Български военен деец, генерал-майор и политик

 На 3 ноември 1957г., в София, в мизерия умира Тодор Димитров Радев. Български военен деец, генерал-майор и политик. Участва в Балканската война (1912-1913) като командир на батарея в Македоно-одринското опълчение. На 8 август 1913г. е повишен в чин капитан. Същата година е награден с орден „За храброст“ IV степен, 2-ри клас. В Първата световна война служи в щаба на Планинската дивизия, в щаба на 2-ра пехотна тракийска дивизия и в Оперативния отдел при Щаба на Действащата армия. От 30 май 1917г. е майор и същата година е награден с орден „За храброст“ IV степен, 1-ви клас и германски „Железен кръст“ II степен. През 1918г. е награден с австрийски кръст да военни заслуги, III степен. През 20-те години Радев, заедно с поручик Тома Прендов е офицер за връзка между генерал-майор Иван Вълков и легендарния български водач Тодор Александров.

След Деветосептемврийския преврат (1944) многократно е подлаган на репресии. Подведен е под отговорност от т.нар. Народен съд през 1945г., но е освободен. По-късно е интерниран в Дулово, а през 1949-1955г. – в Луковит.

Роден е на 27 февруари 1887г. в Дупница, в семейството на опълченеца Димитър Радев, участвал в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. След Освобождението Д. Радев е кмет на Дупница, депутат в няколко народни събрания.

Тодор Радев завършва Военното училище в София през 1906г., а през 1915г. – и Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, Русия. От 1906г. е подпоручик и служи в 7-и артилерийски полк в Самоков. На 22 септември 1909г. е произведен в чин поручик. Служи във 2-ри планински артилерийски полк.

В периода 1922-1928г. е преподавател във Военното училище, а след това – началник на отделение в Щаба на армията. От 1920г. е подполковник, а от 1926г. - полковник. Същата година е назначен за преподавател във Военното училще.

В 1930г. Тодор Радев е началник на Школата за запасни офицери, а през 1931-1932г. е военен аташе в Берлин, Букурещ и Лондон. През 1932г. е началник на Търновския гарнизон, началник на артилерийския отдел в щаба на 4-а военно-инспекционна област и началник на 5-а пехотна дунавска дивизия. Назначен е за командир на 18-а пехотна етърска дружина (16 юни 1932-26 май 1934), а на 26 август 1934г. е произведен в чин генерал-майор. За кратко през 1934г. е командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия, след което е началник на 2-ра военно-инспекционна област. През 1935г. е офицер за поръчки към Кабинета на военния министър. Награден е с полски орден „Полония реститута“ и в края на годината е уволнен от армията.

Васил Бойдев, който работи заедно с Тодор Радев, го определя в спомените си като:

„Културен, тактичен, самостоятелен и волеви началник, един от редките в нашата армия.“

Участието на Тодор Радев в политическия живот на България е свързано с членството му във Военния съюз. Макар че не е член на Централното управление на Съюза, Т. Радев е един от активните дейци на неговото умерено течение. След разрива между Политическия кръг "Звено" и Военния съюз, при съставянето на кабинета на генерал Пенчо Златев (22.01.1935-21.04.1935) генерал Радев поема поста министър на народното просвещение. Този пост той запазва и в правителството на Андрей Тошев (21 април 1935 – 23 ноември 1935). По негово решение през 1935г. в Дупница е създаден Учителския институт "Св. Иван Рилски" (днес Педагогически колеж-Дупница).

След уволнението си от армията Тодор Радев се отдава на стопанска дейност. През 1942-1944г. е ръководител на тютюневата фирма АД "Златолист", работи в Дупница и Кавала, Беломорска Македония.

Председател е на Българо-японското дружество, с подпредседател инженер Иван Иванов.

През 1998г. Тодор Радев е избран посмъртно за почетен гражданин на Дупница.