155 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВИДНИЯ ДЕЕЦ НА БЪЛГАРСКОТО РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ

 ДНЕС СЕ НАВЪРШВАТ 155 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВИДНИЯ ДЕЕЦ НА БЪЛГАРСКОТО РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ НА  МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО - ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ

"Истинското име на Христо Чернопеев е Черньо Пеев. Роден е през юли 1868 г. в тогавашното Плевенско село Дерманци, сега Ловешко. Завършва Плевенското трикласно училище и служи с прекъсване последователно в Плевенския и Ломския полкове като фелдфебел от пехотата (1889-1899).

Това са годините, когато възниква организираното македоно-одринско революционно движение, като през 1893 г. се създават Българските македоно-одрински революционни комитети, през 1895 г. Върховен македоно-одрински комитет.

В Ломския полк Чернопеев попада под влиянието на големия български революционер поручик Борис Сарафов с когото служи заедно. Чернопоев изпаднал още повече под влиянието на обаятелния Сарафов след Четническата акция на Върховния комитет през лятото на 1895 г. и се включва още по-активно в македоно-одринското революционно движение. Първоначално Сарафов му възлага да организира „една дружинка” от войници и унтерофицери, която се подготвя за влизане в Македония. На Чернопеев Сарафов възлага и събирането на членски внос за възглавяваното от него Българско тайно офицерско освободително братство, което става важна структура във Върховния комитет. Възглавяваната от Чернопеев дружина събира от и чрез съмишлениците си не само пари от членски внос, но оръжие (пушки, револвери, ками) и боеприпаси, които предава на Ломското офицерско братство.

След избора на Борис Сарафов за председател на Върховния комитет, между Комитета и Вътрешната организация е постигнато споразумение за създаването на четите на организацията, която вече е обхванала цялата поробена територия на Македония и Одринско с гъста мрежа от комитети. Четите се оказват изключително важни за Вътрешната организация, поради опасността пред която е изправена организацията – безбройните афери (разкрития от страна на турската власт). Върховния комитет и българската армия предоставя за тази цел най-добре подготвените си унтерофицери. Това са Христо Чернопеев, Марко Лерински и Михаил Апостолов – Попето, всичките родом от България. Тези тримата създават целият Четнически институт на ВМОРО, като четите, които формират във вътрешността на Македония изиграват ролята на школи за бъдещите войводи на организацията. Чернопеев и другите двама – Марко и Попето работят в тясна връзка със задграничните представители на ВМОРО в София Гоце Делчев и Гьорче Петров. При прехвърлянето си в Солун на разположение на ВМОРО Чернопеев е съпроводен от члена на Централния комитет Иван Хаджиниколов. Първоначалното му назначение от есента на 1899 г., след като излиза в запаса и минава на пряко подчинение на ЦК в Солун, е за терорист към комитета. Тук се запознава и работи съвместно с останалите членове на ЦК д-р Христо Татарчев, Пере Тошев и Христо Матов. До февруари 1900 г. Чернопеев се намира в Солун и по поръка на комитета обучава на военно изкуство солунските българи – дейци на организацията, а след това е прехвърлен в чета на Попето, която действа в Гевгелийско и Ениджевардарско. В продължение на половин година Чернопеев той обучава на военно изкуство четниците и участва в организационната дейност по селата. След това той застава начело на самостоятелна организационна чета в Кукушко и Горноджумайско, като четата му е формирана от терористи на организацията и бъдещи войводи, сред които са Михаил Герджиков от Пловдив и Петър Юруков от Карлово.

След избухването на Солунска афера през 1900-1901 г., когато е арестуван почти целият ЦК търсените от турските власти дейци на организацията, за да се спасят от арест и преследване намират укритие в четата на Чернопеев. Неговата чета дава и първото най-сериозно сражение срещу турска войска на 4 февруари 1901 г. при с. Баялци. Четата дава сериозни жертви, но за турските власти става вече ясно, че насреща си имат истинска военна единица.

Името на Чернопеев е свързано и с една от най-шумните афери в историята на ВМОРО. Вътрешната организация започва да изпитва нужда за оръжие и бойно снаряжение, тъй като кризата в отношенията между ВМОРО и ВМОК се засилва и тя вече не може да разчита на Комитета. За да събере средства Организацията предприема няколко отвличания, с цел да се получи паричен. И трите организирани акции завършват с пълен неуспех, като са дадени и скъпи жертви. Едва четвъртата акция, от ръководена от Яне Сандански сборна чета, в която влизат едни от най-добрите войводи на ВМОРО – Христо Чернопеев, Кръстьо Асенов, Сава Михайлов, Андон Кьосето, Петър Юруков, Александър Дърводелски, Стефан Мандалов и Кара Васил се оказва успешна. Революционерите залавят американската протестантска мисионерка Елена Стоун и нейната спътничка, също мисионерка, българката Екатерина Стефанова Цилка. Тази акция се оказва единствено успешна от замислените и подготвени акции на ВМОРО благодарение на твърдостта и предвидливостта на ръководителя й Сандански и на неговите другари. Любопитнтото тук е, че след освобождението си мис Стоун се застъпва за похитителите си и за поробените българи след завръщането си в Съединените щати, като не пропуска никога възможността да застане публично на тяхна страна. Тази акция прави популярна ВМОРО и теглата на българите в Македония и Одринско и българските революционери и далеч зад океана.

От февруари 1902 г. Чернопеев тясно свързва живота и дейността си с дейността на ВМОРО в Струмишкия революционен окръг, на когото той ще стане по-нататък и несменяем ръководител през следващото десетилетие.

През следващите две години той ще вземе активно участие в започналата борба и противопоставяне между ВМОРО и ВМОК, като през есента на 1902 г. заедно със Сандански ще направят сериозен опит да ограничат разпростирането на подготвеното от Върховния комитет на Стоян Михайловски-ген. Иван Цончев въстание в Горно-Джумайско. Както се е и очаквало въстанието завършва катастрофално за населението, но създава революционна обстановка в цели райони на Македония и Тракия. На 24 декември 1902 г. ЦК на Вътрешната организация в Солун разпраща окръжно, с което свиква нов общ конгрес на организацията. Проведеният от 2 до 4 януари 1903 г. в Солун конгрес взима решение за започване на подготовка за вдигане на “повсеместно–стратегично въстание” в Македония и Одринско през пролетта на същата година. Конгресът е ръководен от председателя на ЦК, учителят в гимназията, старозагорецът Иван Гарванов.

По същото време и в София в Задграничното представителство се провеждат съвещания по въпроса за въстанието. След бурни дискусии, в които участва Г. Делчев, Г. Петров, Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, П. Тошев, М. Герджиков и др. се взима решение да се подкрепи решението на Солунския конгрес. Чернопеев по време на конгреса и съвещанията се намира в Струмишко и макар че е противник на въстанието, се подчинява на взетото решение като се включва в подготовката му.

Чернопеев, начело на четата си, която влиза в състава на отряд от над 250 четници по време на въстанието участва в редица сражения с турския башибозук и аскера. Въстанието е прекратено от Организацията след започналото кърваво отмъщение и саморазправа с мирното население от аскера и башибозука. Един от последните, Чернопеев се оттегля с четата си на свободната българска територия.

През следващия период от 1903 до 1908 г. на околийските и окръжните конгреси Хр. Чернопеев е избиран за струмишки окръжен войвода и ръководител на Струмишкия революционен окръг.

През зимата на 1903-1904 г. част от организационните дейци и ръководители на въстанието, между които Хр. Матов, Я. Сандански, д-р Хр. Татарчев, Б. Сарафов, М. Герджиков и др., сред които и Хр. Чернопеев, се събират на съвещания в София, на които разискват върху въпросите от принципен и тактически характер, възникнали в хода на въстанието и след него. Обсъждан е и въпроса за законността за взетото решение за въстание, подготовката на организацията и населението за него, ръководенето на въстанието от ЦК, ролята на ЗП, въпроси от тактически характер, пропагандата в хода на въстанието и др. На тези Софийски съвещания се оформят бъдещите идейни течения в организацията, но не се вземат решения, а само се обменят мнения. С общ документ излизат само дейците, групирани около Я. Сандански - Директивата за бъдещата дейност на Организацията и упътванията към нея. Те стават идейната платформа на оформящата се левица, в македоно-одринското националноосвободително движение.

Директивата за бъдещата дейност на организацията е изработена от Димо Хаджидимов, Димитър Стефанов и Никола Пушкаров до 21 януари 1904 г., а до средата на годината директивата е вече размножена и разпратена във вътрешността. Тя е одобрена в Серския и Струмишки революционни окръзи, а на страниците на органа на ВМОРО в. „Революционен лист" са отпечатани редица дискусионни статии. По своя характер директивата представлява идейна платформа на оформящата се Серска група в македоно-одринското освободително движение, към която идейно принадлежи и Хр. Чернопеев.

След двегодишен подготвителен период е свикан в края на септември 1905 г. Общият конгрес на ВМОРО в Рилския манастир, който продължава работата си близо месец. На конгреса, станал известен като Първи Рилски общ конгрес на ВМОРО, присъствуват 22 делегати от шестте революционни окръга, сред които като делегат на Струмишкия революционен окръг е Хр. Чернопеев. За председател на конгреса е избран Дамян Груев.

На този конгрес се очертават две основни течения. Първото, представяно от Д. Груев, подкрепян от солунските и одринските делегати, държи “най-много на практичната и реалната страна на движението”. Главни представители на другото течение, което се стреми към “силно демократизиране на движението и всичко да става чрез народните маси”, са П. Тошев, Г. Петров и Я. Сандански. Към второто ще се присъедини и Чернопеев. Но окончателното разцепление в организацията ще настане по време на провала на Втория Рилски общ конгрес (декември 1906 г.), което ще се узакони след януари 1907 г. по време на т.н. Съвещателно събрание, а конфликта ще се задълбочи особено след убийството на задграничните представители Б. Сарафов и Ив. Гарванов и на драмския войвода Михаил Даиев. Чернопеев е арестуван от полицията и хвърлен в затвора без да има каквото и да било участие убийството. Тъй като той се е определил на страната на Сандански във фракционната борба, не пожелава да участва и в работата на Кюстендилския общ конгрес на Организацията през март 1908 г. и не се възползва от предложението на дейците на т.н. десница да бъде освободен от затвора и да участва в работата на конгреса. В започналата словесна престрелка между серската група и противостоящата й десница Чернопеев се изявява и като умел публицист и полемист със редица свои статии в подкрепа на серчани още преди Младотурската революция от юли 1908 г. Той подпомага Сандански в опита му да създаде нова организация, на основата на ВМОРО, която назовават Македоно-Одринска революционна организация (МОРО), но атентата на войводата Таню Николов срещу Сандански през септември 1908 г. осуетява учредяването й. По такъв начин учредителният конгрес на МОРО не се провежда и тя на практика съществува нерегламентирано до януари 1909 г., когато двете групи около в. “Конституционна заря” (на Сандански) и в. “Единство” (на Чернопеев) се споразумяват да се обединят в Народна федеративна партия (българска секция). Вестниците “Конституционна заря” и “Единство” престават да излизат, а на тяхно място започва да излиза в. “Народна воля” като орган на НФП. Материали на Чернопеев непрекъснато намират място в тези вестници, като същевременно и гравитиращия към тази група орган на тракийските революционери в. ”Одрински глас” също печати негови статии и изявления.

През пролетта на 1909 г. Чернопеев, съвместно с възглавяваните от Сандански отряди участва в потушаването на контрапреврата на старотурците в Цариград. Официално с участието на Димитър Влахов, Сандански и Чернопеев Учредителния конгрес на НФП (българска секция), е свикан през лятото на 1909 г. Хр. Чернопеев, макар и учредител на тази легална българска партия я напуска през декември 1909 г. Отцепилата се групата, начело с Чернопеев, поради неразбирателство с интриганта Д. Влахов, поставя основата на нова българска организация, която носи името Българска народна македоно-одринска революционна организация (БНМОРО) и обхваща главно територията на Струмишкия революционен окръг, но има амбицията не само да включи в себе си и части от другите окръзи, но и от свободното Българско княжество. Тази определено чисто българска организация изработва свой устав, правилник и излиза със значително количество пропагандни материали, като използва за трибуна, издавания от Кръстю Станчев вестник „Камбана”. Чернопеев е един от главните идеолози на тази организация.

През пролетта на 1910 г. в София и Варна се провеждат две срещи-събрания на бивши дейци на ВМОРО. На Учредителното събрание в София на 4 май 1910 г. присъстват Хр. Чернопеев, Михаил Чаков, Ст. Чавдаров, Георги Занков, Апостол Петков, Таньо Николов, дякон Евстатий и Андон Бозуков. Тук се решава да се възобнови революционната дейност в Македония и Одринско, като участниците в него се пръснат из окръзите, за да запазят духа на населението след Хуриета. Към нея са привлечени и дейци на бившия ВМОК, като негови представители са А. Бозуков и К. Кондов. В приетите устав и правилник на новосъздадената организация е наречена българска, като се подчертава, че е създадена в противовес на съществувалата до Младотурската революция единна ВМОРО. Новата организация се създава “на национална почва със задачата да извоюва автономията на Македония и Одринско като етап за духовното ни и политическо обединение”, като обхваща “не само Турско, но и всички земи, населени с българи и ония гдето би се намерили съмишленици и да бъде изградена въз основа на принципите на централизацията”. На Софийското събрание се избира и временен Главен комитет на БНМОРО в състав Хр. Чернопеев и А. Бозуков, които да ръководят организацията до избирането на Главен комитет (Директорат), запасен член на Главния комитет и Контролен финансов институт. С окръжно писмо на временния Главен комитет от 11 юни 1910 г. се нарежда да се извърши изборът на длъжностните лица с писмено разбирателство, който начин е предвиден и в правилника на организацията.

По решение на Софийското събрание на 29 юни 1910 г. в Македония, през с. Бараково, Дупнишко, навлизат с чета Т. Николов, А. Петков и Продан Христов, които минават Вардара и се отправят за Ениджевардарско. В Гевгелийско те се свързват и с войводите Коста Попето и Стоян Малашев, които също излизат в нелегалност. От присъствалите на Софийското съвещание не успяват да преминат границата и остават в България Хр. Чернопеев, М. Чаков, Г. Занков, дякон Евстатий, Ст. Чавдаров и А. Бозуков, понеже на границата попадат на турска засада. По-късно и те, без Г. Занков и дякон Евстатий, който бил интерниран във вътрешността на България, успяват да преминат границата и настигат ениджевардарския войвода А. Петков в Струмишко.

На 1 август 1910 г. на страниците на в “Камбана” е отпечатан позив от Главния комитет на БНМОРО към всички съмишленици на македоно-одринската освободителна кауза, за който се казва, че бил “разпръснат от патриотарските войводи при последното им заминаване през Дупница за Македония”. Вестникът отбелязва, че с тази си акция Главният комитет цели да наложи освободителното дело на българската държава.

В българските архиви се съхраняват основните документи на БНМОРО (устав, правилник, окръжно до членовете, протокол и позив до съмишлениците). В чл. 1 и 2 на устава се определя целта на БНМОРО, която е “извоюването на пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, като “организацията се противопоставя на стремежите за дележ”. В много отношения уставът и правилникът на БНМОРО са идентични с устава и правилника на ВМОРО, съставени на Рилския общ конгрес на ВМОРО през 1905 г. Разликата е, че докато в устава и правилника на ВМОРО се казва, че член на ВМОРО “може да бъде всеки живущ в Европейска Турция, без разлика на пол, вяра, народност и убеждение”, то членове на БНМОРО “можеха да бъдат само българи без разлика на пол и вероизповедание”. При създаването на БНМОРО бе възприет националният принцип и нейните членове-основатели изоставиха принципа на интернационализма, който бе залегнал в основните документи на ВМОРО след 1902 г.

Най-ясно е изразена идеологията на дейците на БНМОРО в позива към съмишлениците, въпреки че в него има редица неточности, отнасящи се до основаването на ВМОРО.

В позива точно се определя, че задачата на БНМОРО е не само да се повдигне българският народ на борба, но и да се застави българската държава да се намеси, “защото не може да има два идеала - държавен и национален и държавата трябва добре да схване това”.

Организационното устройство на БНМОРО е изградено по един и същи начин с това на ВМОРО, като разликата е главно в терминологията. Новото тук е, че организационната мрежа се простира и извън Турция, в България, където БНМОРО има селски, градски, околийски и окръжни комитети. Тук е използван опитът от предишния период, като се цели да се привлекат съществуващите в България македоно-одрински дружества без да се изпуска, че България е база на националноосвободителното движение в Македония и Одринско.

Дейността на БНМОРО е краткотрайна и продължава от пролетта на 1910 г. до пролетта на 1911 г. Единството между бившите дейци на ВМОРО е постигнато през пролетта на 1911 г. и организацията е възстановена със старото си име и със стария устав и правилници, като остава непроменена и целта й - пълна политическа автономия на Македония и Одринско. В протокола за обединение на всички революционни групи в македоно-одринското движение се предвижда да се промени съставът в духа на схващанията на БНМОРО, като в организацията да се приемат „само членове българи-националисти". Въпреки че тази промяна не е включена в основните документи на организацията, тя става принцип при приемането на нови членове на ВМОРО и намира отражение в цялостната й по-нататъшна дейност.

Новият Централен комитет е в състав: Хр. Чернопеев, Тодор Александров, Петър Чаулев и резервен допълняющ член подполковник Александър Протогеров. През втората половина на същия месец членовете на новообразувания ЦК се срещат в Черногорската столица Цетине с албанските въстанически водачи с цел да се постигне споразумение за единодействие в борбата срещу турците. Официално ВМОРО обявява възстановяването си и възобновяването на революционната си дейност с мемоар, който е връчен на генералните консули на Великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин през октомври 1911 г. В него се отбелязва, че организацията възобновява дейността си, след като се е убедила през изминалите три години, че “политикоикономическите условия” в Турция не дават възможност за нормален политически живот. Декларира се, че Вътрешната организация “занапред, както и в миналото, ще се бори с всички средства, с които разполага, за постигането на своята цел – автономията на Македония”. При съставянето на този мемоар Т. Александров получава писменото съгласие на другите двама члена на ЦК - П. Чаулев и Хр. Чернопеев. След възстановяването на организацията е възприета нова тактика - действия чрез атентати, устройвани от малки организационни чети. Т. Александров се движи с такава чета из Солунско и Кукушко и предприема редица атентати над влакове, австрийската поща и трамваите в Солун, над моста при с. Ново село, Солунско и др. При подготвянето на взривните материали се използва изобретено от Т. Александров приспособление с часовников механизъм. По същия начин действат и другите двама членове на ЦК – Хр. Чернопеев и П. Чаулев в своите окръзи – Струмишкия и Битолския.

Дейността на ВМОРО през 1911 и 1912 г. в много отношения довежда до намирането на повода за обявяването на Балканската война. Това са кланетата над българите в Щип и Кочани в отговор на атентатите на ВМОРО.

През Балканската война (1912-1913) Чернопеев предвожда чета, която влиза в състава на голям четнически отряд. Чернопеев, заедно с П. К. Яворов, К. Бояджиев, М. Чаков и др. участва в освобождаването на Банско, Разлог и Кавала. Отново като войвода участва и в Междусъюзническата война (1913) в състава на 17 Чепински и 18 Стремски полкове, които се числят във ІІ армия. Четата му се проявява в боевете при с. Конче, Радовишко. За проявени бойни заслуги е произведен в офицерски чин и е награден с орден ”За храброст” - ІІІ степен.

След Букурещкия мир (28 юли 1913 г.), който изправил България пред първата национална катастрофа, Чернопеев се включва в политическия живот на страната. Избиран е за депутат в две народни събрания – ХVІ Обикновено народно събрание (1913) и ХVІІ ОНС (1914-1915) от управляващата Либерална партия на д-р Васил Радославов.

Макар и в състояние на неутралитет и изчакване, България повече от една година след като е започнала Първата световна война се включва във войната на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция с мисълта да довърши освобождението на попадналите под ново робство български земи в Македония, Беломорието и Добруджа.

Дейците на ВМОРО през Балканските войни участваха също във войните в рамките на създадената бойна единица – Македоно-одринското опълчение и четите на ВМОРО се числяха в неговите структури. В списъците на МОО е отбелязяно, че Хр. Чернопеев е бил командир на 2-а отделна партизанска рота и на 3-а рота от 4 Битолска дружина. През Първата световна война от македонските и тракийските българи и от революционерите отново беше формирано ново военно съединение – 11 Македонска пехотна дивизия, която също се окичи с неувяхваща бойна слава от боевете срещу антантските войски във Вардарска Македония. Чернопеев, както и се очаква също грабва отново оръжието и ще напуска и този път семейството си и Парламента и заминава за фронта. На 18 май 1913 г. е произведен в чин подпоручик и получава назначение за ротен командир на І рота в VІ пехотен Македонски полк.

Христо Чернопеев е една от първите жертви в бой с френска войскова част. Загива на 5 ноември 1915 г. при с. Пепелище, Щипско. Погребан е тържествено от другарите си и от местното население в двора на църквата ”Света Богородица” в щипската махала Ново Село.

На края бих искал да призова властите в Скопие да издирят и накажат виновниците за изравянето и изхвърлянето костите на героя от Дерманци, който пожертва живота си за свободата на Македония.