпитаник на 61-ви випуск на ВНВУ. 

Като малък Стефан мечтае да стане свещеник или инженер. Той все още не е взел решение, когато съдбата се намесва под формата на самолет, който в един хубав ден пресича синьото небе над родния му град Русе. Самолетът прави кръг и хвърля в казармения двор на 5-ти пехотен полк плик с червена лента и с наслов: “Привет на славните дунавци от българските орли !” Оттогава бъдещето му е предопределено !

Баща му е полк. Константин Маринополски – командир на 5-ти Дунавски пехотен полк. През 1930г. е набеден несправедливо в шпионаж при скалъпени обвинения. Полк. Маринополски не може да понесе опетняване на офицерската си чест и се самоубива. В последствие главния свидетел срещу него признава, че е лъгал.

След като завършва гимназия в Русе, през 1937г. Стефан постъпва като кадет във Военната гимназия, а през 1939г. – във Военното на Негово Величество Училище. Във военното училище лети в юнкерския отряд под ръководството на инструктора поручик – летец Тодор Иванчев. Като юнкер сдава първи и втори пилотски изпит. Следвайки мечтата си, той я осъществява през юли 1940г., когато извършва първия си самостоятелен полет на Focke – Wulf Fw 44. Пред него се разкрива класическия път на български военен летец. През юни 1941г. Маринополски е изпратен на обучение в Казерта – Италия, където лети на различни видове италиански самолети – Breda 25, Breda 28, Meridionali Po 41. През октомври 1941г. той се връща в България. На 30.01.1942г. е произведен в първи офицерски чин “подпоручик-летец” от 61-ви випуск на ВНВУ и е изпратен да служи в 1-ви Разузнавателен орляк, дислоциран в Божурище. През март 1943г. е изпратен в Изтребителната школа в Долна Митрополия, в групата на инструктора Петър Манолев.

След завършване на школата е разпределен във 2/6 изтребителен орляк, дислоциран на летище Карлово. Орлякът е въоръжен с чешкия изтребителя – биплан Avia B 534. През октомври 1943г. 2/6 изтребителен орляк е превъоръжен с френския изтребител Dewoitine D.520. В началото на м. ноември 1943г. 2/6 орляк, командуван от капитан – летец Николай Бошнаков, включва 3 изтребителни ята (642 ято с командир поручик – летец Виктор Павлов; 652 ято с командир капитан – летец Павел Павлов и 662 ято с командир поручик – летец Асен Ковачев ) с по 10 изтребителя и щабно крило с 4 изтребителя, или всичко 34 летци – изтребители.

Първият въздушен бой между българските изтребители и американските бомбардировачи на 01.08.1943г. слага край на илюзиите за “символичната война” срещу съюзническата коалиция.

През ноември 1943г. е в ход операция “Приливна вълна” на съюзническата авиация срещу България. Орлякът изпълнява бойни мисии на 14.11.1943г.;24.11.1943г.и 10.12.1943г. за прехват на бомбардировъчните формации. Трета бойна задача на 2 / 6 орляк е на 10.12.1943г. На тази дата за нанасяне на въздушен удар срещу София влитат 50 американски тежки бомбардировача Consolidated В-24 Liberator под прикритието на 50 изтребителя Lockheed P-38 Lighning. От летище Враждебна излитат изтребителите от 662 ято с две крила по от по 4 самолета Dewoitine D.520. Двете четворки атакуват челно една противникова бомбардировъчна група. В завързалия се въздушен бой групата е отклонена към Стара планина. В този ден получава своето първо бойно “кръщение” подпоручик – летец Стефан Маринополски. На летище Карлово 642 ято и 652 ято провеждат учебни стрелби. След като към 11.30ч. получават заповед, самолетите кацат за презареждане с гориво и бойни муниции. Веднага след това излитат наличните боеготови 16 самолета – щабът на орляка; както и три ч крила от 642 ято и 652 ято. Явяването им над София е със закъснение, поради което те догонват оттеглящия се противник и влизат в бой по крилно и по двойки. Капитан – летец Павел Павлов запалва един противников бомбардировач, но при атаката загива и самият той пред безпомощните погледи на водените от него летци Симеон Пенчев, Крум Атанасов и Стефан Маринополски. В Карлово, 652 ято се завръща без своя командир. След гибелта на капитан – летец Павлов за командир на ятото е назначен поручик – летец Неделчо Бончев.

На 16.12.1943г. щабът на 2/6 орляк, 642 ято и 652 ято са пребазирани от летище Карлово на летище Враждебна, където се присъединяват към 662 ято.

На 18.12.1943г. 2/6 и 3/6 орляк провеждат съвместно учение ( “бойни тренировъчни летения” ).

На 20.12.1943г. следва поредната – четвърта – бомбардировка на София. В небето на столицата Маринополски атакува бомбардировач B-24 от 98 BS на 376 BG на 15 Air Forse, за която си той си спомня петдесет и пет години по – късно пред журналиста Любен Овчаров:

“…На 20 декември 1943г. нашият 2/6 орляк излетя с “Девоатин”-ите , воден от капитан Бошнаков. Беше около обяд. Първата противникова вълна, изсипала бомбения си товар над кв. “Хаджи Димитър”, отлиташе към Княжево, когато откъм Сливница се появи втора – “летящи крепости” Б-24. С десен завой откъм Самоков се насочихме да ги посрещнем. Бях заместник – командир на 652 ято и водех “крило” от четири самолета… Прицелих се в крайния бомбардировач, натискам спусъка, стрелям и минах по целия фронт на крепостите от 500-600м. Не видях да ги охраняват изтребители. Забелязах пламък – дали от противовъздушната артилерия, дали от някой бомбардировч или светкавица от облак? …После разбрах, че точно в тоя момент Списаревски се удря в една от американските крепости над Пасарел. … Аз продължих атаката и стана каквото исках - от крилото на един “Либърейтър” избухна огън, машината запуши, взе да пропада. Следях я известно време, докато изчезна от погледа ми сред възвишенията западно от Босилеград. Дотам прогонихме втората противникова група и се завърнахме на летище Враждебна….”

Ето как е отразен въздушният бой на 20.12.1943г. в “Доклад за бойните действия на 2 / 6 орляк при нападението на София на 20.12.1943г.:

“Самолетите от 652 – ято, с водач поручик Неделчо Бончев, взема височина и преследва противниковите бомбардировачи с 3 самолета, тъй като четвъртият каца принудително поради загряване на водата и маслото в двигателя. Някъде към Босилеград те застигат и от височина 600м. атакуват отпред и отгоре задната от двете противникови групи бомбардировачи. Поручик Бончев забелязва, че при стрелбата по “Либърейтъра” в един от десните мотори избухва пламък. Поручик Маринополски пък докладва, че е запалил левия краен мотор на друг бомбардировач. След атаката самолетите се насочват към летището, поради това, че са достигнали предела на своето действие, където кацат в 14.20 ч….Загуби на противника – …Подпоручик Стефан Маринополски сваля бомбардировач. ” ( цит. по Делчев, И., “Изтребителят Dewoitine D.520. Българският въздушен боец. Историята на един френски самолет във Въздушни на Н.В. Войски – от отбраната на София до войната с Третия Райх. Част І. Историята на самолета – Франция, Италия, Германия, в: сп. Аеросвят, кн. 7, с. 5.)

През януари 1944г., 652 ято е превъоръжено с Bf 109G – 2/G – 6. Страстта към небето и самолетите го свързва в здраво, мъжко приятелство немския инструктор барон фон Подевилс.

На 10.01.1944г. подпоручик – летец Стефан Маринополски излита начело на 652 ято за прехват на американските бомбардировачи, атакуващи София. На 1 500 м. височина се поврежда стъпката на витлото на машината му и той е принуден да се върне на летището.

През януари 1944г., 652 ято е превъоръжено с Bf 109G – 2/G - 6.

Подпоручик – летец Маринополски участва във въздушния бой над София на 17.04.1944г. – “Черният Великден”. Досега българските летци са се изправяли пред бомбардировачите В-24 и техния обичаен ескорт от изтребители Р-38. На 17.04.1944г. те откриват един нов противник – Р-51 – “мустангите” от 31 FG за първи път се появяват в небето над София. При тази първа среща, българските летци объркват силуета на “Мустанг” – а с този на “Месер” – а. Грешката се оказва фатална. За няколко минути 9 “Месер” – а избухват в пламъци. Загиват 4 пилоти. 9 летци са ранени.

“На 17 април 1944г. – спомня си ветеранът – орлякът ни, въоръжен с “Месершмит”, даде най-много кръв. В този черен великденски ден, както летяхме в двойка с Пенчев, съгледах над Сливница голяма група самолети като черни точки високо в небето. Помислих, че са “Месер” – и от 3/6 орляк….Все по-ясно ставаше, че това не са познатите ни двутели “Лайтнинг”…. Червени ивици личаха по моторите им. Докато да разберем какви са и не се пазихме от тях, те използваха заблудата ни, която платихме с най –много жертви….Светещи снаряди се забиха и в моя самолет. Извих встрани, дръпнах надолу към Враждебна и кацнах с две – три пробойни на едното крило…” ( вж. Овчаров, Л., “Гордея се, че браних небето на България”, в: сп. “Криле” бр. 6/1997г., с. 30 – 32 )

Понесъл тежки загуби в боевете на 17.04.1944г. 2/6 орляк е пребазиран за отдих и доокомплектоване на летище Карлово, където на 12.06.1944г. през нощта Маринополски и неговите бойни другари попадат под нощния въздушен удар на формация от 60 английски бомбардировача. На 28.06.1944г. базата е бомбардирана за втори път, като въздушният удар е нанесен през деня от 150 “летящи крепости”. След погрома, 2/6 орляк е съсредоточен на летище Баня, Карловско.

Междувременно, едно събитие от 23.06.1944г. ще окаже осезаемо влияние върху съдбата на Маринополски.

На тази дата формация от В-24 и В-17 от 15 Air Forse атакуват петролните рафинерии в Плоещ. Сред тях е и В-17 №42 – 5951 “Описоня” от състава на 341 BS от 92 BG с екипаж в състав: командир – лейтенант Едуин Андерсън; втори пилот – лейтенант Уилям Саймънс, бомбардир – лейтенант Дейвид Кингсли; бордови механик – сержант Джон Майер; стрелец – радист сержант Лойд Кейн; опашен стрелец – сержант Майкъл Съливан; стрелец – сержант Стенли Кмиеч; стрелци – сержант Мартин Хетинга и сержант Харолд Джеймс.

Екипажът на Андерсън е участвал вече в доста други мисии над Плоещ, но този път късметът им изневерява.

При приближаването към целта, бойната формация Combat Box, в който е Андерсън, е атакувана от немски изтребители Bf 109 и Fw 190. За няколко мига изтребителите свалят два В – 17 докато американските бомбардировачи навлизат в зоната на ПВО. В момента, в който се приготвя да хвърли бомбите си, “Описоня” е поразена в лявото крило от артилерийски снаряд. Пробойната е с диаметър 30 см, точно зад двигател №1. Втори снаряд избухва близо до кила, повреждайки витлото и разрушавайки системата за кислород. Спирайки мотор №1, Андерсън успява да овладее управлението на машината и да поддържа бойния курс. На излизане от коридора на ПВО, В-17 привлича вниманието на няколко Bf – 109. Изтребителите изваждат от строя двигател №2 и от лявото крило излиза облак бял дим. Екипажът не е пощаден, тъй като един 20 – мм снаряд избухва в кила и сериозна ранява сержант Съливан в ръката и дясното рамо. Снарядът разкъсва и парашута на картечаря. Въпреки раните си Съливан се довлича до страничните отсеци, където Хетинга и Джеймс се опитват да му окажат първа помощ. Тъй като не успяват, те викат на помощ лейтенант Кингсли. Той поставя превръзка, стегната с турникет, която спира връвоизлива. Но Съливан не е единствения ранен, тъй като се оказва, че сержант Кмиеч, също е засегнат. Тежко повреден, с ранени членове на екипажа, “Описоня” напуска въздушното пространство на Румъния и навлиза в българска територия. Самолетът трудно поддържа височина и командирът лейт. Андерсън издава заповед да се изхвърли зад борда всичко, което би облекчило апарата. Надеждата се възражда, когато два изтребителя Р-51, изникнали сякаш от небитието, ескортират В -17, но за кратко, защото изтребителите уведомяват лейт. Андерсън , че горивото им е на привършване… Самотната “Описоня” следва своя път, който я извежда към Карлово. Узнали са приближаването на американски бомбардировач, командирът на немската мисия при 2/6 орляк майор Хелмут Кюле, дава заповед на подчинените си за излитане. След няколко минути “Описоня” е прехваната от четири български (Асен Ковачев; Антон Барев, Христо Петров и Петър Петров) и четири немски изтребителя. В-17 е поразен и тежко се устремява към земята. Лейт. Андерсън издава заповед екипажа да напусне самолета. Докато здравите членове на екипажа скачат от смъртно ранената машина, лейт. Кингсли помага на ранения серж. Съливан да изпълзи по купчината гилзи, за да скочи от машината. Без да се замисля, Кингсли разкопчава парашута си и го поставя на Съливан и му помага да скочи през отворения люк. Няколко секунди по-късно “Описоня”, прегърнала в смъртна хватка лейт. Кингсли, се разбива в землището на карловското село Сърнигор. Самоотверженият жест на лейт. Кингсли е оценен с най-високото отличие – Ордена на Конгреса. Днес, една въздушна база в щата Орегон носи неговото име.

Стефан Маринополски присъства на цялата сцена. С автомобил пристига на мястото на катастрофата. Информиран е от местните власти, че трима американски пилоти са арестувани и отведени в кметската управа. Там намира Хетинга, Майер и Съливан. Като вижда, че последният има нужда от медицинска помощ, той качва американските пилоти в колата и ги откарва в офицерския стол в Карлово, където на Съливан е оказана медицинска помощ. Скоро към тях се присъединяват Андерсън и Кмиеч. Българските пилоти приели пленниците като скъпи гости, което изумило американците. На следващия ден американските летци са отведени в София, а по – късно изпратени във военнопленническия лагер в Шумен. На сбогуване един от американските летци подарява на Маринополски кутия “Лъки страйк” с изписан адрес: “Мартин Хетинга, Виксбург, Мичиган.” Подава пакета на Маринополски и му казва: “Посетете ме след войната!” За екипажа на “Описоня” пленничеството продължава около три месеца.

За подпоручик – летец Маринополски войната е далеч от своя край. На 09.09.1944г. в София е извършен комунистически преврат. Няколко дена преди това, немската мисия при 2/6 орляк получава заповед да се евакуира от България. Завинаги ще останат в паметта на Стефан Маринополски думите на майор Кюле към българските си колеги: 

“Господа, възможно е скоро да се срещнем в небето, но като противници. Ако това стане, изпълнете дълга си, както аз бих изпълнил своя!”

Маринополски служи в състава на 2/6 орляк по време на военните действия срещу Германия.

След войната Маринополски служи в Балчик, където поема командването на ескадрила от Як-9М.

На 25.05.1946г. двама български пилоти (Владимир Александров и Найден Стоянов) кацат със своите машини Як-9М в Италия и молят за политическо убежище.

На 04.07.1946г. Маринополски е арестуван и е изпратен в концлагер. Прекарва в подземията на Куциян до 20.09.1947г. Успява да си намери работа в един завод, но на 19.12.1950г. отново е арестуван като “враг на народа” и заточен в концлагера Белене. Жестоките условия и издевателствата на комунистическите изверги не сломяват духа на българския летец. Освободен е на 08.11.1952г.

Петдесет години по-късно, съдбата сблъсква на една софийска улица Маринополски с един от бившите главорези на ДС – в лицето на едно старче, бившият концлагерист разпознава един от своите палачи. “Съжалявам, такива бяха времената” – смутено изрекъл бившият агент на ДС. “Мерзостта на времето не е оправдание за човешката мерзост!” – заявил човекът и български офицер Стефан Маринополски. Тези думи са присъдата на несломимия и непобедим човешки дух над кървавия комунистически режим.

С големи мъки успява да си намери работа като строителен работник. През 1957г. заминава на работа в ЧССР, откъдето на 01.12.1957г. избягва от един строителен обект в близост до австрийската граница. Прекарва четири месеца в бежански лагер в Линц. В този труден момент Маринополски не е забравен от своя приятел Балон фон Подевилс, който посреща изгнаника като брат. Следват 6г. работа в радио “Свободна Европа”. През 1963г. се установява в САЩ. През 1968г. получава американско гражданство, но не е престанал да милее и тъгува за родината си.

Въпреки че са изминали доста години, Маринополски винаги си спомнял за срещата си с американските летци през лятото на 1944г. Отправил е запитвания за тяхната съдба пред американските ВВС и пред асоциациите на ветераните. Започва да търси Хетинга, но той вече е напуснал Виксбург. Свързва се с неговите близки, които му дават новия адрес и телефон на Хетинга – Анкоридж, Аляска.

Ето как е предадена тази среща от френския журналист Жозеф Фрегози (в сътрудничество с Бил Мейс) в статията “Randez-vous dans 38 ans” (Среща след 38г.), публикувана във френското списание “Aero Journal” 13/2000:

“През една студена януарска вечер на 1982г., един жител на Анкоридж, Аляска, е обезпокоен от телефонен звън.

– Търся Мартин Хетига, някога живял във Виксбург, Мичиган – гласът е развълнуван, с доста силен акцент.

– Да аз съм, но с кого разговарям?

– Не се ли сещате поне мъничко?

И как би могъл Мартин Хетинга да се досети?

След кратко мълчание тайнственият събеседник продължил:

– Казахте да дойда да Ви посетя след края на войната!”

Аз съм българския офицер, който Ви плени. Вече тридесет и осем години Ви търся … И ето, най-накрая!“

През октомври 1983г. Маринополски пътува до Анкоридж, Аляска, където се среща с Хетинга. Не след дълго той открива останалите ветерани от екипажа на “Описоня”. На 23.04.1984г. всички се събират в Арлингтън пред гроба на лейтенант Дейвид Кингсли.

Крахът на комунистическия режим през 1989г. дава възможност на Стефан Маринополски да стъпи на родна земя след 36-годишно изгнание.