Един от значимите български поети и учител, загинал в Балканската война в битката с турците при Чаталджа през 1913г.

 На 1 декември 1879г., в Орхание (Ботевград) е роден Стамен Стаменов Панчев. Един от значимите български поети и учител, загинал в Балканската война в битката с турците при Чаталджа през 1913г.

Кръстен на дядо си Стамен, наследник на Цагарския род. От същия род произлиза и един от сподвижниците на Левски – Стоян Цагарски. Детството на Стамен е тежко. Майка му умира, когато той е на шест години, а баща му е на фронта. Отличава се с любознателност и сърдечност. След като завършва основното си и прогимназиално образование решава да завърши педагогическата гимназия в Кюстендил. Бащата приема желанието на сина си с радост. В Кюстендил Стамен намира нови приятели, формира любителски оркестър и с него изнасят малки музикални спектакли и серенади. Завършва гимназията с отличие и се връща при семейството си в Ботевград.

През есента на 1898г. заминава за София, където се записва студент във факултета по Философия и педагогика. В столицата Стамен отсяда при свои далечни роднини – семейството на Васил Панчев. Децата на Васил силно се привързват към младия студент, който от своя страна става пламенен почитател на големия син – Никола, който правел първите си стъпки като писател с псевдонима „Ракитин”. Заедно двамата младежи пишат и анализират творбите си. Любими поети на младия Стамен Панчев са Лермонтов и Пушкин, докато Ракитин се възхищава на творчеството на Вазов и Славейков.

През 1902г., с пореден №727 Стамен Панчев е дипломиран и неговият 4-годишен престой в София завършва. Още през лятото на същата година той е назначен за учител в село Абланица, като едновременно е и директор на второкласното училище. Но скоро след това е преназначен за учител в гимназията в г. Троян. В Троян той води постоянна кореспонденция със старите си другари, води учениците си на посещение в Троянския манастир, където изнася пламенно слово за Васил Левски. През лятото се връща в родния град, където помага на семейството си в полската работа.

Живот в София 

През есента получава повиквателна от Школата за запасни офицери в Княжево. И така започва военният живот на младия учител – в трета рота, в самото подножие на Витоша. В края на всяка седмица за школниците идва заслуженият „градски отпуск”. Войниците имат възможност да посетят своите близки от столицата. Именно тогава Стамен се среща със своя добър приятел – Никола (Ракитин). Но има и друга причина, която влече младежа към дома на Васил Панчев – сестрата на Ракитин - Райна, в която е влюбен. Бързо отминават дните на военната служаба в школата. Заедно с другарите си Стамен Панчев е произведен подпоручик от запаса и изпратен на стаж в 1-ви пехотен полк. След няколко месеца той завършва стажа и е освободен от военна служба. Сбогува се със семейството на бъдещата си съпруга и се връща в Орхание, където е назначен за учител в местната гимназия.

Заедно с учителстването Стамен Панчев развива и други свои заложби – музикалните. Любител на музиката, той не само свири с часове на цигулка, но и ръководи няколко хора в родния си град и създава любителски оркестър.

Един хубав пролетен ден Стамен пристига в София и официално иска ръката на своята любима – младата Райна. По това време брат ѝ Никола е в Швейцария, където завършва образованието си. След няколко месеца, през 1907 година, венчани в София, младоженците Райна и Стамен пристигат в Орхание, където ще бъде домът им. Животът на младото семейство започва щастливо и обградени от близи хора те се справят с житейските несгоди с усмивка. През това време Стамен започва да прави собствени историко-георграфски проучвания и до 1912г. нахвърля на чернова около 55 страници.

Началото на края е поставено на 17 септември 1912г., когато по българските земи се обявява обща мобилизация. През същия ден Стамен работи до късно в гимназията и когато се прибира той за последен път сяда на една трапеза с любимите си хора. На следващия ден, 18 септември 1912г., той заминава през Арабаконак за София. В столицата се снабдява с всичко необходимо за военна служба и на другия ден заминава за Цариброд, където се явява в щаба на 38-и пехотен полк. Веднага е изпратен за командир на взвод в 12-а рота на трета дружина от полка. В първите дни от войната Стамен пише на баща си: 

„За всичко мисля, но най-вече за детето ми. Моята синовна молба е да не оставяш на чужди хора да се грижат за него. Ако мен загубиш, оставям ти Павел за син. Отечеството, вярвам да се погрижи и да вземе под закрилата си ония, чиито бащи са сложили кости за него, за неговата чест и слава, за неговото велико бъдеще....”

Започват ожесточените битки. На 18-ти октомври в крака е ранен подпоручик Стамен Панчев. Той приема войната с примирие, тъй като обича родината си, но за него тя е мъчителна и жестока, тъй като го разделя от любимите му хора. Дните са изпълнени със смърт и тревога. Хората са брадясали, гладни и мръсни. Но именно в тези тежки момента Стамен твори най-прочувствените си стихотворения: „Зимна вечер”, Войнишки сън”, „Бойното поле” и най-завладяващата си творба – „Сине мой”. В началото на март 1913г. в един от боевете поетът се наранява с револвера си, което му причинява голяма болка и душевно страдание, тъй като не може да остане на фронта. От лазарета в Елхово получава болничен отпуск и към 10 март той пристига при семейството си в София. Но последвалите бързи военни действия повеляват на още неоздравялия войник да се завърне на бойното поле.

На 16-ти март той пристига в частта си при Чаталджа. Възложено му е да охранява брега на Мраморно море при Ялос. При третата атака, на 17 март, получава две тежки рани в стомаха и дясната ръка от обстрелващ ги английски военен кораб. Приет е в лазарета и стоически понася болките. Надеждата за живот не го напуска до смъртта му в 8 часа и 10, на 23 март 1913 година, когато притиснал снимката на 3-годишния си син Павел, Стамен Панчев затваря очите си за последен път. Погребан е същия ден на най-голямата височина между селата Кадъкьой и Елбасан, край гръцките гробища.

Творби:

1. "Господа, аз бях ловджия"

3. "Сън"

4. "За самообразованието"

5. "Бащи и деца"

6. "Възпитанието на младежта"

7. "Бойното поле"

8. "Сине мой"

9. "Зимна вечер"

10. "Войнишки сън"

________________________________

         "СИНЕ МОЙ"

Сине мой, надежда скъпа моя,

радост в грижи, грижа в радостта,

може би последен ден е тоя,

в който те милува твой баща.

Аз отивам, за да се не върна,

дълг отечествен зове ме в бой,

може би не ще те веч прегърна,

теб не ще продумам, сине мой!

Сине мой, аз те благославям,

нека Бог закриля теб в света.

На теб сал един завет оставям -

свет завет на грижовен баща.

С него расти, възмъжавай, сине,

моето богатство ти е той,

с него татко ти не ще загине -

ще живее с тебе, сине мой!

Сине мой, живей със светлий спомен

на родинолюбците деди,

гражданин бъди ти всявга скромен,

честен в мисли и в дела бъди.

Вярвай в идеали благородни,

с тях окрилен в мирен труд ил` в бой,

дай живота си за края родни -

БЪЛГАРИН БЪДИ ГОРД — СИНЕ МОЙ!

Сине мой, надежда скъпа моя,

радост в грижи, грижа в радостта,

може би последен ден е тоя,

в който виждаш своя ти баща.

Аз отивам, за да се не върна,

дълг отечествен зове ме в бой -

дай да те целуна и прегърна,

може би за сетньо, сине мой! "