Така е и днес, който не го мързи , би могъл да си произведе сам чиста и екологична храна

 Храната през комунизма беше качествена и истинска??

Колко беше качествена могат да споделят само хората живяли оново време. Публична тайна беше, че който е стъпил на бригада в преработвателен комбинат от хранително вкусовата индустрия, НЕ вкусваше съответната продукция. Легенди се носеха за мръсотията, нехайството и саботажите, които работническата класа прилагаше ежеминутно.

 Предлагам да разрушим един устойчив мит, в който вярват дори българи родени след 1990 г.! 

Разкажете вашата версия за вкусната, чистата, истинската ХРАНА по времето на СОЦ-а!

Предварително условие е да оставим настрана ''самозадоволяването" или домашното производство, което несъмнено е имало своите добри страни. Така е и днес, който не го мързи , би могъл да си произведе сам чиста и екологична храна. Дискусията е за това , което ни се предлагаше по магазини, ресторанти и въобще ''общественото хранене", за което соцжалеещите твърдят, че е било на световно ниво.

Предлагам ви част от спомените на преживял Концентрационния Лагер "Слънчев Бряг" в Ловеч

 Предлагам ви част от спомените на преживял Концентрационния Лагер "Слънчев Бряг" в Ловеч. Бог да прости страдалците, а на нас това, че сме ги забравили. 

"В лагера беше страшно, като в деветият кръг на ада както го описва Данте Алигиери. Товарехме камъни в кариерата с голи ръце. Ръцете ни бяха кървавящи рани, стенехме от болка. Вечер спяхме като мъртви. По някога през бараките чиито стени бяха изградени от дъски на един пръст разстояние минаваха змии - по скалите наоколо се бяха размножили хиляди от тях. Всичи ходехме по нужда нощем в една кофа която на сутринта преливаше от нечистотии, но понепоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин в бараката миришеше на разложена мърша. 

Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им различни предмети в половите органи. Надзирателките Ръжгева и Куна избираха по-хубавичките от тях вечер и ги водеха до бъчвите с вода, караха ги да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират, защото иначе ги чакаше смърт. 

През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце по обяд, се изпичаше се за 5 минути върху нажежените камъни. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до 6 вечерта, от тъмно до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. От нас непрестанно се лееше пот и кръв!

Началника на Трудово-Поправителният Лагер, Мирчо Спасов искаше от нас много, много работа“. Свободно време нямахме. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Най-злобни и ожесточени към нас бяха няколкото циг@ни, криминални пресъпници с присъди, докарани от затвора за да бъдат нещо като помощници на надзирателите. Осъденият за убийства криминален престъпник Благо, или някой от циг@ните слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиме с камъка който носим. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го. Ако циг@нинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и те ни биеха за да кажем къде са избягалите. Шахо циг@нина пик се хвалеше с това, че е слаб в аритметиката и бъркаше нарочно при преброяването, за да може да ни бие отново. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на големците от БКП. Носехме на ръце по хълма дялани камъни, желязо, вода, цимент – палат за висшите комунисти, построен с робски труд. 

Убийствата ставаха по всевъзможни начини: 

С тояги, с инструменти, с ножове, с душене. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен който убиха един ден преди разтурянето на лагера. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Притичах до него и се опитах да го докарам в съзнание, прегръщах го, говорех му. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена стоманена лента около 25 см, изключително остра, заточена от двете страни. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно „Бате-е, пази се!“ Погледнах – лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи странично две дълбоки рани на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за „нещо важно“. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, с посинени лица и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците. 

Гноясалите и червясали рани на нас "лагерниците", бай Георги – фелдшерът, лекуваше по този начин:

Със заострена клечка човъркаше и изкарваше червеите а после уринираше върху раната "за дезинфекция". Всеки болен беше обречен. 

Веднъж един човек искаше да избяга с тръгващия влак, пълен с натрошени камъни и скочи от високите силози. Не можа да уцели вагона, падна на релсите и влака мина през краката му. Закараха го в болницата и само след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата“ зад тоалетната където умря в съзнание в страшни мъки. Беше единственият жив между труповете на убитите през последните няколко дни.

Молеше за вода, стенеше от непоносимата болка, но ние не смеехме да приближим до него, за да му помогнем.

Помня две момчета – дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Успяха да избягат, но техни роднини ги предали. Върнаха ги и ги убиха много мъчително. 

Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите бонбони лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?“ Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?“ Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…“. И издъхна. 

Докараха едно момче от Габрово, родителите му били "големи партийци". Пратили сина си в "лагера" за малко, та да го сплашат, защото го хванали да слуша "западна музика" по радиото на няколко пъти. 

Имаше самочувствие, гледаше отвисоко и още на третия ден го убиха. След няколко дни родителите му дойдоха да си го вземат. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата на убитите са откарвани в Белене и са служели за храна на свикналите с човешка мърша прасета. 

Предатели между нас нямаше, сигурен съм, тъй като ние не говорехме помежду си – нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да викаш и то така, че да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е – Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора – заплахата за „мирния комунизъм“ 

Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България“. Имаше хора на 40, 50 дори и на 60 години. Никой от тях не издържа

В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката“. И ни накараха да „почистим“. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място – черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха. Полуживи ги захвърляха в „моргата“ 

и като издъхнат – заедно с с другите убити ги товареха в камиона за храна на прасетата в Белене. На тяхно място веднага докарваха други "лагерници" без съд и присъда от всички краища на България.

 Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Корав и чер като тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да ядат трева и листя от растенията които растяха около бараките Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, така както са клекнали. 

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито – той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение – следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Средно по трима на ден. И това е само за една година. 

Веднъж началника Мирчо Спасов държа реч в която ни обясняваше защо сме докарани в лагера.

Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?“ Мирчо Спасов каза: 

„Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.“ И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. След една седмица Васко от Струмяни вече го нямаше, съобщиха, че се е самоубил. 

И до днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба в най-леката категория. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсиха за състезания. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях четиридесет и няколко килограма.

 Една сутрин видях, че идват за мен, и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя, сигурно ще ме пуснат да си ходя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!“ Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.“ Изчезвай, махай се оттук. Излязох, паднах край шосето което водеше към града, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.

Гледах по-късно поне 20 пъти филма „Спартак“, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.

За мен най-виновни са Мирчо Спасов и Българската Комунистическа Партия. Казваше ни, че било повеля на партията и той изпълнявал стрикно своя патриотичен дълг. Понякога с просташко намигане добавяше, че работата му била като всяка работа и той като всички трябвало да си храни децата. 

Изроди, жадни за власт, бяха намерили удовлетворение на садистичният си нагон тук, в "лагера на смъртта - Ловеч" 

И когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога повече комунизъм и човешко насилие!“

През 1959 година, след гафа на Антон Югов и решението на Комунистическата Партия - да се закрие лагерът на островите срещу Белене, е създаден най-жестокият лагер – “Слънчев бряг”, край каменните кариери на Ловеч. Първоначално там са изпратени 166 лица от закритото ТВО в Белене, определени като “непоправими рецидивисти”. Той е секретен и по много сведения е най-страшният лагер в България. В кариерата на лагера концлагеристите работят при нечовешки условия. През този лагер са минали около 2400 души, от които около половината са убити там без съд и присъда. Закрит е през 1962 г., след скандалните разкрития на централната власт за извършените убийства и престъпления там.

Комунистите го събориха

 Бронзов барелеф във Варна, на Н.В. цар Фердинанд I Български, който след 1944 г. е унищожен от комунистите.

Българския език е ОФИЦИАЛЕН език в РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

“БЕЗРОДНИЦИ СПРЕТЕ СЕ!“

"Хора, събудете се. Сглобката, наречена правителство, ни обезбългарява брутално. В Министерството на образованието обсъждат българският език да се изучава като чужд език, когато не ти е майчин." Чувате ли? В България българският език е чужд. А Конституцията, в която пише, че българският език е официален? А българщината? А род и Отечество? Безродници, спрете се! Българи, събудете се!"

Това е поредната патетична полюция на Червената Корнела по повод една спекулация, опровергана категорично от МОН.

Разбираме загрижеността на другарката Нинова за все по-оредяващия ѝ електорат и стремежът ѝ на всяка цена да привлече някоя и друга заблудена душа да гласува за умиращата столетница, но сме длъжни да ѝ припомним някои важни исторически факти, които паметта ѝ услужливо забравя.

1. През 1934 г. Коминтернът приема т.н. „Резолюцията по Македонския въпрос и ВМРО (обединена)“, в която се обявява съществуването“ на отделен македонски народ и македонски език. БКП, като активен член на Коминтерна, прави всичко възможно за прилагането на тази резолюция, включително принуждавайки български граждани в Пиринска Македония да се обявяват за македонци и да говорят на македонски език. Между другото оригиналът на резолюцията е на руски език.

2. На пленуми на ЦК на БКП през 1963, 1964 и 1973 г., се е обсъждал въпроса за “сливането на България със СССР”, т.е. за превръщането на България в 16-а съветска република и обявяването на руския за официален език.

3. По времето на комунистическия режим всеки петък Българската национална телевизия се отказваше от суверенитета си и излъчваше програма на руски език.

4. Напомняме, че БСП, чийто председател е другарката Нинова, е правоприемник на БКП и се гордее със над стогодишната си история, част от която са и изброените събития.

Това са фактите, а пък вие преценете сами кои са „безродниците“, които другарката Нинова така страстно разобличава.

На снимката: Корнелия Нинова говори на български само с коня си.

Пристигат в САЩ финансирани от правителството на А. Стамболийски

 31 август 1921 г. Българските авиатори Асен Йорданов и Александър Стоянов, заснети пред българското посолство в Съединените американски щати.

Пристигат в САЩ финансирани от правителството на А. Стамболийски, за да участват в международния конкурс за околосветско пътешествие със самолет, организиран от Aero Club of America (Американски авиоклуб), за обиколка на Земята с аероплан, като наградата е 1 млн. долара за пилота, който пръв измине разстоянието от 33 546 км за не повече от 100 дни.

За набиране на необходимите средства те се обръщат към правителството и молбата им е удовлетворена лично от министър-председателя Александър Стамболийски. В нея Асен Йорданов пише: “...Светът ще види, понеже този конкурс е велико дело и на човешката култура, че българският народ чрез своя мощен дух с достойнство ще се бори в тази област с всички, признати за цивилизовани, народи. Ще се явим пред всички краища на света и там ще разнесем българското име.” Впоследствие конкурсът е отменен защото българските летци са единствените кандидати.

Стоянов се завръща в България, а

А.Йорданов получава разрешение от България да остане в САЩ.

Асен Йорданов успешно се включва с разработки за конструкторските екипи на водещите в световното самолетостроене “Боинг”, “Локхийд” и “Дъглас”.

Името му става известно с поканата на знаменития изобретател Томас Едисон да разменят виждания за разработката на вертолети и за разработка на електронни устройства, позволяващи да се лети в мъгла – прототипи на съвременните радари.

Конструира първия в света многоцелев самолет “Дъглас ДС-3”, който е един от най-добрите граждански самолети през 30-те години. Забележително е и участието му в разработването на прочулите се през Втората световна война модели на “Боинг” - “Б-17”, “Б-29 Супер-Фортрес” и “Лайтинг П-38”.

Почетен гражданин на Ню Йорк.

Виден революционер и национален герой, водач и идеолог на ВМРО

 Hа 31 август 1924г. край село Сугарево, Св. Врач (днес Сандански), е убит от гнусна, предателска ръка, легендарният български вожд Тодор Александров. Един от най-великите българи. Виден революционер и национален герой, водач и идеолог на ВМРО. Останал в българската история като "Последният цар на планините".

Роден е в големия български град Щип (днес в С. Македония) и влиза във Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация съвсем млад. Издига се бързо - на 26г. става войвода в Скопски окръг, на 30 – член на ЦК. Голям привърженик на революционните акции, той организира Магарешките атентати и Валандовската акция. С това Александров провокира влизането на България в две войни – Балканската и Първата световна.

След двете национални катастрофи той възстановява организацията под името ВМРО и е избран за един от тримата членове на Централния й комитет заедно с ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев. Макар формално тримата да са равни, лидер всъщност е Тодор Александров. Още през 1923 г., въпреки че е само на 42 г, всички вече почтително го наричат Старио.

Правителството на Александър Стамболийски преследва автономистите, както наричат дейците на ВМРО, защото пречат на основната му външнополитическа цел – сближението с Югославия. В продължение на 15 месеца Александров живее в нелегалност. Затова ВМРО подпомага Деветоюнския преврат, а после и потушаването на Септемврийското въстание през 1923 г.

Много скоро след преврата обаче отношенията между македонската организация и новото правителство на проф. Ал. Цанков се обтягат. Победена България не може да си позволи да е в лоши отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци, както тогава се нарича Югославия. А тя е враг № 1 на ВМРО заради асимилаторската политика на сръбските власти в Македония. На 30 август 1924 г. към десет вечерта въпреки предупрежденията на секретаря си Ванчо Михайлов, Тодор Александров заедно с ген. Протогеров потегля за конгреса на Серчани в Пирин. По настояване на Ванчо той взема двама телохранители – Панзо Зафиров и Христо Балвански, негови съграждани от Щип. След пет часа път с автомобил пристигат в Горна Джумая и се прехвърлят в другата кола, която е изпратена да ги посрещне. В нея сядат двама души, така че има място само за единия от телохранителите на Старио. Христо Балвански остава в града, което му спасява живота.

В ранното утро на 31 август вторият автомобил стоварва Александров и Протогеров близо до Мелник. Там ги чакат околийските войводи Щерю Влахов и Динчо Вретенаров с още двама души. Войводите не са подбрани случайно. Те са в лоши отношения със зетя на Александров – Михаил Монев, и се страхуват, че Старио скоро ще ги накаже. Продължават на коне из Пирин. След кратка почивка в село Горна Сушица тръгват отново и след обяд спират край с. Сугарево, в местността Двете реки. Александров и Протогеров сядат за малко, зад тях остава Зафиров, а зад него са местните хора. Старио задрямва и тогава двамата войводи го застрелват заедно с телохранителя. Протогеров побягва към гората, но никой не го гони. За него няма заповед да бъде убит. С това върху генерала пада тежкото подозрение, което и до днес не е разсеяно – че сам е поръчал убийството на своя колега.

Със смъртта на Тодор Александров югославското правителство си спестява 100 000 динара – такава награда е определило за главата му. Сега я получава безплатно.

ВРЕМЕ Е ЗА ЧЕТЕНЕ

 ВРЕМЕ Е ЗА ЧЕТЕНЕ.

*************************************

През следващата седмица излиза от печат книгата "Наши хора", в която на основата на над 1400 документални източника разказвам за създаването на БКП като една от най-верните секции на Коминтерна, за парите от Москва за организиране на въстания, разбойничество и терор срещу буржоазната държава и за съветската агентура в България преди 9 септември 1944 г. Читателят ще научи кои са хората, които след „девети“ овладяват ръководните длъжности в държавата, с какво "нашите хора" заслужиха привилегиите си и защо от техните родове и семейства 45 години се подбираха най-верните кадри на комунистическата власт!

Вили Лилков

линк : https://m.facebook.com/story.php?story_fbid=3705440329686116&id=100006605558324

Един от най-значимите български военни, офицер (генерал-майор), началник-щаб на Трета армия

 На 30 август 1916г. по време на Първата световна война, в Кюстендил, от възпален апендикс, по време на Леринската операция на Първа армия, умира легендарният Константин Андонов Жостов. Един от най-значимите български военни, офицер (генерал-майор), началник-щаб на Трета армия през Балканската война (1912-1913) и началник на Щаба на войската през Първата световна война (1915-1918). Последните му думи са: „Падна ли Чеган?“

 Роден е в неврокопското село Гайтаниново в 1867г. Син е на Андон Жостов и брат на Димитър и Спас Жостов. След Руско-турската война семейство Жостови се установява в освободената част от България, където Андон Жостов става свещеник и приема името Антоний. През 1885г. Константин Жостов е ученик в Лом и се включва като доброволец в ученическия легион в Сръбско-българската война и с него участва в Пиротското сражение. След завършването на Ломската гимназия постъпва в артилерийския отдел на Военното училище в София, което завършва в 1887г. и на 9 май е произведен в чин подпоручик. Първоначално служи в артилерията. На 18 май 1890г. е повишен в поручик, а на 2 август 1894г. — в капитан.

В 1889г. заминава за Виена, където следва офицерски генералщабен курс, а след това в 1897г. завършва Висшето артилерийско училище с право да служи в Генералния щаб. Назначен е за командир на батарея в 3-ти артилерийски полк, а по-късно завежда крепостната артилерия към Артилерийската инспекция на Военното министерство. В 1902г. е повишен в майор. През есента на 1905г. като майор от генералния щаб Жостов става първият военен аташе на България в столицата на велика сила – Виена. През 1906г. е произведен в чин подполковник и става началник-щаб на Осма пехотна тунджанска дивизия. По-късно през 1907-1909г. е военен аташе в руската столица Санкт Петербург и в Париж. След завръщането си от Париж е в свитата на цар Фердинанд, а от 1910г. е командир на Трети артилерийски полк. През март 1912г. вече полковник Жостов поема поста началник на Школата за запасни офицери.

През юни 1912г. като пратеник на правителството участва в заседанието на Серския революционен окръг в родното му Гайтаниново, на което дейците на ВМОРО взимат решение активно да подкрепят българските части в задаващата се война.

По време на Балканската война (1912-13) е началник-щаб на Трета армия, която се отличава в Люлебургаско-Бунархисарска операция и битките при Чаталджа. Участва като военен съветник в делегацията, преговаряща в Лондон по подписването на Лондонския договор (1913). В Междусъюзническата война (1913) взима участие като командир на Първа бригада от Седма Рилска дивизия. От 25 април 1915г. до края на август 1916г. Константин Жостов е командир на 7-ма пехотна рилска дивизия. На 15 август 1915г. е произведен в чин генерал-майор.

През Първата световна война е началник-щаб на армията и като такъв нерядко се противопоставя на исканията на съюзническото германско главно командване.

Генерал-майор Константин Жостов умира на 30 август 1916г. в Кюстендил от възпален апендикс по време на Леринската операция на Първа армия.

В негова чест между 1941 и 1944г., когато Скопие е в рамките на България, днешния Скопски квартал Гьорче Петров носи името Жостово, а между 1934 и 1951г. село Долно Сингартия, днес Хаджидимово, също се нарича Жостово.

Виден български революционер и национален герой

 На 29 август 1962г. в Благоевград умира легендарният Илия Манолов Дилберов, известен като Дилбер Илия. Виден български революционер и национален герой. Войвода на ВМОРО. Един от легендарните образи по време на славното Илинденско-Преображенско въстание в бунтовната 1903г. Участва и във войните за национално обединение от 1912г. до 1919г. Дилбер Илия е прототип на Дилбер Танас - героят на Свобода Бъчварова от „Литургия за Илинден“ и от направения по него български филм „Мера според мера“.

Роден е на 20 юли 1875г. в българското кукушко село Гавалянци (Централна Македония, а днес Валтуди, откраднато от Гърция). Учи в родното си село. 18-годишен влиза във ВМОРО. Запознава се с Гоце Делчев в София, който го изпраща като войвода в Горноджумайско и в 1898 година начело на малка чета води десетчасово сражение при село Железница. В 1899 година Дилбер Илия се сражава 14 часа между селата Падеш и Габрово. Участва в аферата „Мис Стоун“. През 1902 година Дилберов е в четата на Христо Чернопеев, действаща в Струмишко.

През пролетта на 1903 година заминава по нареждане на Гоце Делчев за родното си Кукушко, където подготвя избухването на въстанието. При обявяването на Илинденско-Преображенското въстание се сражава при Долни Тодорак, където четата под ръководството на Дилбер Илия, Гоне Трайков, Милан Делчев и Стойко Немански дава 12-часово сражение на войска и башибозук. Четата се оттегля към село Грамадна, но е открита и обградена в Гавалянския гьол от 12 000 души войска. След 15 дена обсада четата успява да пробие обръча и се изтегля към село Шльопинци, пресича Вардар при село Смол и се присъединява към сборната чета на Аргир Манасиев от около 400 - 500 души, с която Дилбер Илия заминава за Кожух. В Кожух четите на Ичко Димитров, Иванчо Карасулията и Григор Тотев се отделят, а Дилбер Илия и Манасиев заминават за село Хума. Участва в съда над убиеца на Кръстьо Асенов.

След разгрома на въстанието се разделя с четата на Манасиев и остава като войвода на самостоятелна чета в Гевгелийско. През есента на 1903г. четите на Дилбер Илия, Андон Кьосето и Аргир Манасиев водят сражение при Любнишка чука, в което Дилберов, Кьосето, Тодор Сирменийски и Гоно Дилимано отблъскват противника с бомбена атака. През пролетта на 1904г. четата на Дилбер Илия попада в устроена от гъркомани засада в село Баялци, от която успяват да се спасят само войводата и Дельо Калъчев. Дилберов формира нова чета, с която води няколко сражения в 1904-1905г., като това при Стояково продължава 13 часа.

След Младотурската революция в 1908г. се легализира. Участва в отряда на Яне Сандански в Похода към Цариград в защита на младотурския преврат. След изпаряването на Хуриета отново застава начело на чета от около 25 души, с която действа до Балканската война в 1912г.

Войни за национално обединение

При избухването на войната Дилберов влиза доброволец в Македоно-одринското опълчение. С четата си действа в тила на турската армия като разрушава мостове и затруднява придвижването на войските. В началото на 1913 година е в четата на Тодор Александров, която действа в помощ на българската армия и освобождава Кукуш. Награден е с орден „За храброст“.

Участва в Сборната партизанска рота в Междусъюзническата война в 1913г. Застава начело на чета от 115 души, която между селата Карабунар и Саръгьол 30 часа задържа настъплението на 7 гръцка дивизия и губи 25 души.

След намесата на България в Първата световна война в 1915г. Дилбер Илия се включва в партизанския отряд на 11 дивизия, начело с Никола Лефтеров. През 1916-1918г. действа в Призренско.

В 1919г. се заселва в Горна Джумая, където умира в 1962г. Един от основателите е на Македоно-одринското опълченско дружество през 1934г. Оставя спомени за революционната дейност в Кукушко.

Голям !

 Бог да го прости Босия! Няма да бъде забравен.

***************************************************************

ОСВОБОЖДЕНИЕ

" Хей, човече, това е измама,

Че живееш едва ли не в рай.

По дискета със чужда програма

Ти вървиш от начало до край.

Някой вкарва в тебе до гроба

Чрез клавишите с лека ръка

Уморения поглед на роба

и на шията-тежка халка.

Някой подличко и садистично

В теб насажда чувство за грях,

За да станеш послушен, приличен,

Безгръбначен, треперещ от страх.

Изхвърли при помията диска!

На площада излез разярен!

Дръж се здраво за мен! Аз съм рискът!

Аз съм волята! Бъдният ден!

Ще ти дам песен, сили и злоба.

В идиотския двайсети век

Да убиеш във себе си роба

И да станеш свободен човек!"

Август 1989 г.

Централен Софийски затвор

Не забравяйте, че комунистите не се свениха да посегнат и да префасонират паметта на загиналите за нашето Освобождение

 Съветските почитатели много често правят неверен паралел между освободителните войски на Руската империя и СССР. Но какво е било отношението на новата власт към освободителите на България? Виждали ли са те в тях "руснаци" или са виждали в тях класовия враг?

Преди няколко поста показахме съдбата на "Альошата" в Плевен, но дали знаете, че преди този съветски паметник да се озове там, на негово място се е намирал т.нар. "Паметник на свободата", който е бил посветен на загиналите при втория щурм на обсадата на Плевен и свободата на България? 

Това е първият паметник свързан с Освобождението на Плевен от османско иго. Издигнат е още през 1879 г. по инициатива и с средства на близките на загиналите руски войни от 125-ти пехотен Курски полк, 126-ти пехотен Рилски полк и 32-ра артилерийска бригада. Тези полкове са се сражавали югоизточно от Плевен при село Радишево на 18÷30 юли 1877 г. Женската фигура върху паметника е изработена в Одеса. Трябвало е да бъде поставен на мястото на сраженията, но по молба на жителите на град Плевен бил монтиран на Александровския площад.

Паметникът е демонтиран през 1954 г. и преместен, а на негово място се появява съветския войник. За щастие, съветският войник е част от историята, демонтиран през далечната 1993 г., а мястото му днес се заема отново от хора, които наистина са давали живота и костите си, за да я има България.

Не забравяйте, че комунистите не се свениха да посегнат и да префасонират паметта на загиналите за нашето Освобождение, така че да пасва на идеологическата им рамка. Не забравяйте, че те бяха тези, които забраниха и всенародния празник и честванията на 3-ти март.

Опълченец от III-а рота на III-а опълченска дружина

 На 29 август 1921г. във Варна умира Никола Корчев. Български опълченец-поборник и национален герой. Остава в историята като един от спасителите и последен знаменосец на Самарското знаме.

Той е роден през месец март 1836г. в с. Горна Диканя, Радомирско. Висок и едър мъж. Женен е в с. Долна Диканя, където се премества да живее и е стопанин на воденица. Работи като локомотивен машинист на Хиршовата железница и ж.п. линията Русе-Варна, след което емигрира в Румъния.

По време на Руско-турска война (1877-1878) се записва в Българското опълчение. Опълченец от III-а рота на III-а опълченска дружина. Служи под командването на подполковник Павел Калитин. По време на битката при Стара Загора на 31 юли 1877 г. се води голяма борба за Самарското знаме. Загиват последователно знаменосците унтерофицер опълченец Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец С. Минков и дружинния командир подполковник Павел Калитин. Знамето е спасено от стихийно сформирана се знаменна група след страховит ръкопашен бой. Никола Корчев с невероятна храброст, воля и сила на духа се добира до Самарското знаме, откъсва го от дръжката и го предава на друг опълченец, за да не бъде пленено от турците. Награден е с Войнишки кръст „За храброст“.

След Освобождението е последният знаменосец на Самарското знаме в Радомир, където е била разположена Трета опълченска дружина. След демобилизацията се установява във Варна.

На тържествата през 1902 г. на Шипченските височини, когато е открит и осветен новопостроеният храм-паметник, художникът Ярослав Вешин вижда достолепния знаменосец на Самарската светиня. Макар след години, изпраща телеграма до дядо Никола, че желае да го нарисува със знамето в ръце. Картината е завършена през 1911 г. и получава голяма популярност.

Никола Корчев остава в историята като един от спасителите на Самарското знаме. Умира на 29 август 1921 г. Костите му са положени в храма-костница на Шипка.

Разказ на правнучката му Константинка Корчева:

Прадядо ми Никола Павлов Корчев е роден през март 1836 г. в село Горна Диканя, Самоковска епархия. Оженил се млад, на 19 години, за мома от Долна Диканя. Бил едър човек, много висок - около 2,10 м, силен, буен и непокорен. Богат бил, много имоти имал, воденицата на Долна Диканя например била негова. Една нощ, било е през 1872 г., пристигнали в дома му двама турци и пожелали да останат само жените в къщата, а прадядо ми и баща му отпратили. Никола и баща му се престорили, че тръгват, а всъщност нападнали турците, изтрепали ги и ги заровили край воденицата. Казват, че тая история била послужила като първообраз на сцената от "Под игото". Тъй или иначе, но като заровили труповете, трябвало бързо да бягат. Качили се всички на каруцата и тръгнали към Самоков.

Там мъжете се хванали на работа в самоковските ковачници, издържайки по този начин семейството. Но поради буйния си характер прадядо ми Никола не търпял никаква неправда. Една нощ той влязъл в дома на гръцкия владика - Лудия Матей, изнесъл го на гърба си навън и му показал пътя за Гърция, като му рекъл, че за него повече място в Самоков няма и да не се връща. След това турците пак го погват и той започва да се крие в домовете на различни бунтари, докато не решава да замине за Цариград. Там случайно прочел едно съобщение, че се набират машинисти за Барон-Хиршовата железница. Постъпил на работа, изучил занаята и станал локомотивен машинист - първият български железничар в Барон-Хиршовата железница. Поне аз така знам, че е първият. А като го назначили да кара влак по линията Русе - Варна, на няколко пъти пътувал с него дяконът Левски, скрит във вагона за въглища и дърва. По това време Апостола често трябвало да пътува за Букурещ, където правил събранията на революционния комитет.

Хубаво, ама нали бил буен прадядо ми и не търпял никой за засегне честта му, пак влязъл в сблъсък с турците. На празника Трифон Зарезан станало. Никола и съпругата му, по това време бременна, отишли на мегдана да празнуват с хората. Там обаче един турчин закачил нещо жена му и прадядо ми като го хванал за единия крак, та го разчекнал. Наложило се бързо да избяга в Букурещ.

Ето там се свързал с българските емигранти и така се включил в опълчението, по-точно в Трета опълченска дружина под командването на подполковник Калитин. От Плоещ тръгва по пътя на Самарското знаме. Неговият подвиг е, че при спасяването на знамето, той с тялото си защитава подп. Калитин, получавайки 11 рани. Това се случва в днешното село Енина до Казанлък. Когато видял, че командирът пада, пронизан от щикове, той грабнал знамето. Понеже е бил много здрав физически, в последните минути, преди да пленят знамето, успява да го наведе ниско долу (затова дръжката на знамето е счупена) и го дава на едно малко момченце - Черногорчето. Това момченце спасява знамето, изнасяйки го от полесражението. За подвига си Никола Корчев бил награден с орден за храброст "Св. Георги" - IV степен.

След Освобождението се премества да живее във Варна със съпругата си и сина им Иван, където се ражда и вторият им син - Атанас. Живеят в центъра на Варна в голяма къща. Тук Никола започва да се занимава със строително предприемачество. По това време турските, арменските и гръцките къщи били хаотично разхвърляни във Варна. Прадядо ми участвал в тяхното разрушаване, за да се направи нов градоустройствен план. И тъй като бил много уважаван от всички, те го тачели наедно с капитан Петко Войвода, издействал един много хубав градоустройствен план за стария център на Варна.

Но тогава пък Никола взема участие в борбите против цар Фердинанд. Хваща юздите на конете му и му казва, че за един предател, който не работи за каузата на българите, а гледа личните си интереси, няма място в България. Заради това, независимо от заслугите и медалите, не му е отпусната поборническа пенсия, защото се противопоставя на царското семейство. Преживяват само с пенсията на съпругата му и с това, което е изкарал дядо ми - техният син Иван, който завършил в Швейцария инженерство.

През 1902 г. на връх Шипка се състояли грандиозни тържества във връзка с 25-годишнината от Шипченската епопея. Тогава бил открит и осветен новопостроеният храм-паметник и били поканени всички живи опълченци. Те облекли униформите, нарамили пушките и се строили за парада. Всички решили дружно, че Самарската светиня може да бъде поверена само в ръцете на спасителя й - дядо Никола Корчев. Художникът Ярослав Вешин, който присъствал, бил силно впечатлен от достолепния знаменосец. След години той му изпратил телеграма, че иска да го нарисува със Самарското знаме в ръце. Старецът пристигнал с трена от морето и дълго време позирал пред живописеца в пълна бойна униформа. Картината била завършена през 1911 г. и станала толкова известна, че и досега реликвата се свързва с образа на моя прадядо.

Рисуването ставало в ателието на художника. Преди да отиде там, прадядо ми обличал парадната опълченска униформа, отивал до двореца и от там, съпроводен от гвардейци със знамето, тръгвал към ателието на художника. Било като някакъв празничен ритуал. Софиянци по улиците го приветствали и му ръкопляскали. Рисуването продължило 4-5 месеца. Много често присъствал и писателят Иван Вазов и разговарял с прадядо ми, който, казват, бил рядко сладкодумен и интелигентен човек. (Перфектно владеел турски и гръцки език, но не е позволявал нито една дума да се проговори на чужд език в къщата му.) Между прадядо ми и Вешин се заражда голямо приятелство и художникът решава да нарисува още една картина със Самарското знаме. Тя е подарена на една от княгините, но в момента не се знае къде е. Картината е описана през 1893 г. в статия във вестник "Балканска зора". После вече нищо не се знае за нея, което е много жалко.

Прадядо ми Никола умира на 29 август 1921 г. На погребението му се стича цяла Варна. Изпратен е с военни почести. При преместването на варненските гробища през 1938 г. синът му Иван събрал костите му в сандъче и ги предал в храма-костница на 2 март 1981 г. моят баща пожела всички материали, които имаме, да предадем на Националния военно-исторически музей. Това са оригинални подписи на Филип Тотьо, на Стефан Караджа, Георгиевските кръстове, ордени, сабя, униформа, както и много оригинални снимки на опълченци. Остана у нас само един кристален сервиз, подарък на дядо ми от императора на Русия - Николай по случай честванията през 1902 г. на връх Шипка. Това е единствената реликва вкъщи, никой няма право да я докосва.

Патриарх" на българската армия.

 На 29 август 1942г. в град Банкя умира легендарният Данаил Цонев Николаев. Един от най-великите български военни, офицер, генерал от пехотата. Останал в нашата история като „Патриархът на българската войска“. Една от версиите защо е наречен така е, че когато вече на достолепна възраст генералът отива на лекар, един о.з. офицер в чакалнята става на крака, козирува и му целува ръка. “Господине, защо правите така, аз не съм владика?” Офицерът отвърнал: “Г-н генерал, вие не сте владика, но вие сте патриархът на българското войнство”.

Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война. Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата.

Той е роден на 30 декември в град Болград, Бесарабия. Потомък е на великотърновски род. Основното си образование получава в българското училище, а по-късно завършва и българската гимназия в родния си град. През 1871г. заминава за Одеса с намерение да стане руски офицер. На 27 септември 1871г. е записан в рота на 54 Мински полк, а на 19 септември 1873г. Данаил е вече юнкер в Одеското военно училище. На 20 юли 1875г. е записан в полка на Кишинев, но вече произведен в чин портупей юнкер. Отдаден изцяло на военната служба на руския император, Данаил Николаев не престава да мисли и за своята поробена родина – България. Той знае, че в Букурещ съществува български революционен комитет и че в България кръстосват апостоли, подготвящи народа за борба. В един априлски ден на 1876г. няколко млади офицери от руския гарнизон в Кишинев се събират в хотел “Виктория” и съдбата го среща не с кого да е, а с големия революционер и поет Христо Ботев. Присъстващите на срещата са подпоручици Филов и Шиваров и пряпорци Данаил Николаев, Муткуров, Стоянов и Гуджев – всички българи, готови да умрат за поробената си родина.

Поради избухване на Сръбско-турската война на 14 юли 1876г. той подава молба за уволнение от военна служба, за да замине доброволец в Сърбия. Заради благородното начинание, уволнението му е отказано и е изпратен в отпуск. На сръбска страна в бойните действия участват хиляди българи в опит да вдигнат въстание в България или да използват задълбочаване на военните действия, което да доведе до освобождаване на българите. Със своите чети участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Иван Кулин и Симо Соколов. Българските четници и доброволци достигат до 5000 души, повече, отколкото начислява сръбската войска.

След цял месец пътуване Данаил Николаев пристига в Сърбия в село Митовница. На 1 август, начело на 500 български добороволци, той потегля от селото срещу настъпващата турска колона и успява да я разгроми. Действията на младия мъж стават достояние и на генерал Черняев, който от името на сръбския княз го награждава със сребърен медал за храброст. Даденият му отпуск изтича, но, непреклонен да види родината си свободна, заминава за Румъния, за да се срещне със свои другари.

На 6-ти октомври взима участие заедно със своята част в боя при Гамзиград. Войната свършва и младият Николаев преживява голямото си разочарование в своите надежди да види България свободна. Най-добрата част в състава на сръбската действаща армия се оказва руско-българската доброволческа бригада. Изненадан от ценните качества, които открива, генерал Ростослав Фадяев дава идеята да се сформира първата организирана българска войска – българско опълчение в състава на действащата руска армия. Всички прокудени българи от Русия, Румъния и Сърбия се стичат, за да се запишат в редовете на новата българска войска. На 31 март 1877г. в Кишинев се събират около 700 българи и генерал Столетов полага основите на българското опълчение. Един от първите зачислени е и младият подпоручик Данаил Николаев.

На 12 април 1877г. в лагера на Кишиневския гарнизон пристига руският цар и прочита манифеста за обявяване на Освободителната война. Младият подпоручик участва в героичните боеве при Шипка и Шейново през Освободителната война като води 4-та рота на V-та опълченска дружина. След големите Шипченски боеве е произведен в чин поручик. При успешна атака за превземането на неприятелския лагер на една могила, поручик Николаев е ранен. За заслуги е награден с георгиевски кръст, а малката могила е кръстена “Дончова могила”, както са го наричали приятелите му.

Освобождението го заварва с неговата дружина в Пловдив, Източна Румелия според Берлинския договор. Николаев сезалавя да създаде т.нар. гимнастически дружества – доброволци на обучение с оръжие. За подготовката на дружествата се дава ясна и конкретна цел – да не се допусне в областта турски гарнизон, въпреки постановлението на Берлинския договор. През пролетта на 1879 година, независимо от народната милиция и жандармерия, Източна Румелия разполага с десетки хиляди въоръжени “гимнастици”. По стечение на тези обстоятелства, благодарение на усилията на поручик Николаев и на всички деятели, в Пловдивска област не са допуснати турски гарнизони, а това прави възможно Съединението по-късно.

Берлинският договор позволява на новото Княжество само милиция, докато Учредителното събрание смело и ловко въвежда постоянна редовна войска с надежда за бъдещо обединение на българите от Тракия и Македония. В първите дни на 1880г. Данаил Николаев е приведен в служба на Първа Пловдивска дружина, следва длъжност в чин щабски капитан, а само след 2 месеца е назначен за командир на втора Пловдивска дружина.

Като кум на своя добър приятел Константин Паница, Данаил Николаев се запознава с по-малката сестра на младоженката, която става и негова избраница в живота. На Томина неделя през 1880г. младият капитан се венчава за своята любима. В същия този ден Константин Стоилов му връчва орден за храброст трета степен, с която княз Александър го награждава за Освободителната война. Капитан Николаев е произведен в чин майор от султана, тъй като само той има право да произвежда щаб офицерите от народната милиция.

През 1885г. Захари Стоянов основава таен комитет, който си поставя като първа задача съединението на Северна и Южна България, а след това и въстание в Македония. За да имат подкрепата на войската, Захари Стоянов, Константин Паница и Георги Странски се обръщат към майор Николаев за съдействие като най-висш офицер в областта. В началото той не иска да рискува войската, но не след дълги колебания приема да подкрепи начинанието. Бунтът е на 6-ти септември и е ръководен от майор Николаев, като е установен контрол над града и е отстранено правителството и генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство начело с Георги Странски. На следващия ден “виновникът” за Съединението майор Николаев е поздравен от новото временно правителство като главнокомандващ на всички войски в Южна България. Княз Александър произвежда Данаил Николаев в чин подполковник и го назначава за командир на Източния корпус като най-боевия и опитен български офицер.

При обявяване на Съединението единственото противодействие се очаква само от страна на Турция и затова всички войски от двете страни на Балкана се насочват към турската граница. Турското правителство е склонно да приеме решението на въпроса за Съединението да стане по дипломатичен ред и така войната с Турция е избегната. Сърбия обаче е недоволна от така стеклите се обстоятелства и предявява претенциите си към Видинския и Софийския край.

На 2 ноември 1885г. Сърбия обявява официално война на България. След внезапния развой на събитията подполковник Николаев започва прехвърляне на поверените му части от източния на западния фронт. В началото на войната той е в Пловдив, за да осигури по най-бързия начин преструктуриране на южнобългарските войски и да се прехвърлят към Сливница, където сърбите вече са достигнали. Пристигайки в София, княз Александър Батенберг го назначава за командир на Западния корпус. След отстъплението на сърбите от Сливница и предугаждайки развоя на войната, сърбите искат мир на 12 ноември 1885г. Но подполковник Николаев е решен, преди да се съгласят със сключване на мирен договор, сръбските войски да бъдат изтласкани от българска земя. Сърбите, решени на всяка цена да завземат територии от българската земя, прибягват до хитрост като крадат печатите на общините на пограничните селища, за да пишат молби от името на населението до Великите сили и така да покажат “желанието” на местните жители, че искат да минат към сръбска територия.

Подполковник Николаев успява да прехвърли военните действия в сръбска територия, като командва настъплението към Цариброд и Пирот. Войната приключва с примирие и на 19 февруари 1886г. мирният договор е подписан в Букурещ. За проявена храброст и за бойно отличие Данаил Николаев е повишен в чин и става първият полковник от българската армия. Удостоен е и с орден за храброст втора степен.

След края на Сръбско-българската война отива във Виена за лечение на раната, получена в боя при Шейново, която силно го безпокои. Детронацията на княз Александър го принуждава да се върне в България незабавно. Съобщено му е, че той е назначен за военен министър на временното правителство. Потушава бунтовете на проруските офицери през 1887г. и по негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена – изгорени.

С възкачването си на престола Фердинанд задържа полковник Николаев като свой военен съветник. През 1893г. се извършва бракосъчетанието на цар Фердинанд и княгиня Мария Луиза и войската е представена под негово командване. На приема, за да се задоволи нечие “суетно желание”, не е спазена йерархията на чиновете, поради което е накърнена честта на полковника. Той напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 и 1897г. е в запаса и е поканен за председател на големия събор на Македонските организации. След връщането си в армията през 1897г. цар Фердинанд го назначава за генерал-адютант, а скоро след това става и инспектор на пехотата като остава на този пост 10г. На 15 ноември 1900г. е повишен в звание генерал-лейтенант.

През 1907 година генерал-лейтенант Данаил Николаев отново е назначен за министър на войната и като израз на признателност цар Фердинанд лично го награждава с най-големия орден “Св. Александър” първа степен с брилянти. На 22 септември 1908г. преподписва манифеста на цар Фердинанд за обявяване на Независимостта на България.

На 18 май 1909г. достига най-високия чин в армията – генерал от пехотата, а през 1911г., когато отново минава в запас, цар Фердинанд му отправя следния рескрипт:

“Драги ми генерал Данаил Николаев, бидейки убеден във Вашата любов към военното дело, във вашия патриотизъм и във вашето стремление за услужване на истинските интереси на Отечеството и на Армията, аз ви поверих преди четири години без никакво колебание важният пост министър на войната.

Показаната от вас през този четири годишен период неуморна дейност не малко допринесе за развитието на нашите въоръжени сили и за благоустройството на моята преданна армия.

Сега като се разделяме с вас, считам за приятен дълг да ви изкажа моята сърдечна благодарност за вашето черезвичайно трудолюбие при изпълнение на поверената ви задача.

Като запазвам бележит спомен от вашето сътрудничество,

Оставам вам винаги благосколонен

Фердинанд.“

При атентата в църквата “Света Неделя” загива единственият му син – подполковник Никола Николаев. На 6 май 1936г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден “Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий”. Като старши генерал в Българската армия на 12 юли 1937г. Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.

Със своя изключителен принос и живо участие в живота и творчеството на младата българска войска с най-разнообразна дейност, Данаил Николаев заслужено носи званието "Патриарх" на българската армия.

Игуменът на светата обител Калистрат се възпротивява

 На 25.04.1946 г. комунистите нахлуват в Рилския манастир, където разбиват гроба на Н.В. Цар Борис III и изнасят тленните му останки.

Игуменът на светата обител Калистрат се възпротивява, заради което е арестуван, изтезаван дни наред по мазетата на милицията и накрая разстрелян.

Ръководител на тази "операция" е Лев Главинчев, който през 1944 г. убива по най-зверски начин публициста и основател на в. "Щурецъ" Райко Алексиев, като оставя тримата му малолетни сина сираци.

Тленните останки на Н.В. Царя са повторно погребани в двореца "Врана", край София. А през 1949 г. по нареждане на Вълко Червенков втория гроб на Цар Борис III е натъпкан с експлозиви и взривен. 

Оцелява само стъкленицата със сърцето на Царя.

28 август е обявен за Ден на 13-те поименни безсмъртни българи.

 28 август е обявен за Ден на 13-те поименни безсмъртни българи.

На тази дата, през 1943г. умира Цар Борис Трети. На 28 август 1993г., по повод 50 години от кончината му, за първи път е прокламирана от Ваклуш Толев идеята за изграждане на Дом – светилище и утвърждаване на 28 август за Ден на безсмъртните българи. За първи път Денят е отбелязан през 1998г. Листата на 13-те безсмъртни българи е утвърдена, съгласно Решение на Общински съвет на гр. Велики Преслав, от 28 януари 2003г. Това са: 

Цар Борис Трети – Обединител, 

Княз (Канасубиги) Аспарух - Основател, 

Княз Борис – Покръстител, 

Цар Симеон – Просветител, 

Св. Климент Охридски – Азбучник, 

Св. Йоан Рилски – Покровител, 

Св. Патриарх Евтимий – Мистик и Войн, 

Отец Паисий – Будител, 

Васил Левски – Икона на българската свобода, 

Баба Тонка – Майка на безстрашието, 

Княз Александър Батенберг – Съединител, 

Пенчо Славейков - Прозрението на българския гений, 

Иван Михайлов – Воин на оскърбените българи.

Бог,Борис,България

 80 години от кончината на  Цaр Борис III, нaречен Цaр Обединител, зaщото присъединявa към Бългaрия нaселените с бългaри Зaпaдни покрaйнини, Вaрдaрскa и Егейска Мaкедония и Беломорскa Трaкия. Цaр Борис III умирa неочaквaно. Официaлното лекaрско зaключение е инфaркт. След 5 дневно поклонение в "Aлексaндър Невски" нa 5 септември трaурното шествие достигa до Рилския мaнaстир, където е погребaн в мaнaстирскaтa църквa.

Борѝс III Обединител (официално: Негово Величество Борисъ III, по Божията милость и Народната воля, Царь на Българитѣ, Принцъ Саксъ-Кобургъ-Гота и Херцогъ Саксонски) е роден на 30 януари (нов стил) 1894г. в София. Престолонаследник и принц Търновски от раждането си на 30 януари 1894 до 2 октомври 1918 г. и цар на България от коронацията си 3 октомври 1918 г. до смъртта му на 28 август 1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война.

Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Негов католически кръстник е папа Лъв XIII, а православен кръстник е император Николай II. През Балканските (1912 – 1913 г.) и Първата световна война участва като офицер за свръзки по фронтовете в Действащата армия; подполковник (1916), генерал-майор (1918) година. Царят има роман с младата принцеса Мария Румънска, но политически пречки осуетяват брака им.

Макар и неохотно, Борис III санкционира преврата от 9 юни 1923 г. След провала на режима, установен с преврата от 19 май 1934 година, страната е управлявана с форма на парламентарен мажоритаризъм, контролиран от царя. Въпреки това се провеждат парламентарни избори и съществува легална правителствена опозиция. В изборите през 1938 г. за първи път са дадени избирателни права на жените в България.

След началото на Втората световна война, Борис III насочва България към сътрудничество с Оста Рим-Берлин-Токио. С помощта на Берлин и Москва, София успява да си върне от Букурещ - Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940г.

През 1940 царят подписва Закона за защита на нацията, който лишава евреите от повечето граждански права и по същество представлява копие на Нюрнбергските закони на Германия.

Борис III отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба. През януари 1941 г. обаче той и правителството на проф. Богдан Филов се съгласяват България да се присъедини към Тристранния Пакт.

През март-април 1941 германските войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната земите, известни от историята като Западни покрайнини, Вардарска и Егейска Македония и Беломорска Тракия. Във връзка с това Цар Борис III е наречен Цар Обединител.

След избухването на войната със СССР, макар и съюзник на Германия, България продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР и не изпраща редовни войски на Източния фронт. Царят не позволява на фронта да замине дори и легион от доброволци (подобно на испанската Синя дивизия), въпреки че в Германската легация в София били постъпили 1500 молби на български младежи – ратници и легионери, които искат да се бият срещу болшевизма. На 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, с което на практика се позиционира окончателно в лагера на нацистките съюзници.

Цар Борис III умира неочаквано след кратко боледуване в 16:22 следобяд на 28 август 1943 г, скоро след като се връща от визита при Хитлер.. 

След петдневно поклонение в катедралата „Св. Александър Невски“, на 5 септември траурното шествие достига до Рилския манастир, където е погребан в манастирската църква.

Наследява го на престола невръстният му син Цар Симеон II от чието име управлява избраният от народното събрание регентски съвет – проф. Богдан Филов, княз Кирил и генерал-лейтенант Никола Михов до преврата на 9 септември 1944 г. и назначеният от комунистите регентски съвет – акад. Тодор Павлов, проф. Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски до установяването на републикански режим на 15 септември 1946 г.

През 1946 г., по нареждане на комунистическите управници, останките му са ексхумирани и осквернени и тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. През 1949 г. този параклис е взривен и заравнен.

В лявата страна от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943г. от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис:

“На своя Царь Освободитель Борисъ III отъ признателна Македония.”

След 10 ноември 1989 г. парламентарна комисия ръководи издирването на тленните останки на царя, но е открито само сърцето му, което се намира на гробното място в парка на двореца „Врана“. То е препогребано на мястото на възстановения гроб в Рилския манастир през 1993 г.

Български Владетел пред Българския парламент.

 Паметникът на руския император Александър II, стои пред българския Парламент? За мен това е твърде нихилистично, унизително, перверзно и извратено. Редно е пред българския Парламент да стои български цар, както в Сърбия е сръбския крал, в Гърция - гръцкия и румънски в Румъния. Освен това, Александър II не е по-различен от всички други руски империалисти. Погрешно е смятан за някакъв безкористен "освободител" и "доброжелател" към българския народ.

Александър II е главен виновник за обезбългаряването на българските земи, и за населяването им с черкези и татари... това е политика на Александър II - руски агитатори обезлюдяват цели области (с помощта на български рубладжии-русофили), села и градове, като ги лъжат че в Русия ги чака добър живот... десетки хиляди семейства напускат домовете и се заселват в руските степи... на тяхно място, по уговорка между Александър II и Султана, се заселват татари и черкези от Кавказ... правят си размяна на поданици... тази политика, кара Раковки да напише "Руската убийствена политика за българите", по въпроса са писали Л. Каравелов, като например този откъс в "Хаджи Ничо" - "Окончателно отделение на честните и родолюбивите българи от хаджи Ничовата компания се случило в 1861 година, когато Ничо помогнал на руските агенти да преселят българите в Русия и да населят нашето отечество с татари, черкези и с всякаква помия." 

Каравелов пише във вестник "Свобода" (10.XII.1870 г.) -

"Че Россия са е малко грижила за християнските народи въ Турция, свидетелствуватъ нейните постъпки съ българете и съ татарите и черкезите. Ако Россия е ослабила турските сили, то тя още повече е ослабила и българските. Да пресели толкова хиляди българи и да насели България съ толкова хиляди татаре и черкези...Россия е можала да ни направи добро, но до сега ние не сме виделе от нея нищо повече, освен зло - това е факт." 

По въпроса е писал и Христо Ботев във вестник "Знаме", 4.04.1875 г., Букурещ който пибликува (предава) думите на българи, преселени в Русия, които искат да се върнат при турския си поробител, защото в Русия ги насилват и ядат камшици, биват поругавани, бити.... закрепостявани... - 

"И там както и на секо друго место, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан по законът на варварския деспотизъм! А Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българските колонии.когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да са върнем в своето старо отечество, испроводи няколко черни български души за да ни отвърнат от това намерение. Но това, което не можиха да направат устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха ''куда Макар телят не голял“, не оставиха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея!…

…Правителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор (гемия) и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество. Нашето правителство е запретило входът на сичките български вестници в държавата и целта на това е „да са не раздражават духовете.“ Видите ли какви прекрасни мери употреблява защитницата на славяните, за да еманципира своите едноплеменници и едноверци? Какво ще да кажете против това?“

Другата линия, която показва лицето на Александър II, е това което прави руската дипломация, срещу борбите на българите за независима църква и срещу издадения по-късно - Ферман за Българската Екзархия... По същото време руският консул Ступин и пълномощният министър Новиков съветват българските представители да се откажат от техните искания, понеже "за сега Русия не може да поддържа такива искания". Професор П. Ников пише: “Това създава голямо недоволство и разочарование помежду българите и ги убеждава, че Русия е враг на българските национални аспирации" В 1858 година руският цар, чрез Азиатския департамент, инструктира архимандрит Троитской, а също така и пълномощния министър Бутинев, че “при никакви условия ние не трябва да желаем установяването на която и да е независима църква от Патриаршеската църква (на Балканския полуостров). "

В Дунавска зора пишат:

"Да, искрений славянски ум не може поверва, че Руссия, тая православна славянска Руссия ся е провъзгласила за вечното невъздигане на оная самостоятелна черква българска,

от която тя е зела с время веръта и книгите."

Заточват се български духовници многократно заради Игнатиев, Лобанов, Титов и други руски дипломати (Неофит Бозвели 2 пъти, Иларион Макариополски 3 пъти).

Раковски (както при въпроса по Преселението) се явява като най-върлият пропагандист по Църковния въпрос (не мога да не спомена и енергичната дейност на д-р Стоян Чомаков). От Одеса, Букурещ, Белград и Нови Сад в пет вестника и четири брошури става ясно, че той неуморимо обяснява, спори, предвижда и предсказва развитието на църковната борба. Само в Дунавски лебед, от IX 1860 - до XII 1861 година, той публикува 187 статии, прегледи и бюлетини по въпроса. За написването на брошурите: Българският за независимо имъ днес священство възбуден въпрос. Белград 1860 г.; Гласъ едного българина, Земун 1860 г.; Отговор на богословска гръцка брошура, Белград 1861 г.; Българският виероизповеден въпрос .... Букурещ 1864 г., той изучава и употребява гръцки, руски, френски, чешки и южнославянски писания и документи. Наистина работлив и упорит - втори като него няма.

Дунавски лебед пише, че след 1774 година, руските и отоманските власти налагат голямо политическо напрежение да помогнат на Патриаршията да постигне пълна власт над българите. “Тази власт става много силна и безгранична, защото беше официално подкрепяна и отбранявана от Русия" (Д.Л., 14.II.1861 год.).

Вестник Македония пише на 19 юли 1869 год. “Ние видим, ние чуваме, ние усещаме и разбираме какво ги блазни северните Елленофили (русите)."

Просветени в собствените си интереси, българите са залягали и ще залягат против щениепю на гърците, против съображението на руската политика и мимо недозволенията на Светейшиът Руски Синод да се отцепят напълно от гърците...

 В същата уводна статия, навярно писана от Петко Славейков, той предлага идеята за сближаване със султана и по “тясно свързване" с османския народ. Такова предложение е резултат на силния и все повече нарастващ национализъм, а не на мнима обич за Православието. В същата уводна статия, "Руската политика и българите", той продължава:

"Едно от най-главните средства на Русия в тези деликатни работи беше идеята на православието. Руссия, т.е. нейните агенти търсеха всякои случаи да се обаждат и да говорят с възхищение за своите едноверни братя на Изплок, за интересите на които те се били най-много грижили...

 Колкото за нас българите ние ни можехме да бъдеме толкоз послушни на такива едни внушения, щото за превърнатата (изопачена) цел на православието да останем вечни подярвмници на гръцкото племе. Ние не можем за кефът на гърците да се отречем от народността си, не можем за хатъра на московците да робуваме вечно на гърците."

В същата уводна статия от 19 юли и в статията “Политиката на Руссия" от 12 юли дядо Славейков си излива душата, доводно и логически, неодобрително и отрицателно, относно руската политика:

"Онова, което най-вече отличава политиката на Руссиа, е, дето всекога се е мъчила, та и кажи че повечето е усетила да бъде колко може покрита, и да държи колкото може в неизвестност и приятелите си и неприятелите си. Забележително е даже, че ни една друга държава е Европа не е могла да крие толкоз изкусно мислите и намеренията си, както Руссиа. Както в много други въпроси. тъй и в черковниът наш, който за нас е прост въпрос за съществованието ни и народното ни устройство... и за нея като отрасъл на оживелият Източен въпрос. Руссиа умее до сега да отбегне да издаде некакво явно мнение, когато от друга страна не е преставала да поднива вода под сеното и да разстава тайните дипломатически си примки: да хване и промъкни всички и всичко в полза на свойте собствени интереси."

Македония също така обяснява, че българите “не искат да бъдат основата за чуждестранно (руско) величие". 

Осем години по-рано, 22 септ. 1861 год., Дунавски лебед - Раковски, пише:

 "Но всеки, който се е занимавал с този наш въпрос от близо и е прочитал сичко, що е писано до сега за възбужденията му, знай твърде добре, че Руссиа не само не е подвижила този въпрос, но още из началото на повелението му показва се най-голем неприятел на това българско спасително дело. Тя най-много противодейства, чрез агентите си в Цариград да не сполучат българите та да се отделят от гръцка духовна власт, но да останат покорни роби фенерскому Патриарху! Защото нейната политика е да се утвърди statusquo православия в лице греческаго патриарха. ”

След издаване на Фермана за Екзархията, руската дипломация прави всичко възможно да осуети член 10 от документа, следва и обявяване на схизма от Руската църква и Вселенската патриаршия под натиск от Русия. Действията на граф Н. Игнатиев за отмяна на чл. 10 от фермана са определени още тогава от българите като "вражески" и "противобългарски"!

Главният изпълнител, най-важният двигател и до голяма степен създател на руската политика по Църковния въпрос е руският пълномощен министър в Цариград, генерал Игнатиев (който днес се нарича от българите българофил, и се приема с голямо почитание). Той е винаги под наблюдение от всички възрожденци, църковни представители, редакторите на българските вестници, а също така от гръцката страна, от Патриаршията, от Отоманското правителство и Западните държави. Той е човекът, който “дърпа нишките и слага тайните дипломатически примки”. 

Това “дърпане на нишките" изглежда като най-опасно нещо за българите. След издаването на Фермана на 14 май 1870 година Свобода (Л. Каравелов) пише:

"Пишат ни из Цариград, че руският посланик генерал Игнатиев, поддържа фанариотския патриарх и заставлява турското правителство да измени Ферманът за полза на гръцката патриаршия. Това също известие се потвърждава днес и от румънския (вестник) “Ромънул" щото ни накара да изречеме следующите думи: “Не требва да проповедваме славянско братство и братско единство, когато работиме против славянските интереси. Из двете едно: или гърци или българе, или православие или народност - средина тука не е възможна, а не е и потребна."

През 1871г. във в."Македония" П. Р. Славейков пише: "Силно негодувание владее между българите в Цариград срещу Русия, която явно поддържава патриаршията и желаяла за българския въпрос таквози решение, което е добро за патриарха, но твърде ухрабно за Българските интереси и народност. Приказуват, че Русия силно желаела унищожението на 10-и член от Фермана и даже работела за това, както работела и за спогаждането на Българе и Гърци върху полуподчинението на Българските Епархии под патриаршески престол. На Русия много се щяло да падне царското решение - Фермана и да залови мястото му друго от чисто фенерско изделие…

И работи Русия с тези намерения и сили да постигне тези цели, без да съгледава, че иска да прави с чужда пита майчин помен. Достолепието на Черквата да се запази, Русия товари с всички жъртви само българите. Българите да останат зависими от фенер. Българската народност да става подножие на фенерското величие. Българските епархии да пъшкат под чуждото духовно иго и да носят на гърба са тежките разноски на гръцката патриаршия. Не е ли разумно и доброжелателно за някаква си отвлечена идея на православно единство да се жертва цял народ? П. Р.Славейков завършва саркастично: "Много е добра православната Русия, свята Русия?"

За вредите от намесата на граф Н. Игнатиев по българския църковен въпрос, Л. Каравелов констатира във в. "Свобода": "Ние сме уверени, че ако Русия да не беше се мешала в нашите черковни дела, то българският черковен въпрос щеше да бъде решен (в наша полза) още през 1858 година".

Още ли някой смята, че паметника на един имперски владетел на Русия, има място пред българския Парламент?

Голям български театрален актьор, втори председател на Съюза на артистите в България

 На 27 август 1952г. в София умира Кръстьо Петров Сарафов. Голям български театрален актьор, втори председател на Съюза на артистите в България (1924-1925). НАТФИЗ в София носи името на Сарафов от 1954г. Произхождащ от виден род на българи от Македония и по-малък брат на легендарния революционер, председател на Върховния комитет на Македоно-одринската организация и национален герой Борис Сарафов, Кръстьо Сарафов участва в живота на македонската емиграция в България.

Сарафов е роден в село Либяхово, днес Илинден, Неврокопско. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, а чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон Карпузов са водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско, и тримата дейци на Българската екзархия. По-големи негови братя са офицерът Ангел Сарафов, инженерът Петко Сарафов и революционерът Борис Сарафов, сестра му е председателката на Македонския женски съюз доктор Злата Сарафова, а негов братовчед е полковник Димитър Стойков.

През 1901г. сключва брак с актрисата Донка Гюзелева, дъщеря на просветния деец Иван Гюзелев. Родителите на Кръстьо Сарафов били твърдо против той да стане артист и го изпращат да учи в Одрин, за да го откъснат от любовта му към театъра. След като завършва Одринската българска мъжка гимназия и се връща в България, той се явява на конкурс за стипендии по драматично изкувство в чужбина. Приемат само 4 от 60 души и Кръстьо Сарафов е сред тях. Заминава за Петербург и там се записва в частната драматична школа. Разочарован от системата на преподаване, той се мести в Императорското театрално училище, където завършва с отличен успех и се връща в България. Дебютира през 1899г. в театър „Сълза и смях“ в Гоголевия „Ревизор“, но огромната част от ролите си след това изиграва на сцената на Народния театър.

Сред най-впечатляващите му превъплъщения са Сирано дьо Бержерак (в едноименната пиеса на Едмон Ростан), Тартюф и Арган (в Молиеровите „Тартюф“ и „Мнимият болен“), Фамусов (в „От ума си тегли“ на Грибоедов).

Сарафов е член на Софийското македоно-одринско дружество, най-многочисленото и най-силното в МОО. Заедно с председателя Михаил Ковачев в 1901г. Сарафов оказва съпротива на опитите на крилото на генерал Иван Цончев да овладее дружеството. На общото събрание на 21 октомври 1901г. Сарафов бие с бастуна си един от Цончевите привърженици. Сарафов е член-учредител на Македонския научен институт.