ЛОШИ, АРНИ - СИТЕ БУГАРИ, НАШИ СМЕ СИ

 "ЛОШИ, АРНИ - СИТЕ БУГАРИ, НАШИ СМЕ СИ."

На 29 декември 1920г., в София умира Марко Костов Цепенков. Един от най-значимите български будители от Македония, писател, фолклорист. Повечето българи дори не са чували за него, а Скопските фалшификатори методично преиначават творчеството му, като просто заменят думите "българин", "българско" с "македонец", "македонско". 

 Участва в борбата срещу гръцкото духовенство. Решителна роля в живота на Цепенков изиграва срещата му с Димитър Миладинов (1856-1857г.).

През 1888 година Министерството на народното просвещение в София започва да издава „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Марко Цепенков се свързва с професор Иван Шишманов, на когото предоставя материалите си. Професорът го съветва да се върне в Прилеп и да разшири сбирката си с описания на обичаи, занаяти, предания, тайни говори и други. Цепенков се преселил окончателно със семейството си през 1888 година в София. До 1900 година обнародва в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ 269 приказки и предания, 85 песни, 389 вярвания и прокоби, над 200 сънища с тълкуванията им, 46 баения, 12 басни, 8 обичая и обреда, 3727 пословици и поговорки, 100 гатанки, 20 скоропоговорки и 67 детски игри. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 година.

Автор е на стихотворения и песни, на драмата „Църне войвода“. За историята на българската литература особено важна е неговата автобиография, написана през 1896 година по поръка на Иван Шишманов, в която ясно той заява, че е българин, въпреки че в Северна Македония Марко Цепенков се смята за македонски писател.

"Смили се ти, о, Господи,

Виделото поврати ми

На моите две мили очи,

Дай ми здравйе, изцели ме,

За да гледам како напре,

Да допишам приказните,

Приказните и песните,

И многуто друзи сбиркьи,

Що сум сбирал од годинье,

Како що берат пчелите

Мед и восок по горите,

И го носат в кошарите.

Сите да [г]и напечатам,

Вечен спомен да остаам

На мой мил народ БУГАРСКЬИ,

Да [г]и пей и ми вели:

— Бог да прости деда Марка,

Що [г]и пишал тие неща,

Од нашите предедои

И за сега да се знаи."

Из "Автобиография" на Марко Цепенков