И, нека признаем, че все пак една корист запазваме за себе си – „Да се чувствуваме достойни българи и – Правото да умрем за отечеството си!“

 КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ГЕНЕРАЛ ХРИСТО ЛУКОВ 

Генерал Христо Колев Луков е роден на 6 януари 1887г., във Варна. Завършва Военното училище и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 15 август 1907 г., а на 4 септември 1910 г. в чин поручик. Ген. Луков участва във войните за национално обединение като офицер от артилерията. Последователно е произвеждан в чин капитан на 1 ноември 1913 г., майор – 1 януари 1918 г., подполковник – 30 януари 1923 г., полковник – 28 март 1928 г. и генерал-майор – 6 май 1935 г. Ген Луков е уволнен от войската с царска заповед и произведен в чин генерал-лейтенант на 25 януари 1938 г.

По реда на назначенията си Хр. Луков служи във 2-ри артилерийски полк; в 1 гаубичен полк; във Военното училище; началник отдел Артилерийска инспекция (1927-1931 г.); на дипломатическа работа като военен аташе в Париж и Лондон; през 1932 г. отново е командирован в Артилерийската инспекция като началник на учебно-строевото отделение; през 1935 г. е назначен за командир на 2-ра пехотна дивизия, а последното му назначение за командир на 3-та пехотна дивизия е през 1936 г.

След 19-майския преврат от 1934 г. цар Борис III постепенно успява да вземе в ръцете си управлението на държавата, възползвайки се от крайно недемократичните и антиконституционни действия на Кимон-Георгиевото превратаджийско правителство. След падането на правителството на К. Георгиев за по няколко месеца се изреждат правителствата на близките до двореца генерал Пенчо Златев и стария дипломат Андрей Тошев. През това време са нормализирани отношенията със Съветска Русия и са установени дипломатически отношения (23 юли 1934 г.) и не се крият симпатиите към Югославия. На 23 ноември 1935 г. царят възлага на един от най-близките си хора - д-р Георги Кьосеиванов да състави ново правителство. В това правителство ген. Хр. Луков е назначен за военен министър, на който пост остава и през втория мандат на правителството на Кьосеиванов (от 4 юли 1936 г. до 14 ноември 1938 г.). Войнствуващият-националист ген. Луков е военен министър в едно правителство, което успява да успокои донякъде съседите и дори да сключи с вражески настроената Югославия Договор за приятелство (24 януари 1938 г.) и да се постигне спогодба между България и Балканското съглашение (31 юли 1938 г.). През втория мандат на ген. Луков като военен министър, царят за да се подсигури поради притесненията си от набиращия изключителна популярност генерал го произвежда в чин генерал-лейтенант и го изпраща в запаса.

След падането на правителството и отиването на генерала в запаса, той заработва още по-тясно за обединението и разширяването на влиянието и участието на Българските национални легиони в политическия живот. Авторитетът на генерала нараства изключително сред съюзниците от Третия Райх. Генералът участва в почти всички политически демонстрации на Легиона, като неговите думи се тиражират в излизащите по това време негови вестници и списания („Прелом“, „Мощ“, „Труд и вяра“, „Народен водач“ и др.). В брошури излизат от печат и неговите речи – „Две речи, произнесени от генерал Хр. Луков на 8 декември 1942 година в Студентската трапеза „Оборище“ по случай патронния празник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.“ София. Печатница „Българска нация“, 1942 и „Към българския народ. И, нека признаем, че все пак една корист запазваме за себе си – „Да се чувствуваме достойни българи и – Правото да умрем за отечеството си!“ Из речта на Великия Водач на С.Б.Н.Л. Генерал Христо Луков, произнесена на 8.XII.1942 г.“ София. Печатница „Българска нация“, 1943 и др.)Ген. Луков е и известен военен теоретик. Той е автор на книгите „Артилерийския огън. Размишления“ (1924 г.) и „Моторизацията на армията“ (1928 г.).

След убийството на ген. Луков, начело на Съюза на Българските национални легиони застава друг виден български военоначалник – генерал Никола Жеков.

След 9 септември 1944 г. членовете на Легиона са преследвани, като тези които не успяват да емигрират са репресирани и остават вън от политическия живот на България.