От Бисер Тошев

 Прабаба ми Господина беше жената с най-дългата коса на планетата. Прошарените плитки на чупливата и грива стигаха до петите. Тя отказваше да ги отреже дори, когато легна болна на място. „По-добре ме утрепете, но не пипайте косите ми“, казваше. Това принуждаваше баба ми да ги мие изнурително всяка събота в едно голямо, ламаринено корито. Тази обредност тя изпълняваше с особена ритуалност, в която беше втъкана някаква тайнствена загадъчност, която аз тогава не разбирах.

Така ще ги запомня завинаги двете. Прабаба ми, легнала гърбом върху стар дюшек на пода, където сме я положили. Косите ѝ са потопени в коритото, а баба ми, паднала пред тях на колене, ги пере. Преди това баба с цялата си внимателност разплиташе едната плитка, разстилаше я по дължина и я намокряше внимателно, като да потапяше бебе. После повтаряше същото с другата плитка. След това ги смесваше, насапунисваше и започваше да ги втрива, прави на топка и натиска с длани, като да месеше хляб. Сетне я навеждахме над легена. Баба ми измиваше сръчно скалпа й в нова вода. После дълго изплакваше и изсушаваше косите, за да настъпи сресването. За целта поставяхме пра-баба ми седнала на люлеещия се стол. Аз изправях стола и го държах неподвижен. С широк гребен и с четка баба ми почти ритуално, внимателно и търпеливо я разресваше. Косата бухваше и баба ми я оставяше известно време така, докато починат ръцете ѝ преди да се заеме с изплитането на плитките. През цялото време баба ми повтаряше подканващо: хайде Нане, и ѝ разказваше всевъзможни спомени и преживелици. Често си говореха за мъртвите. След сресването прабаба винаги питаше: Хубава ли съм, мале? Хубава си, Нане, още си хубава, отговаряше баба, поднасяйки й огледало. След това я напарфюмираше и нанасяше лек грим, защото по-късно щяха да дойдат съседки на чай, кафе и бяло сладко.

В тези мигове прабаба ми придобиваше особено красиво и благородно излъчване. И в същото време излъчваше една загадъчна мистичност, като да се бе преселила от други светове и планети. С времето тя се смаляваше, свиваше и изгубваше в гривата си. Когато стана по-лека от косата си, баба ми взе голямата шивашка ножица и й отряза плитките. На другата заран я намерихме издъхнала. Стиснала плитките в ръцете си.

Беше красива и достолепна жена, преди да рухне от тежестта на годините. Виждам я в албумите на пристанището в Солун в началото на миналия век. С широка шапка, впита около бедрата дълга рокля, кожени островърхи обувки с къс, широк ток, сако с бухнали около раменете дантели, с обици, брошка, чадър, ръкавици и метална, дамска чантичка. Слиза или се качва на една гемия. Пристига или заминава нанякъде. Твърдеше, че е обиколила целия свят и че е живяла в Цариград – където бе учила в Робърт колеж, както и в Солун, Атина, Кайро и Дамаск. Понякога в бълнуванията си, когато вече не беше на себе си, споменаваше несвързано Чикаго и Лондон. Това се случваше в онези години, когато не можехме да пътуваме свободно доникъде. И именно заради това ми изглеждаше чудно и фантастично и отключваше в мен авантюристични представи и мечтания. В такива мигове разстилах картата на света и лягах върху нея на пода. Трескаво търсех градовете и летях над света със затворени очи на воля…

Татко й, беломорски българин, бил богат търговец на колониални стоки. Изпратил я в София през Първата световна война. Там срещнала прадядо ми, който я отвел в родния северозапад. Музикантите спирали да свирят, хорото замръзвало на място, а минувачите застивали втренчено по време на вечерния жур, омаяни от красотата ѝ. Носела се по последна европейска мода. Шиела тоалетите си в Букурещ, Браила и Грац. Старците от фамилията мислели, че ще ги довърши. Нищо подобно. С размах поела управлението на стотиците декари земи и чифлици. Увеличили се добиви, нараснали стада и приходи. После дошъл 9-ти септември 1944-та година. Имотите били национализирани. Прадядо ми се противил. Отказвал да влезе в ТКЗС-то. Върнали го пребит и натрошен в одеяло. Тя проклела биячите, които скоро измрели до един. Внуците им още си плащат…

Беше хиперактивна и властна и това силно контрастираше в онези времена, когато хората бяха някак подчинени, обезличени и безинициативни. Вдъхваше някаква сигурност. И командваше с размах до последно. Когато вече нямаше сили да говори, посочваше с бастунчето и с настоятелен жест какво трябва да се свърши из двора или из къщата. После затвърждаваше заповедта си с едно характерно, тройно почукване на патерицата и посочване с поглед. С това тройно почукване ние винаги се съобразявахме и като в някакъв матриархат се подчинявахме и безусловно изпълнявахме нарежданията й. Бастунът й бе оцелял от експроприацията по някакво чудо. Дръжката му бе посребрена. С изобразено лице на жена в предната част. Краят му бе заострен със сребърен връх. Като дете винаги смятах, че съоръжението й притежава някакви вълшебни способности да подчинява и изпълнява желания. Често я дебнех да заспи и го грабвах. С него осъществявах мечти, раздавах заповеди и печелех битки. Достатъчно бе да го размахам и чукна три пъти отчетливо по пода. И всичко се случваше…

Това нейно отчетливо почукване ние продължавахме да чуваме и когато тя вече беше в отвъдното. Всички от фамилията ни, когато се събирахме на празници за обяд или вечеря или по какъвто и да е друг повод, винаги чувахме нейното потропване от тавана. Бяхме свикнали с него и го очаквахме. Когато баба ми сложеше трапезата и настъпваше времето за Отче наш, всички стаяваха дъх и погледите им сочеха нагоре. Към тавана. Където в скрина с чеиза й бяха положени капелата, плитките, обувките, ризата с шевиците, бастуна и на татко й часовника. Някой от по-старите мъже в къщата изричаше подканящо: хайде, Нане! В стаята наставаше тайнствена тишина. Чуваха се само притаените вдишвания и издишвания и лекият пукот на свещите и на огъня в печката. По някое време от тавана се чуваше отчетливо почукване три пъти. Всички си отдъхваха. После се прекръстваха, отливаха и отпиваха, получили своята благословия свише. А ние, децата, се отдавахме на фантастични разкази за самодиви, духове, призраци и таласъми.

Това общение като че ли ни даваше знак да си кажем наздраве с предците ни, да отлеем за тях и някак заедно да продължим. Така чудно се сливаха минало, настояще и вечност и се размиваха границите на живота и смъртта, на тукашно и отвъдно и смъртта ставаше някак приемлива и нормална и не толкова страшна, непонятна и далечна.

Дълги години баба ми продължи да спазва ритуала по умиване косите на прабаба. В почивни и празнични дни аз трябваше да свалям и връщам плитките. Входът към тавана представляваше съвсем малък отвор, през който едва можеше да се промуши слаб човек. Отворът беше мъничък, защото баба ми беше преживяла национализацията. Това означаваше, че всичкото им имущество било отнето насилствено – повече от хиляда декара земи, машини, стада и чифлици. Освен това били подложени на глад и тормоз от тогавашните силоваци на новата власт. И когато се оженила за дядо и построили къщата, преди да направят покрива, тя качила на тавана оцелелите й и скъпи по-едри неща, които я свързваха с нейното минало. Там те бяха на сигурно място, погребани завинаги. Там искаше и тя да бъде погребана някой ден. Имаше виенски шкаф с пристройка с фасетни, кристални стъкла и фин, месингов обков, пълен с книги и плочи на немски език. В едно от отделенията имаше албуми с нейни снимки, картички и писма. Повечето от следването й във Виена. Над бюфета от една греда висеше кристална газена лампа. От двете й страни гледаха портрети на царя и царицата. Върху розовия мраморен плот бе поставен грамофон с винилови плочи, фуния и манивела. До бюфета имаше малко, дамско писалище. До него – кокетна тоалетка с оловно огледало, в чиито чекмеджета все още имаше помади и пудри с етикети на немски език. Следваше гардероб, в който бяха заключени царската униформа с медали, кортик и сабя на прадядо. Това бе своеобразен музей, кожа на миналото, където някак животът се бе скрил да си почине и като че ли бе забравил за това. Нищо от този музей не трябваше да изнасям извън него, нито пък да споменавам на някого за това. Като малък баба ме уверяваше, че ако изнеса нещо, то автоматически от светлината ще избледнее, а от чистия въздух ще се разпадне. Като малко по-голям вече знаех, че съседите не биваше да видят нищо от това…

Там, сред тези реликви, бяха и плитките на прабаба. Те бяха в един старинен, огромен пътнически сандък с обков. От двете страни имаше по две дръжки. Бе покрит с чукан месинг, а в центъра му бе изобразено своеобразно слънце. В сандъка имаше няколко отделения. В тях бяха шапката, ризата с шевици, бастуна и плитките на прабаба. В него бе и джобният часовник на татко й – Омега. С посребрен капак, от чиято вътрешна страна бе изобразена в релеф красива, млада дама с дълга коса на фона на залез. Подарил й го, когато я изпратил за София през Балканската война. Повече не се видели…

Обичах да прекарвам часове на тавана. Бършех прахта от старите мебели. Детското ми личице се отразяваше в лъскавия шеллак върху фурнира и като в криви огледала се деформираше от всяко мое движение в кристалните, фасетни стъкла. Завъртах бавно манивелата на грамофона, затварях очи и се пренасях в друга епоха, под звуците на староградски песни. После навивах часовника на прапрадядо и обикалях света в търсене на колониални стоки. Когато ми омръзнеше, обличах униформата на прадядо, играех си със сабята му и печелех славни битки с ротата си… Стоях там, докато баба ми не се разкрещеше да слизам. Свалях и връщах обратно напарфюмираните, измити коси и ги полагах на мястото им като особен трофей, с чувство на изпълнен дълг и с усещането, че в тях е втъкано цялото ДНК на всичките ми предци и наследници. След такива дни често се случваше нощем да изпитвам особено присъствие в стаята си…

След години бях научил и дъщеря ми да посещава това тайно убежище, където с часове й разказвах за предците ни. Малката беше силно впечатлена от прапрабаба си. От нейната красота, артистичност и буйна коса. Искаше да знае и да научи повече за нея. Мечтаеше си като порасне на всяка цена да прилича на нея. Имитираше я. Пишеше й писма. Опитваше да разговаря с нея. Докосваше косите й с особена любов и страхопочитание. Беше убедена, че един ден двете със сигурност ще се срещнат…

Човек често няма късмета да познава своята прабаба. Много пък от имащите спомен за нея я забравят. Тя някак незаслужено се влива в образа на бабата и остава невидимо в нея. И аз така бях забравил за моята прабаба. Само понякога нещо в походката, погледа и осанката на моята дъщеря ми напомняха за нея. Като че ли прабаба ми бавно се завръщаше в дъщеря ми…

Появи се в съня ми след много години. Имах ранен брак, малко дете, изплащах жилище и следвах редовно. Жена ми беше безработна. Семейството определено ми тежеше. По това време бях приет в университета в Болоня с курсов ръководител Умберто Еко. За отличен успех по семиотика от българския ми университет ме изпращаха по програма за обмен на студенти. Проф. Богданов почина, но професорите ми Мария Попова и Кристиян Банков помнят това. Увлеченията ми по лингвисти, структуралисти и семиотици бяха толкова силни, че почти бях готов да зарежа семейството си и да замина. А пък и самия Умберто Еко…Мисля, че бях взел решението. И тогава тя се появи в съня ми. Бях приготвил куфара с багажа. Целунах дъщеря си прощално и тръгнах. Прабаба ми стоеше гневна в антрето с вдигнат заплашително бастун. Посочи ми обратно вратата на спалнята. После почука властно три пъти по пода. И изчезна. Събудих се. И не заминах…Може би тогава прабаба ми с нейното магично бастунче замени моето бъдеще. Премести го по-напред по веригата, като го даде на дъщеря ми. Защото след години я приеха в един от най-престижните университети в света. А аз бях най-щастливия баща на планетата…

Университетът St. Andrews в Шотландия е едно от най-старите учебни заведения във Великобритания. Основан е през 1410-та година. Сред възпитаниците му са крал Джеймс Втори, редица кралски особи, благородници и нобелови лауреати. Тук се запознават принц Уилям и Кейт. Тук щеше да прекара важна част от живота си и дъщеря ми. Отначало тя се стъписа. Дори не смееше да си помисли за това. Скъпо е, каза. Нямало смисъл! Била приета в още няколко университета. Каквооо? Право там, миличка. Където ти е мястото. Не знам как, но всичко ще се подреди. Така й казах. Важно бе да й дам увереност и спокойствие. Пазех една нива от баба ми за целта, попродадох това-онова, взех и кредит. И нещата се подредиха. После за отличен успех тя взе голяма стипендия, семестриалните й такси отпаднаха, потръгна и бизнесът й. И някак си с Божията помощ нещата се подредиха.

Живееше в едно средновековно имение на края на града. Приличаше на малък замък с кули и островърхи прозорци в готически стил. Бяхме наели обширна спалня на втори етаж със собствена баня и бюро в еркера, който гледаше към цветна градина и шотландските зелени ливади и планини. Това й стигаше. Имението бе оградено с яки дувари. Железни порти го пазеха от нежелани посетители. Хазяинът сър Стивън Стюарт бе един от най-странните типове, които съм срещал в живота си. Пенсиониран католически свещеник, приятел на чашката и на окултното. Отдавна искал да се запознае с мен. Имал да ми казва нещо много важно! Парите за наема си получаваше навреме. Дъщеря ми не излизаше от библиотеката. С поведението нямаше проблеми. Нямаше и приятел. Не проумявах какво толкова има да ми казва хазяинът? Пращах му редовно поздрави и отлежала в бъчви домашна ракия, което го правело доволен.

Запознахме се, когато пристигнах за дипломирането. Дъщеря ми бе завършила с най-висока степен, а това бе повод за гордост. И за празник. Кацнахме с майка й в Лутън. Шатълът ни отведе в Лондон. От спирка Виктория хванахме влака за Единбург. Оттам с автобус се озовахме в Сейнт Андрюс – на брега на Северно море в областта Файф в Източна Шотландия. На 40 км на север от Единбург и на 13 км южно от Дънди. Университетски град с готическа архитектура, смятан за църковна столица на Шотландия. Място, изпълнено със загадъчност и богата история. Сякаш времето бе спряло, а човек неволно се е озовал в страниците на средновековен роман. Градът излъчваше достолепие и мистична тайнственост. Величествен университет, приказни готически сгради с блестящи витражи, руини от старинни замъци и катедрали с вековни надгробни плочи и огромни кръстове. И улици, по чиито паважи са крачили велики личности, крале, кралици, лордове, принцове, графини и принцеси. Воювали са реформатори и католици. Пияни моряци са гуляли в крайбрежните кръчми, а опасни злодеи са намирали края си в тъмницата на замъка, която съществуваше и днес.

Церемонията по дипломирането беше величествена и изпълнена с вековни традиции. На метри от мен в същата зала неотдавна бе седяла кралицата при дипломирането на принц Уилям. Около мен се намираше част от световния елит. Академик Сали Мапстоун – бивш ректор на университета в Оксфорд и настоящ директор на университета Сейнт Андрюс произнесе името на дъщеря ми и страната ми. Тя се появи гордо във величествена тога. Засвири тържествена музика. Дъщеря ми коленичи пред ректора. Мис Мапстоун положи ръка върху главицата й. После изрече магичните си думи на латински, които се изговарят над всеки дипломант от 16-ти век. Оттогава бе и церемониалната й шапка. Дъщеря ми стана. Вече бе магистър. Тръгна към изхода и в един миг погледите ни се намериха. По сцената потече Дунав. На заден фон виждах Стара планина. Старият ми градски оркестър свиреше валс. Сълзите размазаха зрението ми, но аз ясно виждах онова място на запад от Лом, където при хубаво време Дунав и Стара планина си даваха среща. А в далечината една прегърбена баба с дълга коса и бастунче ми махаше за поздрав. Неволно бях станал и пеех химна. Залата ехтеше от аплодисменти. После в прегръдката на дъщеря ми Бог бе стаил цялата справедливост на вселената…

Вечерта бе отредена за веселба. В града цареше празнична атмосфера. Хиляди младежи в университетски тоги, шотландски носии и средновековни костюми гъмжаха в радостна глъчка по старинните улици. Хазяинът Стюърт бе запазил кокетен ресторант в средновековна, каменна сграда, всред руините на морския бряг. Доброто, старо уиски и приповдигнатата атмосфера развързаха езика му и наситиха вечерта с чудни истории, с каквито не спираше да ме изненадва. Разказвайки фамилната си история, обяви, че бил пряк наследник на кралицата на Шотландия и Франция – самата Мери Стюърт. По-рано през деня, по време на обиколките в университета, ми бяха показали интересна старинна сграда, днес библиотека. Това някога била къщата на Мери Стюарт, която тя дарила на учебното заведение със собствените си книги приживе. Освен това местните грижливо пазеха един розов храст, посаден от нея в средата на 16-ти век, който все още безгрижно си цъфтеше.

Преди да се пенсионира, Стивън Стюърт бил епископ и ръководел епархиите в областта. Твърдеше, че освен на кралицата, бил пряк наследник на самия апостол Св. Андрей – който някога бил живял и проповядвал по тези земи и който днес бе смятан за духовен закрилник на Шотландия и на едноименния град St. Andrews. Именно от светеца смяташе, че е наследил директно духовната си власт. На това отдаваше и странните си умения да гони зли духове чрез силата на екзорсизма и с помощта на самия Св. Андрей. Освен това упорито вярваше в прераждането. Човек се объркваше в проповедите му и не разбираше къде и кога свършва теологията и започва окултното. Постоянно говореше за отвъдното. И като че ли не правеше разлика между минало, настояще и бъдеще. Всичко му бе слято в едно. Вдигаше наздравици с отдавна опети мъртъвци, разказваше спомени от други епохи, като да са му се случили вчера и планираше да поправи нещо в отдавна случили се неща. Минало и настояще, мъртви и живи се сливаха в чудния му свят по един съвършено естествен начин и той приемаше най-спокойно всичко това. Знаеше тайните на всички живи и мъртви в околията. На живите по силата на изповедалнята, на мъртвите Бог знае от къде. В това ме убеди по време на разходката ни след вечеря в гробищата на разрушената, крайбрежна катедрала. Там, сред руините, под старинните каменни плочи и кръстове кротко си лежаха костите на отдавна погребани благородници, свещеници, обикновени авантюристи, моряци, проститутки, разбойници и прокажени затворници. На всекиго от тях моят домакин знаеше историите с всичките му предци и произход, които най-описателно и подробно ми разказваше. За някои от клетите покойници казваше, че били чисти, извисени и благородни души, които все още срещал в други тела. Подобни невероятни неща ми разправяше до полунощ. После поехме от гробището към морето по килима от ситен пясък, който отливът щедро ни бе предоставил. И там, върху ничията и за кратко освободена от водата земя, върху която бродехме като върху нещо сакрално, докато луната осветяваше нашите стъпки, а бризът на северно море вееше перчемите ни, Стивън Стюърт ме попита дали вярвам в прераждането. Бях стъписан и объркан от всичко и въпросът му остана във въздуха, откъдето ветровете го отнесоха кротко в света на мълчанието.

В този миг от някъде долетя мелодията на „Who wants to live forever“ на Queen, която група хора запяха в далечината. Вятърът разнасяше наоколо божественият глас на Фреди Меркюри, който питаше „Кой иска да живее вечно“, хорската глъчка му припяваше, а моят хазяин се усмихваше дяволито и доволно, тананикайки си тихичко под нос. Музиката идваше от един пъб на ъгъла, където група млади хора надигаха шотове и се веселяха под звуците на местни музиканти. Присъединих се към тях. Имах нужда от още няколко напитки след емоциите и странностите на отминалия ден. Стивън пое кротко с игривите си очи и загадъчна полуусмивка към вкъщи. Късно през нощта го последвах и аз. Главата ми бе замаяна от бурни емоции, чудни истории, поверия и традиции, рокендрол и напитки. Имах чувството, че съм попаднал в чуден свят. Струваше ми се, че край мен се разхождат съвсем нормално живи и умрели, а смъртта е била само временна и сега всички са си устроили срещи, а аз не съм разбрал навреме за това.

Вървях бавно и лъкатушещо се към другия край на града, където бе стаята ми. Вдишвах мъгливия, влажен въздух и се питах как е успяло това мое дете, тук, на 3217 километра от вкъщи, сам-сама, непознаваща никого, без ничия помощ? В този толкова тежък университет и в този така чуден, чужд, непонятен и загадъчен свят? Да, дадености, унаследености, семейна среда и култура…но трябваше да има още нещо. Имаше още нещо…

Докато разсъждавах върху всичките необясними неща, изведнъж ми се стори, че някой ме потупа по рамото. Обърнах се – нямаше никой. През целия път имах усещането, че около мен припълзяват призраци, стрелват се сенки и се шмугват силуети в полумрака. Зад себе си дочувах ехото на стъпки и придихания, долавях гласове. Сърцето ми удряше учестено и уплашено. Увеличавах темпото на крачките. Потях се. Времето ставаше все по-задушно. Небето приближи земята. Морето забуча, като да излизаше от коритото си. Ставаше все по-мрачно. Притесних се да не съм се изгубил. Заоглеждах се. Изведнъж зърнах бегло познат силует пред себе си. Сянката му хвана ръката на моята сянка и я поведе, дърпайки я, тичешком нанякъде. Увлякох се и аз и хукнах в страха си, воден от непознатата сила. Стигнахме входа на имението. В момента, в който затворих портата, земята се разтресе и всичко се озари в бяло. На улицата, където бях преди миг, бе паднал гръм. Хукнах панически слепешката по алеята към входа на къщата. За щастие беше отключено. С длан набарах ключа за осветлението в непрогледния мрак. Завъртях го. Електричеството не работеше. Пипнешком тръгнах да се качвам по стълбището, опипвайки мрака. Стъпките ми отекваха глухо по скърцащото под мен стълбище. Имах чувството, че нещо се тътри пред мен в непроницаемия мрак. Добрах се ужасен до стаята си. С огромно облекчение бутнах резето отвътре и се хвърлих с дрехите в леглото. Бях сам. Жена ми бе на долния етаж при дъщеря ни. Отвън кучето скимтеше. Вятърът заблъска в прозорците. Изля се обилен дъжд.

Не мигнах до зори. През цялата нощ чувах шумове. Струваше ми се, че приглушени, призрачни стъпки се носят из мрачните коридори, а някой периодично натискаше бравата на вратата ми. Силно чувствах нечие присъствие. Не можех да помръдна. Бях вцепенен. Заспах чак, когато призрачната, сива зора се роди от непрогледния мрак на ужасната, тягостна нощ.

Събудих се плувнал в пот. Вече беше привечер. Всички отдавна ме очакваха на масата в градината на двора. Милата госпожа Стюарт ми бе приготвила закуска с горещо мляко и кафе. С жена ми обсъждаха живота на цветята. Дъщеря ми бе заминала в университета на прощален коктейл с колеги и преподаватели. Господин Стюърт допиваше блажено следобедното си уиски. А аз не бях на себе си. Бях схванат. Усещах странни, студени тръпки по мен, които дори слънцето не бе в състояние да прогони. Бях силно озадачен. Опитвах се да разбера дали преживяното снощи бе реалност или плод на умора, емоции и твърде много уиски. Във всички случаи то бе предизвикало в мен усещане за някакво неясно дежавю. Стюърт видя объркването ми. Гледаше ме с тайнствената загадъчност на човек, знаещ отговора на онова, което всячески исках да узная. В същото време го притесняваше и лек, домакински дискомфорт от моето неразположение.

Е, как сте, дарлинг? Добре ли спахте? Не изглеждате отпочинал!, попита, констатирайки Стюарт, докато имитираше несъществуваща кашлица. После допълни чашите с уиски, подканяйки ме да говоря с очакващ поглед. Казахме си наздраве. Отпих жадно за кураж от доброто, старо уиски и му заразказвах плахо патилата, които преживях след раздялата ни снощи. През цялото време домакинът ми се усмихваше с тънка ирония и поклащаше с глава утвърдително, като да слушаше разказ, който бе чувал отдавна. После отсече:

– Е, значи и вие я видяхте!

Обясних му, че нищо не бях видял. Освен може би онази сянка…и гръмотевицата…Имах само странни усещания. Чувах стъпки. Някой може би натискаше бравата. Вероятно имаше нещо в стаята около мен…долавях странни шумове и потропвания. Като че ли някой метеше пода през нощта… Звучах нелогично и объркано. А той ми се присмиваше тънко през цялото време. После пое дъх, наля още уиски и най-спокойно рече:

– Не се безпокойте, сър. Това е българката!

– Коя българка, попитах неодумяващо?!

– Ами българката. Така я кръстихме с жена ми. Появи се заедно с дъщеря ви още от първия ден. Достолепна, благородна жена, чиито коси опират в пода. Нощем може да бъде видяна пред вратата на дъщеря ви. Кротка и чиста душа е. Няма да ви навреди. Не се безпокойте! А сега хапнете! Моля ви, хапнете нещо, уважаеми…

Изпих уискито на екс и се свлякох на стола в пълна безпомощност. Съзнанието ми отказваше да приеме всичко онова, което му предлагаше действителността. Инстинктивно погледнах в телефона си. Исках да видя колко време остава до утрешното ни потегляне от това странно място. В този миг апарата иззвъня. На дисплея се появи ликът на дъщеря ми. Вдигнах. Последва пауза. Беше силно развълнувана. Стори ми се, че плачеше. Притесних се. Тя събра сили и каза:

– Тат, ако знаеш какво стана?! Появи се една много странна жена. Вчера по време на церемонията беше на първия ред. Днес ме следваше навсякъде. Където и да отидех – изникваше, накъдето и да се обърнех – тя ме гледаше. Притесняваше ме, но и привличаше. Силно усещах присъствието й. Беше много обаятелна и мила. Носеше тога на университета. В един момент се приближи внимателно до мен. Усмихваше се. Имаше нещо библейско в нея. Все едно беше излязла от икона. Постави длани върху двете ми бузи. После приглади косата ми и силно ме прегърна. Неволно я прегърнах и аз. Под мантията й напипах две дълги плитки. Сигурно стигаха до земята. Усетих невероятна лекота. Изпълних се с обич. И изведнъж тя просто изчезна. В пространството, в нищото…Исках да я настигна, но не можех да се откъсна от мястото си. Бях вцепенена. После обиколих навсякъде, но нея я нямаше. Помолих охраната да прегледа записите. Нямаше такава жена! Най-странното е, че ужасно ми липсва…

Успокоих я, доколкото можех. Помолих я да се прибере по светло. Стюарт бе видял недоумението ми. Разказах му какво се е случило.

– Нищо страшно, каза ми той. Всички имаме Ангели пазители! Дъщеря ти просто е срещнала своя!

P.S. Когато се прибрах, първата ми работа бе да се кача на тавана. Отворих сандъка на прабаба ми. Плитките ги нямаше. Секундарник едва доловимо тиктакаше в мрака. Някой бе навил прапрадядовия часовник. Показваше точно време…

__________________________