Още един комунистически идол рухна – жестокото убийство на шестте деца от село Ястребино се оказа мит и по-точно - зловеща болшевишка фалшификация.

Истината за една от най-зловещите комунистически фалшификации е разкрита от изследователката Надежда Любенова

Още един комунистически идол рухна – жестокото убийство на шестте деца от село Ястребино се оказа мит и по-точно - зловеща болшевишка фалшификация. Децата не са разстреляни от „монархофашистите“, а от партизаните! Играейки си в близката до селото гора, няколкото ястребинчета попадат на шумкарска землянка и това става причина за трагичния им край. До този извод стига

известната в Града на тепетата изследователка на близкото ни минало Надежда Любенова. Наскоро излезе от печат нейната нова, 26-а поред книга, която носи заглавие „Кой уби ястребинчетата“. В нея авторката е събрала архивни материали и свидетелства на местни хора, които още помнят трагичните събития от 1943 година.

Първият съмнителен факт: кръвожадните сатрапи от т. нар. Народен съд осъждат на смърт над 2700 българи, някои от тях само заради някоя непремерена дума, казана в кръчмата по адрес на Хитлер или Сталин. Но шестима от набедените за участници в разстрела на ястребинчетата войници получават необяснимо снизходителни присъди - затвор, като единият от тя получава само 1 година условно. Разбира се, техният командир Константин Йорданов, 30-годишен от Разград, е разстрелян. Заедно с още трима. Вината на подпоручик Йорданов е, че е "великобългарски шовинист, че мрази руската /съветската/ войска и отказва да предаде без бой оръжието". Той е виновен и затова, че неговата рота е била винаги първа в строевата, стрелкова и морална подготовка. Това донасят за него подчинените му ремсисти...

Втори документ: Надежда Любенова попада на запазен протокол от полицейски разпит на Димитър Иванов Димитров, брат на Ценка и Цветанка; той е задържан като нелегален и е разпитван на 3. януари 1944 година от полицейския разузнавач Васил Мокриев във Варненското полицейско комендантство. В протокола не се споменава и дума за предполагаемата семейна трагедия.

Ето и едно по-различно свидетелство, разказва Емануил Колев Иванов: „В училище това го учехме по история, че фашистите убили 6-те деца от Ястребино, защото носели храна на партизаните. По-късно, през 1980 година бях на море; на връщане реших да се отбия с колата през Ястребино, за да видя мястото, където са се случили тези събития. Един местен човек ме заведе при землянката на партизаните, в гъстата гора на около километър от паметника на ястребинчетата. Беше в един шумнат дол, където никой не може да я открие… Тогава човекът ми рече: „На нас ни е забранено да казваме истината за убийството на тези деца… Те си играели извън селото и попаднали на тази землянка. Шумкарите ги убили, за да не ги издадат. Това се знае от хората и от околните села. Нашата армия не е вършила зверства…“

Освен тези, има и други косвени доказателства. Необяснимо е как възрастни хора от селото, заподозрени и разпитвани от полицията като ятаци, впоследствие са били освободени, а шестте деца са били разстреляни по бързата процедура…

Но да оставим Ястребинската фалшификация, съчинена по модела на сталиновите убийци от Катинската гора, които се опитаха да припишат своето кърваво престъпление на хитлеристите.

Според изследователката Надежда Любенова, подобен случай на разстреляни от партизаните деца има и в Родопите. На 1. март 1944 г., когато войската подгонва партизаните от бригада „Антон Иванов” край река Въча, някои от оцелелите, сред които Георги Серкеджиев и Нанка Серкеджиева, нахлуват в къшлите на Равногор. Вземат храната и избиват с автомати хората, включително две деца - 13-14-годишни. Имената им днес са изписани на паметника, заедно с всичките 31 убити, като жертви на „монархофашистите“. Победителите така пишат историята. По-късно семейство Серкеджиеви стават генерали. Даже Нанка Серкеджиева е основно действащо лице при унищожаването на досиетата на агентите на ДС през първата половина на 1990 година.

Пловдивчанката Надежда Любенова е автор на 26 книги. 20 години тя изследва в архиви и с живи свидетелства един от най-мъчителните и неосветлени периоди в нашата история, сред които насилието в първите месеци след 9. септември 1944, когато без съд са избити хиляди хора. Авторката публикува покъртителни разкази на наследници на жертвите в книгите си “Стряма - вторият Батак 1944”, „Заритите кладенци край Цалапица проговарят”, „Голямото зло в Голямо Конаре”, „В съда влизат убитите”.