И щат да положат За свобода семе. И своите кости

 На 23 юли 1868г. край Вишовград, Иван /Ванката/ Райчев Попхристов убива един юзбашия, едно заптие и един цивилен турчин и се самоубива само на 24г., при опит да бъде заловен. Той остава в историята на България като първия български поручик на първата българска войска преди Освобождението. Четник при легендарните Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Третото по важност лице в четата след двамата войводи.

Попхристов е изявен габровски военен, революционер и национален герой. Борил се за освобождението на България от турско робство.

Роден на 25 септември 1843г. в Габрово. Син на местния свещеник поп Христо Попилиев Райчев и на Елена Попвелчева Грудова (1812–18..), сключили брак през 1830г. Има двама братя Илия Попхристов (1832–1882) и Райчо Попхристов (1838–1884), и две сестри Мария Попхристова (1835–18..) и Рада Попхристова (1840–18..). Братът на майка му, Иван Грудов, е заможен търговец в Букурещ, сподвижник на Георги Раковски и активен участник в емигрантските революционни организации.

Основно образование получава в родния си град. Учи в класа на Тодор Бурмов и е един от най-изявените му ученици. Тодор Бурмов напуска Габрово. Малко след него и Ванката заминава при своя по-голям брат Райчо Попхристов /също революционер/ в Плоещ /Румъния/, за да продължи образованието си.

Неговият брат го изпраща в Москва като стипендиант на Московския славянски факултет през 1859г. Така през 1862г. завършва гимназия, полага изпити и получава свидетелство, с което може да постъпи в университет.

По препоръка на вуйчо си Иван Грудов постъпва като извънреден юнкер в Александровския сиротски кадетски корпус и завършва военно училище в Москва през 1864 г. със звание прапорщик.

Постъпва на военна служба в XVI Драгунски Нижегородски полк в Западен Кавказ. За отлична служба на 17 октомври 1865г. е произведен в чин поручик и награден със сребърен Георгиевски кръст.

През 1866г. се уволнява. Заедно със своя приятел от военното училище Младен Желязков заминават за Цариград. Там двамата правят постъпки за служба в турската войска. Както пише д-р Петър Цончев, като турски офицери те са смятали, че могат да бъдат по-полезни на сънародниците си. Молбите им са отхвърлени. Ванката се завръща в Габрово. Но не след дълго заминава във Влашко при своя брат.

В началото на 1868г. става инструктор на записалите се българчета-доброволци в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по оръжезнание, стрелба и водене на военни действия. Хаджи Димитър открива в лицето на младежа един изключителен патриот, отлично владеещ военното изкуство и веднага му предлага да стане член на неговата чета. Ванката приема, става писар и трето по важност лице в четата след двамата войводи. Написва "Закон" за управление на четата.

Освен като четник се изявява и като публицист. Редовен сътрудник на вестник „Народност“, орган на Тайния революционен комитет в Букурещ. Вестникът е бил редактиран от вуйчо му Иван Грудов, съвместно с Иван Богоров и Иван Касабов.

Написал е брошурата "Раните на Българско", издадена от Тайния революционен комитет и преведена на френски език. "Военно съчинение за воденето на боя", което не е отпечатано.

Заедно с Хаджи Димитър и Стефан Караджа влиза в състава на Привременното правителство в Балкана и подписва прокламация към българския народ, историческото писмо до султан Абдул Азис и това до представителите на Великите сили в Цариград.

На 4 юли 1868г., Ванката Попхристов, застанал в средата на четите на войводите Стефан Караджа и Хаджи Димитър, прочита клетвата, която всеки от четниците повтаря на глас дума по дума.

На 5 юли 1868г. стъпват на българска земя, готови да дадат живота си за Свободата на Отечеството. Изявява се като тактик и стратег в действието на четите.

На 9 юли 1868г. е ранен в крака при боевете край Вишовград, но не напуска бойното поле. Неотлъчно е до Хаджи Димитър в момента на известието, че Стефан Караджа е тежко ранен и заловен.

Както пише д-р Петър Цончев, след като научил за геройската смърт на своя приятел от Москва, Любен Каравелов му посвещава следните строфи:

„Ти реши, о брате, Ти изпълни вече

Отвъди да стъпиш, Длъжностите свои Майка да избавиш, И показа пътя Народ да откупиш. На другари твои.

Ти умря юнашки Скоро щат тия За своето племе Да ти бъдат гости И посея редом И щат да положат За свобода семе. И своите кости."